Бернар Вербер
Загадката на боговете (47)

47. Пророка

Той явно е удовлетворен от моята изненада.

— Как казвахме на „Земя 1“? А, да… „Светът е малък“.

— Мислех, че си…

— Умрял ли? Или другаде? Вярно, нали ВИЕ ме осъдихте. Запратихте ме в отходните канали на „Земя 18“. При плъховете.

Освестявам се.

— Народът на хората плъхове позна своя славен период, достигна до върхове, а после се срина като всички цивилизации. Като всички живи организми. Раждат се, растат, умират.

Той сключва ръце.

— В действителност империята на плъховете, също както някога вавилонската империя на „Земя 1“, се беше обезкървила, когато аз се „приземих“ в окупираната й някогашна столица. Започнах да пътувам. Проследих отдолу историята, която ВИЕ се забавлявахте да пишете отгоре.

Той кръстосва и разкръстосва украсените си с маникюр пръсти.

— При всяка паднала мълния, при всеки мой сън, при всяко земетресение се питах: „защо правят това?“. Всеки ден гледах новините и бях наясно, че просто вие, боговете, се състезавате и си играете, манипулирайки смъртните.

Той се втренчва натрапчиво и укорително в лицето ми. Пали пура, предлага и на мен, но аз отказвам.

— Участвах в Световната война на „Земя 18“. Изхилва се спонтанно.

— Странно бе да бъда безсмъртен в един свят, в който всички наоколо масово загиват. Стоях сам и непоклатим сред изтребленията и си задавах въпроси. Ако знаеше само… Виждал съм толкова хора да пукясват. Толкова пъти би трябвало да съм умирал. Ала ето — всичко наоколо се взривяваше, разпространяваха се епидемии, върлуваше глад, а аз все оцелявах. Самичък сред отишлите си скъпи за мен същества. Това бе моето наказание. Бях като Сизиф с неговия камък, който все се търкулва надолу, като Прометей, дето черният му дроб все се възстановява. Молих се да умра. Отправях зов към друг, „паралелен“ бог да сложи край на вашите игрички откъм Олимпия. Такова нещастие е да си зависим от неумели богове.

— По-скоро да кажем: „обучаващи се богове“. Нали чираците трябва да се упражняват. Преди да станем хирурзи, трупахме опит, като кълцахме апендиксите на болни, които нямаха нужда от това. За да се упражняваме. Тъкмо благодарение на това обаче по-нататък се справяхме със сложните операции.

Той изобщо не възприема моята забележка.

— Както виждаш, още съм тук и съм още жив. Все благодарение на теб… Микаел, богът на делфините — народа, оцелял въпреки гоненията…

Този път долавям в тона му неподправена неприязън.

— Не съм искал да те осъдят — заявявам аз.

— Ти беше главният свидетел на обвинението. Предполагаемият изстрел на твоя анх в рамото ми бе аргументът, убедил съдещите ме.

— Уверявам те, докрай се опитвах да напомня, че има известно съмнение. Не беше същото рамо.

Той не отговаря. Давам си сметка, че от негова гледна точка нося вина вече сума ти време. Вглеждам се в Жозеф Прудон^[1], бивш бог на хората плъхове, велик теоретик на анархията, предтеча на социалните тежнения през XIX век на „Земя 1“. Погледът му е все тъй блеснал, носи пак очилцата, отличава се с пищната брада и дългата коса.

— Не ти се сърдя вече, Микаел. Отначало, когато се озовах тук, действително бях озлобен най-вече срещу тебе. Впрочем и тук участвах, макар и на ниско равнище, в унищожаването на твои хора… по моя си начин.

— Не си представям какво искаш да кажеш.

