Бернар Вербер
Загадката на боговете (3)

3. Закуска

Целувка.

Великолепната жена срещу мен ме целува леко, после по-задълбочено. Това е Мата Хари, бившата френско-холандска танцьорка, уж шпионка, моя приятелка на Еден.

— Бързо! Въпрос на секунди е.

Тя ми подхвърля един анх — божествения инструмент, с който можем да изпращаме мълнии и да наблюдаваме смъртните. Аз надявам скъпоценната вещ, символ на нашата мощ, на шията си и докато се обличам пъргаво, тя обяснява:

— Тази сутрин кентаврите те положиха в леглото. Тук се развиха много събития през седемдневното ти отсъствие.

Подава ми кожените сандали, които нахлузвам светкавично, грабва и мята на рамото си една раничка и хукваме, без дори да си дадем труд да затворим вратата на моята вила.

Вън духа вятър. Понечвам да се насоча към Източната порта, където са Елисейските полета и палатите на боговете наставници, които са отговаряли досега за нашето обучение, но Мата Хари ме дръпва.

— Курсът приключи. Финалът ще се състои в големия амфитеатър.

Тичаме по широките улици на града Олимпия. Те са пусти. Няма богове чираци, нито химери, нито насекоми, нито птици. Мимоходом чуваме само ромоленето на античните фонтани и шумоленето на листата. За кой ли път величието на това място ми прави силно впечатление — оформените с подрязване градини, алеите с цветя, издяланите като раковини водоеми, възлестите маслини: тук всичко е феерично.

Небето е направо антрацитено, а земята — бяла. Мълния прорязва високо тъмните облаци, но не вали. Изпитвам странно чувство.

Усещане, сякаш иде краят на света.

Сякаш внезапно ще настъпи катастрофа.

Поривите на вятъра се усилват. Става по-студено. Звънят камбани. Мата Хари ме дърпа за ръката, двамата търчим така, че едва успяваме да си поемем дъх.

В паметта ми възкръсват зимните утрини на моя последен живот като смъртен. Така ме мъкнеше майка ми към гимназията за изпитите в края на учебната година. Тя ми казваше: „Бъди амбициозен. Цели се колкото се може по-високо. Така дори да изминеш само половината път, ще си достигнал едно доста внушително равнище“. Какво ли би си помислила за мен сега, ако ме видеше в Олимпия пред финала на божествеността?

Тичаме през Олимпия.

Пред мен въздушното течение завихря тъмните коси на Мата Хари. С мъничкото си мускулесто тяло тя ме води през улички и широки улици.

— Бързо, Микаел, затварят портите!

Стигаме до големия амфитеатър — монументална конструкция от дялан камък. Личат барелефи, на които титани се сражават срещу герои, въоръжени с копия и щитове. Два съвсем живи кентавъра стоят от двете страни на главния вход. Скръстили ръце, те удрят с копита по земята, а от ноздрите им в ледения въздух извира пара.

Едва-що са ни забелязали, грабват роговете и известяват за нашата поява. Тежката дъбова врата проскърцва и се появява брадат бог наставник, висок два метра и половина, с венец от лозови листа на главата.

— Микаел Пенсон! — възкликва Дионис. — Решително си верен на приказката за теб: „Този, когото очакваме“. Някои вече смятаха, че ще изтървеш финала.

Богът на крадците ни въвежда и затваря грамадната врата.

— Започна ли? — пита Мата Хари, разтревожена и задъхана.

Дионис заравя пръсти в брадата си и ни смигва.

— Не, не, щяхме да затваряме портите, но играта още не е започнала. Дори разполагате с цял час, за да закусите спокойно. Вървете с госпожицата.

Изниква една полубогиня, хората Дике. Тя ни повежда през мраморни коридори и дворове, настлани с плочи, към столовата на амфитеатъра. Вдясно от няколко кани се носи миризма на кафе, на чай, на мляко, на горещ шоколад.

Виждам около широка маса по средата другите богове ученици, които участват във финала — те си похапват.

Отначало бяхме 144. Когато избягах, за да изследвам върха на планината, повече от половината бяха вече отстранени, без да споменаваме ликвидираните от богоубиеца. Сега сме само 12.

