Метаданни
Данни
- Серия
- Цикълът на боговете (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le mystére des dieux, ???? (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Венелин Пройков, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Бернар Вербер
Заглавие: Загадката на боговете
Преводач: Венелин Пройков
Година на превод: 2014 (не е указана)
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман (не е указано)
Националност: френска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 17.11.2014 г.
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: „Колибри“
ISBN: 978-619-150-427-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8304
История
- —Добавяне
53. Островът на спокойствието
Озоваваме се сред жестока буря. Талазите са същински хълмове, по падините между тях се кръстосват сребристи разпенени гребени. Привързана с каиш на мястото зад руля, Делфин се мъчи да направлява корабчето. Само на кабелт от платноходката се стоварва мълния.
Не бива да съзирам навсякъде божествена намеса. Играта свърши, този свят е оставен сам на себе си.
Вихърът ни обгръща часове наред, после внезапно затихва и се укротява. Напредваме полекичка към остров Фитуси.
Най-сетне на седмия ден различавам през бинокъла птичи ята. Щом има птици, ще има и земя, по която да кацат.
Не успявам да съобщя новината на Делфин, тя ме изпреварва: пристигаме след три часа, радарът е засякъл координатите на целта ни.
Казвам си, че покрай тия модерни технологии няма как да се изгубим. На планетата няма бели петна за нейните обитатели.
Нищо не е да откриеш необитаем остров.
Докато се приближаваме, наблюдаваме, да не би да има някакво човешко присъствие. Нищо — нито дим, нито плавателен съд, нито звук от двигател.
— Трябва да запазим това статукво — казва Делфин. — Ако на някакво разстояние премине кораб, не бива от него да забележат нашето присъствие.
В далечината остров Фитуси прилича на кръгла торта, върху която е поставен конус.
Благодарение на хидролокатора и на радара се промъкваме между подводните скали. Откъм нашата гледна точка мястото има крайно неприветлив вид — нито плаж, нито заливче, никаква цепнатина сред високите гранитни зъбери. Правим пълна обиколка. Откъм западната страна бълбука поток — ще разполагаме с питейна вода.
Делфин ми сочи една канара.
— Това е.
Изключваме двигателя и спускаме котвата. После се отправяме, плувайки, към канарата, където побиваме колче. Притегляме платноходката към отвесната стена.
Подир корабоплаването следва изпитание по алпинизъм. Омотани във въжета, нахлузили „котки“, ето че се катерим, търсейки опорни точки за краката си.
— Сигурна ли си, че това е най-удобният път? — питам задъхано аз.
— Според чичо ми беше така. Ако паднеш оттук, цопваш във водата, а не върху скалите. Най-сетне се озоваваме на върха на канарата.
Този остров е същинска крепост, създадена от природата.
Никакъв кораб не би се изкушил да спре тук. Колкото до гората, увенчала острова — плътната растителност не би позволила кацането нито на самолет, нито на хеликоптер. За сметка на това фауната е непокътната. Пълно е с всякакви пеперуди и разноцветни птици. По земята има какви ли не напълно незащитени яйца.
Край мен се завърта комар, скоро последван от около хиляда други.
Смачквам първите десет, после се осмелявам да задам съдбовния въпрос:
— Сети ли се как ще се пазим от комарите?
— Със специално мазило и мрежи, дано това те успокои донякъде.
Тя ми подава една тубичка и аз светкавично размазвам крема по лицето си и по всеки сантиметър оголена кожа.
„Неудобствата на живата плът“, мисля си.
Докато бях ангел, в царството на ангелите нямаше комари, липсваха гадни насекоми и докато бях бог на Еден.
Вдъхвам дълбоко чист въздух. Сядаме на ръба на канарата.
— Гладен ли си?
Делфин вади от раничката си два грамадни сандвича и термос с топло кафе. Ядем и отпиваме безмълвно — никога храна и напитка не са ми изглеждали тъй приятни на вкус.
— Това е то — казва тя.
