Бернар Вербер
Загадката на боговете (59)

59. Завръщане на Еден

Аз съм лек, нематериален, представлявам сбор от несвързани атоми. Вече нямам кожа, никаква обвивка, нямам граници.

Температурата се покачва и атомите ми стават все по-летливи. Разделят се, разпръскват се, завихрят се.

Аз съм топла пара.

Аз съм облак. Смесен съм с моя приятел Едмон Уелс. Рядко съм се чувствал толкова близък с друг човек.

И ето че епруветката, в която се разнасяме в газообразно състояние, е скачена с маркуч.

Отново бивам разпределен извън моя приятел. Моите си атоми са всмукани от въздушна струя и се изместват към по-голяма стъклена съдина. Стъклената съдина се озовава в центрофуга, която се върти в посока, обратна спрямо предишната. Докато ускорението ме мята в моя стъклен съд, температурата спада и аз се кондензирам.

От газообразно състояние преминавам към течно. Студът и скоростта действат ефективно. От течно състояние преминавам към пастьозно.

Както се твърдеше в Библията: човек е пръст, приела божествения дъх.

Обединявам се. Пресъзиждам се. По-голям съм, по-широк, по-обемен. Като че ли атомите ми се покоряват на познат план и се спояват, за да ме преизградят в по-голям мащаб, но при същите пропорции.

Не преминавам отново през зародишната фаза, направо се озовавам в предишния си зрял вид. Очите ми се уплътняват и оформят две червени, а после бели топченца. Мозъкът ми бива нагънат дълбоко под прозирната кожа и черепните кости.

Ноктите ми биват изваяни, а зъбите като дръвчета изникват набързо и се открояват върху челюстите ми.

Не е болезнено, просто съвсем ново усещане: възстановявам се, след като съм представлявал газ.

Мускулите ми се зачервяват, прозирната ми кожа става матова. Сърцето ми притупква, после започва да бие и целият ми тръбопровод бива наситен с пурпурната течност, която го снабдява с кислород и захари.

Отново живея.

Центрофугата забавя ход и се озовавам гол в една много голяма епруветка. Треперя. Всичките ми мускули врят, сърцето ми бие лудо, по кожата ми има пласт пот. Изтощен съм, пъхтя, изпитвам немощ. Виждам силуети през стъклото на епруветката, които се приближават, иска ми се да стана, но съм толкова слаб, че дори не успявам да се задържа изправен. Отпускам се на дъното на епруветката и заспивам, свит в зародишна поза.

Подир света на облаците духът ми се хлъзва към света на сънищата — място, където намира покой и се възстановява. Светва екран.

Прониквам в платното. Декорът е остров, но това не е Вторият остров на спокойствието.

Делфин се появява на един широк плаж. Тя тича по ситния пясък, който се издълбава под стъпките й. Целуваме се сред вълните. Зад нас е делфинианското селце на „Земя 18“, което бях създал в началото на играта „Y“, преди пет хиляди години. Далече в океана си играят делфини. Ние плуваме към тях. Залавяме се за гръбните им перки и се пръскаме, излитайки в подскоци сред талазите.

Делфин ми прави знак, че нямаме нужда от помощта на делфините, а сами можем да станем делфини.

