Бернар Вербер
Загадката на боговете (39)

39. Телевизионно предаване

Трябваше да отделя малко време, за да попрочета романите на този Габриел Асколейн. Сега съм в небрано лозе.

Робер е до мен. Ще ми се да го помоля набързо да ми преразкаже собствената ми книга или поне да ми спомене някои неща, та да си дам сметка какво съм искал да кажа.

Имам чувството, че съм дошъл на изпит — само дето тоя път изобщо не съм се подготвил за него.

Защо не посветих поне един час на проучване на произведението си? Вместо това писах, измислих игра и последвах една млада жена в един храм. Робер ме пита:

— Притеснявате ли се?

— Да.

— Страх ви е?

— Да.

И хем съм водил войни, измислял съм науки, издигал съм градове — а ето че ме безпокои някакво си телевизионно интервю. Водещият идва да ме поздрави.

— Брей, голям успех! Началното разпространение на книгата ви е потресаващо! Браво. Вече сте в списъците на бестселърите.

— Ъъъ… да…

Омотава ме с комплименти.

Поглеждам Робер, дори нямам представа как върви книгата ми.

— Всички тия заядливи статии за вас… просто са дело на завистници. Ами че критиците, които ви ругаят, до един са неуспели писатели. „Да те оценяват зле посредствени хора е направо чест“, нали? — казва водещият.

— Разбира се. Разбира се — пелтеча аз и се питам какво ли се говори за мен и за книгите ми.

— Синът ми е във възторг от работите ви — уверява ме водещият. — По-рано изобщо не четеше. Не се впечатляваше от книгата като предмет. Най-напред чете вас. Разкрепостихте ума му. Сега вече не само чете, ами и се интересува от история, философия и различни науки.

— А на вас допадна ли ви?

— Съжалявам, но ще бъда откровен — не успях да прочета книгите на всички гости.

— Благодаря за откровеността.

— Разчитам вие да представите вашата, нали?

В тази секунда моят издател е единственият човек, който познава съдържанието на книгата ми. Втренчвам се в лицето му. Внезапно ме обземат съмнения. Току-виж, че и той не я е чел. Тогава кой тук знае какво пише в моята книга? Читателите ми. Онези, които са си направили труда да я купят веднага щом е излязла и са я изчели цялата същата вечер.

След няколко минути едно момиче ми закача отпред микрофонче, лампичките на камерите светват една подир друга. Петимата поканени, освен мен писатели сядат до мен, без да ме погледнат и без да ме поздравят: един тип с раиран костюм и вид на застарял плейбой, друг, по-възрастен, с монокъл и бял мустак, една млада дама с много предизвикателно облекло, младеж с рус кичур, който скрива очите му, и един дебелак, който диша тежко и шумно.

— Приветстваме ви в нашето предаване „Ума и дума“. Днес гости са ни все знаменитости. Но нека да започнем с…

Дано аз да съм последен.

— Габриел Асколейн, един автор, ценен високо от младежта, познат в цял свят, изучаван в училищата. Господин Асколейн, вие вече ни представихте последната си книга „Като порцелан в магазин за слонове“. Заглавието е малко длъжко, нали?

— Така е.

— Може ли да ни припомните главното в книгата?

— Това е историята на една личност, която се чувства в безпътица сред един чужд и непонятен за нея свят.

Съвършено сресаният водещ кимва и се втренчва в някакво листче. Забелязвам, че страниците на моята книга изобщо не са отгръщани. Личи си. Дори да съм изпитвал някакво съмнение относно какъвто и да било интерес у него към моята работа, то се изпарява напълно.

Той използва, че камерата не е насочена към него, а към мен, и спокойно си чете листчето с напътствия от някой, който, за разлика от него, е чел книгата.

Де да можех и аз да надникна в това листче!

— Колко вълнуващо! Значи, вашият герой е ярък като присъствие. Правя пауза, а в телевизията това е забранено.

Възползвам се от смущението около замлъкването и се хвърлям презглава:

— Ще ви изненадам, но тази книга съм я написал преди две години и тя излиза чак сега заради издателските планове. За мен е вече една стара книга. Затова, макар да е малко необичайно, ми се ще да ви разкажа за следващата ми книга, над която работих дори и тази сутрин и която съответно е съвсем прясна в съзнанието ми.

Водещият повдига вежди. Другите поканени май са във възторг, че се издънвам така.

— Да, но вие сте поканен заради „Като порцелан в магазин за слонове“ и… Действително забелязвам, че по екраните се появява корицата на моята книга, а моето лице е врязано в образа.