Целуваме се, после тя ме приканва към упражнение за петте сетива. Насочваме взор към пейзажа, вдишваме уханията и въздуха, вслушваме се в звуците, осезаваме под краката си мощта на скалистата почва, а вкусовите ни рецептори се наслаждават на кафето. Сплитаме ръце.
Долу платноходката ни е като някаква играчка.
— Предлагам да променим названието на този остров и да го кръстим Остров втори на спокойствието — промълвявам аз.
— Предлагам да си починем един час, а после да заклиним тука скрипец с въже. Аз ще сляза, ще окачвам сандъците, а ти ще ги изтегляш.
— То по-хубаво, отколкото Робинзон Крузо — отбелязвам аз.
— Робинзон Крузо ли?
— Прощавай, позовах се на нещо, свързано с друга Земя. С моята първа родна Земя. Робинзон е корабокрушенец, който се озовава сам на необитаем остров и се справя някак, за да оцелее.
— Някой ден ще ми разкажеш за неговите приключения, това е интересно. Сега си имаме други занимания.
Цяла сутрин прехвърляме нагоре сандъци.
Следобед разчистваме една полянка насред гората и разпъваме там палатката.
— Внимавай нищо да не стърчи извън дърветата и да няма никакъв пушек — припомня ми разсъдливо тя.
Наместваме слънчевите панели и сателитните антени по короните на дърветата, подир което изпробваме компютърната система. След някои настройки Делфин успява да установи интернет връзка и контакт с Елиот.
На монитора се появява лицето на брадатия рус мъж.
— Кодиран ли е сигналът?
— Кодиран! — отговаря Делфин. После се обръща към мен. — Тепърва никой не може нито да ни види, нито да ни чуе.
— Вярвам ти — казвам аз и отново започвам да се цапотя с крем против комари.
През следващите дни построяваме колиба — много по-солидна и по-просторна от палатката. Сечем дървета, за да бичим дъски. Така си снаждаме внушителна къща с височина на тавана два метра и половина, със спалня, с дървено легло, широко три метра, с кухня, с трапезария, хол и с два отделни кабинета в двете крила на къщата (за да можем да си бъдем поотделно, без да се прескачаме).
Благодарение на тръбите, с които Делфин мъдро ни е запасила, си осигуряваме течаща вода от рекичката. Така можем дори да си пускаме по някой душ, макар и леден.
Откривам в гората доста животни, които стават за ядене: някакви диви кокошки, които приличат на пуйки, зайци, едри еноти, яребици. Но двамата с Делфин предпочитаме да нагъваме зеленчуци, посадени от самите нас, плодове, които си берем, и риби, които ловим с въдици от ръба на канарата.
Главният проблем си остават комарите. Колкото до хищниците, решавам, че това са празни приказки — колкото и надалеко да изследваме мястото, не откриваме никакви скелети на тревопасни, оглозгани от месояден звяр.
И какво — душата ми ще се пенсионира тук, на един необитаем остров…
Насред природата, с жената, която обичам. Нима това не е най-прекрасният край за маршрута на един дух? Нали така се казваше и в Енциклопедията: първо страх, после въпросите, накрая любовта. Поредният начин за представяне на трибуквения закон за ДНК.
Вечеряме под светлината на запалени факли. От известно време сме се отказали от някои предпазни мерки, за да не си разваляме удоволствието — като например да ядем печено на жарава.
Човекът не успява да живее без огън.
Огън, вода, въздух, земя — има си нужда от всички съставки.
Поднасям на Делфин ястие от маринована риба, разварени коренчета, билки и плодове. Тя оценява блюдото.
— Как върви работата по графиките на играта?
— После ще ти покажа. А твоят роман напредва ли?
— Ако искаш, ще ти дам малко да си почетеш.
— Ами новините? Тази сутрин не успях да им хвърля око.
Сипвам си още риба. В гората около нас звучно пърхат безброй насекоми.
— Пак атентат.
— Срещу кого?
— Срещу делфински храм. Деветгодишно хлапе самоубиец се взривило в храма в ден на висока посещаемост. Май днес беше някой от вашите празници.
