Бернар Вербер
Загадката на боговете (33)

33. Храмът и вярата

През шпионката виждам дребен тлъстичък човечец с тънки мустачки, тъмнозелена жилетка и карирана риза. Отварям.

Това е обитателят на съседния апартамент. Иска от мен да одобря подписка, целяща отстраняването на друг съсед, който се веселял твърде шумно и пречел на всички в сградата да спят.

Гледам го любопитно.

— Нали и вие сте съгласен, че това безобразие трябва да се прекрати? Бях забравил, че смъртните са такива.

— Вие… вие как се казвате? — питам аз.

— Мишел, нали знаете, Мишел Одуен.

— О, вярно.

— Съществува и проблемът с асансьора. Не знам какво правят. Сто на сто хлапетата от втория етаж си играят с алармения бутон. Трябва бутонът да бъде преместен на по-голяма височина, та да не могат да го достигат.

Взирам се съчувствено в моя съсед. Едмон Уелс имаше едно определение: „Искат да намалят нещастието си, вместо да градят своето щастие“.

Не знам какво да отговоря. Всичко това явно е безкрайно важно за него. Живот, подчинен на асансьорни притеснения и борба срещу шума. Съгласявам се.

— Неприятно е.

Той ме гледа особено.

— Всичко наред ли е, господин Асколейн? Изглеждате много уморен.

Опасност. Създавам впечатлението, че се отличавам от тях. Бързо. Трябва да се правя на обикновен смъртен, иначе ще ми се нахвърлят. Какво бяха казали за Прудон? „Ако се опита да разпространи знанията си, ще го обявят за магьосник.“

Поправям се.

— Кажете ми къде да се подпиша, тези нередности трябва да бъдат прекратени.

Дори успявам да свъся вежди, за да се престоря на вътрешно бушуващ от гняв. Трябва да си припомня старите си рефлекси на смъртен. Да ми се пощяват разни неща, да се ядосвам от дреболии, да свикна с ненатрапчив живот, за да се прикрия и да приличам на тях. Иначе ще ме отхвърлят. Или пък ще ме пречупят.

„Като порцелан в магазин за слонове“.

— Напредвате ли със следващата ви книга?

— Да… — отвръщам аз неуверено.

— Удобно ли е да попитам за какво ще става дума?

Изкушавам се да отговоря: „За боговете, които ни управляват“, обаче се сдържам.

— За извънземните, нали се сещате, зелените човечета с остри уши, с ракети и лазерни пистолети. Малко като Дивия запад, само дето индианците са заменени от извънземните, а стрелите — от смъртоносни лъчи.

— А, да — казва той учтиво.

Съзнавам, че съм прекалил. Няма защо да се правя на кретен. Усещам, че го смущавам.

— Всъщност пиша, за да успокоя хората. Същинският проблем е: ами ако няма извънземни? Ако сме сами, съвсем сами във Вселената? При подобно положение, когато тази планета бъде унищожена, няма да има вече нищо никъде из Космоса. Нищо. Само студ, мрак и тишина за вечни времена.

Това изречение ми дойде наум отведнъж, при спомена за един откъс от Енциклопедията. Веждите му са сключени тревожно. Трябва да се стегна.

— Шегувам се, разбира се.

— Синът ми обожава вашите книги. Непрекъснато ни говори за тях. По-рано не четеше. Благодарение на вас се захвана да чете. Иначе жена ми и аз не харесваме подобна литература, предпочитаме… по-сериозни книги.

— Разбирам.

— Съпругата ми обожава големия академик Аршибалд Густен. Допада й неговият стил. Аз пък харесвам автобиографичните романи. Според мен писателят трябва да разказва единствено за това, което познава, единствената сериозна тема на една книга може да бъде неговият собствен живот.

— Естествено. Романите, произтичащи от въображението на автора, са предназначени главно… за деца — успокоявам го аз.

Или за онези, които са си останали деца по душа. Той ме поглежда и се пита дали не му се подигравам. Усмихвам му се подкупващо.

— Ами къде да парафирам подписката?

Той ми подава един лист и аз поставям една драскулка.

— Само да ви питам нещичко: ако видите Бог, какво бихте поискали от него?

— Ха, чудесен въпрос! Естествено — да спечеля от лотарията. Изглежда доволен от отговора си. После ми подава ръка с усмивка.

— Ще ви гледам довечера. Отдалечава се.

Връщам се в кабинета си. Любопитството ми обаче е по-силно от желанието да работя. Не ми се пише. Не ми се чете книгата, за която трябва да се боря тази вечер. Все някак ще се измъкна.

Нахлузвам чифт обувки, решен да се поразтъпча из столицата на Петелия на „Земя 18“, за да видя какво я отличава от Париж, столицата на Франция на „Земя 1“.

Крача по улиците. Хората изглеждат също като другите в моя роден свят. Колите обаче имат друг вид, марките им са със странно звучене. И модата при дрехите е различна, жените носят широки рокли в пастелни тонове.

