Бернар Вербер
Загадката на боговете (65)

65. Втора планина

Мъчителното при борбата с чудовища е усещането за загуба на време.

Навремето си падах по меренето на сили с по-яки, по-бързи, по-вълшебни същества, но понастоящем (може би това е знак за настъпващата старост), докато се боря с този нов противник, ми се струва, че бих предпочел да върша нещо друго.

Да си беседвам. Да се любя. Да разсъждавам. Да се занимавам с по-низши вселени, все едно са дръвчета бонзай. Такива неща ми се правят.

Като че ли вибрациите ми са се позабавили.

Не обичам толкова изненадите — нито да изненадвам, нито да ме изненадват. Обичам да си седя, без да върша нищо. Обичам да не ме закачат.

Но може пък агресията да е форма на комуникация.

Може би тази гигантска медуза, бидейки чедо на майката природа, се стреми да установи някакъв контакт с нас. Просто не я бива за това.

Примерно — не е добре, когато подхваща Едип, повдига го високо в небето и после го мята върху палубата. Това не е най-добрият начин да завържеш познанство с друг вид.

Или пък когато повдига с туловището си предницата на кораба така, че аха-аха да го обърне.

Измъкваме анховете си.

Докато стрелям, се вглъбявам в себе си и почти си мисля, че това същество може би в крайна сметка като всички същества просто търси любов.

Може би би трябвало да можем да му кажем: „Дайте да се успокоим и да поговорим. Всъщност какъв е вашият проблем?“. И после да го утешим. Да се поинтересуваме от всекидневието му. „И как е там животът, в морските дълбини? Лесно ли намирате партньори с вашите размери? Деца имате ли? С какво се занимавате обикновено, когато не нападате кораби с човешки същества на тях?“

Да, ама медузата няма уста и не говори нашия език, а пък мен хич ме няма в областта на междувидовата телепатия.

Та битката трае няколко часа. Чудовището от прозрачна розова дантела многократно се нахвърля върху нас, за да ни унищожи. Пипалата му изстрелват мънички отровни жилца.

Зрящият брадатко бива улучен. Болезнено е, но не смъртоносно.

Същевременно Афродита бива отнесена от камшичест израстък, който я обвива и я повдига над надстройките на кораба. Втурваме се да я издърпаме. Залп от жилца се стоварва върху главите ни и спира нашия устрем.

С анха си успявам да изпратя мълния, която скъсва хищното пипало.

Пребледняла, Афродита се завръща при нас на капитанския мостик и всички стреляме по чудовището, откъдето сварим.

Подир същинската горгона Медуза се борим с тази гадина, назована с нейното име.

Внезапно чудовището отново се опитва да ни повдигне. Платноходът се залюлява.

Едмон Уелс е, който открива изхода:

— Главата! Нали носим главата на горгоната!

Никой обаче не се наема да я донесе и накрая опираме до предания Едип. Нали е сляп — няма как да бъде вкаменен.

Той се овързва през кръста с въже, за да не го отнесе някое пипало.

Бившият цар на Тива и победител на Сфинкса явно е горд с мисията, която му възлагаме. Той пристъпва към палубата, докато стотици дълги власинки се вихрят като тичинки на умопомрачително огромно цвете.

Едип застава в предната част на кораба и застива, а все по-многобройните пипала шибат въздуха.

— Какво чака?

— Дебне чудовището да подаде от водата онова, което му служи за око… — отговаря Едмон Уелс.

— А самият той как ще разбере това?

— По звука.

Отново стотици пипала надвисват над кораба и вихрушка от жилца полита към Едип. Едно от тях го уцелва в гърдите, слепецът пада на колене от болка и изпуска чувала, съдържащ главата на горгоната.

— Нищо няма да направи! — възкликвам аз.

Едип обаче опипва палубата и изкривил лице поради парещата отрова, успява да открие торбата и да я сграбчи. Най-сетне, когато огромната маса на чудовището излиза на повърхността, Едип открива главата на горгоната: „жената Медуза“ срещу „чудовището медуза“.

Гадината се гмурва пред заплахата. Ала Едип се засилва и мята главата със змийската прическа, която се търкулва и бива погълната от талазите, минавайки пред органите на зрението на медузата.