Той смуква силно сив дим и с блага усмивка отронва:

— Вдъхнових тук, на това равнище, един смъртен. Мой приятел. На практика беше клошар. Храних го, успокоявах го, говорих му. Убедих го, че дори един-единствен човек може да промени хода на историята. Внушавах му идеи. Изтиках го. Отначало беше малко срамежлив, склонен към компромиси. Страхуваше се, че ще срещне съпротива. Не беше осъзнал, че е възможно да се достигне до крайност, без някой да реагира. Обясних му принципа на колективната слепота.

— Колективната слепота ли?

— Да. Трябва да се действа откровено, без спирачка. Колкото по-огромна е лъжата, толкова по-примамлива е и толкова по-силно вярват в нея хората. Нали така и заекът застива и се оставя да бъде прегазен, когато блеснат фаровете на колата.

Потръпвам.

— Пречиствача!

— Именно. Моя приятел го наричаха и така. Отначало забогатях чрез пресата. Хората обичат дребните лъжи, а аз им продавах огромни на същата цена. По онова време бях на акулска територия. Склонността към гняв беше значителна. Смъртните винаги се смятат за жертви на неправди и си търсят виновници. За предпочитане — слаби. Предполагам, там горе богът на акулите — Ксавие май беше — е правил, каквото може, за да уреди завоевателна армия. Аз пък бях долу, на самата сцена на събитията, и съдействах, като добавих и претекст: „Да се фокусира многовековната ненавист. Да се унищожат делфините“. Лично дадох ход тук на антиделфинската тенденция.

Нахвърлям се върху него, но той успява да натисне едно копче под бюрото си. Блъскам го, търкулваме се на пода.

Явяват се телохранители и лесно ме обуздават. Той им прави знак да ме пуснат.

— Оставете го!

Телохранителите не разбират.

— Господинът е ваканционен мой приятел. Бяхме в съседни вили край плажа, в едно курортно местенце на един остров. Още ми е сърдит за една… игра на шах, при която се спречкахме. Господинът е малко упорит, като е ядосан. Аз му бях смотал няколко пешки.

Колко бяха? Да, тъй де, няколко милиона май. Стана по инерция. Като се пусне човек, не успява да спре.

Аз се дърпам и беснея.

— Ще си платиш за това!

— Така си е. Всички открай време вярват, че биваме възнаградени за добрите си дела и наказани за лошите. Но след като тук сме на най-ужасното възможно място за изтърпяване на наказание, какво повече би могло да ми се случи?

Жозеф Прудон нарежда на своите биячи да ни оставят и сякаш се опитва да ме увери, че вече няма да има неприятности.

— Ах, тези смъртни. Толкова са… предани.

— Ненавиждам те.

— Знам, знам, така си е в първия момент. Но от мои лични източници знам, че многократно си преигравал последните петдесет години история. И си установил, че „моят“ Пречиствач неизбежно се проявява по някакъв начин. Той само кристализира омразата, но омразата си е налице и преди появата му.

— Презирам те.

— Забравяш и още нещо — че не съм го измислил аз. Припомни си за другия исторически „антиделфин“ от „Земя 1“. За Хитлер. Та той е съществувал още преди да започнем играта „Y“ на „Земя 18“…

— Създал си подобие на Хитлер на „Земя 18“!

— Самият аз бях доста озлобен. А трябва да призная също — мечтаех омразата да стане новото световно правило. В края на краищата защо не? Толкова лесно е смъртните да бъдат тласкани по посока на лошите си склонности.

Жозеф Прудон припалва пак пурата си и пафка плътни кръгчета дим.

— Знаеш ли, Микаел, аз единствен бях наясно, че историята бележи задържания, а после все продължава. При всяко ново начало извличах опит от предишната грешка и подобрявах индивидуалната си траектория. Подобно на артилерийски обстрел, при който прицелът се измества, след като се отчете къде е паднал предишният снаряд.

— И така си изградил тази финансова империя?

