Бернар Вербер
Загадката на боговете (63)

63. По море

Под форщевена водата се пени. Духа страничен бриз и платноходът на Медуза, леко наклонен, цепи вълните с добра скорост.

Застанал съм отпред и въздушният поток вее по лицето ми. Наблюдавам брега. Първата планина се вижда ясно, обгърната от канари и гори. Имам чувството, че повтарям бягството си с Делфин. Ами ако животът представлява само едно повторение на едни и същи събития, само „малко по-иначе“?

Открих Континента на мъртвите.

Открих Империята на ангелите, която е само „малко по-иначе“. Открих Царството на боговете, което също е „малко по-иначе“. В смисъл — все същото, с малки видоизменения. Открих Зевс на върха на тази планина.

Сега какво ще открия на втората планина? Някой Велик Бог „малко по-иначе“.

Засмивам се, после пак ставам сериозен.

Може там горе да е Създателя.

„Девятката“.

Бог над боговете.

Отговорът на всички въпроси.

Не знам защо, но внезапно ме обзема силна скръб (може би в противовес на първоначалния възторг?).

Започвам да различавам над надвисналите облаци първите звезди.

Когато бях дете и ме налегнеше тъга, неволно се вглеждах в небето и добивах усещането, че проблемите ми са дребни неудобства спрямо безграничността на обгръщащата ме Вселена.

Колко драми на чувствата, професионални неуспехи, предателства, унижения, колко случаи на лош късмет съм успял да „преглътна“ тъй, просто поглеждайки към небосвода…

А сега, когато се предполага, че летя над всичко това, насочвам взор към небето и отново откривам в него спокойствието, което се дарява от относителността.

Естествено, изпитвам страхове и желания, уплахи и тежнения.

Да не умирам.

Да открия Създателя.

Да бъда обичан.

Да спася Делфин.

Да разбера.

Защо съм роден.

Защо страдам.

Защо живея.

Защо ще умра.

— Ида! — изкрещявам аз под поривите на вятъра. — Чуваш ли ме, Създателю? Ида! В отговор небето потъмнява и облаците са раздрани от мълния.

— Тия не ми минават! Знам какво е мълнията!

Ето че черните облаци образуват завеса, която се разкъсва шумно над нас. Апокалипсис.

Думата неоснователно бива отнасяна към края на света, а буквално означава „разбулване на Истината“.

После облаците се отдалечават, небето се прояснява.

Отново съм обладан от усещането, че участвам в приключение и пътувам към неизвестното.

Към „Истината“?

Времето се оправя, смрачава се, виждаме светлинки в далечината. Едмон Уелс ми подава бинокъл, открит в корабната кухня.

Поглеждам: грифони, подхванали факли, се канят да водят нощен въздушен бой.

Мятат се в небето, все едно са допълнения към факлите, към пламтящите мечове и стрели.

Криле, мечове, огън.

Афродита имаше право. Покрай вечерното захлаждане сраженията избухват с пълна сила. На запад различавам стълб черен дим.

Глухи тътнежи, ревове, кънтежи на камъни и метали — само това достига до нас от ужасния сблъсък между боговете, устремени към надмощието край триумфалната порта на Елисейските полета.

— Те се мъчат да умрат — заявява Афродита, доближавайки се до мен. — Познавам Арес, той иска да загине с оръжие в ръка. Не че иска да победи, ще му се да си отиде мъжки, като боец.

— Борбата може да трае дълго — казвам аз. — Силите са в сравнително равновесие.

— Може дори да се стигне до окопна война — допълва замислено Афродита.

Чуваме вопли на ранени грифони. На юг надвисва друг стълб пушек — по-плътен, по-тъмен.

— Фронтът се разраства — забелязвам аз.

— На път са да опожарят цялата Олимпия.

— Боговете са полудели — въздиша Уелс. — Това е апоптоза.

— В смисъл? — пита Афродита.

— Понякога — обяснява той — в даден организъм определени клетки усещат, че не служат за нищо, и по някакъв начин се самоунищожават, за да не пречат на по-нататъшното развитие. Дори липсва съзнание за саможертва, това става естествено, без преценка защо се създават условия за самопремахване.

— Самоубиват се, понеже долавят, че не служат за нищо и пречат, тъй ли?

