Бернар Вербер
Загадката на боговете (67)

67. Сатири и Пан

Всички те се хилят около нас. Не са нито застрашителни, нито дружелюбни — само насмешливи. И са много.

Не изглеждат агресивни. Почти са симпатични с тази козинка, дето покрива долната част на телата им.

От издължените им кози глави гледат малко изпъкнали очи, някои са с дълги мигли. Косите им са къдрави, някои носят като огърлия сиринкси.

— Май си имаме проблем — казва Орфей.

Един сатир подема изречението, подир което цялата тълпа сатири повтаря хорово:

— Май си имаме проблем!

— Да използваме езика на знаците — предлага Едмон Уелс.

И това изречение бива подхванато от сатирите, които май се радват, че най-сетне има какви звуци да имитират:

— „Да използваме езика на знаците!“ Ето че един от тях предлага вариант:

— „Да използваме езика на зайците!“ Останалите веднага радостно се обаждат в хор.

Един по-дребничък и по-къдрав сатир се приближава и започва да опипва и да гали Афродита, която не помръдва.

„Не изглеждат зли, но са доста прилепчиви“, обяснява ни тя със знаци.

Доколкото разбирам, Афродита ни предлага да продължим право напред към планината, без да обръщаме внимание на сатирите.

Придвижваме се, обкръжени от една тълпа, която ни е до кръста и която само чака да изтървем някоя фраза, за да я подеме хорово.

— Само не казвайте нищо! — изтървава се Орфей, докато един женски сатир го бара по задника.

— „Само не казвайте нищо!“ — подхващат всички останали.

Питам се каква полза може да има за цяла една популация, за цяла една култура само да повтаря чуждите думи.

— Шт! — отронва Едип. Отговаря му всеобщо изшъткване.

Един по-едър от другите сатир се приближава към нас и повтаряйки „шт“, ни подканва да го последваме.

Множеството ни обкръжава и ни води към пътечка по едно хълмче. Най-отгоре има по-гъста гора, а над нея се извисява грамаден дъб, създаващ впечатлението, че останалите дървета са просто някакви дребни растенийца.

Мощният дънер е висок няколко десетки метра и напомня не дъб, а небостъргач.

Изглежда много стар и — както установяваме, наближавайки го — все по-висок. Може би триста метра, височината на Айфеловата кула на „Земя 1“.

Вътре в дънера е издълбано широко стълбище и сатирите ни приканват да се изкачим по него. Така достигаме до първа поред площадка, откъдето като от кръстопът се разгръщат широки клони — по тях е възможно да се върви без страх от падане.

Забелязвам, че отвсякъде висят едри яйцевидни плодове. Отстрани се отваря прозорец и жена сатир ни маха с ръка. И от други кафяви плодове зейват прозорци и врати, а от тях ни гледат засмени лица. Колко ли са? Хиляда? Повече?

Сатири мъкнат торби с храна. Подтичват дечица и подмятат борови шишарки.

— Като птичи гнезда — промълвява в ухото ми Едмон Уелс, внимавайки никой да не го чуе.

Този дървесен свят е съвсем нов за нас. Откриваме животни, които се катерят по клоните — някакви едри гущери, сатирите ги целят със стрелички от духала като дивеч. От някои сатирски гнезда се носи дим — вътре явно има огнища. Това не са гнезда, а висящи домове.

— Това ми напомня Дървото на познанието, което растеше в центъра на Олимпия — прошепва Орфей.

— На мен ми напомня Списъка на възможностите — казвам аз.

— Това пък какво е?

— Нещо като дърво, на което вместо листа се помещават всички възможни бъднини на човечеството.

— Никога не съм го чувал. Откъде знаеш това? — пита Орфей.

— И аз съм забравил, май го бях видял по интернет, когато бях на „Земя 1“.

— Моля ви, опишете ми това, което виждате — обажда се Едип. Орфей промълвява в ухото му описание на обгръщащата ни гледка.

Качваме се по друго, мъничко по-тясно стълбище, извъртяно по обиколката на дънера — широки като улици клони водят встрани.

Колкото повече се катерим, толкова по-многобройни стават димящите яйцевидни къщи. Престарели сбръчкани козльовци със сиви или бели къдрици ни приветстват.

Най-сетне, подир цели часове ход по издълбаното в кората стълбище достигаме до края на втората трета от гигантското дърво. Там има преплетени клони, оформящи площадка, насред която стърчи много по-обемисто от останалите кафяво яйце.

— Палатът на бог Пан — промълвява Афродита.

Невнимателно е повишила глас и местните моментално започват да нареждат:

— „Палатът на бог Пан!“

Сякаш в отговор на техния хор се разнася мелодия, свирена на сиринкс, и им приглася. Сатирите ни водят.

