Бернар Вербер
Загадката на боговете (43)

43. Пак Делфин

Сънувам.

Сънувам, че съм писател и през време на среща за автографи ми се представя читателка, която иска да ми говори по конкретен въпрос.

Заявява, че иска да ми обясни какво е разбрала от моите книги. Говори и аз забелязвам, че е по-наясно с книгите ми от мен самия.

Как е възможно?

Задавам й въпроси и тя ми разправя куп неща относно собствената ми работа.

— В последната си книга казвате, че едно плюс едно е равно на три. Предлагате и математически пример, за да го докажете. Примерът ви обаче изглежда несъстоятелен, понеже в някакъв момент трябва делителят да е нула, а математиката го забранява. И все пак тъкмо тук е голямото ви откритие. Защо това е забранено от учените? Защото при делене на нула се получава… безкрайност. А безкрайността е неприемлива като понятие както в математиката, така и във философията. Вие обаче сте волнодумец и си позволявате да не се съобразявате с това. Така че вашето „едно плюс едно“ не само е равно на три, ами и на безкрайност и съответно — на абсолютната всемирна любов.

Накрая започвам да си водя бележки. Моля я да повтаря бавно, за да бъда сигурен, че разбирам всичко.

Усещането е доста неприятно. Като на творец, който създава полезни за другите произведения, които обаче не са такива за самия него.

В съня си имам желание да бъда читателят, който проумява, а не писателят, който налива ум на другите. Иска ми се и аз простодушно да се възползвам от труда си, да нямам понятие за финала, за името на убиеца, да съпреживявам загадката и всичко да ми се разкрива постъпателно. Бих искал и аз да се възползвам от поуката в книгите, за да променя възприятията си за света, както тази читателка твърди, че съм променил нейните.

Аз съм пчеличка. Да произвеждам мед е нещо естествено за мен и изпитвам удоволствие от това, но нямам представа за качествата му. Затова имам нужда от някой, който да анализира моя мед. Произвеждам го, без да го познавам. Не го ям. Ще ми се да се осведомя. Какъв е вкусът на моя мед?

Моята читателка говори. Усещането за неудобство и за неправда нараства.

Забележително е, че в този сън няма чудовища, нито пъстрота, липсват хора с налудничаво поведение, сънят ми е толкова реален, че в един момент дори си лягам в този мой въпросен сън — и заспивам. Пак насън се събуждам.

После събудилият се в съня се събужда пак. И пак. И пак. Вмъкнат разказ в света на съновиденията. Като образ на човек между две огледала, чийто образ се преповтаря до безкрай.

За по-сигурно последният, който се събужда, чийто свят изглежда стабилен, се ощипва.

Повдигам клепачи. Обстановката в стаята на писателя Габриел Асколейн не е помръднала. Леглото. Таванът. Прозорецът. Все така съм на „Земя 18“ и ако съдя по физиономията, която съзирам в огледалото в банята, все още съм Габриел Асколейн.

Трябва да „го“ измия и да „го“ избръсна.

Чета статии от неговите обзори в пресата и негови интервюта, за да науча какво прави обикновено. Разправя, че сутрин отива да работи с лаптопа си в кафенето, което се намира долу в неговата сграда. Там чете вестниците, поръчва си млечна баница, дълго кафе със сметана и пие много вода.

Възпроизвеждам този ритуал и установявам, че тялото ми е напълно свикнало с него. В кафенето сервитьорите, които явно ме познават добре, ме поздравяват и без уговорки ми носят дълго кафе с много разпенена сметана, гарафа ледена вода, подават ми вестник.

Сервитьорът ми съобщава главните новини за днес. Сума ти неща го вбесяват. Като се започне с метеорологичните условия и се свърши с политиката.

— Само един въпрос — питам аз. — От колко време идвам тук сутрините, за да пиша? Вглежда се странно в мен.

— Ами откакто живеете в квартала, значи от седем години.

— Аа, а по-преди къде съм живял?

Уж се шегувам, за да не го стряскам. Той се отдалечава, поклащайки глава. Чета вестниците.

В тях става дума за обичайни неща: войни, убийства, изнасилвания, стачки, взети заложници, тероризъм, педофилия, замърсяване. Колкото до културата — всеки се е втренчил в собствения си пъп и бичи абстракции. По отношение на политиката — все обещания, демагогия и кухи фрази, с които се казва какво ли не и нищо не се казва. Само спортните рубрики изобилстват със захилени юноши милиардери, обсипани с реклами от своите спонсори, които радват тълпите и биват боготворени от тях, понеже ги бива да подмятат разни топки. Навсякъде лъжата е победоносна, глупостта бива възхвалявана, циниците покоряват лесно последните убежища на разума, а те се отбраняват крайно мъчително, тъй като не са способни на сговор помежду си. Замаяното стадо бива хранено с блудкаво сено и си го иска пламенно.