— Това е глобален проект на природата… — казвам аз.

Стоим и продължаваме да гледаме двата стълба дим, които се издигат високо, високо.

— Във всеки случай връщане назад няма — признава Афродита.

— Трябва да се примирим, че съдбата ни е пред нас, или сме наникъде.

— и че няма други, освен нас — добавя Уелс, докато се отдалечава. Златокосата млада жена с огромните изумрудени очи се вторачва в мен.

— Хайде да се любим — промълвява тя. — Аз съм като растение. Трябва много да ми се говори и да бъда поливана.

Тези думи! Нали ги бе изрекла Мата Хари.

Тя преминава от думи към дела и ме целува сластно.

— Не, не тук. Не сега. Не така. Тя ме поглежда въпросително.

— Кое не е наред? Че има други? Ако това е, което те безпокои, те няма да ни видят.

— Аз… аз…

— Нищо, няма значение. Ясно ми е. Тръгва си уязвена.

Едмон Уелс се връща при мен.

— Тя няма хич добър вид.

— Казах й, че сега нямам желание да се любя с нея. Бившият ми учител по ангелство въздъхва.

— Едва ли има много мъже, които да са й отвръщали така.

— Все някога трябваше да й се случи. Едмон Уелс ми подава лист хартия и молив.

— Мисля, че за да насочим правилно нашето пътуване, би трябвало да имаме представа за общата форма на острова. От гърба на Пегас си успял да огледаш земята.

Поемам молива и листа.

— Островът е триъгълен. Олимпия е тук, откъм западната страна. Първата планината е тук, в центъра.

Правя приблизителна рисунка.

— Следователно втората планина трябва да е зад нея, по на изток. Очертавам кръг между първата планина и източния връх на триъгълника.

— Ти какво видя от високото? — пита Едмон Уелс.

Затварям очи и си представям пак образите при моя полет върху крилатия кон.

— Южният бряг се състои от стръмни канари, по на изток има рифове. Ще трябва да забавим ход.

Едмон сбърчва вежди, подир което си тръгва замислен с картата. Внезапно се разтревожвам и слизам в каютата.

Измъквам раницата си от скривалището й и вадя ковчежето със сложния железен обков. Ала ето че през открехнатото прозорче влита нещо, което ми прилича на голяма пеперуда, преследвана от чайка. Насекомото прониква през отвора. Гонещата го чайка се блъсва в прозорчето. Тогава птицата, която е успяла да вмъкне в каютата само главата си, започва да пищи оглушително, все едно съм й откраднал храната.

Изтласквам я, затварям прозорчето и се обръщам към насекомото.

— Здравей, мушичке.

Мъничкото девойче с пеперудени крилца с мъка си поема дъх.

Размахва дългите си тюркоазени крилца, сякаш за да провери дали всичко им е наред. Протягам пръст и след кратко колебание тя каца на него.

— Така се радвам да видя тъкмо теб! Струва ми се, че винаги си ми носила късмет. Тя се опитва да подреди разчорлената си рижа коса.

— Значи, ти не участваш в размяната на любезности из Олимпия, а, мушичке? Тя сяда и усещам как нежната й кожа гали грубата повърхност на моя пръст. Добива нацупен вид и скръства ръце.

— А, вярно! Забравих, ти си херувимка и не обичаш да те наричат мушичка. Тя се муси. Аз й се усмихвам закачливо.

— Знаеш, съвсем приятелски ти казвам така, ние двамата сме свързани. Не съм се отказал да открия коя всъщност си била, преди да станеш малка химера. Познаваме се отпреди, нали?

Тя кима уверено, доволна, че най-сетне задавам правилен въпрос, отнасящ се до нея.

Да съм я познавал… през живота си като смъртен? През живота си като ангел? Несъмнено това трябва да е свързано с периода на танатонавтите. Жена. Жена, която съм обичал, която ме е обичала. Трябва да се сетя.

— Е, и ти ли искаш да участваш в приключението? Или може пък да бягаш от войната на острова.

Тя пак клати главица.

— Или пък и ти си влюбена в мене?

Тя изкривява личице, след което изплезва дългото си спираловидно езиче, което се разгъва като надуваемите панаирджийски свирчици.

