Бернар Вербер
Загадката на боговете (31)

31. Като Бог в изгнания

Спя дълбоко.

Сънувам, че съм бог и водя невероятен живот.

Намирам се на Еден и мога да управлявам народи само с едно движение или просто с мисъл чрез един кръст с ръкохватка. Любя се с Афродита, със самата богиня на любовта. Живея сред боговете на античния Олимп. По улиците има кентаври, великани, сатири. В реките — сирени. Из небето прехвърчат херувими с пеперудени криле и грифони с криле, ципести като на прилепи. Това е вълшебен свят, в който се оказва…

— „… че нашият отбор на Петелия спечели с пет на три гола. Тази победа ни класира за четвъртфиналите на световния шампионат по футбол, който ще се проведе идния месец в Термития. Външни новини: нов атентат е извършен рано сутринта в метрото на столицата на Орелия. Атентатът съвпада с пиково време, има двайсет загинали и стотина тежко ранени. Числото на пострадалите може тепърва да се окаже и по-голямо. Из областта на медицината: министерството на здравеопазването се обръща към населението с апел хората да се ваксинират против грипа. Новият претърпял мутация вирус може да доведе до усложнения и…“

Ръката ми привично натиска радиобудилника, за да млъкне. Същевременно установявам, че е осем часът и осем минути. Живот като пунктир? Отварям очи.

Намирам се в модерна стая със сини стени и снимки на оранжево залязващо слънце по тях. Леглото ми е от черно дърво, а памучните чаршафи са бели. По тавана се разхожда хлебарка.

Будилникът се включва отново и продължава да дърдори:

— „… за убийството на тринайсет лица, чиито трупове са открити заровени в градината под лехите от домати. Времето: то ще бъде твърде меко за ноември. Според специалистите това необичайно положение навярно се дължи на разширяващите се дупки в озоновия слой над полюсите, които…“

Ръката ми изтръгва шнура на апарата.

През прозореца чувам шума на движещи се автомобили и гукането на гълъби. Радиобудилникът е прозрачен, съзирам вътре електрониката, опасана с разноцветни жици, и колелцата, които се въртят, за да придвижват минутната стрелка. Ставам и се спирам пред едно огледало.

Но ся синя сатенена пижама. Лицето ми е изморено, наболата брада стърже. Имам гаден вкус в устата.

Отправям се към прозореца, оттам се вижда градът. Панорамен изглед. Различавам широки булеварди, по които щъкат странни автомобили, повечето с по три фара отпред и с един-единствен отзад. Покриви и комини пушат. Полицаи в червени униформи поставят листчета за глоби по неправилно паркираните коли. Вдясно стърчи доста голям паметник. Червена кула, увенчана от гигантска глава на петел. От очите на петела струят светлини, а гребенът отгоре е платнен и плющи от вятъра.

В информационния бюлетин ставаше дума за Петелия.

„Нашият отбор на Петелия.“

Петелия ли? Страната на хората петли…

Застивам. Припомням си за миг всичко.

Бях смъртен.

Бях ангел.

Станах бог чирак.

Играх.

Загубих играта. Извърших убийства. Осъдиха ме. А сега…

ОТНОВО СЪМ СМЪРТЕН!

Виждам през прозореца шахматната дъска, на която играх. Влязъл съм в играта. Аз съм на „ЗЕМЯ 18“!

Изпитвам непреодолимо желание да повърна. Търся банята и се изпразвам откъм бълвоч. До самия край не ми се вярваше.

Трябва да са ме приспали и смалили, а после са ме положили в това легло, в този мъничък свят.

АЗ СЪМ СМЪРТЕН НА „ЗЕМЯ 18“! Рухвам в едно кресло. Ущипвам се яко.

Не сънувам. Наказанието на боговете е същото, каквото бе за Прудон: да стана отново обикновен човек, но запазвайки познанията, придобити в света на боговете.

Те бяха казали: „Знанието е, което ни кара да страдаме. Докато сме в неведение, всичко е търпимо“. Сега, след като знам какво има отгоре, естествено, възприемам света на хората по съвсем различен начин.

За един бог да стане пак смъртен е все едно човек да стане отново маймуна или маймуната да стане пак мишка. Връщане назад в еволюцията на съзнанието.

Със сигурност това е най-лошото наказание.

Да знаеш и да не можеш да предадеш знанието на своите твърде изостанали себеподобни.

Да знаеш и да бъдеш сигурен, че ако се разприказваш, няма да ти повярват. Разбирам, че забравата би била единствената възможност да не полудея. Да забравя, че съм бил бог.