Започвам да вниквам в творческия процес на Габриел Асколейн. Гневът ми расте, а той е основен източник на вдъхновение за всяка чувствителна душа. Кръвоносните ми съдове се сгряват от адреналина.

Ето че съм вече готов.

Включвам лаптопа и започвам да пиша.

В бавен тръс. Набелязвам общи описания, атмосферата се затопля.

Описвам декорите. Игровата площадка. Олимпия. Еден. Дори надрасквам върху покривката карта на острова, за да не объркам нещо.

Поставям фигурите върху шахматната дъска. Боговете чираци. Боговете преподаватели. Чудовищата. Силуетите се оформят, доближават се до мен.

Очертавам допълнителните декори. Рисувам мебелите. Облицовките.

Мокета. Моравата. Гората.

Също и по-маловажните фигурки. Статистите. Милиардите смъртни.

Постановявам цветове, звуци, реч, миризми. Думите са налице и представляват стимули за сетивата.

Действително е забавно човек да твори посредством писане. Чукам по клавишите все по-бързо.

Идва ми отвътре. Мисълта ми тече като поток и единственото ми усилие е да я насочвам, за да не се разпилява.

Мисълта ми препуска.

Пръстите ми чаткат по бутоните и подир известно време забелязвам, че пиша усмихнат. Вир-вода съм. Писането ми струва загуба на тегло като някое спортно постижение.

Възбудата ми расте. Героите ми търчат насам-натам. Някои умират, други се раждат. Издирвам вътре в себе си доброта, за да създам благородни образи. Издирвам в себе си чернилка, за да изградя злостните герои.

В десет и четвърт прекъсвам, тъй като едно от действащите ми лица не съумява да разреши един проблем и да продължи нататък.

Тогава се сещам за един анекдот, разказан от Жак Немрод, когато се подвизаваше като писател:

Това се случило през 1860 година на „Земя 1“, авторът на роман подлистник Пиер Понсон дю Терай всеки ден разказвал в един ежедневник приключенията на Рокамбол. Един ден набутал окования си във вериги герой в ковчег, пълен с камъни, и оставил банда негодници да го метнат насред Атлантическия океан, на едно дълбоко и пълно с акули място. После Понсон дю Терай отишъл при работодателя си и поискал да му вдигнат заплащането. Работодателят му отказал с аргумента, че всеки може да пише приключенски романи. Обърнал се към други автори, за да продължат приключенията на Рокамбол. Те обаче не измислили никакъв достоверен изход от положението и се отказали. Тогава шефът на вестника взел решение да се обърне отново към Понсон дю Терай, увеличил му заплащането според неговото желание и го попитал как ще измъкне Рокамбол от тази тежка участ. И тогава на следващия ден читателите прочели във вестника следното продължение: „Рокамбол успя да превъзмогне бедата, сполетяла го в Атлантическия океан, и вече крачеше по Пето авеню в Ню Йорк“.

Засмивам се. Това е то изходът.

Да не разрешаваш всички проблеми. Да ги заобикаляш. Да вървиш напред, каквото и да ти се случи.

И тъй, моят герой заобикаля своя проблем, без да го разреши, и продължава другаде другояче. Ето че се чувствам още по-могъщ. Писането преминава от обикновено към бясно препускане.

11 часът и 30 минути. Във възторг съм, пръстите ми тракат с пълна скорост. Забравям кой съм и какво правя. Сливам се с героите си нейде там, отново съм насред Еден.

Хората ме зяпат отдалеч, но никой не идва да ме безпокои. Все пак по някое време някакъв мъж ми поднася една моя книга, за да му я надпиша, а аз го правя, без да се откъсвам от сюжетната нишка.

12 часът и 30 минути. Започвам да кашлям, клиентите така са запушили, че се е образувал голям сив облак, който дразни гърлото и носа ми.

Тук няма забрана за тютюнопушенето в кафенетата и тютюнът на другите се оказва ограничаващ за моята работа.

Започвам да разбирам Габриел Асколейн.

„Той“ казва в свое интервю, че после отива да прави гимнастически упражнения в една градинка наблизо.

