Бернар Вербер
Загадката на боговете (27)

27. Затвор

Вратата се трясва. Изщракват няколко грамадни ключалки.

Кентаврите са преднамерено груби, тъй като видяха как убих един от тях.

Килията е доста просторна, с привидно удобно легло. През зарешетения прозорец мога да наблюдавам обвития в мъгли връх на първата планина на Еден. Отпускам се върху постелята.

Отново изниква сподирялия ме цял живот въпрос: „Всъщност какво правя тук?“. Какво правя в някакъв затвор в Олимпия на другия край на Вселената, толкова далеч от Земята, където съм роден? Опитвам се да поспя.

Сънят е като котката, която имах навремето. Никога не е тук, когато ти трябва, идва само да те безпокои.

В главата ми нахлуват всички случили се през деня събития. Оставам с отворени очи, неподвижен, дишането ми е пресекливо.

Сега поне знам: при всяко положение нищо не може да се направи, хората са обречени да възпроизвеждат все същите грешки, защото те са записани дълбоко в тяхната програма.

ДНК.

Навярно неслучайно силата Н на Надмощието, на Унищожението е по средата. Зевс допусна аз да опитвам отново и отново само за да ме накара да осъзная невъзможността да се промени насоката на историята на смъртните. Индивидите имат своя съдба. Народите имат своя съдба. Така е дори при животинските видове.

Това ми напомня двата фокуса на Жорж Мелиес: каквото и число да избера в началото, достигах до думата „киви“.

Както и при номера с картите: колкото и пъти, както и да цепя тестето, накрая се получаваше групиране на поповете, на дамите, на валетата и на асата. „Мислиш, че избираш, но всъщност не избираш, само се намесваш в сценарий, чийто край отдавна е написан.“

От своя страна Едмон Уелс твърдеше: „Природата има свои цели. Ако не може да ги осъществи по един начин, използва друг“.

Обикалям в кръг из килията.

Забелязвам в един ъгъл амфора и я отпушвам. На нея е написано „Дионисова изба“. Поне богът на пияниците не ме е изоставил напълно.

Отпушвам амфората, подушвам я и изливам течност в устата си. Меденият алкохол предизвиква бодежи в главата ми. Съзнанието ми се замъглява.

Внезапно се чува шум откъм вратата.

Някой отключва грамадната брава на килията ми. В отвора се появява осветен отзад женски силует.

— Вън! Не искам да виждам никого! Разкарайте се! — възкликвам аз.

— Утре боговете наставници ще се съберат, за да решат какво да бъде наказанието ти. Трябва да знаеш, че някои са на твоя страна. Смятат, че си действал при законна самозащита.

Свивам рамене.

— Ще се изкажа в твоя подкрепа — заявява богинята на любовта.

Уханието й ме обгръща. Но вълшебството не ми въздейства както по-рано. Помня, първия път, когато го усетих, ме покори. Сега е просто обонятелна информация, като всяка друга.

— Аз съм с теб, макар ти често да си се съмнявал в това. После тя добавя, все тъй застанала в сянка:

— Обичам те, Микаел.

— Колко струва любовта на една богиня, която я е дарявала на толкова народ?

Тя се приближава и лъчите на луната, процеждащи се през прозореца, озаряват устните и долната част на лицето й.

— Все пак любовта на една богиня си е любов на жена. Бях ти обещала, че ще те любя. Може да изгуби божествената игра, ала въпреки това си важен за мен. Любовта ми към теб винаги е била искрена, макар ти никога да не си ми имал доверие. Страхът пречи за възприемането на истината.

— Върви си, Афродита. Винаги си искала да изместиш Мата Хари, единствената истинска любов в тукашния ми живот. Иди си или се опасявам, че няма да устоя пред желанието да ти причиня зло. Убийството на богинята на любовта може да бъде последният ми подвиг.

Така съм се подредил, че вече нямам какво да губя.

Тя се приближава още и сега лунното зарево осветява в една широка ивица изумрудените й очи.

— Не ме плашиш, Микаел. Пред себе си виждам едно объркано дете. А мой дълг е да помагам на децата. Колкото и да са агресивни.

Приближава се още, сега е само на няколко стъпки от мен.

— При всяко положение просто нямаш избор.

— Напротив, имам избор. Винаги имаме избор. Това е моят избор.

Грабвам амфората с медовина и пия дълго, докато в главата ми отново започват бодежи, докато кръвоносните ми съдове се загряват.

— Тази Мата Хари те промени. Тя не представляваше нищо. Забрави я.

— Никога повече не изричай името й! — произнасям с хълцукане аз. Пак хващам амфората, после продължавам:

— Не те обичам, Афродита. Мислиш само как да се налагаш. Неспособна си да обичаш истински. Никога няма да се събереш дори на малкото пръстче на Мата Хари.

— Любовта, която проявяваш към спомена за тази личност, е възхитителна. Чак завиждам.

— Няма от какво да се оплакваш. Всички мъже обичат теб.