— Отначало, когато се появих на „Земя 18“, бях се заел с предсказване на бъдещето. Представяш ли си? Врачката „Прудон“. Пророкувания на едро и дребно. Познавайки кулисите на Еден, никога не грешах. Така понатрупах средства. Не достатъчно. Станах политик. Беше доста по-добре. После го ударих на журналистика. След това поразсъдих кои инвестиции излизат най-евтино и могат да дадат най-приличен доход, и спретнах… религия. Всъщност измъдрих няколко. Като музикант — трябваше да открия какъв е моят „стил“. Накрая ми се стори, че съм изнамерил най-доброто компромисно решение.

— Какво?

— Хем журналист, хем религиозен деец.

— Това си е направо пародия за един анархист.

— Вярно, бях анархист на „Земя 1“, като бог чирак проповядвах анархията на Еден, но тук, на „Земя 18“, нямах вече нищо нито за печелене, нито за губене.

— За какво ме домъкна тук, Прудон?

— Казвай ми Жозеф. Нали аз ти викам Микаел. За какво те докарах при мен ли? Ами от толкоз време пазя всички тия тайни, ще ми се да ги споделя. Толкова съм си мечтал някой най-сетне да съумее да ме разбере и да сподели болката ми. Толкова самотен съм на тази жалка планетчица. Имам нужда от поне мъничко съчувствие. Като всички.

— Мислех, че те е яд на мен заради осъждането ти…

— Ако трябва да избирам между удоволствието да те унищожа и предимствата, които мога да извлека от нашия съюз, без колебание избирам втората възможност. Нали се сещаш за онзи цитат от Енциклопедията: „Сътрудничество, взаимност, прошка“. Прощавам ти. Все пак те предупреждавам, че ако действаш срещу мен, и аз ще действам против тебе. Всъщност ти предлагам да си сътрудничим. Нали виждаш, вразумил съм се.

— Защо точно с мен?

— Ами нали ти си единственият друг безсмъртен на тази планета!

— Убеден ли си, че съм безсмъртен? Ти като си, това не значи, че и аз съм!

— Най-добрият начин за проверка си остава експериментът.

Той вади грамаден деветмилиметров револвер от едно чекмедже и спокойно се прицелва в мен.

— Броя до пет. Ако до пет не ми обещаеш, че ще ми помагаш, ще те убия — съобщава ми спокойно той.

— Моля? Какво искаш?

— Едно… две… три… четири… пет.

Натиска спусъка. Протягам насреща ръка и пак имам усещането, че всичко става на забавен каданс… Куршумът изскача с огнен език от револвера и бавничко се насочва към мен. Знам, че няма за кога да се изместя, куршумът напредва, пронизва ризата ми, прогаря кожата ми, после разкъсва нишките на мускулите ми, спуква едно ребро, все едно е от изсъхнало дърво, и пробива плътнотечната маса на сърцето ми, взривявайки го, достига и до мускулите по гърба ми, чупи един прешлен и се забива в стената.

Падам възнак с разперени ръце и изблещени очи. Този път — край.

Виждам тавана, а отстрани в зрителното ми поле Жозеф Прудон се навежда над моя труп.

— Гххх… Умирам.

— Тц, тц… невернико.

Чувам как оставя оръжието си на бюрото, взима пак пурата си, драсва кибритена клечка и се навежда отново към лицето ми, облъхвайки го с няколко кълбенца сивкав пушек. Изпелтечвам:

— Кажи на Делфин Камерер, че последната ми мисъл е била за нея. Затварям очи и усещам как кръвта ми изтича.

Минава доста време.

Ама още ли не съм мъртъв?

Примижавам.

Отварям едното око, после другото. Още съм жив!

Надигам се и се подпирам на единия си лакът.

Вглеждам се зашеметен в дупката в сакото ми и в леещата се кръв, притискам с ръка отвърстие, което не може да се запуши. Прудон се е отпуснал в креслото си.

— Ти памет нямаш ли? Не помниш ли на какво бях осъден: „На безсмъртие и съхраняване на съзнанието в свят на безсъзнателни смъртни“. И теб така са те подредили, това е.