Връщам се до прозореца, съзерцавам града и ми става ясна мисълта: „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно“. За да бъдеш щастлив, трябва да си невежа, а теглото на всичките ми познания не само няма да ми помогне, а ми отнема всякаква възможност да водя сносен живот.

Трябва да забравя Мата Хари, Афродита, Раул, Атина, Зевс.

Обикалям из моя апартамент на човек от „Земя 18“.

Прилича на жилищата, които обитавах, когато бях Микаел Пенсон, лекар анестезиолог в Париж. Само дето е по-голям, по-модерен.

Кухнята е бяла, с плочи за готвене, хладилник и големи шкафове. Повечето храни в хладилника са с изтекъл срок на годност.

В хола има огромна колекция от комплекти за игра на шах от всевъзможни държави и епохи.

Коридор, украсен с изящни карнавални маски, ме отвежда до обширния ми кабинет. Три маси са събрани така, че образуват значително работно пространство, оформено като буквата U — отгоре са разположени няколко лаптопа и голям персонален компютър с плосък екран. Във всеки от тях има включени слушалки.

Срещу прозореца на стената има колекция от марионетки.

Към о станалите стени са прилепени рафтове, претъпкани с книги.

В редица грамадни класьори с етикети „Отзиви от пресата“ откривам изрязани статии, в които се говори за него — сиреч за мен.

Лицето на снимките ужасно прилича на лицето, което съзрях одеве в огледалото на банята.

Този път действително с основание мога да се запитам: „Какво правя тук?“. Като начало — да открия името си на смъртен на тази „Земя 18“.

За щастие са ме снабдили с умението автоматично да разбирам устния и писмен език. Бях разбрал новините по радиото, мога да чета статиите.

Името, което се появява най-често в изрязаните статии, е „Габриел Асколейн“. Ако някой ме повика на улицата с това име, трябва да се сещам да се обърна.

Издирвам професията му. В статиите става дума за „романи“. Трябва да е писател. Виж ти — също като един от моите подопечни, когато бях ангел, Жак Немрод.

На каква ли възраст съм?

Оглеждам ръцете си, докосвам кожата на лицето си. Нямам бръчки. Трябва да съм някъде между трийсет и пет и четирийсетгодишен.

Ровя из чекмеджетата и накрая откривам един паспорт. Четирийсет и шест годишен съм!

Изглеждам много по-млад. Навярно водя здравословен живот или съм се грижил добре за себе си. Е, това все пак е добра новина. Съзерцавам се съсредоточено в огледалото. Габриел Асколейн има същата външност като Микаел Пенсон. Така животът ще бъде по-прост.

В графата „семейно положение“ е отбелязано „неженен“. Ерген на четирийсет и шест години, струва ми се подозрително. Или съм някакъв сваляч, или съм отшелник — ще трябва да се осведомя.

Проучвам всички чекмеджета и откривам албум със снимки на десетина усмихнати жени, някои от които са със самия мен пред обектива — тъй де, с Габриел.

Поглеждам телефона си и установявам, че има предпочитани номера. Значи, имам приятели, роднини, съществени професионални контакти.

Ще трябва да им се обаждам, за да науча кои са… Странно ще бъде да им задавам уж разсеяно въпроси, за да уточнявам каква е връзката между нас.

Забелязвам женско собствено име, „Солена“, и натискам бутона за автоматично набиране. Сигналът отеква един път и веднага се чува женски глас.

— А! Най-после се обади!

— Ъъъ…

— След онова, което се случи снощи, мислех, че си ми сърдит.

Тъкмо от това се опасявах. Трябва да се има предвид успоредното протичане на времето. Тази личност, това одеяние от плът, Габриел Асколейн от „Земя 18“, в когото се намирам сега, е живял успоредно с моя живот като Микаел Пенсон на Еден.

Дал си бях сметка, че времето на „Земя 18“ минава много бързо заради удобството при играта, но тук Габриел Асколейн живееше при „нормално“ протичане на времето.

— Извинявай, нарязал се бях. Не помня какви съм ги вършил снощи.

— Ти? Да се нарежеш? Шегуваш се, Габриел, та ти не пиеш никога!

— Ами-и? Припомни ми тогава какво съм правил снощи!

— Отлично знаеш. Заради баща ми, играхте шах, ти го би и той се ядоса. Заговори за критиките, отправени към твоите книги, и ти предпочете да си тръгнеш.

— А, да… разбира се. Малко съм докачлив.