Отивам там, виждам как една група бавно разтяга мускули и се присъединявам към тези хора. Те явно ме познават и дискретно ме поздравяват. Следвам техните движения. 13 часът. Връщам се у дома. Обаждам се на Делфин.

Тя се съгласява да се видим, стига да се наканя да отида при нея до офиса на „Синя пеперуда“.

Пътьом забелязвам, че мъжът с бежовия шлифер и черната шапка пак ме следи. Не ми се ще да ме сподиря до Делфин и отново доста трудно успявам да се измъкна от него.

Накрая използвам гъстата тълпа в един голям магазин, изгубвам се сред нея и виждам как той поема в друга посока.

Сега вече спокойно мога да се присъединя към Делфин, която ме чака пред местоработата си.

Днес носи наситено тъмносиня рокля, която подчертава пронизителния й поглед. Дългата черна коса й придава нещо азиатско. Боднала е в косите си розово цвете, подобно на черешов цвят.

— Каква кухня предпочитате?

— Китайска… В смисъл… Ъъъ… тигровата кухня навярно не е лоша.

В действителност ястията са силно подправени, каквито са в Източна Азия. Ресторантът е с претрупана украса, по позлатените чинии са изобразени тигри.

Делфин ми казва, че не е спала, а е погълнала през нощта моята книга „Като порцелан в магазин за слонове“.

Поласкан съм, че така бързо се е приобщила към творчеството ми.

— Първо да ви попитам: вярно ли е онова, което се разправя за вас? И ми снася куп отрицателни отзиви по мой адрес.

— Какво мислите вие?

Гледа встрани.

— Смятам, че заради вашия успех сте завъдили сума ти врагове, които ви завиждат и се чудят как да оцапат името и работите ви. Светлината привлича сянката. Всяко действие води до противодействие.

— Е, тогава…

— Удивителното е, че обикновено успее ли някой, веднага го заобикалят голям брой хулители и малобройни фенове. Аз не съм откривала нито една хвалебствена статия, та дори не и някоя, която да дава „нормален“ отзив за творбите ви.

— Това, което пиша, е твърде „различно“, за да допадне на властимащите петелски литератори. Когато не разбират нещо, те искат да го унищожат.

— А вие?

— Мисля, че бих ви разочаровал много, ако ви кажа, че според малкото, което знам за самия себе си, водя нормален живот и имам нормална работа, с която се занимавам всеки ден, без да има нещо специално в нея.

Тя се взира в лицето ми, сякаш иска да се увери, че всичко, което е чела за мен, е лъжа. После се усмихва и вади пак книгата.

— Все пак има някои неща, които искам да ви кажа относно вашия разказ. Вие спазвате един принцип: „Действието разкрива психологията на героите“.

— Вярно е. Мисля, че когато човек се изправи срещу противник, се разбира какъв е всъщност. А когато се тръгва от действието, нещата стават по-явни, по-образни. Аз мисля и пиша образно.

— Би трябвало да опитате обратното: „Действието да бъде отключено от психологията на героите“.

— Бихте ми дали пример от рода на: маниак, който да покажа как маниашки води едно разследване?

Тя се съгласява.

Отбелязвам си твърде уместната й забележка.

— Не съм в този занаят, но си мисля, че в някакъв момент, ако психофизическите характеристики на даден герой бъдат напълно уточнени — миналото му, надеждите му, неговата чувствителност… ще настъпи миг, когато той ще бъде независим от своя създател.

— Продължавайте.

— Героите могат да водят собствено съществуване, без да е нужно да ги насочвате към конкретна интрига. Ако опишете подробно и задълбочено вашия герой, би трябвало да се получи едно малко чудо: героят в някакъв момент ще ви изненада, ще бъде реален дотам, че ще насочи интригата към идеи, за които не сте се сещали. Но за да го постигнете, трябва да го опишете наистина задълбочено. Да познавате всяка една негова особеност. Как възприема изкривено света, по свой начин, докъде достига в своята лудост, в своята параноя, в скръбта, в радостта, в болката, в лъжата, в интуицията си.

— Искате да кажете, че както в „Петия свят“ колкото повече подробности се трупат за персонажа, толкова по-действителен става той изначално.

— Петият свят е само блед модел за експерименти в сравнение с въздействието на един роман.

След като бе провела курс по духовност с един бог, тази смъртна даваше уроци по писане на един автор.