— … и съм в противоречие с общоприетото, но нека да ви разкажа за новия си сюжет, мисля, че ще изявите желание за реакция във връзка с него.

Миг на неувереност.

Откъм публиката моят издател ми отправя отчаяни знаци, за да ме накара да се откажа от нелепата идея.

Долавям заобикалящата ме враждебност, но пък водещият си казва, че подобна забежка е твърде рядка и може другите медии да я отразят на следващия ден. Освен това не ме е чел и изпитва облекчение.

— Добре, вие сте на ход. За какво става дума в романа, над който сте работили включително и тази сутрин, Габриел Асколейн?

— Става дума за онова, което е над нас. Става дума за боговете, които ни направляват, които се забавляват да ни наблюдават и да манипулират хората като фигурки в гигантска шахматна игра. Възнамерявам да озаглавя този нов роман „Царството на боговете“.

— А каква е интригата?

— Моят герой е боготърсач. Ала вместо да следва обичайния път, който предлагат религиите, решава, че най-добрият начин да проумее намеренията на божествеността, е да се по стави сам в подобно положение и да наблюдава как ще се държи тогава.

— Нещо като емпатия спрямо Бог?

— Да. Поемайки неговите отговорности, съпреживявайки неговата работа, моят герой успява да разбере Бог и да го обикне по-силно.

— Да го обикне?

— Или поне да не се бои от него. Боим се от онова, което не познаваме. Можем да обичаме единствено онова, което разбираме.

— А как бихме могли да разберем Бог?

— Като се поставим на негово място. Така споделяме неговия опит. Човек опознава нещата само като експериментира лично.

Един от гостите се размърдва и поисква думата.

— Да, Аршибалд?

Я, значи това е Аршибалд Густен, великият академик. Той е с раиран костюм, с черна риза и зелено копринено шалче. Размахва цигаре от слонова кост и подръпва по мъничко от него с хищна усмивчица.

— На мнение съм, че никой току-така няма право да споменава някак си Бог. Господин Асколейн, доколкото ми е известно, не сте изучавали богословие.

— Горд съм с това.

— Ако съм правилно осведомен, не сте учили и литература.

— И с това съм горд.

— Аз смятам, че темата за боговете може да бъде засягана само от специалисти, които са й посветили живота си, пък били те духовници или учени богослови.

— Лаская се от самомнението, че съм свободомислещ.

— Но младежите, които четат написаното от вас, биха могли да ви повярват! — възмутен е академикът.

Публиката се разшумява. Все едно съм отново обвиняем. Само дето водещият е заменил Атина, а гостите са свидетели на обвинението.

— Напротив, младежите, които ще го прочетат, ще си съставят собствено мнение, независещо от всякакви лица, раздаващи автоматични истини. Духовността е път за извървяване, а не догма.

— Но съществуват ритуали, които следва да бъдат спазвани…

— … и те са измислени от хората. Тъкмо споразумение между човеците е довело до въвеждане на правила, според които единствено определени лица имат право да говорят за Бог. И това са именно лицата, внушаващи, че умело проповядват относно смъртта и рая. Твърде голяма чест им отдаваме, ако им предоставим подобна изключителна възможност. Името Божие, темата за Бог, също както и темите за смъртта и рая принадлежат на онези, които се интересуват от тях, а именно — на всички.

Наоколо отново се разнася шум.

Долавям нарастваща враждебност у всички поканени. Водещият явно се наслаждава на конфликта и го подклажда. Усеща покачването на рейтинга.

— Драги Габриел Асколейн, значи, ако ви разбирам правилно, вие предлагате на читателите чрез вашия герой да се вживеят в ролята и усещанията на някой… бог?

— Да, а за да бъде експериментът още по-внушителен, успоредно ще предложа и компютърна игра, в която във виртуални светове ще могат да създават и управляват цели народи. Така всеки мой читател ще може директно да изпробва божествеността. А съответно — и да я разбере.

Водещият решава, че е изцедил всичкия сок от необичайното ми участие, и опасявайки се, да не би да принизи сериозността на своето предаване, дава думата на „редовните клиенти“. След като подхвърля още една насмешлива забележка във връзка с моя „наивен“ проект, Аршибалд Густен започва да говори за своята книга. По този случай оставя цигарето и обяснява, че ставало дума за сборник със спомени за детството му, включително за неговата майка, която също била писателка и член на Литературната академия и му била вдъхнала любов към книгите. Уточнява, че романът щял да бъде първа част от поредица, в която подир детството си щял да опише своето юношество, а нататък и бурните години на своята зрялост.