— Денят за прошка.
После тя добавя раздразнено:
— Би трябвало да знаеш, нали ти си измислил тоя кретенски празник. Колко са загиналите?
— Много.
Предпочитам да не съобщавам числото.
Ядем мълчаливо. Изведнъж тя става и заявява с поглед към звездите:
— Това място не бива да си остава само наше светилище. Трябва и други да могат да дойдат тук. Всички човешки същества имат право да се раждат свободни и равни, без да има опасност за тях да бъдат убити заради етническата им принадлежност, заради душевността им или заради тяхната религия. Аз не отговарям нищо.
— Трябва да ги поканим тук. На Острова на спокойствието. Трябва да издигнем тук не само някаква си егоистична вила, която да е убежище за любовта ни, а истинско убежище.
— За хората делфини ли?
— Не само. За хората делфини и за всички онези, които изповядват толерантност и ненасилие.
— За творци?
— За всички онези, които искат спокойно да съградят един по-хубав свят. Аз съм скептичен.
— … и най-вече за онези, които могат да изтърпят да живеят на остров без плаж, гъчкан с комари.
— Ако такава е цената на благополучието на бъдните поколения, то заслужава тази не особено голяма жертвоготовност. Ние склонихме, защо и те да не склонят? Наше дело ще е да преобразим това неприветливо място в кътче от рая.
От тази дума всеки път потръпвам. Но Делфин е непоколебима.
— Трябва да ги призовем и да им дадем шанс.
— Според мен ще бъде грешка.
— А аз мисля, че е необходимост.
— Пристигнат ли тук, ще възпроизведем същата схема: експлоататори, експлоатирани, тормозени, самостоятелни.
— Каква е пък тази измишльотина?
— Пише я в Енциклопедията на Уелс. Той твърди, че щом събереш шест човека, незабавно се появяват двама експлоатирани, двама експлоататори, един тормозен и един самостоятелен. Това е „проклятието на нашия род“.
— Да, а „щом станем повече от двама, се оказваме група тъпаци“.
— Именно.
— Ако разсъждаваме така, нищо не правим. Трябва да ги призовем — настоява тя.
— Ами опасността да ни открие пак Жозеф Прудон с шпионите, с журналистите и с убийците си?
— Предпочитам да поема този риск, отколкото да се самоупреквам цял живот, че нищо не съм се опитала да направя, за да окажа съпротива.
— Грехота ще е да сме си дали толкова труд, а да поканим в убежището и други.
— Единственият начин да се увериш, че притежаваш нещо, е да го дариш. Аз млъквам.
— Добре, трябва да призная, че ти си права, а аз греша. Тя ме поглежда неуверено.
— Сериозно?
— Убеди ме. Заблуждавах се, докато ти казваш самата истина.
В айкидото това май се нарича „да оставиш другия да залитне от набраната инерция“.
— Аа… и си съгласен с мен?
— Да. Съжалявам.
Тя се втренчва в мен подозрително, надушва някакъв капан или хитрина, обаче на мен ми е приятно да се наслаждавам на тъй новото за мен удоволствие да не се заинатявам и да възприемам мнения, противоположни на моето.
През следващите дни чрез посредничеството на Елиот и чрез създадения интернет сайт започваме да набираме кандидати. Елиот предлага да отсяваме мераклиите за островен живот, за да намалим рисковете. Включва в дейността ни своята отговорничка за кадрите, която според него имала усет за реалната стойност на хората и щяла да отхвърля потенциалните проблемни лица.
Това ми напомня за една стара научнофантастична книга от „Земя 1“, озаглавена „Звездна пеперуда“. Авторът, вдъхновен от историята с Ноевия ковчег, бе измислил вариант за спасение на човечеството посредством космически кораб, който да пренесе хората до друга слънчева система. Една от основните уловки беше: как да се подберат най-добрите кандидати, които да не възпроизвеждат вечно познатите грешки?
Първите осемнайсет новопристигнали се появяват през един петъчен ден.