Едната ми ноздра се запушва. На челото ми се появява малък дихателен отвор, ръцете ми се преобразяват в плавници. Преживявам мутацията на първите делфини, които някога са били земни бозайници и после са се завърнали във водата. Делфин ми казва, че ще съградим бъдещето на Острова на спокойствието — водно човечество. И ето че аз плувам, като не си поемам въздух не по няколко минути, а цели десетки минути. Цепя напред и гръбнакът ми се вие като на риба. Изскачам от талазите. Играя си сред вълните. Пресъздал съм се като Homo delphinus. Човек от бъдещето, водоплаващ мутант. В моя сън си играя, плувайки все по-бързо сред стадо подобни на мен „хомо делфинуси“. Плуваме си заедно под водата, после над нея. Набирам скорост и дори успявам да се изправя като делфин — почти вертикално над повърхността, само опашката ми е забита във водата. Делфините ни заобикалят и ни учат да правим акробатични скокове. Страхотно е. Делфин ми говори с остри писукания, много по-изтънчени и по-сложни от човешкия говор. Казва ми, че други хора са претърпели мутации другаде и другояче. Хора катерици си гризат лешници по клоните на дърветата, преди да се спуснат в полет благодарение на кожата, която съединява ръцете и краката им. Слепи хора къртици живеят, ровейки под земята. Хора птици се носят по небето с криле от пера. Аз отговарям на Делфин, че предпочитам да бъда делфин, понеже възможността да пребивавам в три измерения под водата и над водата наистина е невероятна. Тя ми казва, че човечеството като цяло претърпява мутация и че това е логичното продължение на еволюцията. Тогава виждам в далечината хора акули. Те са с издължени лица, с тройни редици от триъгълни зъби, а ръцете им представляват островърхи плавници.

Бъдното човечество се преобразява в своите животни тотеми.

Бягаме, подскачайки над повърхността, за да излизаме на въздух.

В моя сън казвам, че трябва да престанем да бягаме, и се обръщам срещу акулите. Сещам се: „делфините блъскат акулите с муцуни по местата, под които е чернодробната зона; мощни удари по стеснено пространство, за да се постигне максимално нараняване“. Делфинката Делфин и аз се преобразяваме в същински торпили. Удрям първия човек акула, който се насочва към мен. Той обаче избягва естественото ми острие и ме ухапва по гръбната перка. Ето че пак сме един срещу друг. Той иска пак да ме ухапе, но аз се преструвам, че се спускам право срещу него, а в последния миг минавам отдолу — това е то предимството да действаш триизмерно — и го подбивам с моята зурла. Кожата се разкъсва, муцуната ми се завира във вътрешностите му. И Делфин също се сражава с чудовищата. Накрая благодарение на нашата боеспособност ги прогонваме. Ала от туловищата ни струят червени поточета, ранени сме. Доближавам се до скалите и съзирам в небето хора орли със закривени клюнове и мощни криле. По земята пък се приближават дългозъби и остроноктести хора плъхове.

— Те вече не ме плашат! — давам аз знак на Делфин с къси изписквания.

Тя ми казва, че пак съм спечелил точка — нали вече умея да се защитавам от моите врагове, без да бягам, а и тръбя, че никой не ме плаши, така че имам двайсет от двайсет точки.

С делфинката Делфин плуваме в дълбокото и откриваме морските бездни. Внезапно тя забавя ход, притеснена е. Насочвам се към нея, а тя изведнъж се издува и изхвърля бебче — човече делфин. То е светличко. Още щом се измъква от нейното тяло, то започва да си плува и да се движи, огъвайки се изящно, за да се отправи към повърхността.

Тя ми казва, че ми е одрало кожата. Благодаря й за всичко, на което ме е научила.

Потъркваме си муцунките, после заедно напускаме дълбините, изхвърляме се извън водата и подскачаме високо към небето, а нашето синче рибче си играе над талазите. Усещам как въздухът погалва плавниците ми, после пропадам във водата.

Усещане за влага.

Делфин…

— Микаел? Делфин!

— Микаел… Микаел… аз съм.

Отварям очи. Към мен е сведено женско лице. Не е Делфин. Косите са златисти, а очите — изумрудено-тюркоазени. Афродита.

— Толкова се опасявах, че съм те изгубила — промълвява богинята на любовта. — Горкичкият ми Микаел. Колко ли противно ти е било да живееш сред стадото на смъртните.

Тя ме притиска в обятията си.

Оглеждам стаята около леглото и откривам, че съм в нейния палат. Нежнорозовият декор навява мисли за вълшебна приказка. На няколко провесени люлки насмешливи херувимчета, преметнали лъкове през раменете, поставят перца на кристални стрелички. В стъкленици подскачат сърчица с краченца, подобни на онова, което тя ми беше подарила навремето — нямат търпение да спечелят нечия любов.

Богинята на любовта ме целува пламенно, но аз не отвръщам на целувката.