Дългите пипала застиват. Втвърдяват се. Стават сиви.

Наблюдаваме зрелището.

Тънки каменни лиани обкръжават платнохода — все едно ръка със стотици нишкообразни пръсти.

Самият платноход се озовава върху скалата, образувана от застиналата медуза. Едип остава неподвижен, вслушва се, опитвайки се да разбере какво се случва. Надаваме победоносни викове, поздравяваме го.

Афродита побързва да се погрижи за него. Измъква жилото от гърдите му, после откъсва парче от собствената си тога и го превързва с него.

После сме принудени да слезем и да стъпваме върху чудовището, за да освободим корпуса, използвайки веслата като лостове.

— Не знам как сте вие — заявява героят на това приключение, — но аз огладнях след това премеждие.

Ровим из целия кораб. Накрая Едмон открива в трюма сандък, пълен с провизии. Сух хляб, сухари, сушени плодове, съдини с масло, амфори с вода и с вино, но също така и о солено месо.

Афродита предлага да ни сготви. Зрящият брадатко използва безветрието, блокира руля спрямо следвания курс и идва при нас. Измъква от раницата си деветструнна лира, настройва я набързо и изтръгва от нея няколко акорда.

Чак сега го разпознавам. Това е Орфей, дето свиреше така страхотно по време на празненството преди финала на арената на Олимпия. Дългата брада така е скрила чертите му, че не бях успял да ги различа.

Неговата песен ни успокоява и ни радва.

Разполагаме трапезата в капитанската каюта, където откриваме покривка, паници и прибори. Приятно е усещането за отмора подир преживените вълнения.

Първото блюдо, приготвено от Афродита, е сушено пиленце, опечено благодарение на мълния от анха, с гарнитура от фурми и смокини в горещ зехтин. В яхнията има късчета хляб. Бутам с отвращение чинията си настрани.

— Не ти ли допада тази храна? — пита Едип.

— Не ям мъничета.

Изразът го изненадва. Доразвивам мисълта си:

— Смятам, че всяко живо същество има право да достигне до зрелостта си. Афродита е разчувствана.

— Значи — никакви теленца, агънца и прасенца, тъй ли?

— Никакви яйца?

— Никакъв хайвер?

— Яйцата не са деца — пояснявам аз.

— При всяко положение това пиленце е мъртво, това, че ти няма да го ядеш, няма да го съживи — казва Орфей.

— Дори на „Земя 1“ съдбата на малките на животните не се променяше, ако не ги ядяхме — добавя Едип.

— Напротив. По мое време аграрно-хранителната индустрия беше компютризирана и реагираше на търсенето.

— Това не е довод — отвръща Орфей. — Компютризираните ти индустриалци не са пускали пиленцата сред природата, за да се радват на зрелостта си. Ако предположим, че е имало влияние на консумацията, просто при развъждането са оставяли по-малко пиленца, и толкоз.

Едип се съгласява с този аргумент.

— Не съществува възможност това пиленце спокойно да си стане възрастно. Съдбата му е предопределена още преди раждането.

Афродита също оставя порцията си и яде само сух хляб, топейки го във вино.

— Никое пиленце не може дори да си представи хората, заради които се ражда и умира.

— А ако някой човек успее да разговаря с пиленцето и да му обясни? — изтъквам аз.

— Само ще го изпълни с ужас. Пиленцето ще ненавижда хората за всички свои братчета и роднини, изтребени във фабриките само заради удоволствие на вкусовите рецептори и стомасите. Но проблемът не би бил разрешен.

Ядем мълчаливо. В съзнанието ми изплува представата за устроените от хората кланици.

Припомням си думите на Люсиен Дюпре, когато беше само прост бог чирак. Бе се изправил с думите: „… Мислим се за богове, а имаме власт, колкото свиневъд в кланица“.

И покрай този призив на съвестта, за да защити смъртните от боговете… бе станал богоубиец.

За него важеше принципът „да убием убийците“. Парадокс. Но подчинен на неговата логика. Орфей се изправя и заявява, загледан на изток:

— В действителност същинският въпрос е: защо Бог, истинският велик Бог, никога не се е показвал пред своите създания?