Строим заедно къщи, като внимаваме нищо да не стърчи над дърветата и да не се вижда от небето.
Пришълците домъкват високотехнологични продукти, благодарение на които успяваме във всичко.
Вечер ритуално гледаме заедно телевизионните новини, предавани пряко по интернет, достъпен чрез сателитна връзка, и прожектирани на екран от платно.
След като вече съм се срещнал с Прудон, вниквам в тях по по-различен начин.
Навсякъде по мъничко, като в китайската игра го, печелят, прокрадвайки се, силите на мрака. Жозеф Прудон намества една по една своите фигури, с цел да ги включи в едно последно настъпление. За щастие пораженията биват нанасяни бавно. Действително мекушавият демократичен свят съумява да оказва достатъчно силна съпротива, та разрушителните движения да е необходимо да се извършват постъпателно — иначе безболезнено, но доста успешно. От дебатите за мен е явно, че интелектуалците не разбират взаимовръзката между всички екстремистки партии. Те все още вярват, че черните знамена се противопоставят на червените, че зелените знамена се противопоставят на черните.
На планетата „Земя 18“ се е задействал мощен механизъм. В страните, където побеждават партии на фанатици, биват издигани харизматични лидери, та да не може да има обрат в тенденцията. Малко по малко тираните разширяват влиянието си, унищожавайки интелектуалните кръгове и опозиционните центрове. Те окуражават местните жени да раждат по много деца, чиито мозъци биват промивани в училищата до състояние на фанатизъм. Вследствие на това малолетните са готови да мрат като мъченици за някаква си свещена кауза, мечтаейки за въображаем рай.
Тази подмолна война си се води вече като един бавен, почти незабележим процес на загниване.
Като гангрена.
Усещам ръката на Прудон зад всяка офанзива на силите на тъмнината. Той си е напълно спокоен — нали ходът на времето не го плаши. Достатъчно му е бавно, анонимно да подрива устоите на цивилизацията. Впрочем никой в нито един момент не споменава и дума за него, никой не го и подозира. За всички той е само ръководител на една пресгрупа с популярни издания. Ловко отклонява парите за хуманитарни помощи благодарение на корумпираните правителства. Така успява възхитително да породи огромно недоволство и омраза, с които биват оправдавани фанатичните действия на все същите тези тирани, които се изкарват революционери и защитници на потиснатите.
От разстояние проумявам по-ясно как ръководи играта отвътре. Прудон винаги тласка топката така, че тя да пропада по-надолу. В някои страни неговата партия се нарича Партия на справедливостта, другаде е Партия на истината. Колко му е така да сееш несправедливост и лъжа…
— Дали хората най-накрая ще разберат кой стои зад всичко това? — въздиша Делфин.
— Не. Нищо няма да видят, защото не са подготвени да гледат. Слепи са дори интелектуалците, били те с духовна или научна насоченост. На „Земя 1“ разправяха, че когато корабите на Христофор Колумб се появили на хоризонта, индианците, обърнати към морето, дори не могли да ги различат.
— Христофор Колумб ли?
— Един изследовател, който пропътувал целия океан, търсейки нов континент.
— Защо не са виждали корабите?
— Индианците нямали навик да наблюдават хоризонта, за да забелязват подобни събития. Нямали понятие какво е платноход. За тяхната логика и формата, и доближаването му нямали никакъв смисъл. Така че при появата на трите грамадни кораба те не се усетили изобщо.
— Но нали са се появили…
— Шаманите им, които умеели да разчитат „вълшебните“ прояви, обяснили на останалата част от населението, че се случва нещо ново. След като шаманите измислили някакви оценки относно корабите, индианците накрая се заинтересували от трите плавателни съда на Христофор Колумб, които били изникнали на хоризонта.
— Искаш да кажеш, че ако хората не са готови да възприемат някаква информация, тя не достига до тях…
— Изобщо, все едно я няма. Те не виждат Прудон, посредничество за разбиране на света им е само онова, което вече си знаят.
— Има една делфинска пословица: „Когато мъдрецът сочи луната, глупакът гледа пръста“.