— Боях се да не полудееш. Животът сред хората от „Земя 18“ сигурно е бил… все едно да живееш сред маймуни!

— Смъртните са мъже и жени също като нас.

— Ние вече не сме мъже и жени — поправя ме тя, — ние сме богове! Прегръща ме силно, търка гърдите си в моите.

— Толкова несправедливо те осъдиха на изгнание на „Земя 18“. Трябва да е било странно да се озовеш там, като в… зоопарк.

„Странното“ място е тук, на Еден. Но това не е зоопарк, по-скоро си е лудница. Олимп раздува егоизма немислимо, всеки бог е въплъщение на някаква невроза или психоза. Афродита е хистеричка. Зевс е мегаломан. Арес е параноик. И тъй нататък…

— Беше поносимо. Претенциите на смъртните са по-разумни от претенциите на боговете.

— Естествено, та те са само пионки! Остава само пионките да имат някакви искания! Отдръпвам се.

— Ние също сме пионки — заявявам аз.

— Играта не е същата.

— Кой знае?

Тя вече не ме слуша.

— Целуни ме, Микаел. Та аз си дадох всичкия този труд, за да те отърва от твоето затворче. Едмон Уелс бе само съучастник в моя проект. Сега ще можем да се обичаме, без никой да ни пречи да бъдем заедно.

— Не съм те молил за нищо. Всичко си беше наред. Всеки може да бъде щастлив в кой да е свят, бил той по-висш или по-низш. Въпросът не е в измерението, в ръста или в мястото — става дума за състояние на съзнанието.

Тя не си дава сметка за моята студенина.

— Какво става, Микаел? Изглеждаш странно.

Ставам и отивам до банята да се освежа. Трудно ми е да се разпозная в огледалото, поради преживяното на „Земя 18“ и преобразяването в облак атоми лицето ми е измършавяло. От една страна, осъзнатата метаморфоза ми е разкрила факта, че мога да се превърна в прах, от друга, ми е напомнила колко мъчително е да си въплътен. Имам сенки под очите, кожата на лицето ми е изпъната, изпитвам копнеж по предишното си парообразно състояние. Плискам се дълго с ледена вода. После забелязвам една тога, навличам я, обувам чифт кожени сандали.

— Едмон ми каза, че спешно трябвало да се завърна на Еден. По каква причина?

— Аз малка причина ли съм, Микаел?

Тя се вглежда разочаровано в мен. После се изправя.

— Тъй да бъде. Всичко ще ти кажа. Докато те нямаше, тук се случиха ужасни неща. Връщам се в стаята и тя свежда очи смутено, сякаш не знае как да се изрази.

— Неща ли, какви неща?

И тогава чувам животински крясъци. Отивам до прозореца и съзирам две ята грифони, които се бият в небето. Лъвовете с орлови криле се разкъсват, издавайки зверски звуци. Криволичат във въздуха и се спускат един срещу друг. Ранените падат надолу като подкосени самолети.

Едмон Уелс влиза в помещението, влачейки крака. Явно преобразяването в облак атоми е изтощило и него. Има сенки под очите и е доста блед.

Моят бивш инструктор в ангелското поприще поглежда Афродита, за да разбере дали вече ми е разказала всичко. Тя прави отрицателен знак.

Афродита ни кани да седнем в нейния хол, напомнящ будоар. Стените са украсени с гравюри, представящи велики любовни истории на всички цивилизации, както от „Земя 1“, така и от други планети. Изобразени са мъже и жени, които се изпиват взаимно с очи, двойки мъже, двойки жени, понякога са повече от двама, тук-там има и животни. Изложбата потвърждава ясната по принцип теза, че любовта във Вселената е многообразна.

Докато изтребващите се взаимно грифони цепят небосвода със своите крясъци, Афродита спуска капаците на прозорците и ни поднася напитка с вкус на джинджифил.

С чело, помрачено от безрадостни мисли, Едмон Уелс има изражение, каквото рядко съм виждал на лицето му.

— Не мислех, че положението може дотолкова да се влоши — казва той.

