Метаданни
Данни
- Серия
- Цикълът на боговете (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le mystére des dieux, ???? (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Венелин Пройков, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Бернар Вербер
Заглавие: Загадката на боговете
Преводач: Венелин Пройков
Година на превод: 2014 (не е указана)
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман (не е указано)
Националност: френска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 17.11.2014 г.
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: „Колибри“
ISBN: 978-619-150-427-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8304
История
- —Добавяне
25. Преиграване
Значи, направеното може да бъде преправено. Неоправеното може да бъде оправено. Другояче.
Изпитвам непонятни чувства.
Щом Зевс може да обръща назад времето, може би е способен да съживи моята любов, моята Мата Хари.
Осъзнавам обаче, че това е възможно само на „Земя 18“, тъй като тя е изкуствен свят, чернова.
Като компютърна игра. Всъщност на „Земя 1“ аз също се палех по игри на управление, по военни игри, можех да спра, когато съм загубил, да се върна на менюто, да заредя стара съхранена игра и да се озова точно преди момента, когато работата е почнала да се закучва.
Раул е прав, прекалено емоционално подходих към играта. Забравих, че е само игра, нещо като шах. И както при шаха, човек може да преиграе моментите от партията, които иска.
Зевс се свива и става на ръст само малко по-голям от другите олимпийски богове. Настанява се по средата между боговете наставници и вади кесия с пуканки, за да стане съвсем ясно, че е дошъл като зяпач и смята да се поразтовари, гледайки филма за следващата история на „Земя 18“.
Раул Разорбак вече не е победител и промълвява: „Ама нали аз спечелих!“. Не смее обаче да го изрече по-силно от страх, че ще влезе в противоречие с царя на боговете.
Ксавие Дюпюи се надига, подпомогнат от харитите, храчи кръв и лицето му представлява зейнала рана, по която на места личат светли петна — може би кости или хрущяли. Той ръмжи. Харитите го лекуват. Не ме поглежда.
Страхува се от мен.
Не вярвам да съм будил страх у когото и да било през време на моя живот като смъртен. Всяко нещо си има начало. Насилие. Страх. В края на краищата това също може да е начин да се справиш при определени ситуации. В случая трябва да си призная, че като гледам мъчителя на моя народ в окървавената му тога и с подута тиква, изпитвам странно усещане — хем ми е противно, хем съм запленен.
Значи, това е то отмъщението.
— Смятате ли, че сте готов да играете, Ксавие? — пита Атина.
Той кима, главата му е увита в чалма от червенеещи бинтове. Харитите буквално го пренасят и го наместват при триметровото кълбо. Жан дьо Лафонтен свива рамене, забавно му е. Едит Пиаф, Рабле, Симон Синьоре, Жорж Мелиес, Тулуз-Лотрек, Бруно Балар и Гюстав Ефел по-скоро съзират в „повторния“ финал нов шанс за победа.
Застанал по-встрани, успявам да различа по-добре останалите територии на „Земя 18“, на които по-рано почти не съм обръщал внимание. Тулуз-Лотрек, бившият бог на хората кози, се е захванал с народа на мечките, лишен от предишния си бог чирак.
Жан дьо Лафонтен, бог на хората чайки, от своя страна е поел територията на хората лисици и така, като техен нов бог, е успял да се опълчи срещу акулите.
Бруно Балар, бог на хората соколи, сега разполага с огромна територия под контрола на своята соколска култура благодарение на жестоки настъпления в южните райони.
Рабле, бог на хората прасета, притежава ограничена площ.
Колкото до Жорж Мелиес и до Гюстав Ефел — съответно богове на хората тигри и на хората термити, — те действат сред свръхнаселени територии със забележителни култури.
По указание на Атина трите хори ни раздават заредени анхове и сандвичи. Рабле поисква чаша вино, за да се поотпусне. Едит Пиаф си изпросва цигара. Ксавие Дюпюи моли за обезболяващи. Бруно Балар — за кокаин. Аз си взимам кафе, за да ме поддържа буден.
Атина се старае да не кара царя на боговете, седнал до нея, да чака — затова не ни дава много време, за да съберем сили.
Хорите прибират чашите и салфетките. Кентаврите заменят и потягат стълбите и площадките.
Удар по гонга.
Пак всички сме по местата си. Харитите придържат Ксавие и му помагат да се качи.
— Нека играта да започне — оповестява Атина. Нов удар по гонга.
Тъй като добре си спомням предишното поражение, зарязвам интелектуалните революции и се съсредоточавам в основаването на нелегални отряди: защитна армия на хората делфини. Вече не пръскам енергия в областите на изкуствата, науките и знанията, вълнува ме единствено образуването на военна сила. Ако хората акули искат отново да съсипят моите, ще се сблъскат със сериозен отпор, а не с интелектуалци, стремящи се само към мир и уважаващи живота — нали това би им пречило да убиват, сиреч да се защитават.