Още няколко стъпала. Отваря се дървена врата. Вътрешността е като в царски дворец. Стените са украсени със снимки от еротични списания от „Земя 1“ в изящни, сложно изработени рамки. По средата има престол, над който се вижда свод от скулптирани преплетени една в друга голи жени.

Доближаваме се до престола.

Палав козльо с издължена физиономия, под която виси тънка брадица, с доста дълги рогца, се е изтегнал на него. Той свири с явно удоволствие на многоцевния си инструмент. Но си венец от цветя и лаврови листа.

Около нас сатирите са се скупчили в обширното помещение, очаквайки да видят как ще беседваме с техния цар.

Накрая той спира да свири, слиза от престола и пристъпва към нас — копитата му чаткат по пода, а походката му представлява своеобразно кълчене, като на тореадор на арената, очакващ появата на бика.

Царят ни оглежда. Навежда се да ни подуши под мишниците и отзад, което явно е страшно забавно за присъстващите.

Около Афродита се задържа по-дълго — мирише я, сякаш иска да се насити на уханията й. После леко полага ръка върху нея. Гали брадичката й, ръката му слиза надолу, минава по шията, по гърдите, които той докосва само с един пръст, по корема — богинята не трепва.

— Оставете я! — извиквам аз.

Правя крачка напред, за да окажа съпротива. Ала сатирите ме удържат.

— „Оставете я! Оставете я!“ — обаждат се в хор всичките сатири.

Царят им повелява с жест да млъкнат. Обръща се към мен с усмивка, заинтригуван от реакцията ми. После продължава с опипването. Ръката му гали ханша, а после и задните части на богинята на любовта.

Тя все тъй не реагира. Бавно се спуска към бедрата й. Тогава Афродита забива коляно в извънредно косматите му слабини.

Пан се просва аленочервен на пода, сгърчен от болка. Сатирите са наизвадили духалата си и се целят в Афродита, готови за стрелба. Царят обаче се надига и се постарава гримасата му да се преобрази в усмивка. Дава знак на своите бойци да приберат оръжията.

Потърква долнището на окосмяването си, подир което се качва пак на престола.

След известно колебание избухва в смях.

Пауза — и всички сатири се разкикотват като ехо. Пан дава някакъв знак и тълпата проумява, че иска да остане насаме с нас.

Всички изчезват. Изпитваме известно облекчение. Изморително е да си изложен на безкрайно повтаряне на подметната от теб фраза.

— Богове чираци, полубогове и самата богиня на любовта, а? Каква чест за моето скромно царство, толкова отдалечено от Олимпия! На какво дължа това внимание?

— Това е туристически поход — отговарям аз. — Скучно е все в един и същи град.

— Телетата се радват, като сменят тревата — съгласява се Пан. — Ами какви са новините от другата страна на планината, в големия град Олимпия?

— В момента всички се избиват един друг — оповестява Едип.

Пан явно е доста удивен.

— Сериозно?

— Там дори сатирите се сражават.

— Пада им се, като искат да живеят сред чужденци — изригва той. — Всеки сатир трябва да си стои сред своите.

Мъжът с кози крака се отправя със своята кълчеща се походка към един шкаф. Помирисва няколко амфори и накрая налива бяла течност в големи дървени бокали. Подава ни ги на поднос. Малко сме притеснени, подушваме ги. После отпиваме.

— Като бадемово мляко.

— Харесва ли ви?

— Чудесно е — признава Едмон Уелс. — Дори има лек привкус на сладник.

— Прекрасно. Радвам се, че не ви е гадно.

— Какво е?

Той променя темата.

— Кажете ми тогава какво всъщност правите тъй далеч от Олимпия?

— Искаме да се изкатерим по втората планина.

Царят на сатирите се втренчва изненадано в нас.

— Целта ни е да срещнем Създателя — казва Едип.

Пан избухва в смях.

— Нищо смешно няма — обажда се оскърбено Орфей.

— Целите да срещнете Създателя и не ви се струва смешно? Според мен е направо виц!

— Можете ли да ни помогнете да се изкачим на планината? — питам аз.

— Че от къде на къде пък ще ви помагам?

— Нали ви молим за това — изтъква Едип.

— В такъв случай аз пък ви отговарям: „Не. Прибирайте се вкъщи“.

— За нас вече няма „вкъщи“. Казахме ви: Олимпия е в пламъци — припомням му аз.

Пан сипва отново от бялото питие на онези, които са си изпразнили чашите.

— Ха, ами това… не е мой проблем.

— Зарежи, Микаел — казва Афродита, — ще продължим без тях. Все ще намерим откъде да се изкатерим по тази планина.

Пан прави уклончив жест.