Разхождам се по булевардите и се приближавам до големия паметник, заменил Айфеловата кула — кулата с глава на петел.

Доста внушителен е. Питам се дали и орлите имат подобен монумент с орел на върха. Забелязвам, че уличното движение е вляво, както беше в Англия.

Влизам в супермаркет. Човешкият мравуняк пъпли наоколо, какъвто го наблюдавах от Еден. Само дето сега ги наблюдавам от същото равнище. Забелязвам, че тук има сини плодове.

Крача наслуки и внезапно съзирам постройка, от която се втрещявам. На голям площад се извисява орлова катедрала със скулптури, улуци с фигурки, шантави кули и над всичко — с птицата със закривения клюн.

И си припомням всичко.

Бях изпратил пророк, който призоваваше към мир и любов. „Възпитания“. Той бе заявил: „Не съм дошъл да създам нова религия, а да припомня старинните закони на делфините на онези, които са ги забравили или изкривили“. Бяха го заловили и набили на кол.

Няколко години по-късно шефът на полицията, която го бе заловила, бе съобщил, че е получил откровение. Беше се нарекъл Наследника и бе създал „Световната религия“ според призивите на моя Възпитан. Бе премахнал символа на рибата, твърде свързан с делфинската култура, и го бе заменил със символа на мъките, претърпени от Възпитания: с кол.

После бе заявил, че хората делфини, другари на Възпитания, нищо не са разбрали от неговото послание — единствен той, Наследника, бил проумял дълбокия му смисъл. Покрай това твърдение неговите последователи накрая бяха започнали да преследват някогашните приятели на Възпитания и бяха предприели мощна кампания за гонения на хората делфини.

Ето че гледах насреща последствието от тези събития: импозантна и разкошна катедрала на Световната религия.

Влизам в храма и откривам ужасяваща за мен картина: моят Възпитан е представен гол и набоден на кола, скулптурата е два метра висока. По стъклописите се вижда описаното от Наследника: как делфините измъчват Възпитания.

Всичко наопаки.

Като звуков фон се чува музика от орган със стотици позлатени тръби. Вътре е пълно с коленичили вярващи.

Поисквам да се видя с духовника. Задава се човек с дълго алено расо и контрастираща с него бяла престилка. По средата й е избродирано с реалистични цветове лицето на Възпитания с изкривена от болка зейнала уста.

Старая се да не поглеждам към гнусното изображение.

— Добър ден, ъъъ…

— Наричайте ме „отче“.

— Добър ден, отче. Може ли да поговоря с вас за вашата религия? Само от любопитство. Чужденец съм.

— О, а откъде идвате?

Ще избера много далечна страна.

— От Тигрия.

Ако си спомням правилно, това трябва да е тукашният Китай.

— Поздравления. Нямате акцент, като че ли говорите отлично нашия език. Какво искате да научите?

— Ами… За вашата религия, Световната религия. Култ, чийто символ е един измъчван човек. Не е ли прекалено груб този образ? Ако си спомням правилно, Възпитания е говорел все за любов и за мир.

— Това е страданието на Възпитания. С жертвата си той ни сочи пътя.

— Ама той не е говорил за страдания, проповядвал е удоволствия, не болка…

Този път духовникът се взира в мен малко предубедено, после поучително произнася:

— Възпитания става жертва на хората делфини.

— Ама Възпитания е бил човек делфин! — не се сдържам и възкликвам аз. Не му хрумва опровергаващ аргумент, затова продължавам:

— Посланието му е било делфинско, било е насочено към хората делфини. Доколкото зная, по времето, когато е живял Възпитания, неговата малка страна е била завладяна от хората орли. Всъщност май орловата полиция го е арестувала и орлите са го побили на кол. Доколкото зная…

— Май знаете множество неща, синко. Внимавайте, не богохулствайте. Говорите, сякаш сте били там!

Ами нали съм бил, кратуно! Всичко съм видял. Ние, боговете, знаем истинската история! Не онази, която вашите платени от тираните историци са сътворили, не онази, която разпространяват манипулативно сред тълпите вашите пропагандисти!

— Смятам, че не ви е ясен същинският смисъл на вашата религия — заявявам аз. Хората около нас шъткат, за да млъкнем.

Духовникът не се оставя да бъде опроверган.

— Мисля, че трябва да ви изслушам под формата на изповед, синко. Елате.

Той ме повежда към малка дървена кабинка, построена вътре в катедралата. Приканва ме да седна и разговаряме през решетка, която ни разделя.

— Какво не е наред с вас, синко? — пита той.

— Готов ли сте да изслушате истината, отче?

— Разбира се. „Вашата“ истина ми е интересна.

— Тъкмо аз измислих вашата религия.

Виждам през решетката как кима разбиращо със затворени очи, сякаш попива думите ми, за да осъзнае напълно техния смисъл.

— Продължавайте, синко, слушам ви. Произнасям ясно, та да бъда разбран добре.