Ето че моите делфини успяват да създадат отлични нови оръжия, включително малки автомати, лесни за прикриване, които почти нямат откат.
Понеже съм се отказал от концепцията за утопия, хората мечки не вдигат утопистка революция и мечкарската монархия си остава налице.
Да, но пак назрява конфликт. Отначало се състои само в дребни спречквания край границите, в спорове около таксите за износ на разни стоки, в борби между две страни за малки анклави или пък дипломати се смятат за оскърбени.
Знам докъде може да доведе това. Кълновете на войната трябва да бъдат покосени. Стар рефлекс: изоставям програмата си за въоръжаване и се връщам към големия проект за световен мир. Моите хора делфини се захващат и организират широка общност, Съюз на народите, та нещата да се получат. Ако искам да спася моите хора, трябва да спася света. Единствено мирът може да позволи да бъдат избегнати кланетата от предходната игра.
Моите хора делфини са във възторг от моя проект за световен мир, основават благотворителни организации, красивите ми шпионки прелъстяват политици от всички страни, включително диктатори, за да им внушат да се откажат от войнолюбиви стремежи. Посредством секс успявам да укротя най-нападателните.
Един от моите политици дори успява да издейства единодушно гласуване на планетарен закон, забраняващ притежаването на, макар и едно, огнестрелно оръжие. Силно се надявам да постигна истински мир.
Спокойствието трае двайсетина години. Дори смятам, че съм победил, и пак пускам идеите за утопията, за свързвачеството и за аналитиката.
Обаче ето че нещо странно става в играта: къде ли не избуяват антиделфински движения. Според слуховете излиза, че моите хора са защитавали мира само заради своя лична изгода. Тук-там журналисти изобличават „миротворски заговор“. Политици говорят за „храбростта да се воюва“ и за „необходимостта да бъде защитавана нацията“. Наричат моите хора делфини слабоволеви, меки, приспиващи обществото, обвиняват ги, че са корумпирани от външни сили.
Сякаш всяко поколение има нужда от своя война, за да се поразмърда, като се забравя каква цена ще бъде платена и как ще страдат родителите.
Всички войнолюбиви речи будят възторг. Всички призиви за мир биват оплюти, а отправилите ги биват смятани за страхливци.
При хората акули отново се появява харизматична фигура. Той вече не се нарича Пречиствача, а Унищожителя. Няма брадичка катинарче, а остри мустачки. Знамето му вече не е зелено, а черно. Химните са с друг текст, но пораждат същата омраза.
Унищожителя успява да превземе властта със смел преврат.
В Мечкария един генерал прави същото.
Мечкарският диктатор и акулският диктатор се съюзяват и изобличават „световния делфински заговор“. Клеветите и пропагандата изкарват моите хора предатели в полза на външни сили.
Мечкарците и акулите отново тормозят моите делфини. Дори имам чувството, че хората акули са още по-злобни, понеже техният бог, в случая Ксавие Дюпюи, ме мрази лично заради разбитата си челюст и заради смачкания си нос.
Играта напредва, моите хора пак биват изтребвани, акулите се перчат и виждам разрушителната радост на Ксавие Дюпюи.
Този път Раул Разорбак се намесва малко по-рано със своята орлова империя, сигурно от страх да не го обвиня пак за ненамесата му. Дебаркирането му е по-сполучливо и по-бързо.
Само че напредването по континента бива забавено от особено корави акулски военни части. В крайна сметка той напредва също тъй бавно, както при предходната игра. Мисля си за казваното от Едмон Уелс: „Ами ако сме обречени да изживяваме непрестанно все същата история, тъй като единствено тя е възможна за животното човек?“.
Казвам си, че може би целият Еден служи само за това: да се провери дали има възможност, випуск подир випуск, да се изкара нещо по-добро от сюжета, увековечен чрез „Земя 1“.
Включвам се с все сили в играта. Опитвам се да спася каквото успея. Сиреч — нищо особено. Раул Разорбак пак печели в крайна сметка световната война, а моите учени отново му помагат да завладява Космоса.
Останалите играчи не са съумели да сторят нищо, за да променят това развитие.
Совалката на орлите „каца“ на съседната планета, а астронавтът произнася своята историческа фраза: „Сега новата ни граница е тук“.
Отеква удар по гонга, известява края на играта и победата на Раул Разорбак.
Зрителската тълпа ръкопляска далеч не тъй бурно, както предишния път. Всички се обръщат към Зевс, за да разберат какво мисли. Той не се помръдва, не ръкопляска, изглежда вглъбен.
