Бернар Вербер
Загадката на боговете (5)

5. Подготовка

— Том шести?

От скромност Мата Хари се е подписала с името на онзи, който е започнал проекта: Едмон Уелс.

— „Ние сме само нишката, която събира цветята в букет…“ — припомня тя. Препрочитам откъса.

— Препис по памет от том трети?

— Старах се много, важното е да се съхранят духът и идеята.

Затварям ценното произведение успокоен, че тя е бдяла нашето знание да не бъде изгубено.

— Колко е часът?

Мата Хари поглежда екрана на своя анх.

— Остава ни още четвърт час.

Тя вади от раничката си пакет цигари и кутийка кибрит. Запалва една цигара и ми подава друга.

Навремето като смъртен бях лекар и се възмущавах от тази отрова, замърсяваща белите дробове. Ала обстоятелствата наистина са извънредни и надмогвам отвращението си.

— Цигара за осъдения, а?

— Следлюбовна цигара — поправя ме тя.

Смуквам дълбоко и започвам да кашлям.

— Изгубил съм навика.

Тя се сгушва до мен и прошепва:

— Обичам те.

— Защо?

Потърква носа си о моя и ме закача.

— Може би защото си… обичлив. Ти си най-притеснителният, най-нехаризматичният тип, който съм срещала, без никакво самочувствие, който прави гаф подир гаф, но в крайна сметка ти единствен се опита да се изкачиш по планината, та да пробваш да се срещнеш със Зевс. Осмели се.

Аз почти подскачам.

— Не само пробвах, действително разговарях с него. Тя прави мил жест, все едно успокоява лъжливо дете.

— Мечтател си ти.

— Никакви мечти, направо стигнах до върха на планината и видях какво има там горе. Сграбчвам я за раменете, та лицата ни да бъдат едно срещу друго.

— Вярвай ми!

— Те ни казаха, че…

— Не бива да се слуша какво ни казват те. Те ни манипулират. Не знам откъде да започна.

— Какво мислиш, че се е случило с мен?

— Отмъкна крилатия кон на Атина, издигнал си се към склоновете на планината, после той те е съборил. След това са те заловили кентаврите полицаи. Затворили са те за цяла седмица, за да те накажат за дързостта ти. Днес са те пуснали, за да можеш да участваш във финала.

— Не стана така.

Тя се взира невярващо в мен.

— Тогава каква е твоята версия?

— Не е моята версия. Истината е. Действително се качих там горе и никой не ме е спирал.

Всъщност там, където бях, не може да се качи нито кентавър, нито грифон. Запалвам нова цигара.

— С какво време разполагаме?

Тя сяда на коленете ми с лице към мен.

— Десет минути. Имаме малко време. Разкажи ми твоята версия.

Затварям очи, за да си припомня добре всичко, което се случи.

— Ами…

Вдъхвам дълбоко лютивия дим, усещам как той прониква в плътта ми, замърсява я и тя се отпуска.

— С Пегас дълго набирахме височина по посока към върха. Наложи се да се приземя заради дъжда. Тъпият крилат кон не обича капките и се бои от бурите. Затова продължих нагоре сам. На едно междинно равнище, където имаше гора, открих къща, в която беше Хестия, богинята на огнището^[1]. Тя ме увещаваше да се върна обратно, но аз не я послушах.

— Не се увличай в подробности.

— Стигнах до второ междинно равнище, една жълта пустиня. Там се озовах очи в очи със Сфинкса, който пазеше една клисура сред скалите. Той ме посрещна със загадката: „Кое е по-прекрасно от Бог и по-ужасно от дявола…“

— Знам, голямата загадка, с която никой не бива допуснат до върха. Мата Хари затваря очи и рецитира наизуст:

— „Кое е по-прекрасно от Бог, по-ужасно от дявола? Бедните го имат, на богатите им липсва и ядеш ли от него, умираш.“

— Намерих отговора.

— Какъв е?

— Нищо.

Мата Хари смръщва неодобрително хубавите си вежди. Странно как хората не обичат да чуват истината. Както твърдеше Едмон Уелс: „Можеш да поднесеш подарък само ако си подготвил човека насреща да получи такъв. Иначе той е неспособен да го оцени“.

— Уверявам те, отговорът е: „Нищо“.

— Защо не искаш да ми кажеш отговора? Само двамата сме. Вече не бива нищо да криеш от мен.