— Ние, боговете, сме свикнали да решаваме бързо проблемите, но обикновено става дума за проблеми на смъртните. Този път никой измежду нас не е в състояние да се справи с конфликта между „висшестоящите“.

Разказват ми. Подир моето осъждане, подир изпълнението на присъдата и отпращането ми на „Земя 18“, моят бивш приятел Раул Разорбак, победителят във финалите на играта „Y“, преминал славно през триумфалната порта на Елисейските полета.

— Раул вече си е на път към своята награда — потвърждава Едмон Уелс.

След като Раул изчезнал от хоризонта, триумфалната порта на Елисейските полета се затворила и всички обитатели на Олимпия се върнали към обичайните си занимания.

Последните ученици от випуск 18 били преобразени в местни химери. Жан дьо Лафонтен и Рабле станали кентаври.

Симон Синьоре и Пиаф се превърнали в сирени. Тулуз-Лотрек бил понастоящем двуглав дракон. Бруно Балар, Гюстав Ефел и Жорж Мелиес станали грифони и може би били сред онези, които се биели понастоящем в небето.

Отпадъците, останали подир поредното приключение, били разчистени, боговете наставници, харитите и полубоговете разтребили и си взели три дни отпуск, преди да дойде сезонът със следващия випуск.

— Възнамерявахме да дадем възможност на мексиканци — пояснява Афродита.

Две ангелчета влизат в стаята и прошепват нещо в ухото на богинята на любовта. Тя се изправя, дава ни знак да изчакаме и после се връща с няколко сини петна по тогата си. Провесва люлчици, подобни на онези, които се слагат за папагалите. Ангелчетата кацат върху тях.

Приглажда златистите си кичури. Няколко ангелчета изхвръкват от люлките си като птичета и кацат по раменете й.

Богинята им налива малко нектар и им го поднася в цветя. Предлага и на мен чаша със същото питие, но аз предпочитам силно кафе и едно ангелче моментално ми го донася от кухнята.

Афродита продължава:

— Сума ти време чакахме въпросните мексиканци. Ден, два, три, седмица, месец. Не разбирахме защо се бавят. Известно ни е, че понякога ангелската администрация се пообърква. Душите биват задържани. Изчакваме забавилите се, както самолет изчаква последните пътници, за да отлети. Мексиканците все не идваха. Пращахме по някой да ги чака на плажа. Взирахме се в небето, да не би избраните души да паднат оттам…

Спомних си за моето пристигане на Еден. Бях се превърнал в метеорит и цопнах право в морето.

— … и все нищо. Обаче някой все пак се появи. Откъм планината. На третия месец Зевс лично излезе от гората. Беше дори по-грамаден, отколкото когато се намеси, за да ти даде възможност за преиграване — добавя Афродита. — Десетметров Зевс! Събра всички обитатели на Еден в амфитеатъра и застана по средата. Носеше голяма раница. И произнесе реч.

Изражението на Афродита се променя. Тя ме хваща нервно за ръката.

— Зевс разказа за „другата“ планина. Разкри ни истината за съществуването на Велик Бог над боговете.

— Девятката… — промълвявам аз.

— Нарече го „Бог Създател“. Стреснахме се. Зевс заяви, че е получил указание от този висш бог.

Афродита и Едмон се споглеждат и свеждат очи.

— Според това указание — продължава Афродита — всичко се прекратявало окончателно.

— Това е шега.

— Той каза: „Няма да има мексикански богове чираци, нито пък от някой друг народ. Никакви випуски повече. Школата за богове се закрива. Край на всичко тук“.

Доколкото си спомням, още при срещата ми със Зевс, господарят на Олимп се безпокоеше от подобно развитие. Мислеше, че Богът Създател се е изморил, че иска да спре да играе.

Едно ангелче се приближава, задържа се във въздуха на височината на лицето ми, обикаля бавно около мен като луна около планета, подир което отива да пошушне нещо на другите ангелчета, а те прихват да се смеят.

Афродита махва с ръка и всички млъкват.