— Ако се беше показал, никой нямаше да му повярва. Толкова идоли са ни били предлагани вече, че Истината не би била забелязана. Какво повече би могъл да направи от тези артисти, които пеят по стадиони, пълни със стотици хиляди зрители, чиито спектакли са предавани директно из целия свят? Как би могъл да сътвори призив, по-привлекателен от футболен мач на световното първенство? Сетивата ни толкова пъти са били призовавани, че вече са нечувствителни. Също както езикът, понесъл силно лют вкус, не може да се наслади на благородството на някое фино ястие.

— Освен пък да се появи на грамаден стадион, телевизията да го предава из целия свят…

— Би трябвало фойерверките и специалните ефекти да са по-яки, отколкото на по следните рокконцерти.

— Би трябвало също да изрече някакво достатъчно внушително слово, та хората да нямат желание да сменят програмата.

Едмон Уелс въздъхва.

— Все ще искат от него да докаже, че е Бог, и както и да се изрази или прояви, все ще има хора, които ще твърдят, че не е истинският.

— Дори да изникне като стометров на ръст великан?

— Публиката е преситена. Киното вече е залагало на всякакви визуални излишества. Би трябвало самият той да бъде професионалист в областта на специалните ефекти.

— Ако се гледа така на нещата, кой ли артист би пожелал да се появи пред публика?

— Той ще предпочете публиката да се опита да се добере до него.

— Тъкмо това правим в момента.

— Наистина какво всъщност очаквате от това пътуване? — пита Афродита.

— Аз разчитам да срещна отново баща си — казва Едип. — Този, който е горе, на върха на втората планина, е баща на всички бащи. Ние сме негови деца и би трябвало да се върнем при извора.

— Лично аз се надявам да намеря отново Евридика — заявява Орфей. — Жената, която обичам.

Едмон Уелс е заинтригуван.

— Ама нали вашата митична Евридика е пленница в ада?

— Великия Бог притежава пълна власт над всичко. Включително над ада. Ще отстоявам моята гледна точка, ще се моля за нея и за мен.

— Аз пък бих желала да срещна Любовта, дала начало на всички любови — допълва Афродита. — Ако има Някой на тази планина, ако този Някой е създал Вселената и я поддържа, явно я обича. А всички любови са само имитация на първичната Любов на Създателя към неговото творение.

Афродита се изправя и ни донася сушени плодове, този път с чай. Хапваме.

— А ти, Микаел, как смяташ, какво ще откриеш горе?

— Ами май… нищо. Зевс ми подсказа колко могъща е пустотата. Предполагам, че след безкрайните премеждия горе ще попаднем на пусто място и това ще бъде последният виц измежду всички майтапи в тази история. Трепем се заради… едното нищо.

Мълчание.

— А ако все пак има нещо?

— То ще е преход към друга загадка.

Орфей излиза към предната част на кораба. Внезапно надава вик:

— Ето я! Вижда се! Хукваме и ние.

Мъглата се е разпръснала и най-сетне различаваме втората планина.

— Виждате ли? — казвам развълнуван аз. — Не съм ви лъгал: отвъд първата планина се крие втора. Зад планината на Зевс, който е Осмица, е втората планина на Девятката, на Бога Създател.

Стоя и пълня очи, възхитен от внушителната гледка.

Оставаме безмълвни, съзнавайки, че може би там горе е Отговорът на всичките ни въпроси.

Втората планина е по-изтънена, по-висока, по-стръмна от първата. Скалните повърхности леко се синеят. Върхът е забулен в плътен облак, който го скрива от очите. Имаме чувството, че сме изминали един основополагащ преход. Дори слепият Едип е застанал с лице, обърнато в тази посока.

— Може ТОЙ да е горе… — промълвявам аз.

— Боя се да не останем разочаровани — застрахова се Едмон Уелс. — Да не стане като при онези фокуси, дето все искаме да знаем как стават. И като ни ги обяснят, си казваме: „А, само това ли било!“.

Внезапно облачността над втората планина бива прорязана от светкавица.