— Отговорът е: „Нищо“.

Едмон Уелс казваше също: „Чуват, ала не слушат, виждат, ала не гледат, знаят, ала не разбират“.

Просто проблем със съсредоточаването.

— „Нищо“ не е по-прекрасно от Бог. „Нищо“ не е по-ужасно от дявола. На богатите им липсва „нищо“. Бедните имат „нищо“. Ядеш ли „нищо“, умираш.

Мата Хари явно не е много убедена.

— И какъв е смисълът всъщност?

— Може би такъв: ако Бог бъде определен като „всичко“, това „всичко“ съществува единствено спрямо своята противоположност, сиреч: „нищо“.

Личи си, че не разбира. Затова продължавам:

— „Това, което не си“, определя обратното, „това, което си“. Да знаеш кое е обратното спрямо теб е най-добрият начин да узнаеш какво представляваш. Обратното на „всичко“ е… нищо.

Мата Хари сменя позата и сяда по турски на пода. Намествам се срещу нея.

— Наистина ли си срещнал Великия Зевс?

Кимам.

Погледът й недоловимо се променя.

— Лъжеш!

Забравил съм колко мощно е позоваването на Зевс. Вярно, ако някой ми съобщи, че е успял да се срещне със Зевс, би ми било трудно да му повярвам. Тя ме улавя за раменете.

— Ти, Микаел Пенсон, си се изкачил до върха на планината и си „Го“ видял лично?

— Уверявам те.

— Разполагаш ли с доказателства?

— Съжалявам много, не съм слязъл от върха, носейки за спомен скрижали като Моисей. Тялото ми не е обкръжено от светлинен ореол и не лекувам скрофули, полагайки ръка върху тях. Срещата със Зевс не ме промени. А ти се заклевам, че го видях, както виждам теб.

— И трябва да ти повярвам ей тъй на, понеже го казваш? Никога няма да ми повярва.

— Не те карам насила.

Тя намотава около пръстите си кичур от своята тъмна коса.

— Е, разказвай, според теб как изглежда ТОЙ?

— Висок е. Много висок. Много внушителен. Може би е висок пет метра. Всъщност е точно такъв, какъвто си го представяме всички. Белобрад. Тогата му е тежка като двойни завеси. Има плътен и мощен глас. В ръка държи мълния.

— Сигурен ли си, че не е някой, който се е направил на него именно за да се подиграе с теб? Тук има много създания, които са способни да се преобразяват. Колко му е да наденеш бяла тога и да приказваш, имитирайки баритон, та да се представиш за цар на Олимп…

— Видях го в неговия палат, заедно с циклопите, които го обкръжават.

— Може сетивата ти да са те подвели. Преценява ме пак, после заявява примирително:

— Той ли е бил гигантското око в небето?

— Той е многообразен. Бил е гигантското око, също и бял заек, бял лебед и прочее. Може да се видоизменя как ли не.

— А ТОЙ видя ли те?

— Разбира се.

— Говорил си с НЕГО?

Произнася „ТОЙ“ и „НЕГО“ с огромно уважение.

— Отначало не можех. Бях ужасно смутен. Той ми наложи едно изпитание и се сражавах…

— С чудовище?

— По-лошо. Със самия себе си.

Долавям нов скептицизъм у моята приятелка.

— В действителност имах срещу мен въплътено огледално отражение.

Тя подгъва крака под себе си като внимателна ученичка, която слуша странен урок.

— Значи, те е накарал да се бориш със себе си и…?

— Победих. После ме застави да играя срещу моя народ.

— Срещу хората делфини?

— Искаше да ме изпита, преди да ми разкрие СВОЯТА истина. Искаше да знае дали съм готов да жертвам най-скъпото за мен.

Този път тя май се доверява повече на моя разказ.

— Стига си ме затрупвал с подробности. И каква е НЕГОВАТА истина?

— Зевс се възхищава от смъртните, понеже създават произведения, които изобщо не са му хрумвали.

Тя ме притиска да продължа.

— Разведе ме из своя палат. Има музеи, той наблюдава и дебне най-хубавите човешки творения.

— С това ли се занимава царят на Олимп? Значи е нещо като… воайор?

— Срещата със Зевс не ме доведе до отговори на множеството ми питания, а само ме наведе на огромен брой нови въпроси. Особено когато открих тайната на неговия палат.