Докато разговарям, измъквам албума със снимките и ги вадя една по една, за да видя има ли отбелязани имена. За щастие — има. Кое от тези момичета е Солена? Насочвам се към по-новите. Най-сетне откривам една хубавка брюнетка с романтични очи.

— Е, нощта мина. Все пак малко се вкиснах от вчерашната история. Ще ми се да остана сам за известно време, за да ми се смени настроението.

— А, това е хубаво, като ми се разсърди последния път, не ми се обади две седмици, а помниш какво се случи след това!

— То беше друга история — измъквам се аз, като се питам какво ли ще да се е случило.

— Добре, да се видим утре, а? Толкова ми се иска.

— Ъъъ… не, май не утре.

— По следния път, като ми каза така, това беше повод да се събереш с една от бившите ти! Тоя тип започва да ми става ясен. Нямам търпение да приключа разговора. А все пак трябва да разбера…

— Така ли, коя точно?

— О, не ми се прави на наивен, нали сам ми призна. Онази никаквица Жюли!

Разсеяно прехвърлям снимките, търсейки въпросната Жюли. Друга брюнетка, прилича доста на тази, но има по-уверен вид. Изглежда по-палава.

— Жюли е минало.

— Дай тогава да се видим утре вечер!

— Имам желание да попиша.

— Ти, да пишеш вечер? Нали житейското ти правило не се е променило? „Пиши само сутрин, но всяка сутрин!“

— Ъъъ… закъснявам с последния текст, трябва да поработя извънредно. Ще наруша „принципите“ си.

— Затова ли не искаш да се видим утре? За теб вече съм само „по принцип“, така ли? Защо се заяжда сега това момиче? Уф, да, забравих — нали смъртните жени се боят да не бъдат изоставени и все се нуждаят от успокояване.

— Ще те гледам тази вечер — заявява тя вместо „довиждане“. Затварям. Какво ли има предвид?

Телефонът звъни.

Едно име се изписва на екранчето: Робер. Включвам, без да кажа нищо.

— Ало? Габриел? Топъл, плътен глас.

— Да?

— Робер е. Готов ли сте за довечера? Какво пък, ще ви придружа там, за да ви подкрепям, трибуната е опасничка.

— Тъй ли? Благодаря.

Какво пък — не мога да остана в неведение.

— Имам само два въпроса. Къде ще бъдем довечера? И кой сте вие? Той избухва в смях.

— Стига де, Робер е, вашият издател. А тази вечер сте канен в литературното предаване „Ума и дума“, ще говорите за вашия последен роман.

„Ума и дума“. Явно е майтап с израза „да изгубиш и ума, и дума“. Наистина тия от телевизиите си падат по подобни лафове.

— Кой беше той?…

— Надявам се, че се шегувате! Просто вашата последна книга: „Като порцелан в магазин за слонове“.

И избухва в смях.

Много ми се ще да попитам за какво става дума вътре, обаче си казвам — така няма начин да не събудя подозрителност у този Робер.

„Като порцелан в магазин за слонове“. Търся книгата, без да отлепям телефона от ухото си.

— Нали не сте притеснен?

Накрая откривам някакво съчинение, върху чиято корица е изобразено момиченце с розова рокличка сред брадати, парцаливи клошари.

Маски… шахматни комплекти… марионетки… а сега и това.

На задната корица има моя снимка, вторачил съм се нейде далеко. Отдолу се мъдри изречението: „Като са много и не са прави, това не значи, че правото е на тяхна страна“.

Пак бунтар. Трябва да открия биографията на този Габриел Асколейн, може би в интернет. И да прочета книгата. Само дето няма да имам време, пък и… май не обичам да чета. Усещам в себе си огромно желание да пиша и слаба склонност към четене. Дали е нормално за един писател? Сещам се какво беше казал Виктор Юго: „Кравите не пият мляко“.

Долавям някакво напрежение откъм телефонния апарат.

— Трябва също да поговорим за следващата ви творба. Споменахте дълга история, над която работите от седем години, грамадна книга, поне хиляда и петстотин страници, която смятате да оформите като трилогия, иначе нищо… Сега тази ваша творба излезе и трябва да ме осведомите. Да ми доверите какъв е тоя ваш таен огромен проект. Не може повече да ме карате да чакам.

Тук вече трябва да се реагира бързо. За какво бих могъл да водя разказ на хиляда и петстотин страници, без да ми се изчерпи въображението?

— … за боговете. Така де, школа за богове на една отдалечена планета. Там богове чираци се учат да управляват народи в паралелни светове, представляващи копия на нашия свят.

— Безумно.