— Знам, аз я бях пробутал на един медиум от вашата планета. По принцип изречението представлява китайска поговорка от „Земя 1“.
— Забавна е…
— Това е прословутото трето ниво, неразбираемо за онези, които с гордост разшифроват второто. И които смятат, че ако нещо не е на второ ниво, е на първо.
Тя улавя ръката ми и се взира в мен с грамадните си тъмни очи.
— Според мен подценяваш интелигентността на хората. Мнозина разбират, просто те нямат думата в медиите и в политическите партии.
Работният ритъм на Острова на спокойствието става все по-забързан. Подир всеки атентат се налага да се грижим все повече за благоустрояването на нашия остров.
Издигнали сме село, ето че зариваме с пясък тресавищата. Това е изтощителна дейност, в нея няма нищо, свързано с технологиите. Нямаме трактори и използваме лопати и кофи.
Вечер се храним заедно със смътното съзнание, че градим нещо съвсем крехко. Делфин си о става спокойна и ведра.
— Учи ме още как да медитирам — казвам й аз.
— Научихме как да следваме петте сетива, научихме как да „сгряваме“ седемте точки, сега ще те науча как да напускаш тялото си и да се рееш, откривайки интересни неща — казва ми тя.
— Това да не би също да е свързано с „моята“ религия?
— Разбира се, научих го от един от твоите мистици.
Настаняваме се на една поляна в поза „лотос“, с изправени гърбове. По нейни указания забавям дишането си, а после и биенето на сърцето си. Когато съм добил представата, че тялото ми е растение, мисълта ми се раздвоява и се откъсва. Преобразявам се в прозирна ектоплазма, изтръгната от плътта. Летя мислено извън тялото си, почти както го правех навремето в качеството си на танатонавт. Доброто старо време. Духът ми полита в небесата.
Когато достигаме над атмосферата, на границата с космическата пустота, нейната ектоплазма казва на моята:
— Ще забием на това място въображаемо флагче. Просто помисли си го. За да има ориентир за „тук и сега“. Зад нас е миналото, пред нас — бъдещето. Представи си релса. Релсата на твоя живот. И моята — успоредна на твоята.
Действително съзирам две линии: една червена и една синя. А флагчето е означено „тук и сега“.
— Да се насочим към бъдещето. Къде искаш да отидеш?
— Не знам, да се доближа до някой много важен миг.
— Понятието за „важност“ е относително, но все пак ще откриеш нещо. Хайде. Нашите ектоплазми се държат за ръце и се реем над моята синя времева релса. Под нас се нижат диапозитиви от моето бъдеще. Отначало различаваме само далечни и неясни образи, но зная, че ако се спуснем надолу, те ще станат по-отчетливи. Фокусирам погледа си върху една зона. Спускаме се и се появяват подробности. Описвам:
— „Азът“ на бъдещето се придвижва през прозрачен, зелен каменен тунел. Отстрани по стените са изваяни сцени с някакви личности.
— И кои са хората около теб?
— Не ги виждам добре. Две лица, не — четири. Бяла жена и трима мъже. Тя е руса. И аз.
— Говорят ли ти?
— Да. Чувам: „Това място ми е познато. Трябва да се върви направо и да се завие наляво“.
— А ти какво отговаряш?
— Казвам: „Вие ми се свят“.
— Но мястото не е високо, при това е затворено, доколкото разбрах. Защо ти се вие свят?
— Не знам, странно е. Вие ми се свят, но не защото наоколо има бездна.
— Знаеш ли накъде води този тунел, Габриел?
— Не. Знам само, че ми е приятно, дето е светло.
— Да забием флагче и тук. И да се върнем на флагчето „тук и сега“. Тръгваме назад, този път по нейната червена времева релса.
— Твой ред е. Ти къде искаш да отидеш?
— В бъдещето.
Тя си избира момента, когато ще ражда.
— Щастлива съм. Но нещо не разбирам. Теб те няма.