— След това изявление Хермес попита: „И какво ще се случи?“. „Тук вече нищо няма да се случи — отговори Зевс. — Остава ви само да чакате смъртта.“ Това беше второто потресаващо изявление, Зевс изтъкна, че след като школата се закрива, вече не може и дума да става да се запази цялата система. Затова Богът Създател бил решил да отнеме дара на безсмъртието от всички обитатели на Еден.

— Включително от Зевс?

— Разбира се. И така, Зевс каза, че лично той ще се прибере в своя дворец и ще спи, докато дочака вечния сън. После отвори раницата си и измъкна от нея кълбо с диаметър три метра. Каза: „Ето тази е истинската, ако искате да се забавлявате, оставям ви я за спомен“. После измъкна анха си и добави: „Чакайте, ще я смаля до размер, по-удобен за съхраняване в музей“. Натисна едно копче и смали триметровото кълбо до петдесетсантиметрова сфера.

— Предал ви е истинската „Земя 18“! На която се намирах аз!

— За да ни покаже, че нищо вече няма значение. После се изсмя звучно и тъжно, преобрази се в грамаден лебед и си отлетя навръх своята планина.

Започва да ми става ясно.

— Аз бях излязъл от гората, за да чуя речта на Зевс — обажда се Едмон Уелс. — После, когато чух разкритията, се промъкнах сред другите. Нищо вече нямаше значение. Боговете наставници дори не се изненадаха, като ме видяха отново.

— Всички бяхме шашардисани. Напълно шашардисани — въздъхва Афродита.

— Като в завод, който се закрива и всички в него остават безработни — казва Едмон Уелс.

— Животът ни вече нямаше никакъв смисъл, просто трябваше да чакаме старостта, поболяването и смъртта.

Осъзнавам, че съм бил дотук „безсмъртен сред смъртни“. Че като съм се завърнал, ставам „смъртен сред безсмъртни“.

Хумор. Парадокс. Промяна.

Припомням си изречението на философа Уди Алън, дало ход на танатонавтиката: „Докато човекът е смъртен, никога няма да може наистина да се поотпусне“. Тук вече бихме могли да добавим: „Докато боговете бяха безсмъртни, животът им нямаше смисъл“.

И си казвам, че едва преди мига на смъртта, няколко минути преди загубата на съзнание успяваме да придадем логика на последователността от неразбираеми събития, които с навързването си са изградили нашия живот.

— И какво стана после? — питам аз.

— Ами никой не се интересуваше от малкото кълбо „Земя 18“, аз го взех и отидох да се скатая в изоставената ти вила — обяснява Едмон Уелс.

Ангелчетата на Афродита пак ни поднасят кафе. Все имам чувството, че ни се подиграват, но съм прекалено съсредоточен върху разказаното, за да мисля за това. Богинята на любовта продължава да разказва:

— Дионис предложи да отпразнуваме окончателното приключване на учебния процес. Получи се голямо тържество, същинска оргия. Боговете се напиха и започнаха да се карат. Но положението се влоши чак на другия ден. Група недоволни богове наставници начело с Арес, бога на войната, надигна глас. Те заявиха, че няма да допуснат да умрат, без да се бият. Мнозина се съгласиха с него. Настъпи разцепление. От едната страна бяха боговете наставници, които се примиряваха със съдбата си, а от другата — онези, които се бунтуваха, понеже смятаха, че тя е несправедлива спрямо свършената работа.

Афродита поисква питие от херувимчетата и те бързо й дават каничка уханно вино.

— Започнаха преговори. Всеки изтъкна своите аргументи. Някои предлагаха насилствено да запазим системата, въпреки спуснатата отгоре заповед. Предлагаха да създадем ново управление със събрание от богове наставници, а после да се изпрати делегация до втората планина по Елисейските полета. Други бяха на мнение, че трябва да се разберем директно с Империята на ангелите, та тя да ни осигурява все така богове чираци, които да обучаваме. Атина обаче си оставаше вярна на старата система и настояваше да се покорим на волята на Зевс и на незнайния Велик Бог Създател. Тя затвори достъпа до Елисейските полета.

