Бернар Вербер
Загадката на боговете (57)

57. Завръщане на Еден

При пътуването от Еден до „Земя 18“ бях приспан и се бях събудил в друго измерение. Нямах никаква представа как са ме внедрили сред смъртните в по-низшия свят. Завръщането протича по-различно.

Провесени на спуснатия от небето конец, ние се издигаме с летящата чиния в атмосферата на „Земя 18“.

Въдичарят явно върти зверски спининга горе — изкачваме се бързичко. По стената се завихря вятър.

— Приятно ми е, че сме отново заедно, Микаел, макар да усещам, че не споделяш чувството ми — казва Едмон Уелс.

Аз не отговарям. Там долу островчето с форма на зъбче непрестанно се смалява насред океана. Издигаме се над скупчените облаци и скоро се озоваваме сред междузвездната пустота. Подир вихрилия се край дървената преграда вятър настъпва смразяваща тишина.

— Надявам се да е нещо важно — изръмжавам аз през зъби.

— Неизразимо — отговаря загадъчно той.

— Ами те, там, долу? Ами тази планета, която Прудон иска да смаже? Какво ще стане с тях?

— Аз съм бог чирак, не съм прорицател. Според мен имат шанс да се отърват. Достатъчно е някой с добри намерения да си науми проект и да се вкопчи в него, за да бъде спасена максимална бройка от наличните.

— Знам. Известни са ми твоите формулировки: „Океанът може да прелее от една капка вода“, „Всеки дребен избор е определящ за цялостното бъдеще“. Тъкмо за да не прелее океанът съм с теб.

— Вярвам, че крайният проект е да има хепиенд. Поне ми се иска да вярвам. Но за да се стигне до него, трябва да бъдат положени усилия.

— Съществува обаче и законът за ентропията, според който оставеният сам на себе си хаос побеждава и води до най-ужасни последствия.

— Тъкмо затова се напрягаме. Трябва да върнем реда там, където всичко се е скапало.

— Ясно ми е, ще си почина едва когато умра — казвам аз.

— Ако умреш някой ден.

— Забравих, нали съм безсмъртен. Май не мога да си наложа да го възприема, виждал съм толкова хора около мен да умират. Богове, хора — все бяха като мен. Защо тях ги сполита, а мене — не? — питам аз.

— Сигурно някъде в миналото такъв е бил изборът на душата ти.

— Чувствам се толкова изморен, че ми се иска да умра. Ама напълно.

— Току-виж желанието ти се изпълнило — казва той. — Може в една игра да си безсмъртен, а в друга — смъртен.

— Този свят е несъвършен, смъртните се страхуват от смъртта, а безсмъртните я желаят.

— Засега живей, наблюдавай, разсъждавай, реагирай и научавай. Тук сме, за да търпим еволюция.

Продължаваме да се издигаме сред мрака на междузвездното пространство. Примъквам едно столче и сядам.

— Не аз съм измайсторил тази летяща чиния — обяснява ми Едмон Уелс. — Това е еденска играчка. Боговете си имат доста такива, за да пооправят по някоя подробност по разните планети.

— А кой дърпа конеца?

— Това ще е изненада за теб.

Едмон Уелс поглежда през прозорчето, май гледката му се струва позната, отива пак до кабела и го дръпва отново три пъти.

Чинията забавя ход. Поглеждам и аз и съзирам една много дебела кристалообразна стена. Възможно ли е това да е…

Отвъд стената личат далечни петна. Петната се преобразяват в розово-синьо-черна подвижна форма. Тя се приближава и се появява една тюркоазена окръжност с черно кръгче по средата.

Гигантско око, което ни наблюдава.

Окото е огромно и изпълва на практика целия хоризонт. Доближава се още и ме спохожда мисъл за устата — грамадна уста, готова да ни излапа.

— Кой е това?

— Едно лице, което наистина много те обича — съобщава ми лукаво Едмон Уелс. — В интерес на истината любовта си е по неговата част.

Афродита. Това е окото на Афродита!

— Тогава тази стена трябва да е… Усещам неприятно потръпване.

Стената на кълбото, около което се разтакават боговете играчи. Стъклената сфера, над която се навеждах, за да се взирам в света на „Земя 18“!

— Значи, ние не сме работили върху отражение, а върху истинския свят?

— По-сложно е. Играехме върху отражение — като при свързани видеоекрани. Но за да те върнем обратно, с Афродита се наложи да потърсим истинската „Земя 18“.

— Това съм го виждал само на едно място — казвам аз. — При Зевс. Едмон Уелс си остава невъзмутим.

— Тъкмо благодарение на него се получи. И ще разбереш защо.

Разбирам най-вече, че когато Едмон Уелс и Афродита са се заели с истинския свят, той е застинал в своята сфера аквариум.

Ето защо совалките и ракетите на „Земя 18“ внезапно се спираха пред невидима преграда, която смъртните бяха кръстили „космическо силово поле“. Сбърчвам вежди.

— Как ще преминем през стъклото?

— Довери се на Афродита. Тя е наясно с технологията.

Тогава различавам през кристала, обгърнал този свят, розова форма — всъщност това е грамадната ръка на богинята. Тя търси определена точка и забива в нея нещо, подобно на гигантска спринцовка.

Значи, това стъкло може да бъде пробито.

Май е по-скоро нещо като много твърда пластмаса.

Върхът на иглата е кух и полегат. Той се доближава към летящата чиния.

Едмон Уелс хваща кабела и развързва големия възел, с който той е прикрепен към една метална халка. Кабелът се изнизва през покрива. Вече не сме закачени за нищо.