— Между нас и върха има пропаст. Има само едно място, откъдето може да се мине. То е насред гората и е скрито от дърветата. Ако не ви помогнем, няма начин да го намерите. Гората е обширна и мисля, че ще има да го търсите дори и догодина.

— Чудесно, тогава отведете ни дотам — обажда се Едмон Уелс.

— Ами нали знаете, на Еден има една особена традиция, която повелява: „Напредваш, стигаш до изпитание, преодоляваш изпитанието и продължаваш“. И всеки път изпитанието е все по-трудно. Всеки път си казваш: дотук, много е сложно — обаче опитваш и понякога се получава. Банално, но такъв е животът: напредваме, израстваме и се натъкваме на препятствия, които ни налагат да надминаваме себе си. Никое обаче не е непреодолимо.

— Значи, знаете кой е Великия Бог, който живее на върха на втората планина? — пита Орфей.

— Подир всяко изпитание се разбира само какво следва, и така нататък. Не се стига направо до целта, би било много бързо. Удоволствието е в самия път, не в крайната му точка.

Той погалва брадицата си, сякаш е особено доволен от произнесеното.

— Добре — казвам аз, — пускайте чудовището и ще се пробваме да го претрепем. И без това убихме една гигантска медуза, преди да се появим тук, ще се радваме да продължим.

— Изпитанието не е битка с чудовище…

Божеството поглажда отново брадата си, взирайки се в Афродита.

— Изпитанието представлява… игра, онази игра, дето се нарича „хващаме се за брадичките, пръв се смееш, губиш всичкото“!

— „Хващаме се за брадичките“ ли? Ами че това е игра за забавачниците — учудва се Орфей.

Този път мъжът с тяло на козел изобщо не се засмива.

— Ние, сатирите, обичаме секса и хумора. Това не са детски занимания, а изключително стойностни неща.

— И ако спечелим? — пита Едмон Уелс.

— Ще ви отведа до единствения път, който води към подстъпите на планината.

— Ами ако загубим?

— Превръщате се в сатири и си оставате при мен. Единствено богинята на любовта ще запази външността си, понеже наистина си я бива, но пък ще бъде моя сексуална робиня.

Представям си за миг какво ли ще е да се преобразя като козльо, който чака да минат някакви момичета, за да ги опипа, или пък някой да каже нещо, а аз да го повтарям. Доста ограничен край за едно съществуване.

— Защо пък точно такова изпитание? Едмон Уелс отговаря вместо него:

— И тук, както навсякъде на Еден, митичните създания отдавна са си все тъй, и им е скучно. За тях „посетителите“ са някакви нови същества, които биха могли да ги позабавляват.

— Господинът добре усеща нещата.

— Също като в елитните курорти — добавя Едмон Уелс, — всички местни се познават и им е писнало. Всекидневието става разнообразно покрай туристите. Особено ако трае от цели хилядолетия.

— Съвсем точно — казва Пан. — Това е проблемът на боговете. Безсмъртието е приятно, но постепенно става досадно. За щастие понякога се появяват разни такива като вас, та да се удивляваме. Удивете ме и ще можете да продължите по пътя си, дори ще ви помогна. Е, кой иска да играе с мен на „хващаме се за брадичката“?

— Аз — казва Афродита, — в крайна сметка аз ще изгубя най-много, така че съм мотивирана. Не мога да я оставя да рискува. Примирено произнасям тъпата фраза:

— Не, аз.

И за да разубедя моята приятелка, добавям лъжата, която изобщо не би следвало да произнасям:

— Помня всички вицове на равина Фреди Майер, ще ми бъде лесно. Бог Пан ме поглежда, а после заявява:

— Ще играем утре. Засега си починете. Изглеждате… изтощени.

Той мило ни сипва пак по малко от бадемовото си вино с привкус на сладник и ние го изпиваме с удоволствие, тъй като сме и много гладни, а питието май е хранително. Аз се позадържам, загледан в царя на сатирите, подир което задавам въпроса:

— Само за сведение. Защо вашите сатири все повтарят фразите, които чуват?

— А, това ли? Номерът с повтарянето е стара шега, измислих я преди осемстотин и седемдесет години. И те така си карат. Но вие ме подсещате, че този майтап вече не важи. Ще пусна друг. Утре ще издам специално нареждане. Обещавам ви, вече няма да повтарят изреченията.

Царят на сатирите поглажда брадицата си.

— Ама трябва да измисля нещо друго, животът им ще стане непоносим, ако си нямат постоянен виц… А, ще им предложа например да добавят „бъз“ плюс дума, римувана спрямо последната в казаното изречение. Да речем — „бъз с перчем“.

— Ама това пак си е тъпотия като за деца! — възмущава се Орфей.

