Бернар Вербер
Загадката на боговете (55)

55. Извънземен

Той е застанал срещу мен.

Не го виждам никак добре, но забелязвам, че е загърнат в някакъв плащ. По-точно… в тога.

— Здравей, Микаел.

Твърде бързо разпознавам този глас.

— Ама ти какво правиш тук? — изпелтечвам аз.

— Бях ти казал „довиждане“, а не „сбогом“. Пристъпвам напред и прегръщам Едмон Уелс.

— Страхувах се, че изобщо няма да те открия пак — казва той. — За щастие запалихте този грамаден огън. Познавам твоя стил и веднага си казах, че пак си се наместил на някой остров. Затова дебнех океанската повърхност. Разпали се твоят огън, набих зума и открих твоето селце.

След отминаването на първоначалния ентусиазъм се чувствам притеснен от присъствието на моя наставник в това светилище, където се надявах да си остана завинаги откъснат от моето минало.

— Аз вече не съм част от твоя свят, Едмон. Съжалявам, съдбата ми вече е да си остана тук. Скоро ще бъда баща и най-сетне открих своето отечество. На този остров. Пък и… изморих се.

— Знам — отвръща Едмон Уелс. — Само че положението се промени. На Еден се случват ужасни неща. Спешно се нуждаем от теб. Трябва да се върнеш.

— Никога няма да изоставя Делфин и нашето дете.

— Ако искаш те да живеят на планета, където ще може да се диша, нямаш избор. Знаеш, има неща, които са над нас. Всичко вече е глобално, няма как човек да живее на остров, изолиран от останалия свят.

— Ще се борим оттук със силите на мрака. Аз открих своето място, Едмон. Цял живот ме е притеснявал въпросът: „Какво правя аз тук?“. Новият Остров на спокойствието се оказа отговорът. Тук съм си у дома, тук ще събера обичните ми хора и ще се опитаме да измислим един по-добър свят. Бъдещето ми е с тях. Вече не е свързано с вас.

Едмон Уелс се взира в мен със сериозността, която винаги ме е впечатлявала, когато бях в Империята на ангелите и той бе мой инструктор.

— Ти не си като тях, Микаел. Ти си бог чирак.

— И каква е разликата?

— При това положение притежаваш извънредна сила и съответно имаш извънредна отговорност. Нуждаем се от теб на Еден. Не се дърпай.

— А ако откажа?

— Този остров ще бъде сполетян от същата съдба като твоя първи Остров на спокойствието. Островът е вулканичен… подлежи на въздействие откъм земетресения и вълни цунами. Лесно е да настъпи катастрофа.

Взирам се в него с променено изражение.

— Това заплаха ли е?

— Целта оправдава средствата.

— Недей да говориш като Раул. Смятах, че си ми приятел, Едмон.

— Аз съм си твой приятел и винаги ще си остана такъв. Именно понеже съм твой приятел и уважавам създаденото от теб тук, дойдох да те взема.

В далечината се носи музика. Островитяните са започнали да подготвят празненството по случай промоцията на играта и публикуването на романа. Откъм селото се чуват песни.

— Всяка вечер ли има веселби? — пита Едмон Уелс.

— Не. Тази вечер е по-особена. Нещо като „изненада по случай рожден ден“.

Казвам си, че никой, освен мен не е видял появата на летящата чиния. Нали тя изникна през облаците, които бяха ниско, и то откъм най-безлюдната местност на острова.

— В такъв случай ще им подариш един фокус, който да разнообрази тържеството: „изненадващо изчезване“.

— Не мога да зарежа жена си. Не мога да зарежа всички тези хора, които ми имат доверие. Бившият бог на хората мравки стиска раменете ми, почти ме разтърсва.

— Какво ти става? Това е просто игра, Микаел. Игра. Ти си на „Земя 18“ — на шахматния комплект, където протичаше съревнованието по божественост. Тези „хора, които ти имат доверие“, са просто пешки от комплекта. Също и онази, която наричаш „своя жена“, е само една пионка сред останалите. Смъртна е. Смъртните не живеят дълго. Те са като мухите еднодневки, които се раждат сутрин, а вечерта умират. За нашите мащаби те са си това — съвсем крехки са, нямат съзнание. Могат да умрат от някой грип или от змийско ухапване. Всъщност нямат представа за устройството на Вселената, нито пък на коя планета живеят.

— Делфин знае всичко. Тя всичко проумя интуитивно благодарение на своята вяра. Едмон Уелс се вторачва смутен в мене.