— Стига си се правил на загадъчен.

— Отворих един прозорец откъм задната страна на главната зала, където е престолът му. И оттам различих…

— Какво?

— Има друга, още по-висока планина, по-надалеко, която е скрита от първата. А на върха на тази втора планина има светлина.

— Същата като на първата планина?

— В действителност светлината, която съзираме, не идва от първата планина, а от онази, която е отзад и я надвишава.

Тя явно е изненадана.

— Друга, по-голяма планина, така ли?

— Да, по на изток от Еден. Накрая Зевс призна, че съществува нещо над него, някакво присъствие, което е по-могъщо. Зевс няма представа кой или какво е всъщност. И той наблюдава светлината на втората планина.

— Защо не се изкачва там да види какво е?

— Твърди, че билото е опасано от силово поле. Единствено победителят на играта на божественост ще може да премине през него.

Мата Хари се чуди.

— Това е последната, най-голямата Загадка — признавам аз.

— На какво равнище се поставя сам Зевс в стълбицата на съзнанието?

— Той се самоопределя като същество със съзнание „8“, като осмицата е образ на безкрайността. Впрочем ще трябва да допълниш Енциклопедията. Подир 7, бога ученик, иде Безкрайния Бог. Любовна крива, която все се вие, но се върти в кръг, без да се изкачва и без да отива надолу.

Мата Хари се колебае, после взима Енциклопедията и един молив и записва продължението на откъса по мои указания.

— А как нарича присъствието, което е над него?

— „9“.

Бившата холандска шпионка стиска молива.

— Трябва да ми повярваш. Не бих могъл да измисля такъв спомен. Действително преживях всичко това — заявявам аз.

— Според теб какво е „9“?

— Спирала, обратна на 6, на ангела. Любов, която не се изкачва, а се насочва надолу. От небето към земята. Спирала, която се върти и която разбърква цялото ястие.

— Девет… — произнася тя, сякаш се опитва да осмисли това ново понятие.

— За мен това е Създателя на Вселената.

— Значи, спечелилият играта ще има достъп до прословутата девятка?

— Дори повече от това. Според Зевс този випуск е различен от всички дотук… Той смята, че победителят няма само да победи в играта. Той може да се издигне до по-горното равнище и да стане самият той новото 9, което ще царува над всички светове. Този път Мата Хари изобщо не ми вярва.

— И откъде му е хрумнало това?

— От послание, дошло от планината. Според него Великия Бог вероятно е уморен и иска да зареже всичко. Затова и залогът на играта, която ще протече през следващите минути, е толкова ключов. Трябва да спечелим, иначе…

Мата Хари хапе устни.

— Не ти казах всичко. И тук през време на твоите премеждия имаше… инциденти — казва тя.

— Слушам те.

— Твоят народ, така де, народът на делфините, се сблъска с беди. С много беди. Вече е в извънредно затруднено положение.

— Народът ми неизбежно е оцелял все още… иначе нямаше да бъда тук.

— Разбира се. Преживя някак вековете, но е намалял, разпилян е, разпръснат. Жорж Мелиес и Гюстав Ефел приеха малцината оцелели подир различните изпитания.

— Щом някои са налице, ще участвам в играта, за да победя.

— Няма да е лесно. Твоите хора толкова са свикнали да ги преследват, че след като се озоваха при нови гостоприемни народи, предпочетоха да се претопят, за да се слеят с местното население. Отказаха се от своята религия и приеха религията на своите домакини. Аз самата и Едит Пиаф посрещнахме и закриляме доста от тях, но и при нас твоите хора делфини решиха да изоставят своите традиции и различия.

Вероятно преувеличава.

— Ще играя с онези, които не са се претопили напълно.

— Как да ти кажа, много от твоите хора, които не са се отметнали още, имат чувството, че… тъй де…

— Какво още!

— Че техният бог ги е… изоставил.

Откъм арената на амфитеатъра отекват тръбни звуци.

Спускаме се натам. Спомням си, че когато я загърбих, „Земя 18“ беше нещо като „Земя 1“ по време на античния Рим.

По-голямата част от човечеството на „Земя 18“ подир властването на империята на орлите постепенно затъваше във варварство. Изминали са седем дни, любопитен съм да науча докъде са стигнали сега и какви са техните водачи.