Разпознавам:

Жорж Мелиес, бог на хората тигри. Гюстав Ефел, бог на хората термити. Симон Синьоре, богиня на хората чапли. Бруно Балар, бог на хората соколи. Франсоа Рабле, бог на хората прасета. Тулуз-Лотрек, бог на хората кози. Жан дьо Лафонтен, бог на хората чайки. Едит Пиаф, богиня на хората петли.

И един момък, чието име съм забравил, тъй като не е от кръга на моите познати. Той е пълен и русоляв, Мата Хари май го познава. Тя шепне в ухото ми:

— Това е Ксавие Дюпюи, бог на хората акули. Отначало неговото царство беше средно голямо, после той започна да въоръжава и обособява военна аристокрация. Присъедини всички съседни държави и сега е в индустриален възход. Градовете му растат и се развиват добре. Трябва да внимаваш с него — още повече че неговият народ има силен демографски прираст.

Всички ни поздравяват.

И все пак нашите съперници си остават съсредоточени в предстоящия етап от играта — като спортисти преди Олимпийските игри.

В един ъгъл, леко встрани от останалите играчи, забелязвам Раул Разорбак, бога на хората орли. Острото му издължено лице, мрачният поглед и спокойствието му са ми познати.

Той пие кафето си на малки глътки, но става и идва при мен още щом ме забелязва.

Държи чашата си в лявата ръка и ми подава дясната. Аз я поглеждам, без да я стисна.

— Не ми казвай, че още ми се сърдиш, Микаел.

— Как бих могъл да ти простя? Ти открадна посланието за търпимост на моя пророк и го преобрази в расистко послание срещу моя народ!

Той смръщва вежди. Обикновено е тъй флегматичен, а сега усещам, че е доста нервен.

— Пак тази стара история. Не ми казвай, че го приемаш сериозно. Такава е играта, Микаел. Това са просто смъртни! Както показва и определението им, „смъртните“ са обречени да умрат. Ние сме богове. Над всичко това сме. Те са само фигурки в огромна игра на шах. Кой оплаква пионки, които са лапнати от противника?

Махва безгрижно и ми подава пак ръка.

— Ти и аз бяхме приятели. Винаги ще бъдем такива — заявява той.

— Това не са „пионки“. Това са живи същества, те страдат, Раул.

Разорбак се примирява, сваля ръката си и ме изглежда с ирония.

— Прекалено емоционално подхождаш към играта. Винаги си имал наивно отношение към божествените си функции. Все искаш да бъдеш „добрият във филма“, Микаел. Това ще те погуби. Важното е да спечелиш, не да станеш симпатичен.

— Ще ми позволиш да не споделям гледната ти точка.

Той свива рамене и изпива на един дъх кафето си.

— Гробищата са пълни със симпатични герои, а пантеоните са фрашкани с цинични злодеи. В крайна сметка тъкмо вторите накрая подбират историците, които ще се заемат да представят официалната версия за бъдните поколения. И същите тези „цинични злодеи“ тогава благодарение на вълшебството на своите пропагандисти ще бъдат преобразени в бляскави герои. Знаем го отлично, още повече че тук имаме обективен поглед върху събитията.

— Ето в какво се различаваме, Раул. Ти просто отбелязваш несправедливостите, а аз се опитвам да се боря срещу тях.

Мрачният поглед на моя съперник в божествеността проблясва по-иначе.

— Микаел, забрави ли, че аз те подбудих да се въздигнеш до континента на мъртвите? Забравил ли си нашия танатонавтски девиз по времето, когато душите ни напускаха нашите тела, за да изследват отвъдното?

— „Заедно срещу глупаците“.

— Да, а също: „Напред към непознатото“. В това е смисълът на мисията на нашите души: да разкрием незнайното. Не да съдим: да наблюдаваме и да разбираме. Не да заемаме страна: да напредваме към непознатото. Нашето търсене е в посока на реалността, скрита отвъд привидното. То не е „добряшко“.

Той произнася пренебрежително последната дума. Останалите ни слушат, без да се намесват.

— Забрави ли другия ни девиз, докато живеехме в Империята на ангелите? „Любовта за меч“. Ние се сражаваме в името на любовта!