Виждам, че раната ми започва да зараства. Усещам как гърбът спира да ме боли. Дори и прешленът ми се възстановява.

— Знам какво си мислиш — казва Жозеф Прудон. — И аз в началото осъзнах хубавите страни на безсмъртието. Цамбурнах се във вулкани, скачах от самолети без парашут, залагах пари на руска рулетка, през време на войните се правих на тарикат по фронтовите линии, дори понякога разправях на другите: „Следвайте ме, опасност няма, ето, аз отивам“. Ох, какъв палавник ставаш, като откриеш, че смърт за тебе няма. После си дадох сметка, че това не променя кой знае колко нещата. Най-вече сме осъдени на… скука.

Взима видеодиска и пак го пъха в репродуктора. Появява се лицето на Делфин, която завърта глава, а черните й коси бавно се развяват.

— Обичаш ли я? Е, бъди готов да страдаш, понеже тя ще остарее, а ти ще си останеш завинаги блокиран на сегашната си възраст.

Изправям се и сядам отново срещу бюрото. Започвам да проумявам.

— Това си е част от изтезанието. Да знаеш що жени обичах. Така съм се терзал, като съм ги гледал как се преобразяват в прегърбени бабички, треперещи и беззъби. После достигнах до единствено възможното решение: да се възползвам, а не да понасям. Както си забелязал, сега непрестанно обновявам „материала“, за да разполагам със „свежа плът“. Не влагам емоции. Любовници да, любов — не. Сладуранки са моите девойчета от приемната, нали? Можеш да ползваш, която си искаш. Не съм скръндза.

Сега раната ми е зараснала, останали са само петната от кръв по ризата ми и по пръстите ми, за да свидетелстват за случилото се.

— Ние сме богове. Осъзнаваш ли най-сетне своята власт? Склонен ли си да се съюзим двамата — ние, боговете изгнаници на тази планета?

— Съжалявам. Не съм заинтересуван.

Той недоволно смачква пурата си. Настанявам се.

— А, да, разбира се, забравих… госпожица Делфин. Твоята „велика земна любов“. Уважавам това.

Оглеждам кабинета на Прудон. Има разпознаваеми символи. Статуетки на плъхове.

— Наричат те Пророка. Значи, наистина си създал религия, след като в царството на боговете повтаряше „без бог, без господар“?

— Първо се взима властта, после се взимат решенията. Който ме познава, ме почита. Освен това новосъздадената от мен религия има предимството, че дава смислени и солидни обяснения в случаите, където другите предлагат единствено смътна интуиция. Това е върховният парадокс: най-добрият начин да покажа, че всички религии представляват задънени улици, е именно създаването на моя собствена. Единствената, която е съвсем наясно какво се крие в дълбочината отгоре. Не можеш да отречеш това. Ние с теб действително знаем какво има отгоре.

— Създал си секта!

— Недей да използваш груби изрази, ако обичаш, Микаел. А и какво представлява в крайна сметка сектата, ако не религия, която не разполага още с необходимия брой вярващи, та да бъдат заставени всички да я признаят? Благодарение на омразата към делфините успях да създам общност от немалко политически движения в доста страни. На моменти дори съумявах да примиря помежду им носителите на черни, червени и зелени знамена в един антиделфински съюз. Знаеш си, малко хора обичат твоите делфини. Най-смешното е, че ги мразят поради противоположни причини. Смятани са за твърде богати в бедните страни и за прекалено склонни към споделяне революционери в богатите страни. Всъщност всички им завиждат. Антиделфински формации има дори в страни, в които няма делфини!

— Смятах, че основното при анархията е човекът да бъде освободен!

— За да бъде освободен, първо трябва да бъде притиснат. Нали знаеш, „народна диктатура“? И това ако не е сладък парадокс.

— Едмон Уелс казваше: „Повечето хора по природа са щедри, но мръсниците са по-добре организирани“.