Афродита отпива глътка от чашата си и продължава:

— Обособиха се две групи. „Бунтарите“, които се бяха съюзили с Арес, и „лоялните“, които бяха с Атина. Бунтарите не желаеха да останат безработни или да бъдат пенсионирани. Те смятаха, че ако не се направи нищо, е все едно да гнием, както си стоим. Накрая двете групи се сбиха. Арес наръга с кинжал Атина. Тя не помръдваше вече. Беше ужасно. Така действително проумяхме какво е да умре олимпийска богиня.

Афродита преглъща мъчително.

— Атина кървеше. И не се преобразяваше в нищо, оставаше си безжизнено тяло, от което изтичаше кръвта. Дори не химера. Всички наблюдавахме агонията й. И започнахме да си даваме сметка какво всъщност представлява краят на една душа. Всички реагирахме различно. Едни бяха щастливи, че за съществуването им се явява възможност да приключи напълно. Други започваха да изпитват страха, че ще умрат, който си е постоянен при всички смъртни.

Ангелчетата й носят розови и бели сладки. Афродита си хрупа от тях.

— И тогава избухна… война. След като бяха извършили едно убийство, бунтарите бяха обзети от смъртоносна ярост. Някои богове наставници, полубогове и химери, водени от Арес, пожелаха насилствено да преминат през триумфалната порта на Елисейските полета. Спряха ги други богове наставници, полубогове и химери. Поведе се тежко сражение пред триумфалната порта на Елисейските полета.

— Боговете бяха същински животни — добавя Едмон. — Каква полза да си на съзнателно ниво седем, след като се държиш като същество със съзнателно ниво три?

— Не е нужно да се задълбаваме много, за да открием животинския пласт под пласта на човешката същност, та дори и на божествеността — признава Афродита. — Всъщност не спечели нито един от двата лагера. Измряха главно химерите.

Внезапно чуваме далечни викове, идещи откъм изток, където се намира триумфалната порта на Елисейските полета.

Вглеждам се гневно в Едмон Уелс.

— Затова ли ме върна тук, за да умра с боговете, след като си бях щастлив със смъртните? Афродита се изправя. Тя докосва снимка в рамка, представляваща двама влюбени — разпознавам румънския диктатор Чаушеску и жена му Елена, която той бе направил министър на науката и образованието. Снимката е направена секунди преди двамата да бъдат разстреляни, те се държат за ръце и мигът е почти затрогващ: двама диктатори са в края на пътя си и ги свързва съхранено общо чувство.

Афродита отмества рамката и се открива метална врата с кодиращ механизъм. Тя набира шифъра. Вратата се разтваря и тя измъква дъбово ковчеже с желязна украса и медни дръжки. Взима ключ и го отваря.

Вътре има подплата от тъмночервено кадифе, а по средата се мъдри нещо, подобно на синьо-бяло яйце, петдесет сантиметра в диаметър.

Приближавам се любопитно.

— Твоят свят е тук — казва тя. — Запазила съм го за известно време. Оттук те измъкнах.

— „Земя 18“?

Едмон Уелс потвърждава. Значи, тя е казала самата истина — Зевс е смалил планетата и я е подарил на обитателите на Олимпия.

— Това е истинският свят, не негово отражение — уточнява богинята. Гледам като замаян кълбото, където се намира Делфин.

— Имам приятели там.

— Привързал си се към тези смъртни, нали? — пита Афродита.

— Вече и ние сме смъртни според мен — отклонявам въпроса аз.

— Но сме много по-големи, пък било то и само по ръст!

— Това не променя нищо.

— Това променя всичко. Достатъчно е да метна това кълбо през прозореца и то ще се пръсне на хиляди парченца. Те са като мравки в аквариум.

Тя сграбчва стъклената топка и още преди да съм успял да реагирам, я вдига към прозореца и се преструва, че ще я хвърли. Сърцето ми прескача.

— НЕ!!!

Стиснал съм здраво китката й, вкопчил съм се в нея.

— Така боли!

Пускам я. Тя спокойно полага отново ценното кълбо в кутията му.

— Това беше единственият начин да те върнем — признава Едмон Уелс. — Афродита измисли варианта „летяща чиния при смъртните“. Знаеше, че при Кронос ще открие машината, за да те преобрази в атоми и да ти възстанови божествения ръст.