— Възпитания ви го изпратих аз. Същия този, когото наричате месия. Свещеникът пак кима изключително търпеливо.

Хем се бях зарекъл да внимавам, за да не ме вземат за луд, а ето как сам се провалям.

— Слушам ви, синко. Продължавайте.

Как да се обясни на един смъртен, който смята, че знае всичко, на каква планета живее?

— Съвсем нищо не сте разбрали от посланието на този, от чието име мислите, че действате. Наследника е, който предаде Възпитания. Цялата ви религия е основана на едно недоразумение.

Свещеникът е сключил пръсти под брадичката си в знак, че е дълбоко замислен.

— Сине мой, смятам, че сте преуморен от професионалната си дейност. Аз ви познах. Вие сте известният автор на научнофантастични съчинения, нали? Научната фантастика е объркващо занимание. Покрай нея за всичко, за каквото и да било човек се изказва как да е. А словото има своя стойност. Думите имат стойност. Не бива свещени думи да се изговарят лековато. Това се нарича богохулство. Щом сте тук, вероятно дирите изкупление. Би трябвало да вземете свещ, да я запалите, да пуснете принос в урната за нашите благотворителни начинания и да коленичите, молейки се Бог да ви прости вашите заблуди. Единствено тук, в този храм, можете да намерите успокоение за душата си.

Как да кажа на тоя надут всезнайко, че боговете, неговият бог и останалите, се свързват със смъртните навсякъде, всякак, без да има нужда от храмове и от духовници?

Как да му кажа, че боговете, неговият бог, както и останалите, не обичат вярващите?

Как да му кажа, че ние, боговете, предпочитаме атеистите или агностиците, чийто независим дух може да възприеме насън новите ни послания, докато набожните, затворени в своята убеденост, препречват всеки наш достъп за комуникация?

Как да кажа на този глупак в расо, че засега няма към кого да се отправят молитви, понеже боговете вече не играят?

— Отче, смятам, че грешите. Научната фантастика е по-силна от религията. Тя разкрива пътища пред духовете, а вие ги затлачвате.

— Синко, смятам, че е време да прекратим този спор. Оставям ви да се помолите спокойно, както ви посъветвах и преди малко.

Изправя се, за миг се поколебава — и се отдалечава. Решавам да се кача на олтара и грабвам микрофона.

— Прибирайте се по къщите си! На тази планета вече няма богове!

Вбесен, духовникът се втурва към мен и ми извиква да изчезвам, докато не е повикал полиция.

Слизам от олтара и бавно тръгвам между пейките. Чувам коментарите, докато вървя.

— Неверник.

— Луд.

— Анархист.

— За какъв се мисли?

— Познах го. Гледал съм го по телевизията. Това е писателят Габриел Асколейн.

— Синът ми чете нещата му и ги обожава.

Виждам как духовникът вади джиесема си, вперил очи в мен. Той вика полицията.

Това е. Нищо не се е променило. Но пък и аз си го знам: всяко просветлено действие води до реакция на тъмнината.

Ако моят пророк Възпитания можеше да дойде тук и да види в какво са преобразили неговото слово, би се ужасил. Би се отвратил, ако се види застинал за вечни времена в своето страдание. Би избухнал в смях, ако чуе духовника как говори от негово име.

Спирам се до един вярващ, възрастен господин, който изглежда отвратен от постъпката ми.

— Господине — промълвявам, — преди да си тръгна, кажете ми, ако срещнете Бог, какво бихте поискали от Него?

— Аз ли? Ами… бих си пожелал да накаже шефа ми, който взе, че ме уволни подир четирийсет години вярна и предана служба. И твърдеше, че ми е приятел. Бих искал да го ядат червеи, да го гризат отвътре. Ето какво бих поискал от Бог!

Тяхното щастие е чуждото нещастие.

— Какво те попита, Яник?

— Не разговаряйте с него, той е атеист!

— Изглежда странно.

— Направо е чалнат!

— Не говорете с него!

— Опасен е.

— Провокатор.

— Еретик.

— Не е като нас.

Правя лек поклон към присъстващите.

— Благодаря за вниманието ви. Един ден ще разберете какво съм ви казал. Поне така се надявам, заради вас самите.

Въпросът е, че лъжата винаги ще бъде по-привлекателна от истината.

Трябва да действам, и то бързо.

Ще напиша тази книга за боговете.

Толкоз по първа точка, но няма да спра дотук.

Трябва да се възползвам от положението си на смъртен в един изоставен от боговете свят, за да постигна нещо основополагащо. Нали Едмон Уелс бе казал: „Океанът може да прелее от една капка“.

Вървя по дългите булеварди на столицата и обмислям идеята, която би ме извела към активни действия.

Внезапно съзирам рекламен афиш. Тъкмо той сякаш е могъщият знак, който съм очаквал. Приближавам се и го изчитам спокойно, за да възприема напълно всичко на него.