Разтваря дългите си лъскави крилца. Рижата й коса стърчи, пот се смесва с водните капчици. Дълго трябва да се е бъхтила, преследвана от птиците.

— Не се безпокой, аз ще те пазя — казвам аз. — Но тази, която обичам, е по-мъничка дори от теб.

Връщам се при ковчежето, отлоствам ключалката с големия ключ и хвърлям поглед към кълбото със „Земя 18“, положено върху кадифената подплата.

Мушичката каца върху сферата планета. Застава на четири крака върху стъкленото покритие, сякаш се опитва да различи нещо определено.

Нагласям вариообектива на моя анх и изследвам планетата. Взирам се в повърхността на океаните и накрая различавам моя малък Остров на спокойствието, разпознаваем поради приликата му със зъбче.

Трескаво увеличавам образа — очаквам островът да е опожарен и разорен от фанатиците на Прудон.

Не — мястото засега не се е озовало в плен на силите на мрака. Виждам само „спокойственици“, които си строят дървени къщи под клонаците и издигат сателитни антени в камуфлажни цветове по билото на планината, за да имат някаква връзка с останалия свят.

Нагласям образа, за да огледам къщите. Разпознавам моя бивш „дом“. Делфин рисува с графичния си софтуер грандиозни декори.

Въображаемото й Царство на боговете е по-пищно от истинското. Рисувайки, тя създава форми и на свой ред става богиня. Една съвсем мъничка богиня.

Вратата на каютата се отваря, мушичката излита и каца на лампата, висяща от тавана. Изключвам анха си и намествам кълбото в скута си.

Афродита сяда на кушетката.

— Питам се какво ли прави Раул в този миг — казва тя.

— Върви по пътя през Елисейските полета. Според мен сигурно има тунел, който минава под първата планина и води до втората, на която се намира богът Създател.

— И какво ще стане? — пита тя, долепяйки ходилата си до моите бедра.

— Ами Раул ще стане новият Велик Господар на Вселената и ще наложи своето виждане, своя Система. Ще си създаде свой собствен Еден, своя собствена школа за богове, свой метод за рециклиране на душите. Вселената ще бъде малко по-различна. Творецът ще е друг.

Тя потръпва от отвращение.

— Какво представлява този твой Раул Разорбак?

— Не мога да дам независима преценка за него. Той беше мой приятел. Най-добрият ми приятел. Стана най-заклетият ми враг. После пак се очовечи. В крайна сметка смятам, че е свестен. Храбър е и има реална воля да се самонадскача.

— Ако той стане новият господар на света, отговорността, която поема, ще бъде огромна.

— Ами той неслучайно победи в играта „Y“. Прагматик е. За него целта оправдава средствата. Може да наложи над човечеството диктатура, за да го застави да не се отклонява от верния път, „ще не ще“.

Богинята на любовта сбърчва вежди.

— Значи, с нас е свършено. Погалвам кълбото със „Земя 18“.

— Може и да не стане така. Подложил съм бомба със закъснител…

— Обясни ми.

— Докато бях на „Земя 18“, предоставих на хората сила, която ще им помогне тепърва да не бъдат зависими от боговете.

Изреченото от мен не я успокоява, по-скоро я стряска. Обяснявам кротичко:

— Подобно на Прометей им предадох огъня на знанието. Предоставих им средства да се превърнат в богове, но в по-низше измерение.

Сега вече Афродита явно забравя физическите си щения.

— Докато бях вътре — казвам аз, сочейки кълбото, — предложих на едно предприятие да създаде компютърна игра, която да позволи на смъртните да осъзнаят своите възможности.

— Как се казва тя?

— „Царството на боговете“. Така те ще установят, че може и да са смъртни, но когато творят и ръководят, когато поемат отговорност за своите създания, стават „като богове“.

Тя си играе със своите руси кичури.

— Защо го направи?

— Защото такъв е естественият подтик на моя живот. Има въпрос „Ми Ка Ел“ — „Кой е като бог?“. Аз съм отговорът: аз съм този, който може да преобрази смъртните в същества „като богове“.

Тя май се притеснява.

— Но ако смъртните станат „като богове“, а ние изгубим възможностите си и станем „като смъртни“, ще се окаже, че губим.