След причинената от мен неразбория самоувереността му успокоява всички. Дотам, че някои хора от публиката ръкопляскат на обещанието за бъдещата книга на този авторитет.

На ред е младата писателка, сътворила книга за своята борба с булимията. Тя обяснява как всяка вечер се насилвала да повръща с два пръста в гърлото, наведена над тоалетната чиния. Казва, че така било с всички красиви момичета: за да си останат стройни, повръщали или пиели очистителни.

Водещият сипе похвали и започва да я разпитва за нейната сексуалност. Тя обяснява, че й ставало хубаво само когато била в подчинено положение. За нея от значение било мъжът, който я обича, да стои над нея. При това любезността й се струвала признак на леност.

Тя кръстосва или изпружва дългите си крака в мрежести чорапи, а водещият видимо се смущава от това.

Той побързва да се обърне към следващия гост — мъжа с белия мустак и монокъла, който наскоро бил публикувал „История на народа на делфините“.

В произведението се разказвало главно за прословутия момент, когато последните оцелели хора делфини напуснали континента на кораб и прекосили океана, за да създадат на далечен остров своя нова цивилизация. Историкът говори отсечено и е безапелационен. „Знаел“ точно какво се е случило.

Не излага хипотези — напълно убеден е в правотата си.

Ако само можеше да си представи, че случилото се бе предизвикано, ръководено и измислено от мен! Нали аз вдъхнових бегълците и им внуших формата на управление.

Всъщност би трябвало тъкмо на мен да изплатят авторските права за неговата книга — та аз до голяма степен сътворих станалото.

Историкът продължава да споменава за отделни подробности при изселването и установявам, че в добавка сипе абсолютни несъобразности.

Греши за имена, за лица, за събития. Бърка герои и подлеци, палачи и жертви. Под закрилата на университетските си титли внушава дори, че бягството било предвидено от дълго време и че група разузнавачи делфини била изпреварила големия кораб, за да проучи маршрута. После заявява, че заселването на Острова на спокойствието било само временно решение. Според него хората делфини се били отдалечили, за да подготвят своето завръщане и новото завладяване от тях на собствените им земи, окупирани от нашествениците, от хората плъхове.

Не се сдържам.

— Не, подобно нещо със сигурност не е имало. На Острова на спокойствието те никога не са искали да завладяват каквото и да било, просто са искали спокойствие, както личи и по названието му.

— Подготвяли са световен заговор! Това се знае със сигурност — съобщава мустакатият.

— Какви са вашите източници? — питам аз.

— „Ние“ го знаем! Всички свидетелства от онова време го потвърждават! Всички историци са съгласни по този въпрос!

Пускам в ход изреченийцето, което така хубаво звучи в моята уста:

— „Като сте много и не сте прави, това не значи, че правото е на ваша страна.“ Той става аленочервен.

— Драги господине… от висотата на вашите дипломи ръсите небивалици. Моите хора делфини винаги са се стремили единствено към мир и покой. Ако не се бе случил потопът, никога нямаше да напуснат Острова на спокойствието и нямаше дори да сте чували за тях. Просто тогава Афродита се престара и…

Млъквам. Всички ме гледат странно. Какво толкова ужасно съм казал? Олеле! Какъв гаф. „Моите“ хора делфини.

— С какво право се осмелявате да оспорвате исторически истини? — нахвърля се върху мен мъжът с белия мустак, все едно съм някой от неговите ученици.

— С правото на мъртвите да не бъде сквернена паметта за тях от тъпи педанти. С правото на жертвите да не наблюдават как престъпленията на техните палачи биват оправдавани от псевдоинтелектуалци, дължащи знанията си единствено на пропагандата на тираните и на слухове, разпространявани от невежите.

Онзи аха-аха да избухне. Само повтаря, почти докаран до апоплектичен удар:

— Ама за какъв се мисли тоя… За какъв се мисли… защо сте го поканили?

Водещият се колебае как да се държи. В крайна сметка предпочита да не обърне внимание на моята намеса и ловко да пробута следващия гост: русия младок с непокорните кичури, който пък разправя за празничните вечери, които прекарвал в разни клубове. Темата веднага разведрява атмосферата. Особено пък когато младокът обяснява как засякъл през време на нощните си приключения множество знаменитости и политици. Става съвсем весело, когато обяснява как измежду знаменитостите зърнал в „Развратния бухал“ и водещия на „Ума и дума“. Самият водещ не се стряска, а се съгласява, че някои негови приятели го мъкнели там.