— Не, нещо ново. Всичко, което е ново, няма опорни точки и изглежда безумно. Пък и нали трябва някой в някакъв момент да пусне нещо, за да може то да съществува.

— Малко съм разочарован. Защо не спретнете някое криминале? Книга с неоткриваема загадка, както си умеете вие?

— Правено е хиляди пъти.

— Точно така, защото привлича хората. А вашата история с школа за богове никога не е създавана, понеже никого не би заинтересувала.

— Всяко нещо си има начало. Нали най-добрият начин да разберем, е да я предложим? Усещам разочарованието от другата страна.

— Не ми е много по вкуса, но щом настоявате, пак ще поговорим. За тази вечер, да не забравите — трябва да бъдете там в девет и половина, за да ви гримират. Да не закъснеете, имате този лош навик. Май най-просто ще е да дойда да ви взема. В девет часа. Разбираме ли се?

— Чудесно.

Прекратявам разговора. Позамислям се, после използвам бутона за автоматично възстановяване на връзката. Гласът на издателя се чува отново.

— Прощавайте, но за да направя едно първоначално проучване по неразработената тема, имам към вас въпрос: „Ако срещнете бога на вашия народ, така де, бога на вашата планета, изобщо, накратко — самия бог, какво бихте го питали?“.

— Ами… имам камък в бъбреците. Като получа криза, болките са направо адски. Дори лекарствата вече не вършат работа. Бих го помолил да ме отърве напълно от това.

— А по отношение на човечеството?

— Как? Не, общо за човечеството не се сещам за нищо. Всъщност… по-малко данъци. До довечера.

Взимам душ, обличам се. Казвам си, че всичко е направено тъй, та да си получа своето заради поведението си на бог убиец и шмекер, но пък ако се справя добре, този живот като смъртен може и да не се окаже непоносим. Най-напред са ми необходими суровини, сиреч идеи.

Настанявам се пред компютъра и пиша:

„Водещи бележки за написването на роман за боговете. Спомени от моя живот на Еден.“ За мое учудване и десетте ми пръста направо летят по клавиатурата. Тоя, дето съм се намъкнал в тялото му, трябва да е ходил на курсове по машинопис. Дори не се налага да гледам клавишите, достатъчно е да ми хрумне нещо — пръстите ми се задвижват бясно и то се изписва моментално на екрана. Много удобно. Колкото повече пиша, толкова повече се отпускам.

Притеснението, което съм изпитвал от сутринта, просто е било желание да пиша. Едва като пиша, започвам да се чувствам добре.

Колкото повече пиша, толкова по-леко ми става, сякаш тежест пада от плещите ми. Преоткривам себе си.

Възможно ли е този Габриел Асколейн да носи „утринната потребност да пише“ в кръвта

си?

Не, трябва да е по силата на навика. Навярно отдавна пише всяка сутрин и цялото му тяло е готово за тази дейност още по изгрев-слънце. Като рефлекс на Павлов. Самата светлина на зората явно автоматично го подтиква да пише.

Разбирам и смисъла на тази дейност. Трябва да си набележа всичко, за да не забравям. Знам — в спомена за преживяното от мен в царството на боговете се съдържа решението на сегашния ми проблем: да не полудея. Пръстите ми са неуморни.

Подреждам имена: Едмон Уелс, Жорж Мелиес, Дионис, Афродита, Мата Хари, Раул Разорбак.

Спирам се. Раул…

Дали играта е прекратена след неговата победа, или продължава? Най-вероятно „Земя 18“ е като „Земя 17“ подир приключването на действията на випуска от богове ученици. Сиреч — оставена на самотек.

Аз съм пешка в шахматен комплект, над който няма играчи.

Този свят, „Земя 18“, вече е свят, изоставен от своите богове. Понастоящем те навярно празнуват възнасянето на Раул на Елисейските полета.

Свят, предоставен на самия себе си в своето развитие… както си е била „Земя 18“ между два сеанса на обучение, докато сме спели.

Това човечество си няма представа, че поради външни причини е изправено пред напълно свободен избор. Поне до идването на следващия випуск. Като се има предвид разтегливостта на тукашното време, той може да застъпи чак подир две хиляди години.

Ако никой не ни наблюдава, това променя нещата. Мога да правя тук какво ли не. Малко като при шахматен комплект, в който пешките са получили право на лични предпочитания, както и да ги осъществяват.

Току-виж, че познанията ми за света на боговете се окажат не наказание, а сериозно предимство.

Обикалям из хола и размишлявам.

Как да преобразувам слабостта си в предимство?

Ето че се чува звънецът на входната врата.