Връщаме се при флагчето „тук и сега“ на релсата, после слизаме на земята, отнасяйки със себе си двата спомена за бъдещето — моя от пещерата, а този на Делфин — от момента, когато ражда. Отварям отново очи.
— Ще присъствам — казвам аз.
— Бъдещето не е неотменимо. Видяхме само едно вероятно бъдеще.
— Как си обясняваш, че е възможно да се види бъдещето? — питам аз. — Може това да са само проекции на нашето въображение. Като сънища.
— Може. Но моят делфиниански наставник ми е обяснявал, че съществува област, в която времето вече не е праволинейно. Ние бяхме там. Настоящето, миналото и бъдещето се събират и можем за миг да се пренесем през трите времена. Но няма нищо твърдо, всичко е изменяемо. Като програма за компютърна игра. Възможно е да бъдат избрани различни опции, но всяко бъдеще си е вече програмирано. Впоследствие всеки играч се насочва по свой път.
Дните си минават сред този малък рай и постепенно ние забравяме нашите два образа от бъдещето. Предпочитаме да не пътуваме повече извън телата си. Лично аз предпочитам да не знам бъдещето.
Мога да понеса наличието на „загадка“.
Разговаряме много с Делфин. Засягаме милиарди теми. Творчеството. Бъдещето на човечеството. Границите на науката. Възможността за осъвременяване на религиите.
Покрай географската отстраненост достигам до отстраненост и спрямо писателската си дейност. Изричам думи, които ми се струват невероятни.
— В крайна сметка другите имат право, а аз греша. Не бива да се предлага трето ниво, след като те са на второ. Първо трябва да бъдат забавлявани и едва тогава, ама много бавно, съвсем постепенно да бъдат заинтригувани и да им се разкрият нови хоризонти. Длъжен съм да се съобразя с епохата.
Делфин често не споделя моето мнение, но това обогатява мисловния ми процес. Понякога просто си седим и мълчим, гледаме звездите. Така всичко се оказва относително.
Подир три месеца лекарят на острова обявява, че Делфин е бременна. Новината е повод за голямо празненство, палим грамаден огън, който — здраве да е — ни излага на опасността да бъдем забелязани от самолет или от преминаващ кораб. Ала нощта и облаците ни закрилят. Колкото до редките сателити, които биха засекли светлината, те биха я възприели като пожар от паднала мълния.
Построяваме водна електроцентрала през потока. Така разполагаме с допълнителна електроенергия, без да предизвикваме каквото и да било замърсяване.
С Делфин се задълбочаваме в нашите „професии“. Сутрин аз пиша моя велик роман „Царството на боговете“, като отчасти се вдъхновявам от някои събития на острова. В шест следобед пиша по някой кратък разказ, за да поддържам свежо въображението си, като всеки път целта е да го завърша за един час. Някои са по три странички, други — по двайсет. Често за тях ме вдъхновяват новините, които следя по интернет или покрай вечерните разговори около трапезата с другите обитатели на острова.
— Удивително — казвам една вечер на Делфин. — На „Земя 1“ съществува конкурс „Мис Вселена“. Колко претенциозно е да се смята, че на Земята се срещат най-красивите самки във Вселената! Доста добре си представям как извънземните биха могли да се спуснат отгоре и да поискат и други планети да имат право на участие. Тогава бихме открили естетическите критерии на други народи, това може да се окаже поучително. За тях дългите коси, вирнатите гърди и малките задничета може пък да не са красиви.
Закачката се струва забавна на Делфин. Написвам съответно разказа. В действителност нейният смях е първата проява на интерес към моите писания.
Делфин споделя моя ритъм на работа. Сутрин работи над играта, а в осемнайсет часа започва да рисува някоя картина, която задължително трябва да бъде готова подир един час. За нас това са просто упражнения.
Нашата работа вдъхновява доста от другите обитатели на острова да разгърнат всеки своя талант и редовно да му намират приложение. Било то в музиката, в готвенето, в скулптурата или в архитектурата.
— Как възнамеряваш да публикуваш твоето „Царство на боговете“, след като вече си мъртъв? — пита ме Делфин.