— Ей, тоя Едмон, прав е бил. В крайна сметка смятам, че мръсниците все пак имат последната дума. Просто защото са… по-решителни. Необходимо е чувство за реалност. Лъжата е по-интригуваща от истината. Диктатурата работи по-добре от демокрацията. Насилието е по-забавно от мира. Всички лаят „свобода, свобода“. А не им се ще. Ако пък им бъде дадена, харизват я на най-бруталния. Спомни си руската революция на „Земя 1“: в името на освобождението на народа убиват царя и го заменят с един свръхцар, Сталин, който ги довежда до глад, изселва ги и им забранява каквото и да било свободно слово.

— Това е игра на обстоятелствата.

— Не се заблуждавай. Преднамерено е. Народите искат харизматични лидери. Това ги успокоява. Свободата ги притеснява.

Действително си припомням, че със своите хора плъхове Прудон бе открил как да успокоява племето си: посочваха се изкупителни жертви и се налагаше страх от вожда, за да бъде победен страхът от мълниите.

— Имай вяра в мнението на един човек, който вижда как историята се повтаря. Смъртните са влюбени в своя мрачен, изпълнен с насилие път, макар да не искат да си го признаят. Те са тъпанари. Трябва да им се говори на техния език. Мразещите са най-многобройни и най-лесни за манипулиране. А са и най-активни. Колкото по-разрушителна е каузата, толкова по-пълно ще вложат в нея сърцата си. Затова и съвсем логично на тях ще възложа провеждането на моята световна революция.

— Революция ли?

— Основал съм политическа партия, която малко по малко трупа подкрепа и скоро ще си пробие път редом със сектата. Това са ми заниманията.

Прудон взима отново дистанционното и пуска на бърз ход изображението, докато накрая се появявам аз с екипа на Производител „Синя пеперуда“.

— И на теб писателският живот не ти е достатъчен, започваш да се вихриш, нали така? Нормално е. Гадно е да си бог изгнаник на някоя Земя. Знам, подхванал си нещо много мощно. Игра. „Царството на боговете“. Сам виждаш — използваш познанията си за истината, за да се налагаш над другите.

— Аз предлагам на другите да споделят моя опит. Не го използвам, за да ги смажа. Едмон Уелс казваше: „Добър учител не е онзи, който превръща другите в последователи. Добър учител е онзи, който превръща другите в учители…“. Това може да бъде отнесено и към нас: „Добър бог е онзи, който превръща другите в богове“.

Той изръкоплясква.

— Не е зле. Хитро.

Вади папка с изрязани вестникарски статии.

— Тоя, дето си въплътен в него… не е всеобщ любимец. Габриел Асколейн.

— Това е моето благословение: да съумявам да откривам невероятни светове, които да дават нови възможности. Проклятието ми пък е, че си оставам неразбран.

— Говориш за него, все едно той си ти.

— Аз съм си Габриел Асколейн. Все едно че тялото и духът му са знаели, че ще дойда — той вече е бил като мен още преди да пристигна.

— И какво си искал? Да ти ръкопляскат и да признаят колко различен си?

— Харесвам занаята си. Имам усещането, че е смислен и полезен. Разтваря хоризонти.

— Припомни си макар „Земя 1“: всички истински първопроходци са били неразбрани. Чак имитаторите им обират парсата. Нормално е, смъртните се боят от новото, още повече пък ако ги заставя да се променят. Твоята оригиналност се възприема като ерес. Те не искат нови хоризонти. Искат преповтарянето на вече познатото.

— В крайна сметка моето послание ще достигне до тях.

— Работата ти никога няма да бъде призната или подпомогната. За сметка на това, ако се съюзиш с мен, ще се възползваш от цялата мощ на една голяма пресгрупа. Делото ти най-сетне ще бъде подкрепено, обяснено, коментирано. Дори ще можеш да отговориш на твоите хулители.

Подава ми чаша и сипва в нея искрящ зелен алкохол.