— Искам преиграване — съобщавам аз.
Тълпата шуми неодобрително. Натрапчиво се носят думи като „слабак“ и „натегач“. Виждам отлично, че дори боговете наставници са възмутени от моята заинатеност. Въпреки това изчакват с уважение реакцията на Зевс. Той се изправя бавно и с жест кара присъстващите да млъкнат.
Раул Разорбак стиска зъби и процежда:
— Хайде стига вече, аз победих.
Другите богове чираци се чудят на наглостта ми.
— Да бъде тъй, както желае той! — отсича най-сетне царят на Олимп.
Хорите и харитите ни раздават нови анхове и пак ни поднасят сандвичи и топли напитки в термоси.
Смрачава се и кентаврите разполагат навсякъде факли.
Помня, като се срещнах със Зевс, той ми се бе доверил, че един от любимите му филми е „Омагьосан ден“ — за мъж, който непрестанно повтаря един и същи ден, докато той стане съвършен. Може би затова ме оставя да преигравам до безкрай тези финални петдесет години, докато бъдат съвършени. Петдесет години, които на „Земя 1“ се падат между 1920 и 1970 година. През 1920 година започва бумът на национализмите в Европа. През юли 1969 година пък „Аполо 11“ пристига на Луната.
Само дето съвършенството е мъничко различно за всеки играч.
Както при Парадокса на царицата — човек става по-добър, но другите също стават подобри и все едно нищо не се променя. Заден ход. Пак вълшебство.
Екраните с орловия флаг се завъртат наопаки. Знамето е изтръгнато. Ракетата се прибира. Мъртвите излизат от гробовете. Зародишите са засмукани от утробите.
Всички участници биват събрани и прибрани като марионетки, готови за нова версия на същия филм.
Май тази гледка никога няма да ми омръзне.
Може би защото ме отървава от страха пред отминаващото време и пред невъзможността миналото да бъде поправено.
Трети удар по гонга, с който започва третото пренаписване на историята на „Земя 18“. Играя.
Вече без колебание обсъждам през време на действието развитието му с другите играчи. Съветвам Раул Разорбак как да победи по-бързо в битките Ксавие Дюпюи.
Прекарай корабите за дебаркирането оттук, аз ще заслепя акулските военни части с мълнии.
Ала, макар и да сме облагодетелствани от сведенията, с които разполагаме покрай миналите истории, нашите противници също са облагодетелствани и се озоваваме пак в сходен сценарий.
Съмва се отново, аз съм почти в несвяст. Виждам, че Едит Пиаф е много уморена, анхът многократно се изплъзва от ръцете й и тя слиза от стълбата, за да го вдигне. Знамето на орлите пак бива забито. Хилави аплодисменти за това събитие.
Искам да играем пак. Зевс дава знак да ме удовлетворят. Харитите ни носят презаредени анхове, раздават сандвичи. Покрай пейките се виждат кошници с храна.
Разрушеното на „Земя 18“ отново е издигнато. Мъртвото става живо.
Шахматният комплект бива пренареден, нов удар по гонга и борбата започва пак.
Настъпва втора нощ, публиката е изтощена, ние също. По пейките мнозина спят, някои хъркат.
Ние, боговете, продължаваме да пресътворяваме несъвършения половин век. Успявам да предотвратя големите нашествия на хората акули. Други събития обаче довеждат до същия резултат. И той пак си е в полза на Раул Разорбак.
През едно от преиграванията, май шестото, успявам да създам независима делфинска държава, защитена от сигурни граници. Това обаче не води до никакъв определящ ефект. Раул пак печели.
Опитвам други стратегии в следващите разигравания.
Успявам да създам нова религия чрез един месия. Слушат го в цял свят. Да, но пак Раул докопва новаторското му послание и го използва, за да постигне възход при народа на орлите и изпращане на ракета на най-близката планета „в името на посланието на Месията“.
Опитвам се да проумея къде заяждат нещата. Може би моите хора делфини не са достатъчно борбени. Иначе, възникне ли дадена ситуация, те се оказват отлични войници, макар да не грабят и да не изтезават като другите, понеже това противоречи на законите на дедите им.
Завършвам една игра, в която съм добър почти колкото Раул. При друга човек делфин става президент на акулската държава.
После отново създавам друга делфинска държава на един океански остров, далеч от каквато и да било опасност.
И все пак всеки път Раул печели състезанието — или с много, или съвсем с малко. Гонгът бива ударен, когато тринайсетата ракета на орлите каца победоносно на чуждата планета и знамето с хищната птица с извит клюн бива побито там.