— А ти, Едмон, си сметнал, че ми правиш голяма услуга, като ме измъкваш от спокойствието при смъртните на „Земя 18“, за да ме въвлечеш във войната между боговете на Еден?

Мъжът с триъгълно лице и високо разположени уши се взира в мен с дружелюбна усмивка.

— Спрямо теб това не беше най-милото нещо, но спрямо нас със сигурност — да. Според мен тук войната между бунтарите и лоялните ще бъде дълготрайна, струва си да предприемем по-разумни неща, отколкото да се сражаваме и да мрем. Ако не вземем мерки в най-скоро време, цялата Олимпия ще се превърне в развалини и пустош.

Не мога да откъсна очи от сандъчето, съдържащо „Земя 18“.

— Ти какво предлагаш?

— Да се възползваме от познанията ти за Еден, чиято територия си разгледал отвисоко благодарение на Пегас, и да предприемем този път не въздушна, а мореплавателна експедиция.

— А после?

— Да се доберем до втората планина и да се изкачим до върха й, за да се срещнем с Великия Бог Създател.

— За какво? Играта е свършила.

— Не е толкова сигурно — обажда се Афродита.

— Раул се придвижва пеша през Елисейските полета. Като се има предвид разстоянието, мисля, че ще се добере до върха на втората планина чак след три дни. Разполагаме с нужното време, за да се опитаме да стигнем преди него по море — казва той.

— Е, и, ако го изпреварим?

— Двамата с Едмон мислим, че Раул не е достоен за полученото достойнство — отговаря Афродита.

— Аз дори съм на мнение, че този тип е много опасен. Умен е, успя да се нагоди, но не съумя да проумее главното — казва Едмон Уелс.

Афродита кима одобрително.

— При последния етап на играта той представляваше енергията К — Кротостта, Неутралността. Затова победи. Остави енергията Д (Доверието, Любовта), която бе твоята, и енергията Н (Надмощието), представлявана от Ксавие, да се обезвредят взаимно. Така лесно успя да се наложи.

— Ние не се надяваме Вселената да бъде управлявана от бог, воден от енергията на Неутралността — заявява Едмон Уелс.

— Искаме до висотата да се добереш ти — съобщава ми Афродита. — Ти игра добре. Показа, че си най-добрият бог чирак, поощряваше науките, изкуствата, творческото начало, еманципацията на жените, независимостта на индивидите. Ти си бог с енергия Д — Доверието, Любовта.

— Престанете. Осъзнал съм своите грешки, своите слабости, също и своя идеализъм, нямащ нищо общо с действителността. Не бях победен случайно, моите смъртни не раждаха достатъчно деца и не умееха да се вбесяват, когато е наложително. При това се издъних, убих един бог заради моя реваншизъм. Това не е поведение на защитник на енергията на Любовта.

Афродита обаче не се предава.

— Последният ти изблик на гняв е доказателство до каква степен си се вживявал в своето дело. Кой бог би останал безразличен пред трагедиите, претърпени от неговите смъртни, та и от представляваната от тях сила на любовта, на тази планета?

Богинята отново се отърква в мен.

— С теб бихме могли да постигнем успех. Не си позволявам да я отблъсна.

— Значи, вашият проект е да бъде предприета експедиция по море, за да бъде изпреварен Раул, и Великия Бог Създател да бъде достигнат, преди да го е направил той. Нали така?

Едмон Уелс натъртва:

— Няма време за губене. Не се прави на звезда, всичко е заради теб, за да оглавиш системата — няма какво да се дърпаш.

— Абе добре си ми беше на мен на „Земя 18“…

Едмон Уелс грабва дъбовото ковчеже и го натиква в една раница.

— Ако това би те удовлетворило, считай, че трябва да се измъкнем от Олимпия, за да изнесем този предмет на сигурно място. Случва се незнайният свят да бъде по-сигурен от познатия.

Той ме улавя за ръка, за да тръгна, и заключава:

— Има куп непознати светове за откриване. Не се стряскай, задето ще трябва да се учудваш.