— Героят ви трябва да бъде парадоксален. Например редно е да е понесъл рана, която да го направи по-устойчив и по-силен. Трябва да успее, защото е грешал. Трябва да бъде сложно устроен, с пластове в психиката, за които сам и не подозира. Трябва да изненадва с непонятните обрати в поведението си. Хората са такива.

Тя става настойчива.

— Ако е жена, трябва да бъде хистерична, но интуитивна.

— Не е ли малко карикатурно?

— Не, вие трябва да решите докъде да достига в хистерията си. Също и личната й интуиция. Внимание обаче — интуицията може да се окаже спънка. А хистерията — предимство. Пък и трябва непрестанно да преописвате героите си. Да ги рисувате. Да припомняте миналото им, техните изпитания, техните болки отново и отново. Да наслагвате парадокси. Все повече парадокси. Както е при майонезата. И тогава ще имате невероятната привилегия да изработите от нищо едно същество, което е само за себе си. Няма да ви се налага да измисляте интрига, вашите герои ще го правят вместо вас.

Тя млъква. Чака да реагирам.

— Имайте предвид, че не се стремя да създам съвършен роман — заявявам аз.

— О, тъй ли? — тя е разочарована. — Тогава към какво се стремите?

Към Великия Бог. Аз съм малък бог и търся Великия Бог. Ала ако й призная това, пак ще си помисли, че богохулствам. Или че трябва направо да ме затворят.

— Да се усъвършенствам. Да преодолея личните си парадокси. Да забравя своеобразните си болежки. Да обичам… Да обичам вас.

— Дори в този случай, като герой от реалния живот, не сте достоен за вяра.

— Какво направих пак?

— Ако искате да ме обичате — а аз мога да ви разбера, — е нужно…

— … да се опитам да ви разбера напълно като героиня, така ли?

— Не, ако искате да ме прелъстите, не трябва да постъпвате по този начин. Дадох ви указания с точковата скала. Не бива да оставате на първо ниво. Това е игра. Играйте с мен.

— Каква игра?

— Игра на прелъстяване.

— Не разбирам. Чувствата ми са искрени.

— Именно, недейте да бъдете искрен. Бъдете манипулативен. Жените обожават да им се предлага игра. Ние сме котки, а вие сте кучета. Котките са игриви. Смайте ме.

С Мата Хари и с Афродита беше по-просто. Само това не бях очаквал, че ще е по-трудно да прелъстя една смъртна, отколкото самата богиня на любовта! Внезапно разбирам пристрастяването на Зевс към простосмъртните жени и пренебрежението му към жените от Олимпия.

— Отказвам се — изричам аз. Тя се втренчва в лицето ми.

— Браво. Една точка. Така събирате три от двайсет.

— Нищо не разбирам.

— Отказвайки се да ме прелъстите, вие ме убеждавате, че сте проумели една от основните постановки на делфинското учение — „отпускането“. Човек може да постигне нещо едва след като го е отхвърлил. Започвате да ми ставате интересен.

— Вие ми се подигравате.

— И аз си падам по парадоксите. Когато ме преследвате, аз си казвам: „ето още един досадник, който ме възприема като потенциална плячка, като трофей, който да изложи в хола си“. В замяна на това, ако заявите, че се отказвате, аз заключавам: „Я, да не би пък да не му пасвам?“. Започвам да си задавам въпроси относно телосложението си и относно собствения си прелъстителен потенциал. Мисля си, да не би да сте забелязали, че гърдите ми са прекалено малки, а ханшът — прекалено широк. Казвам си, че сигурно сред познатите ви има жени, които по̀ стават от мен. Дори само изричането на нещо подобно ви прави интересен в моите очи.

— Ама аз мислех, че сте мистичка? „Без желание, без болка.“

— И аз имам хормони. Пък и познавате ли някоя жена, която да няма мерак да бъде желана?

— Благодаря за всички тези поучения.

— Не е зле. Още една точка.

— Какво пак съм направил?

— Казахте „благодаря“. Това разкрива съзнанието ви, че ви действам благотворно. Много мъже са неблагодарни и смятат, че им дължим всичко. Премислената благодарност е велик дар. Приемам го. Четири от двайсет. Тъй, ами умеете ли да готвите?

— Не.

— Смятате се за бог, а не ви бива да готвите? — изрича тя със забавна гримаса. — Е, аз ще ви науча. Това е в основата на всички занаяти. Още повече пък след като сте писател. На какво да ви науча… хм, нека да е нещо малко сложно и типично делфинско.

Ето че ми предава рецепта, която според нея иде от дълбока древност и която тя е наследила от своята майка.