Бернар Вербер
Загадката на боговете (21)

21. Народът на орлите

Небостъргачи, обкръжени от реещи се птици, широки авенюта с множество осветени кина, дълги редици от жени и мъже в смокинги, очакващи да влязат в мюзикхоловете на централната улица, първи задръствания от лъскави автомобили — град Нова Орлия, столица на страната на хората орли, се намира на хиляди километри от акулските нашественически войни.

Всеобщият климат е безгрижен, звучи ритмична музика, танците са забавни. Всички си спомнят историята на своя народ. Столицата Нова Орлия е основана преди над четиристотин години от колонисти — хора орли, избегнали упадъка на своята империя на стария континент.

Следвайки принципа на хората делфини „когато нещата вървят зле, качвай се на кораб и заминавай“, техните деди са съоръжили кораби и са се прехвърлили на друг континент, от другата страна на океана.

Там хората орли лесно се справили с местните племена, изоставените от своите богове хора пуяци, и се заселили окончателно. Издигнали внушителни градове, съперничещи по отношение на технологиите с най-хубавите тогавашни столици. Те се смятаха за пионери в един нов свят, ала си спомняха разкоша на някогашната империя на орлите, която според тях бе предвестник на всичко модерно.

Когато до тях бяха достигнали първите сведения относно нашествията на хората акули на стария континент, президентът на републиката на орлите бе направил обръщение по радиото.

„Да запазим спокойствие… Събитията, които се развиват от другата страна на океана, не ни засягат пряко.“

При това положение засега индустриалците орли се задоволяваха да продават стомана и петрол на воюващите страни от двата лагера — както на хората акули, които се нуждаеха от все повече оръжия, така и на хората лисици, които отбраняваха своя остров. Сред населението от хора орли мненията бяха разнопосочни. Повечето смятаха, че в името на пацифизма и на безметежността не трябва да се включват в този чуждестранен конфликт. „Да не изпращаме нашите синове да се бият из далечни земи, над които, тъй или иначе, нямаме никакви права“… „В крайна сметка това не е наша война“… Такова бе заявеното ясно отношение на повечето хора орли. „Няма какво да спечелим, може само да загубим.“

Някои орли — актьори, певци, профсъюзни дейци, политици — дори не криеха предпочитанието си към харизматичния Пречиствач.

Простият му и ясен изказ, неговият култ към силата и насилието, неотстъпчивостта му привличаха слабите натури. Дори интелектуалците и индустриалците се поддаваха на чара му. Те признаваха военния му гений, икономическия възход на страната му и не се колебаеха да предричат възможен съюз между орли и акули, с цел да бъде победена опасната, революционна и утопистка Мечкария.

Единствено малцинството на хората делфини, живеещи в държавата на хората орли, се осмеляваше да ратува за спирането на тираничния расист. За тях обаче се казваше, че са „предубедени“ и солидарни с другите хора делфини, които си имали „дребни административни неприятности“ в земите на акулите. Никой не ги слушаше. Някои интелектуалци и свободомислещи хора орли също бяха съгласни, че Пречиствача трябва да бъде спрян. Според тях, след като завладее стария континент, той би могъл да пожелае да завладее и новия. „Нима не казва дословно в книгата си «Моята истина», че смята да пороби всички други народи, за да служат на хората акули?“

Правителството на орлите се колебаеше дали да се включи във войната. Стратезите от генералния щаб проповядваха сдържаност. По-добре било да се изчака всички воюващи да бъдат действително изтощени и да се нанесе удар, когато техните свежи войски ще променят нещата. Междувременно президентът на орлите дискретно бе увеличил производството на оръжейните заводи, ей така, за всеки случай. Бе разумен мъж и знаеше, че са необходими нови оръжия и върхови технологии, за да се излезе срещу опитната и мощна армия на хората акули.

Стори му се, че моментът е назрял, когато пречистваческите войски бяха спрени в Мечкария от… студа.

Действително територията на хората мечки се намираше на север и зимите там бяха крайно сурови. Акулските войски заседнаха край един голям мечкарски град. Танковете и транспортните им камиони затъваха в калта и в снега.

За да ги забави допълнително, мечкарският диктатор, който най-сетне бе прогледнал, не се бе поколебал да изпрати на сигурна смърт стотици хиляди бойци мечки, които мряха като мухи в битките с нападателите.

Настъпи и денят, когато изтощените акули преживяха първото си поражение. Акулската армия бе толкова отпаднала заради зимата, че вече не можеше да надделее над ордите от войници мечки, които прииждаха на непрестанни вълни. След като завладяха един от най-големите градове, акулите бяха принудени да се оттеглят, оставяйки там много мъртви, ранени и пленници.

Внезапно митът за непобедимия акулски войник се бе сринал.

Военните стратези орли решиха да проведат мощна офанзива на западния фронт. Щяха да се приближат по море и пехотата трябваше да дебаркира.

Въпреки многобройността си, технологиите, мотивацията и ефекта на изненадата армията на орлите силно се затрудни да навлезе по окупираните от акулските войски брегове. Времето бе лошо. По небето шареха мълнии и понякога падаха върху металните баржи. Лашкани от вълните, войниците бяха в лошо състояние, залитаха. Картечниците отсреща ги покосяваха лесно. Акулите бяха построили бункери по всички западни брегове. Първите дебаркирали орли бяха избити, прииждащите подир тях — отблъснати.