— Видяхте ли?

— Абе има си там някой, и туйто… Вятърът отслабва, ходът ни се забавя.

— Питам се кой ли напредва по-бързо: дали Раул, вървейки пеш, или ние на този платноход.

Орфей се взира в небето.

— Ако не подухне вятър, може да пристигнем твърде късно.

— Сигурен съм, че пак ще задуха — заявява Едип.

Чакаме. Дълго. Корабът не помръдва, а морето е равно като тепсия. Откъм лявата страна на кораба се чуват дрезгави писукания. Делфини.

Подскачат около кораба.

— Могат да ни теглят! — възкликвам аз към Едмон Уелс. — Случвало се е! Спомни си, на „Земя 18“ нали бяха насочили кораба на нашите оцелели.

Предлагам да им метнем въжета.

Делфините захапват поводите и повличат бързо нашия платноход.

— Май са наясно с посоката — отбелязва Едмон Уелс.

Оставяме се да ни водят, прибираме платната и никой не държи руля. Минаваме покрай южния бряг и откриваме непристъпни канари и непроходими гори. С делфините заобикаляме рифовете, които очите ни различават все в последния момент. Афродита се приближава и улавя ръката ми.

— Хубаво ми е тук, с тебе — казва тя.

— Ще проумеем смисъла на всичко това чак накрая… като във филм, поддържащ съспенс, при който епизодите изглеждат съвсем произволни, но впоследствие водят до пояснително заключение. Ето нещо, което би могло да ме направи вярващ, когато бях смъртен: представата, че животът ми върви по траектория, устремена към апотеоз.

Подминаваме устие, явно на река от първата планина, и достигаме до черни канари, увенчани от разноцветни растения. После — пак канари и тъмни гори.

Най-сетне делфините завиват, доближават ни до брега и ни оставят в заливче, обгърнато от ситен пясък.

Измъкваме веслата, за да се приближим. Ала рифовете и размерите на корпуса ни принуждават да напуснем кораба и да се доберем до целта с плуване.

Прибирам „Земя 18“ в ковчежето, пъхам ковчежето в раницата си, скачам във водата и загребвам, махайки ръце.

Афродита плува до мен. Едмон Уелс спуска котвата и също скача във водата. Двамата брадатковци го следват. Орфей води Едип с връвчица, която е захапал.

Достигаме до брега и се чувстваме като пътешественици, откриващи нов континент.

Най-сетне стъпваме на плажа. Пред нас се е ширнала гора от кокосови палми, а по-навътре има плътна гора, която продължава по склона на втората планина.

Дълго лежим изморени върху топлия пясък.

Въздухът ухае приятно на магнолии.

— Предлагам да вървим напред — казвам аз най-сетне.

Другите се съгласяват. Всички усещаме, че колкото по-скоро се сблъскаме със следващите събития, толкова по-добре.

Смъкваме мокрите тоги, увиваме ги около бедрата си и тръгваме, голи до кръста. Афродита разкъсва своята тога и си спретва нещо като бикини. Мокрият плат е опънат върху съвършените й форми.

Минаваме през горичката от кокосови палми и се озоваваме сред гъсталак, напомнящ екваториалната растителност на „Земя 1“.

Напредваме бавно с готови за стрелба анхове, струва ни се, че наоколо се движат някакви създания. Орфей грабва един клон и го размахва като мачете.

Ние също си избираме по някоя тояга — да не разчитаме само на анховете.

— Виждате ли нещо? — питам аз.

— „Виждате ли нещо?“ — подема някакъв чужд глас, далеч от моите четирима спътници. Обръщам се. Из храсталаците пак помръдва нещо. Някакви животни търчат около нас, после се спират. Сякаш ни очакват.

— Може би едри зайци — предполага Едмон Уелс. Десетки гласове повтарят в хор: „Може би едри зайци“.

По гърба ми преминава тръпка. Сещам се кои същества биха могли да дрънкат така, повтаряйки.

Сатирите. Децата на Пан.

И наистина стотици получовеци, полукозли изникват край нас. И надават дружно възглас, който сякаш е тяхна парола:

— „Може би едри зайци!“