— Като цяло девизът гласеше: „Любовта за меч и хуморът за щит“. Хуморът е нашата способност да възприемаме нещата относително. Знаеш, заради любов, заради религия или отечество са извършвани най-страшните изтребления. А тъкмо поради смехотворността си в крайна сметка войните престават, а тираните падат от власт. Какво е станало с чувството ти за хумор, Микаел?

Раул Разорбак отива да седне и си взима парче кейк със захаросани плодове.

— Изчезна, когато видях твоите хора орли да използват символа на мъчителната гибел на моя пророк като опознавателен знак. Моят символ беше рибата, а не набоденият на кол човек!

Той ми отговаря, дъвчейки:

— Избрах този вариант, за да дам продължение на твоето послание… Важно бе умовете да бъдат поразени. Признай — представянето на уред за изтезания е по-впечатляващ от нарисуваната риба.

Гласът ми изтънява.

— Ти уби моя пророк! И превзе и деформира неговото послание!

— Ти си един нещастен глупак, Микаел. Изобщо не ти е ясна великата история на света.

Сграбчвам Раул, събарям го на земята, хващам го за гушата и го душа. За мое най-голямо учудване той не се съпротивлява. Когато започва да кашля, се намесват Гюстав Ефел и Жорж Мелиес. Те ни вдигат на крака и ни разтървават.

— Хей! Днес е финалът! — възкликва Бруно Балар. — Щом искате да се унищожите взаимно, направете го посредством вашите народи.

Едит Пиаф също се намесва:

— Тъй или иначе, след сегашната игра ще има само един победител, другите единайсет ще бъдат елиминирани.

— Ние сме като гладиатори в последните минути преди зрелищата в цирка — потвърждава Ксавие Дюпюи. — Да не се избиваме един друг, преди да е даден знак за начало.

Мата Хари ми помага да си наместя тогата.

— Изяж това — съветва ме тя и ми подава един кроасан. — Ще имаш нужда от сили за играта.

Сипвам си още кафе.

Всички се преценяваме взаимно, изглеждаме мнителни. Жан дьо Лафонтен се опитва да разведри атмосферата.

— Смъртните не си дават сметка за своя късмет… че не са богове!

— Както и че нямат представа за световете над себе си — допълва Франсоа Рабле.

— Понякога бих предпочела да бъда в неведение и да не разполагам с такива внушителни възможности. Такава отговорност са всички тия хора, които ни почитат — признава Симон Синьоре.

— Подир няколко часа всичко ще ни стане ясно — промърморва Тулуз-Лотрек.

Изпивам още няколко чаши кафе, Мата Хари грабва каната и не допуска да си наливам още.

— Престани, иначе ръката ти ще трепери и няма да можеш да насочваш добре божествената си мълния.

Тя се притиска към мен, усещам нежното й тяло, гърдите й се търкат в моя гръден кош.

— Иска ми се да се любя с теб — мълви тя в ухото ми.

— Тук, веднага?

— Да, преди играта. После във всички случаи ще бъде късно.

— Не ме бива да се любя набързо.

Тя ме придърпва към един страничен коридор.

— Ще се научиш. Аз съм като растение: трябва много да ми се говори и да бъда поливана. Минаваме през боядисани в червено коридори.

Когато Мата Хари решава, че сме достатъчно отдалечени от другите, без да ме пуска, се изляга направо върху мраморния под и двамата се долепяме един до друг и започваме да се целуваме и да се галим.

Моята спътница поема контрола над нашия порив. Става диригент на един хоризонтален валс, чийто ритъм определя тя. Когато най-сетне се отпускаме един до друг задъхани, тя ми подава един предмет, който носи в своята презраменна раничка.

— Какво е това?

— Нашето помощно средство.

Отгръщам плата и разпознавам корицата на Енциклопедия на относителното и абсолютното знание.

— Продължих да я пиша, та наследството да не бъде изгубено. Толкова познания можеха да изчезнат… Пренаписах някои неща по памет. Затова не се учудвай, ако ги видиш пак, макар да си ги изучавал толкова пъти. Добавих и нови откъси благодарение на някои открития, появили се през отсъствието ти.

На първата страница откривам наставлението, което Едмон Уелс смяташе за най-важно от всички. През всички приключения постоянно ни го повтаряше. Мата Хари малко е променила стила, но смисълът, който е преминал през хилядолетия, си остава същият.