— Моят издател ще заяви, че случайно е изнамерил един скрит ръкопис.
— Добре би било да си създадеш сам свой „китайски дракон“. Някакъв измислен писател, който ненавижда творбите ти и постоянно изразява отношението си с абсолютно омерзение.
Неврончетата на Делфин току прещракват. По всички теми непрестанно си прехвърляме топката.
Тя ми приготвя все по-сложни ястия, изобретява „островноспокойствена“ кухня с ловните придобивки. Блюдата й са с все повече подправки, а графиките й стават все по-многоцветни.
Новините от континента заздравяват нашето единство. Сякаш хората се наслаждават на присъствието си тук, понеже там всичко върви наопаки.
През следващите дни прииждат още бежанци. Били сме осемнайсет, ставаме шейсет и четирима, после сто четирийсет и четирима. От сто четирийсет и четирима се оказваме двеста осемдесет и осем.
Постановяваме едно основно правило: под никакъв претекст да не издаваме присъствието си на острова.
Скоро до нас достига новина, която ни притеснява: космическа совалка се е сблъскала с нещо, което астрономите наричат „космическо силово поле“, обаче астронавтите от кораба го назовават „стъклена преграда“.
Група физици заключава, че може би в случая става дума за четвърти универсален закон от типа на гравитацията.
Една от тревожните новини е разпространението на „птичи грип“. Вирусът е мутирал, станал е смъртоносен и се предава между хората. Болниците из цялата планета са претъпкани и броят на умрелите расте с всеки изминал ден. Започва война между хората термити и хората чакали, и двете нации разполагат с атомни бомби. Поради страха се стига до вълна от мистицизъм и суеверия. Религиите набират масово нови последователи, особено новата секта „Истина и справедливост“, чието предимство е, че е предсказала всички бедствия извънредно точно.
Ние се чувстваме поне временно в безопасност на острова.
Неколцината учени в нашата общност са създали лаборатория, в която изследват местните растения с целта да открият лечебни средства, в случай че някое хвъркато, заразено от птичи грип, се озове на острова. Досега обаче морето и разстоянията са ни опазили от подобни беди.
За да противопоставя нещо на Прудон с неговата секта, предлагам група от математици, специалисти в теорията на вероятностите, да се опита да предвиди бъдещето на човечеството, като състави „схематична графика на възможностите“. По този начин се надяваме индиректно да доразвием и играта „Царството на боговете“, както и да предложим алтернатива на суеверията и въвличането в сектите. Давам някои указания, та играта да попие от моите познания, придобити на Еден.
— Невъзможно е да успеем — казвам аз. — Човеците не са свикнали да проявяват чувство на отговорност. Те се примиряват. Не желаят да разсъждават относно бъдещето, не искат да се замислят за последствията от действията си.
— Пак ли са те прихванали пораженски настроения?
— Виновни са науката и религията. Науката казва: „Това е нормално, еволюцията на вида го изисква“. Религията казва: „Това е нормално, Господ го изисква“. Смята се, че си противоречат, но в действителност те упояват хората по един и същи начин. Заставят хората да вярват, че каквото и да се случи, то не зависи от тях и те не могат да сторят нищо. Като им предлага да станат богове, нашата игра ги гали срещу косъма. Единствено квантовата физика признава идеята, че и най-незначителното решение може да доведе до огромни последствия. Това е „ефектът на пеперудата“.
— За религията грешиш. Ако е истински съпреживяна, тя не води към фатализъм, а напротив — към отговорност спрямо всяко наше дело.
Един ден, когато аз имам ревматична криза, Делфин ми казва:
— За да се излекуваш, трябва да добиеш съзнателна представа за клетките си и да общуваш с тях, като ги поощряваш в тяхната битка срещу възпалението.
Първоначално идеята ми се струва налудничава, ала после — вземайки предвид, че съм упражнявал мисловно изтръгването от собственото ми тяло — си казвам, че в края на краищата бих могъл мисловно да проникна и в дълбоките кътчета на моята същност.