— Нима все още не съм те убедил да се включиш в моя подкрепа? Тогава ще променя аргументите.

Той взима дистанционното и се връща назад към образа на Делфин. Стопира го, после ползва копчетата, за да окрупни лицето й.

— Според мен тази госпожица е смъртна. Би било жалко, ако й се случат случки… В моята секта има фанатични антиделфини. Едва ли ще е нужно да ги насъсквам дълго, за да проявят интерес към нея или към твоите приятели компютърджии. Това пак е игра. Всеки има право да си мести фигурите. На Еден ти свидетелства срещу мен. Това доведе до осъждането ми. Аз сътворих Пречиствача. Така ти се провали. Взаимно си правихме „кал“. Пак може да се стигне до това. Би било изтощително и за теб, и за мен. Ако обаче приемеш да си сътрудничим, ще бъдем квит. Вярвай ми, смъртните не заслужават да страдаш за тях.

Разсъждавам известно време, после казвам:

— Слушай… в крайна сметка ти ме убеди, аз греша, ти си прав.

Винаги съм си мечтал да изрека тази фраза: „Ти си прав, аз греша“. В споровете всеки излага своите аргументи, без да изслуша другия и накрая всички си заминават, запазили своите убеждения. И все пак всички се надяват да чуят това: „Ти ме убеди. Прав си, аз греша“.

— Амии! — отронва той, леко объркан. — Вярно?

— Много държа на Делфин и на моя народ. Освен това ти имаш опит в живота като бог чирак, заточен на „Земя 18“. Съответно — знаеш по-добре от мен как се действа тук. Би било глупаво от моя страна да не те послушам. Пък и както сам казваш: „По-добре е да се разчита на глупаците, те са по-многобройни“.

Той оставя пурата си и ми подава отново чашата с искрящ зелен алкохол, която бях отказал. Гаврътвам я на един дъх и това ме освежава.

— Е, какво, ще подпишем ли нещо, или само си стискаме ръцете?

— За мен думата ти е достатъчна — заявява той.

Втренчвам се в деветмилиметровия револвер, поставен на масата.

— За да е честно, за да бъдем наистина квит, редно е и аз да ти сторя това, което ми направи ти, нали?

Той взима деветмилиметровия револвер и ми го подава.

— Ако ще ти олекне, убий ме и ставаме равни. Опирам дулото в челото му.

— Ако ти пръсна мозъка, пак ли ще останеш жив? Той пуска крива усмивчица.

— Като ме блъсне глава, го правя и сам. Наричам го „продухване на мисълта“. По-добро е от аспирина.

Остава си все тъй язвително ухилен и взима пак пурата си, подръпвайки спокойно от нея, без да го е грижа, че пръстът ми е върху спусъка.

— На пет стрелям. Едно… две… три…

Куршумът пробива грамадна дупка в челото му, горната част на черепа изригва бели парчета, подобни на черупки от кокосов орех. Остава само брадичката и устата, над тях вече няма нищо. Устните не са изпуснали пурата.

Ето че костите светкавично прорастват отново, но по главата няма още нито очи, нито уши и аз се възползвам от тази пауза, за да стисна здраво револвера и да изскоча през прозореца, който гледа към парка. Ако изчисленията ми са верни, бе ми необходима цяла минута, за да си възстановя съзнанието подир изстрела в сърцето. Значи, разполагам с толкова време, за да изчезна.

На паркинга има спортна кола. Вратата й е отворена. Ключовете са на таблото. Давам газ и изфучавам. За щастие стъклата са потъмнени. Знам, че разполагам само с няколко секунди, за да се измъкна от парка.

Надувам скоростта по чакълестата алея.

Когато стигам до портала, очаквам сигналът за тревога да се включи, пазачите да ме спрат и да пуснат кучетата, но нищо подобно не се случва.

Говорните области в мозъка на Прудон още не са се възстановили.

Продължавам да пердаша през полето, без някой да ме преследва. Нямам нито миг за губене.