Чува се шум, все едно бушува буря. Внезапно цялото съоръжение е всмукано в тунела на иглата. Озоваваме се в прозрачен цилиндър с отметки върху външната страна.

— Намираме се в спринцовката — потвърждава Едмон Уелс.

Цилиндърът се измества и виждам как „Земя 18“ се отдалечава в дъното на тунела на иглата. После гигантските ръце изтеглят буталото и биваме положени върху нещо като микроскопско предметно стъкло.

Дебела пинцета открехва горната част на дървената летяща чиния, все едно е стрида. Много тънички щипци защипват яката ми и ме повдигат във въздуха, все едно съм насекомо. Придвижват ме сред грамадно пространство и ме приземяват в епруветка, чийто диаметър е около метър.

Инстинктивно се опитвам да се катеря с ръце и крака.

Тюркоазеното око се появява отново, за да провери дали манипулацията е била успешна. Пръстите на лявата ръка стискат края на епруветката — надявам се да не я изтърве. После дясната ръка спуска моя приятел Едмон Уелс, който се свлича върху главата ми.

Епруветката, в която сме пленници, отново пътува из огромното помещение и накрая биваме положени в някаква тъмна машина.

— Какво е това устройство?

— Центрофуга.

— Какво ще стане с нас?

— Ще се повъртим и така ще придобием първоначалния си ръст.

— Случвало ли ти се е вече?

— Не, и мен ме упоиха като теб, когато беше пратен на „Земя 18“, така че не съм бил в съзнание през време на преобразяването. Обаче Афродита не успя да намери къде Атина крие упойващото вещество, така че ще трябва да „преживеем“ промяната в размерите. Според нея било „малко гадно, но поносимо“.

Разнася се шум на мотор както при атракционните влакчета, които се изкачват и спускат. Всичко започва да се тресе. Епруветката ни се завърта бавно, после все по-бързо. Отначало е разположена отвесно, но ето че става хоризонтална покрай ускорението. Едмон Уелс и аз вече плуваме като астронавти в совалка.

Вибрациите се усилват. Озоваваме се един срещу друг, прилепили гърбове към стените. Усещам разтегляне на цялото си тяло и както в тренажорите за пилоти лицата ни губят форма. Очите на Едмон сякаш ще изхвръкнат от орбитите. И моите са напрегнати, стискам клепачи, за да ги удържа. Лицето ми е като смазано. Слепоочията ми пулсират. Мъчително е.

Ускорението расте и имам чувството, че главата ми ще експлодира. Крайниците ми буквално ще се отделят от тялото, кожата ми лепне за стъклото. Едмон Уелс е с ужасно разкривени черти. Сякаш костите на черепа ми се раздалечават. Внезапно крайниците ми биват откъснати с пукот. Кръвта не пръска, а се разстила по стената и я замъглява. Аз съм вече само туловище с шия и глава.

„Малко гадно, но поносимо!“

Сега и главата ми се отделя от туловището като тапа на шампанско, изскочила от бутилката. Залепва се за стъклото на епруветката. Вече нямам глава, а пак мисля! Защо?

Защото съм безсмъртен и съзнателен. Докато при определено състояние смъртните припадат, за да се отърват от болката, ние, боговете, си оставаме в съзнание!

Главата на Едмон Уелс също е отцепена от тялото и като космата топка бавно се върти поради ускорението. Когато ме поглежда отново, той вече не се усмихва. Главите ни пълзят по стената и накрая се доближават и се чукват взаимно по бузите.

Гледаме се, а няма как да си говорим.

Внезапно устите ни се отварят. Долната ми челюст пада.

Долавям напрежение в очите си, те се издуват и бликват извън кухините. Очните нерви се изпъват, късат се на свой ред. Очните ми ябълки вече са си независими и се въртят като някакви спътници.

Нямам вече образ.

Ушите ми се размахват като птичи криле и се откъсват.

Нямам и звук.

Носът ми отпътува също.

Без очи, цял в зейнали дупки, сигурно съм грозноват на вид. Фонтанелата ми се сцепва като орехова черупка. Мозъкът изтича и вече не усещам никаква болка. Обаче пак продължавам да мисля. Тази центрофуга ни превръща в мислещо пюре.

В съзнанието ми се оформя представата как като смъртен приготвях за вечеря зеленчуци, които пасирах с миксер, за да стане супа. Нареждах продуктите в машинката, нагласях мощността, натисках червеното копче и шумът на електромоторчето оповестяваше, че нещата са задвижени. Рапицата, морковите и празът губеха очертанията си и се превръщаха в рехава маса, а после и в течност. Преживял съм какви ли не екстремни физически състояния, това май е най-гадното, което ми се е случвало.

Сътворен от киша, ето ме отново във вид на каша.

От почва съм създаден, ето ме във вид на непочнат.

Произлязъл съм от морето и ето че пак съм първичен бульон.

Но преображението ми още не е завършено.

Втечнен съм и ставам все по-течен.

Превръщам се в пара.

Ставам газообразен.

СУБЛИМАЦИЯ: преживявам в своето същество химическото развитие от твърдо вещество до газообразно състояние.

Станал съм облак от атоми. А съзнанието ми си е налице. Никаква болка вече. Никакви притеснения вече.

Никакъв „Микаел Пенсон“ в качеството му на осезаема плът с именна, мирисова и звукова идентичност. Никакъв страх.

Аз съм облак, не мога да бъда вече нито наранен, нито ударен, нито захабен. Върнал съм се към първичното си състояние в света на атомите. Остава си обаче един основен въпрос… Дали още съществувам?