Пан се надига, очите му блестят гневно.

— Разбира се! Хуморът си е за деца, обаче аз съм цар и ми допада да правя неща „като за деца“! Бъз с яйца!

Правя знак към Орфей да не дразни повече царя на сатирите. Едмон Уелс любопитно се обажда:

— Толкова ли държите на хумора?

— Нали ви казах! Това е нашата религия: секс и хумор. Искате ли да знаете до каква степен? Тази напитка, дето толкова ви хареса, знаете ли какво представлява?

— Не…

— Сперма от козел!

Всички дружно повръщаме, а той добавя палаво:

— … бъз го взел. Нали ви казвам: „секс и хумор“.

Пан плясва с ръце и няколко жени пристигат, за да ни отведат до гнезда, окачени по клоните, където за нас са приготвени стаи.

Озовавам се с Афродита в голямо дървено легло с много дебел и много мек дюшек.

На една масичка има някакви ядива и напитки, но ние не се осмеляваме да посегнем към тях, за да не са някаква „шега не според вкуса ни“.

Измъквам от раницата си ковчежето със „Земя 18“ и проверявам дали преходът не е нанесъл на товара някакви повреди.

— Още ли мислиш за нея? — пита ме кисело Афродита.

— Казва се Делфин.

— Дребна е, съвсем дребна. Няколко микрона. По-ситна е от акарида в килимче.

— Ръстът не е от значение.

В далечината някой свири на сиринкс. Мелодията е приятна, малко тъжна.

Ето че в отговор Орфей взима своята лира и подхваща кротка тема. Двамата музиканти си партнират от разстояние, изразявайки посредством инструментите си своята култура по-добре, отколкото биха го сторили някога думите.

На моменти изящен изблик изтъква сиринкса. Лирата на Орфей отвръща подобаващо.

Това ми напомня нещо, казано от Едмон Уелс: „Смисълът на живота може би е само в търсенето на красотата“.

Сега двата инструмента са в унисон. Казвам си, че така би трябвало да започва диалогът между всички цивилизации — преди да се правят размени със стъкларии и злато, преди да се взимат заложници за гаранция, преди битките, за да се види кой е по-силен, да се стига до това: „да правим музика заедно“.

Към първия сиринкс се присъединяват други, сякаш с таланта си Орфей е приканил още музиканти да си „беседват“ с него.

Вече звучат почти като симфония.

Заглеждам се през прозореца в двете луни сред черното небе.

Афродита развързва горнището на своите бикини и открива великолепната си гръд. Притиска се към мен и ме кани на сластен танц, докато в далечината звучи музиката заедно с хор от щурчета. Много е горещо.

— Искам те — казва тя. — В края на краищата това е може би последната вечер, в която не се отдавам на козел.

Аргументът ми се струва сносен. Танцуваме дълго, докато телата ни лъсват от пот. Устните и ръцете ни се търсят, тя обгръща главата ми със златистите си коси. Очите й блестят като звезди.

Неволно — сякаш се боя да не би Делфин да ни види — грабвам една покривка и завивам с нея „Земя 18“.

Афродита добавя и възглавница, а аз произнасям тъпата фраза:

— Да не им се покачи температурата?

Избухваме в смях и това премахва напълно задръжките ни.

Ето че тя ме събаря на леглото, яхва корема ми и се заема да съблече всичко от мен.

Дъхът ни се ускорява, устните ни се откриват и се впиват едни в други.

Все пак това си е богинята на любовта — казвам си аз, сякаш за да си намеря извинение. Същевременно опасението, че утре мога да се проваля и също да се превърна в козле, разпалва страстта ми.

Любим се първо механично, после буйно, после страстно, после отчаяно, сякаш и за двама ни е за последно. Тя крещи с все сили многократно, когато усеща как удоволствието прониква в нея, сякаш се старае да докаже на сатирите, че няма нужда от тях, за да изпита оргазми.

— Мисля, че наистина те обичам — промълвява тя.

— Казваш ми го, за да ме подготвиш да се шегувам по-добре утре ли?

— Не. Никога не съм била толкова сериозна.

— Тогава заради теб утре ще се опитам да бъда смешен.

— Сигурна съм, че ще успееш. Тъй или иначе, нямаме избор — или ще предизвикаш смях, или ще закъсаме тук завинаги.

Казвам си, че едва ли има нещо по-стряскащо от повелята: „Бъди смешен или умри“. Внезапно ми домилява за всички комици, които са се качвали на сцена през вековете.

Двамата с Афродита заспиваме, притиснати един до друг, а в далечината лирата на Орфей и сиринксите все тъй изпълват нощта.

Дори не забелязвам как възглавницата се смъква от „Земя 18“, повличайки покривката.