— Но нали ти измисли „нейната“ вяра? Припомни си, когато бяхме заедно, ти с твоя народ на делфините, а аз с моя народ на мравките — нали ние им вдъхнахме „тяхната“ вяра. Изобретихме за тях ритуали, молитви, представи за самите нас, религиозно единство. Вдъхновявахме техните жреци. Придадохме форма на техните догми.

— Делфин е използвала даденото й от мен и го е надраснала. Тя е по-навътре в духовността от мен, Едмон. Кълна ти се, от нея научавам разни неща.

Той ме измерва невярващо с очи.

— Моля ти се, не се втелявай. Един смъртен не може да дари с познания един бог.

— Делфин е изключение. Тя ме научи да медитирам и да се моля. Едмон Уелс избухва в смях.

— И на кого се молиш? На себе си ли?!

— Моля се на нещо неопределено, което ни надвишава. Тя го нарича велик бог, а аз — девятка. Спрямо всяко измерение съществува по-висше измерение. Ти си ми втълпил това, Едмон. Припомни си.

Той не успява да измисли контрааргумент, само повтаря:

— Тя е „смъртна“!

Изрича думата, все едно е ругатня. Стряска се и отново се вторачва невярващо в мен.

— Само не ме убеждавай, че си се влюбил в една от пешките от огромния шахматен комплект „Земя 18“!

— Не в пешка. А царицата.

— Абе осъзнай се. Явно не проумяваш нещата. Ако останеш тук, с тях е свършено. А саможертвата ти няма да послужи за нищо. Това е просто зле претеглена гордост.

— Едмон, разбери ме най-после: уморих се да бягам. Искам да се изпълни съдбата ми.

— Не можеш да се бориш с цунами или със земетресение! Ако упорстваш, всички ще умрете. Ако ме послушаш, те ще живеят. Без теб, но ще живеят. Така че вземи решение, не мога да те чакам безкрайно.

Оставам невъзмутим, той ме сграбчва за раменете.

— Направи го заради тях. Направи го заради тази Делфин, щом толкова я обичаш. Единствено ако си възстановиш божествените права, ще бъдеш в състояние да ги спасиш. Няма време за губене, Микаел.

Смъртта застрашава Делфин и нашето дете, моите приятели от острова и аз капитулирам накрая.

Тръгвам подир Едмон Уелс, качвам се по стълбичката на летящата чиния.

— За какво беше тая джаджа?

— За да не би да ни мерне някой смъртен. Едмон Уелс ми намига.

— Местните вярвания трябва да се използват. Това ги втрещява, но учудването е по-малко, отколкото една действителна божествена поява. Впрочем идеята не е моя, това е стар номер на боговете наставници от Еден, за да посещават инкогнито „пионките от шахматните комплекти“.

Вътре е пусто и всичко е от дърво. Като филмов декор. Има прожектори и димки, съвсем кинаджийски.

Не забелязвам никакъв двигател, нито пък пилотски отсек. Отвън чинията изглежда внушително, отвътре е смехотворна.

— Как лети тая простотия? — питам аз.

— Няма да повярваш.

— Карай, кажи ми.

— Има един прозрачен конец и се дърпа. Нещо като „гигантска въдица“.

— А кой е въдичарят, дето дърпа конеца?

В този миг чувам приближаващи се викове. Някой ще да е забелязал НЛО-то. На острова отеква тревожен звън на камбана и скоро чинията е обкръжена. През едно прозорче забелязвам към стотина души, които се колебаят и обсъждат положението.

— Ще ускоря нещата — съобщава ми Едмон Уелс.

Тръгва към дебелия конец, който е прикачен към средата на чинията, и го дръпва три пъти, а после още два пъти.

— Това е сигналът за изтегляне — обяснява ми той.

Само че нищо не помръдва. Наоколо „спокойствениците“ започват да се приближават.

— Делфин! — извиквам аз.

— Габриел! — отвръща тя.

В този миг въжето трепва и се опъва. Чинията се издига, а Едмон Уелс задейства копчетата, които предизвикват шум, разпръскват пушилка и командват проблесванията. Аз крещя:

— Ще се върна! Обещавам да се върна, Делфин!

Чинията е издърпана нагоре, сякаш някакъв въдичар върти яко спининг, за да притегли хванатата риба.

— Не те разбирам, Микаел. Как можа до такава степен да се интегрираш в тоя по-низш свят?

— Те са хора — отвръщам аз, а чинията лети над гората и чувам как моите приятели надават непонятни възгласи.

Едмон Уелс свива рамене.

— Те са само пионки в една игра, която се играе много над тях и съществува единствено за развлечение на боговете.