Затова затварям очи, заемам поза „лотос“ и вместо да полетя, се спускам надолу. Вместо да се надраствам, се смалявам.
Свързвам се с клетките, които водят своята борба в областта, където се таи болката, и им давам знак, че съм се присъединил към тях.
Може би от желание да се харесам на моята любима — във всеки случай през следващите часове всичко ми минава.
— Можем да говорим, можем да общуваме с нашите клетки, както с всяка форма на съзнание — заявява простичко Делфин.
— Хубавото в теб е, че имаш отговор на моите въпроси…
— Това ми е задачата. Да те просвещавам.
— Да. Като папесата в картите таро. Дето държи книга и пробужда духовността в хората. Ти си „моята“ папеса.
Минават месеци. Светът е в пламъци, а коремът на Делфин става все по-заоблен. Настъпва денят на едновременната промоция на „Царството на боговете“ — на играта и на книгата.
Всеки от нас е пред своя компютър и следи телевизионните предавания. Вечерта Елиот и Робер са поканени в новинарската емисия, за да говорят за двойната премиера. Отначало споменават за моята кончина.
Делфин ми се усмихва, играейки си със стъклен предмет, който хвърля отблясъци с цветовете на дъгата.
— Гордея се с теб — казва тя.
— Защо?
— Ей така. Намирам, че си… (тя се опитва да намери думата) … блестящ. Целувам я, галя корема й. Хубаво ми е.
— Имам чувството, че живея в рая — промълвява тя.
Въздържам се да й отговоря: „От толкова време изследвам «райски селения» — според мен раят не е място, където човек битува, а резултатът от едно дирене“.
По телевизията продължават да говорят за моите книги, да откриват прояви на скрит смисъл в моите творби.
В края на краищата сега вече работата ми им принадлежи — нека да намират в нея онова, което търсят.
Обаче аз се смущавам от всичко това. Съобщавам, че предпочитам да се разходя и да се опитам да набера гъби.
Откъм северната страна островът е издължен — сякаш там е побит един от корените на „зъба“ Фитуси.
Как ли ще бъде приета играта?
Как ли ще бъде приет романът?
Поне фактът, че съм мъртъв, ми спестява медийните изяви. Вървя сам и се тревожа.
Внезапно, докато навлизам в онази част на гората, която още е неизследвана, чувам странен шум, подобен на рев.
Вдигам клонка и я размахвам, все едно е оръжие.
Ревът отеква отново. Установявам, че не иде отдолу, а отгоре.
Откъм небето.
Обръщам поглед нагоре и различавам светлинка, подобна на звезда, която с бясна скорост прониква през облаците и направо ги пронизва. Разтърквам очи.
Светлината струи от летящ обект. Явлението забавя ход и се спуска бавно, като каца на една поляна съвсем наблизо.
Това е нещо като диск с диаметър пет метра, със светещи прозорчета. Звънва музикален тон…
Само това ми липсва…
Разбира се, аз си спомням срещата със Зоз, извънземния ангел, когато бях в Империята на ангелите, но в крайна сметка това си беше едно „чуждо“ копие на всичко онова, с което разполагаме и тук.
Извънземните отдавна не ми правят впечатление. За мен те са само „смъртни чужденци“. В крайна сметка може би бих се заинтересувал, ако срещна „извънземни богове“, обаче Зевс никога не ми е подсказвал, че би могло да има такива.
Летящата чиния докосва земята със свистене.
Светлината в прозорчетата помръква. Свистенето престава. Изпод опряната върху земята летяща чиния извира пара. Приближавам се. Задимяването се разсейва.
Внезапно се очертава отвор — бликва разширяваща се струя светлина. Бавно се спуска стълбичка. Върху ослепителното сияние на вътрешността се очертава силует.
Съществото има доста човекоподобен вид. То пристъпва и слиза по стълбичката. Зазвучава друг музикален тон.
Тонът се променя, комбинира се с други тонове, превръща се в мелодия. После настъпва тишина. Силуетът застива неподвижно.