— Всички мъже ме „желаят“. Заради моя чар, заради моето тяло. Ала истинската любов не е „тяло за тяло“, а „душа за душа“.

Свивам рамене.

— Хермафродит, твоят роден син, ми разказа за твоя живот като смъртна, за отмъщението ти към мъжете. Ти ги прелъстяваш само за да им причиниш страдания. Той ми заяви, че си избрала да бъдеш богиня на любовта, както някои лекари стават специалисти по собствените си заболявания, понеже смятат, че церейки другите, церят себе си.

Взирам се нагло в нея.

— Сред всички създания, които някога съм срещал, ти си най-неспособна да обичаш. Това изявление е удар за нея, усещам, че съм я засегнал.

— Това, което казваш, не е съвсем невярно. Бях такава. Промених се. Твоят наставник Едмон Уелс беше писал някъде: „Първо идва страхът, после въпросите и накрая — любовта“. Май съм надскочила нещо. Бих пожелала и на теб да бъдеш способен да се променяш и да се развиваш, дори при тези нелеки обстоятелства.

Приближава се още и улавя ръката ми. С другата си помагам, за да смукна малко медовина направо от гърлото на амфората.

— Толкова ли ме мразиш, Микаел?

— Да — казвам аз и се дръпвам, — мразя „ви“.

— А аз „те“ обичам — отвръща тя. — Наистина. Заради това, което си в душата си, Микаел. Ти си свестен. „Свестен си.“

Пия жадно, изпразвам амфората. После я захвърлям срещу стената и тя се разбива с трясък.

— Не разбирате ли? Вече не вярвам в нищо. Ако можех да опожаря целия Еден, бих го направил. Ще ми се да видя как този остров, тази планета, тази школа изчезват завинаги.

— Може би това е силата на любовта. Способна съм да те обичам достатъчно, за да те следвам дори когато се смяташ за разрушител.

Отблъсвам я.

— Отвращавате ме, Афродита.

— Отвратен си от СЕБЕ СИ. Усещам такова самопрезрение у тебе. Трябва да ти помогна да се преоткриеш. Ти си чудесен човек, който е забравил това, понеже е заслепен от гнева си.

Приближава се бавно, все едно към животно, което трябва да бъде опитомено.

— Не се безпокой. Всичко вече свърши. Сега няма защо да страдаш. Всичко свърши, сърцето ти може да се успокои. Ти си като всички, Микаел. Проблемът ти е само в това, че не си бил обичан достатъчно…

Поема моята отблъснала я ръка и я гали.

— По-рано и аз бях такава, изпълнена с не-любов. После, по време на последната божествена игра, нещо се случи. Несправедливостта, засегнала теб и твоя народ, ме пробуди. Прииска ми се да ти помогна. Вярвам в онова, което Едмон е написал в една своя книга: „Забелязваме онова, което притежаваме, чак когато дойде време да го дарим“. Имам да ти дарявам нещо, нещо искрено и некористолюбиво.

Усещам гърдите й до гръдния си кош. Иска ми се да я отблъсна, но не мога. Тя ме обгръща с дългите си, здрави ръце. Усещам топлото й тяло до моето. Дълго поемам топлината й, после нещо напира в мен и пари очите ми. Потичат сълзи. Като че ли целият натиск от последните дни внезапно се превръща в солена вода.

— Всичко е наред — мълви тя.

Целува ме по челото, по бузите. Устните й търсят моите.

— Бях ти обещала да те любя, ако разрешиш загадката. Искам да удържа на думата си. Тя насилва устните ми и прониква между тях.

Затварям очи. Имам чувството, че се поддавам на нещо зло, но и алкохолът, и мъката ме разяждат, осъзнавам само, че срещу мен има енергия, която ме утешава, не съм в състояние да се противопоставя на това.

— Забрави за малко, забрави — шепне тя в ухото ми. Затварям очи.

Чувствам се опустошен. Разделен. Просвам се на леглото. Афродита ме преобръща.

— Нека да се любим, Микаел.

Онова, което се случва после, е отвъд всякакви познати представи за плътско изживяване. Досегнал съм Нищото, сега се добирам до Всичко. Потънал съм до дъното, сега се издигам нагоре. В главата ми бликват цветове, топлина, светлина. Невроните ми се преобразяват в слънца под звездния свод на моя череп.

В кръвоносните ми съдове струят потоци от течно злато.

Ендорфините заливат тялото ми, то цялото е само едно чисто удоволствие.

Вече не знам кой съм.

Губя всякаква представа за минало и бъдеще, обитавам само прекрасното настояще, в което тялото на една богиня се слива с моето тяло и го кара да трепти подобно на вълшебен инструмент, който се разкрива под целувките и ласките.

Устните ми се освобождават само колкото да изрекат едно:

— Афродита…

— Микаел.

„Докато си сменя кожата, змията е сляпа.“ Тя няма и памет.

Любим се, и то многократно, сякаш сме сплетени в свещен танц. Никога плътта ми не е понасяла такова сладостно усещане.

Заспивам изтощен и усмихнат в обятията на нежната богиня. Иска ми се да живея дълго.