Най-накрая водещият се възползва от всеобщата приветливост и приключва с последния гост, дебелака, който всъщност бил майстор готвач. Той поне говори за неща, които познава и които са били в досег със сетивата му: за вкуса, вида и миризмата, на които била посветена неговата книга. Представя своите кулинарни изобретения, гастрономичните си творения и подредбата на своите блюда. Него го възприемам като свой човек.

След като излизам и ме разгримират, моят издател Робер мърмори.

— Какво ви прихвана? С тази ваша история за „Царство на боговете“… току-виж сте насъскали срещу себе си всички, които не хранят съмнения относно отвъдното. А това си е цялото общество.

— Готов съм да поема риска. Ако успея да разкрепостя мисленето на няколко души…

— При това си спечелихте много голяма любов от страна на Аршибалд Густен и той ще ви натрие всячески носа. Той е влиятелен човек, всички литературни кръгове пасуват пред него.

— Моите читатели не четат неговите книги. А неговите най-вероятно не четат моите.

— Немалко литературни критици са и писатели, които си мечтаят да попаднат в Академията. Ще ви обстрелват, само и само да му доставят удоволствие.

— Те също едва ли четат моите книги.

— За да ви съсипят, не е нужно да знаят какво пишете. Ще съдят за вас по телевизионното ви представяне. Ще пускат слухове, ще подмятат намеци. И толкова стига. А един ден, ако някой историк спомене за вас, ще се опира единствено на техните клевети.

— Имам си читатели. Те ме познават, знаят истината.

— Внимавайте, Габриел. Подкрепата на читателите, дори когато са многобройни, не е достатъчна за изграждане на стабилна кариера. Репутацията е по-важна от истинския талант.

— Аз съм свободомислещ.

— Пазете се: в стремежа си към свобода човек може да се окаже… сам. Поне ви предупреждавам — подхвърля той, преди да се сбогуваме.

Разделям се с него и се шляя в нощта по столичните булеварди, като си мисля за предаването.

Ха де, направо нямам думи. Същите реакционни духове, с които трябваше да се съобразява Жак Немрод. Нима литературното поприще във Франция на „Земя 1“ дотам си прилича с настроенията в Петелия на „Земя 18“? Нима във всички светове се вихрят все същите лицемери?

Сещам се за Делфин.

Великолепна.

Сещам се и за хората от Производител „Синя Пеперуда“.

Това е то, вече си имам местни спомени от „Земя 18“. Водя живот тук, без нищо общо с Еден.

Също като ваканция, при която човек забравя проблемите си.

Вече не гледам на тях като на шахматни фигури. Струват ми се внушителни, възбуждат ме, тревожат ме. Равни сме.

Заглеждам се в лицата. Един полицай дава сведение. Възрастна жена си мънка нещо, една девойка е с влажни очи. Деца хвърлят бомбички в уличната канализация. Двама влюбени се държат за ръце, спират, за да се целуват. Един просяк е коленичил с разтворена шепа, на която пише: Помогнете ми. Гладен съм.

Значи, това са милиардите смъртни на „Земя 18“, които преди наблюдавах от небето.

Някои видимо се дразнят, че си позволявам да се взирам в тях.

Сред афишите откривам реклами за „Петия свят“. Явно доста средства са хвърлили в тая работа. Има и реклами за цигари, за коли, за парфюми, за филми. Започва да вали.

В съзнанието ми се завъртат отново фрази, изречени през този ден. „Като сте много и не сте прави, това не значи, че правото е на ваша страна.“ „В стремежа си към свобода човек може да се окаже сам.“ И заглавието на моя последен роман: „Като порцелан в магазин за слонове“. Нима е показателно? Би било забавно, ако в последния ми роман се разказва историята на един бог, затънал посред смъртни, които го поучават.

Би било капакът.

Вътрешно се усмихвам.

Напипвам в джоба си кутия цигари и паля една. Вдишвам дима с неясното усещане как се тровя и ми е приятно.

Поемам по тъмна, шумна улица с неприятна публика. Забавям крачки, опитвам се да открия бар, където да седна и да пия, но забелязвам в отражението на една витрина на магазинче за фокуси и закачливи предмети мъж в бежов шлифер с черна шапка. Той ме наблюдава отдалеч.

Тръгвам по различни улички, за да си изясня ситуацията. Мъжът не престава да ме следи. Читател, жадуващ автограф? Някой религиозен фанатик?

Спирам пред витрина на магазин за играчки. Така той има възможност да се приближи. Само че не го прави. Запазва дистанцията.

Несъмнено тоя тип има някакви намерения спрямо мен. И не ми е фен. Трябва да се отърва от него.

Хуквам да бягам. Той хуква след мен.