— Не, в крайна сметка това са просто траектории на души. Както беше казал Едмон Уелс някъде в своята Енциклопедия: „Първо страх, после въпроси, накрая — любов“. Ти си богиня на любовта, нима не знаеш, че си символ на края на траекторията на всяка една душа?

Тя поклаща неубедено глава. Приближава се и се сгушва до мен като изоставено момиченце, което има нужда да бъде утешено. Произнася:

— Боя се от това, което ще стане.

Несъзнателно покривам кълбото на „Земя 18“ с парче плат, сякаш се опасявам да не би Делфин да ни види през някакъв телескоп. Поколебавам се малко, после прегръщам Афродита, за да я успокоя.

— Всичко е наред.

— Знам, ти никога няма да ме обичаш, сърцето ти все тъй е завладяно от спомена за Мата Хари. Мога да имам тялото ти, но не и твоя дух.

Изглежда крехка, ранима.

— Мата Хари вече я няма, а ти си тук и сега, в моите обятия. Не мога вечно да живея със спомена за предишната ми любима. Проблемът ми не е Мата Хари, а друга жена, която се нарича Делфин. Срещнах я на „Земя 18“.

Тя се дръпва, вглежда се в мен и избухва в смях.

— Влюбил си се в някаква нищожно мъничка смъртна от „Земя 18“! Тя дръпва плата от кълбото.

— Така е.

— Някаква животинка, която е вътре?

— Сега, когато съм им предал възможността да си играят на божествено творчество, те са „като богове“.

Афродита действително е изненадана.

— Смяташ, че като си им предал нашите тайни, си ги заредил с независимост дотам, че да станат като нас?

— Мисля, че ние сме като някакви матрьошки, светове съдържат други светове — всички светове, били те дребни или огромни, имат еднаква стойност, стига съществата, които са сред тях, да осъзнават това.

— Горкичкият Микаел, ти просто не знаеш какви ги приказваш. Ние сме богове, те са смъртни, никога няма да бъдем еднакви.

— Струва ми се, че вече и ние сме смъртни. Тя замръзва.

— Това още не е доказано.

— Атина е мъртва. Видяхме трупове на кентаври, на сирени, на какви ли не безсмъртни създания. Видяхме как те гният, а останките им биват накацани от мухи като някакви мърши.

— Това не означава нищо. Лично аз не смятам, че ще умра, понеже другите умират. Афродита поема внимателно едната ми ръка и я гали. Аз стискам кълбото в другата, сякаш за да го защитя.

— Не вярвам висшите и низшите светове да са безкрайни. Вярвам, че има „нещо“, което е „връх“ на Вселената. Последен камък най-отгоре върху пирамидата.

— Би било ужасно да се озовем на най-високото и да срещнем някого, който ще ни каже: „Е, аз съм върхът на всичко — сега, след като ме открихте, цялото обяснение гласи: няма нищо друго за разбиране“.

— Нали плаваме, за да търсим прословутата Девятка. Тъкмо това очакваме да чуем — казва Афродита.

Поглеждам през прозорчето. Хоризонтът пламти поради изгрева на второто еденско слънце.

— Както и да завърши цялото това приключение, смятам, че ще има да се чудим — казвам аз.

Афродита кима и излиза на палубата.

Аз си взимам пак анха, за да поогледам кълбото.

Мушичката долита от лампата и каца върху него. Подскача с радостна муцунка отгоре.

— Само не ми казвай, че и ти ревнуваш от Делфин?

Тя се изплезва. В този миг се чува предупредителен вик. Полагам старателно „Земя 18“ в нейната кутия и се навеждам да целуна стъкленото кълбенце.

— Доскоро, Делфин.

Изкачвам се на палубата и виждам проблема. Корабът е разтърсен. Вкопчвам се в една преграда.

Навеждаме се над водата и виждаме как от дълбините й изплува светло туловище.

То се появява на повърхността. Това е медуза, истинска морска медуза, диаметърът й е към двайсет метра. Отстрани има някаква лилава прозрачна дантела. Извън водата стърчат дълги власини.

— Какво е това?

Едмон Уелс грабва едно весло и ми подава друго, за да послужи като оръжие.

— Занимавка — отвръща простичко той, а едно пипало, дълго няколко десетки метра, излита от талазите и се издига над нас с мощен плясък, обливайки ни с вода.