Астронавтът изрича историческата си фраза: „Ние сме най-добрите“.
Този път никой не ръкопляска. Повечето зрители дремят по пейките.
Зевс се изправя. Обръща се направо към мен:
— Микаел… Искаше да знаеш, е, вече знаеш. Историята просто се повтаря, действително има нюанси, но тя се повтаря. Винаги води до един и същи резултат.
— Трябва да има начин да се излезе от това положение. Не може да няма начин! Зевс видимо е опечален.
— Значи, каквото и да направим, все тъй ще бъде, така ли? — настоявам аз. Той кима.
— Трябва да приемеш очевидното — оповестява царят на Олимп. — Смъртните хора са си такива и никога няма да можеш да промениш съдбата им.
Подир това заключение Зевс се преобразява във величествен лебед и отлита в посока към планината.
Гледам го как изчезва на хоризонта.
— Играта завърши ОКОНЧАТЕЛНО! — съобщава богинята на справедливостта, взирайки се неодобрително в мен.
Зрителите по пейките въздъхват с облекчение.
Богът на хората акули се взира в мен с искрящи от омраза очи и вдига показалец с неприличен жест. Без да му мисля повече, вдигам моя анх и го насочвам към омотаната в окървавени превръзки глава. Раул, разбрал намерението ми преди всички останали, посяга да ме спре. Ксавие Дюпюи сякаш се е вселил цял в изпънатия си пръст и страшно се удивява, когато мълнията изскача от моето оръжие. Главата на бога на хората акули се отделя от врата, издига се във въздуха, после след кръгова траектория пада на земята, отскача като тежка топка и се удря в долните стъпала на амфитеатъра. Тялото си е още изправено, но ето че пада на колене. Остава така, с изпънати рамене. От сънните артерии ритмично, на тласъци, блика кръв. После то се просва напред.
Усмивките се превръщат в ужасени гримаси.
Кентаврите вече са реагирали. Застрелвам най-близкия, другите застиват, пръхтейки. Решителността ми ги впечатлява. Духвам по дулото на моето оръжие и го захвърлям пред себе си.
Атина нарежда на кентаврите да ме заловят, преди да съм извършил други безобразия. Оставям се да ме хванат, без да оказвам съпротива, докато другите човекоконе събират останките на онзи, който бе бог на хората акули.
Ето, това е то.
С измъчени изражения, бледи лица и зацапани тоги Едит Пиаф, Жан дьо Лафонтен, Гюстав Ефел, Жорж Мелиес, Симон Синьоре, Тулуз-Лотрек, Франсоа Рабле, Бруно Балар и Раул Разорбак ме измерват неразбиращо с очи. Над пейките, върху екраните астронавтите орли продължават да подскачат радостно върху чуждата планета с по-слабо притегляне. При нас здрачът прорязва розови линии по почти бледоморавото небе.
Атина чуква с копието си, за да бъде съобщението по-тържествено.
— Победител е… Раул Разорбак. Ръкопляскания.
— Сега нека да изгледаме целия финал. Нов удар по гонга.
Ето че по екраните се ниже на бърз ход цялата история на „Земя 18“ от всички гледни точки. Първият океан се разлива по повърхността й подир стопяването на ледовете, изискано от нашия първи преподавател Кронос. Появяват се бактерии, водна растителност, едноклетъчни, риби. Първите континенти се издигат над водната повърхност. Рибите се превръщат в гущери, гущерите — в динозаври. От бърлогите си излизат млекопитаещи с различни размери, разноцветни птици изхвръкват от гнездата. Най-сетне се явяват и първите хора, отначало номадски племена, после вече са в оградени селца. Опитомяват коне, прибират кучета, започват ритуални погребения, следват земеделие, тъкане, колелото, ковачницата, грънчарството, зидарството. Първи масови войни. Построяват се антични градове с високи каменни стени околовръст. Следват пазари, пътища, акведукти, училища, замъци, ателиета, парни двигатели, бензинови двигатели, електромотори, фабрики, пушки, автомобили, самолети, телевизии. Всичко никне, расте, променя се, развива се, за да завърши с излитането на ракетата на орлите сред бушуващи пламъци.
Раул прави дълбок поклон, приветствайки тълпата, която ръкопляска и скандира името му:
— Разорбак! Разорбак!
Хвърлят му цветя, лаврови венци, послания, привързани с панделки.
— Този тук да бъде хвърлен в затвора — посочва ме с пръст богинята на справедливостта. — Утре ще го съдим. Ще плати за престъпленията си.
Всички ме гледат. Афродита сякаш е потресена, но не смее да се намеси и предпочита да извърне очи.
Промълвявам:
— Прости ми, Мата Хари, провалих се…