От тази офанзива зависеше съдбата на планетата. Всяка минута бе решаваща. Дори атмосферните условия можеха да преобразят нещата. Най-сетне слънцето разпръсна облаците, трета вълна от особено храбри бойци орли успя с цената на много жертви да се изкачи по брега, зад дюните. Тогава надеждата в антиакулския съюз покълна отново.

Ала войната още не бе спечелена. Виждайки, че двата фронта — източният и западният — им готвят изненади, акулите предприеха голяма кампания на ускорено изтребление на делфините. „Така поне, ако изчезнем ние, нека с нас да изчезнат и всички делфини. За нас е въпрос на обществено спасение да отървем света от тези паразити. Това е наш свещен дълг. Ние сме преди всичко против делфините!“, заяви Пречиствача пред тълпите свои обожатели. Най-войнствено настроени бяха децата в униформи.

Обучавани от най-ранна възраст да бъдат готови да загинат за пречистваческата кауза, те бяха дълбоко предани на своя диктатор. Специална подготовка и постоянно промиване на мозъците ги подготвяше за живот, изпълнен с ненавист към делфините.

Човешките кланици ускориха темпото на масовата смърт.

Всичко вече бе въпрос само на време. На западния фронт войници акули, побеснели от непрестанните поражения, затваряха цивилни хора в храмовете и ги подпалваха, та хората да изгорят живи. Дърветата по източния фронт бяха обкичени от цивилни мечкарци, висящи обесени като злокобни плодове.

Още на деветгодишна възраст акулските деца бяха включвани във фанатични, самоизтребващи се отряди, които се взривяваха при допир с вражески части, крещейки: „Слава на Пречиствача! Смърт на делфините!“.

Макар победата да клонеше към лагера на орлите, напредването на бойните им единици бе трудно. Антиделфинските фабрики за смърт работеха на пълна мощност и комините им бълваха черни облаци дим от изгорели тела.

Дълго време оставаше неясно как ще завърши световната война. Група акулски генерали, стремяща се да прекрати смъртоносната лудост на Пречиствача, се опита да го убие, залагайки бомба под писалището му. В последния миг обаче интуицията му го спаси, бе се прикрил зад тежка дървена маса. Тогава той нареди чистка в собствения си генерален щаб, като остави в него само най-бясно настроените за бой до смърт в неговата борба срещу това, което той наричаше „световен делфински заговор“.

Смъртните се биеха по суша, по въздуха, по водата и под нея благодарение на подводничарските технологии, в които акулите нямаха равни.

Касапниците нямаха край. Сякаш цялото човечество бе обзето от самоунищожителна енергия, която го поглъщаше, требейки, без да подбира, военни, цивилни, мъже, жени, деца и старци. Нито един континент, нито един остров, нито една страна не бе успяла да се съхрани от разрушителната лудост. Светът бе ясно разделен между онези, които бяха на страната на акулското знаме, и онези, които се наредиха зад знамето на орлите. Акулските учени все по-изобретателно успяваха да произвеждат все по-смъртоносни оръжия. Те изработиха пълни с взривни материали ракети, които летяха високо в небето, като достигаха до най-горните слоеве на атмосферата, и падаха в градовете на хората лисици.

Накрая изтощените акули видяха как техният защитен фронт се огъва, скоро столицата им бе подложена на бомбардировки, а после — обсадена. Пречиствача предпочете да се самоубие. Преди да умре, той отново заяви: „За всичко са виновни делфините! Нека всички, които са ме обичали, да посветят живота си на тяхното унищожаване!“. Бе подписано примирие.

Антиделфинските фабрики за смърт действаха докрай, дори подир подписването на примирието старателни акули се преструваха, че не са получили заповеди, и продължаваха да избиват максимален брой делфини.

След като мирът бе възстановен, постепенно се разкриха размерите на антиделфинския бяс и ненавист.

Народът на орлите се оказа пълен победител в тази световна война. Славата му бе ненакърнима.

Оръжейната му индустрия, работеща на пълни обороти, бе пришпорила икономиката, нямаше безработица. Политическото му влияние се простираше над цялата планета. Всички държави една подир друга му се кълняха във вярност. Подир ужасите на войната всеки искаше успокоение. Създаде се организация за обединение на всички страни по света и, естествено, нейно седалище стана Нова Орлия.

След като се бяха отнесли гостоприемно към най-добрите делфински учени, преди те да бъдат унищожени заедно със знанията си, хората орли напреднаха още повече в технологично отношение. Благодарните делфини се впрегнаха да им служат най-старателно. Създадоха първите компютри. Вдъхновявайки се от трудовете на Свързвача, построиха първите електрически централи с ядрена енергия.

Един акулски учен, прехвърлен там подир примирието, допринесе за изработването на ракета от същия тип като онези, които бяха послужили за обстрелване на лисичия остров. Този път обаче стремежът бе да се достигне колкото се може по-високо в небесата, та дори да бъдат изпратени астронавти на друга планета. Подир години на налучкване и неуспехи инженерите съумяха да произведат ракета, която да излети с астронавти вътре, за да достигне до най-близката планета.

Дойде мигът на излитането. Всички смъртни на „Земя 18“ следяха събитието по радиото или по телевизията.

Ракетата се издигна, премина през космическото пространство, достигна целта си и модулът с астронавтите се отдели от нея. Те се приземиха на другата планета.

Първият излязъл астронавт изрече задъхано в микрофона под своя шлем изречението, което му се бе присънило предната нощ:

— Ние спечелихме!

И заби орловото знаме в прашната скала на чуждата планета.