Бернар Вербер
Загадката на боговете (15)

15. Богоубиецът

Артемида ми заповядва да хвърля оръжието и да вдигна ръце. Няколко кентавъра вече ме обкръжават застрашително.

Аз не й обръщам внимание и хващам здраво богоубиеца.

— Защо? Защо?

Поваленият от мен изкривява лице, втренчва се в мен и произнася:

— Тази игра е гнусна. Казах ви, повторих ви: не можем да си играем, не е „редно“ да си играем с по-слаби от нас същества и да ги караме да страдат. Да бъдеш бог чирак не е като да измъчваш животинки, за да си правиш експерименти или да ги използваш в състезания. За всичко е виновна отвратителната система в Олимпия. Исках да убия всички ученици, за да няма победител. Провалих се. Докато има оцелели ученици, играта ще продължава и смъртните на „Земя 18“ ще се мъчат, за да забавляват боговете. Провалих се.

Артемида ме заставя да го пусна. Около нас се събира група.

— Опитах се и се провалих… — повтаря той. — Умолявам ви, откажете се да играете, всички. Никой няма право да си играе със смъртните, те не бива да плащат заради нашите лични амбиции.

Значи е бил той.

Помня, че една от първите му жертви, Бернар Палиси, бе успял да промълви буквата „Л“. Била е първата буква на името му. Люсиен Дюпре.

Доколкото си спомням, този кривоглед човек беше оптик. Беше зле с очите, но се бе проявил като най-добър ученик при първата игра. Тъкмо той бе успял да спаси през време на лекцията на Кронос, бога на времето, човеците, за които бе отговарял. Така бе създал хипарска комуна, празнична и равноправна, посред периода на терор и хаос при края на света на „Земя 17“.

Когато Кронос впоследствие бе заявил, че това е само игра и че щом вече сме разбрали правилата й, планетата чернова „Земя 17“ трябва да изчезне, за да се появи „Земя 18“, Люсиен Дюпре бе изпаднал в силен гняв. Беше ни призовал да осъзнаем несправедливостта на тази игра и прекомерната власт на боговете чираци над горките смъртни, смятани направо за играчки.

„Това не са светове, а кланици“, бе заявил той.

Люсиен Дюпре ни бе умолявал да не продължаваме тази изтребителска игра и всички заедно да се опълчим срещу олимпийските наставници. Ние обаче се бяхме покорили и той бе излязъл от играта. Бе подметнал малко преди това: „Ако това е да си бог… мен не ме бройте“.

Естествено, ние смятахме, че кентавърската полиция го е екзекутирала и рециклирала в химера, както всеки провалил се ученик. Всъщност нищо подобно, ситуацията е била необичайна и никой не му е обърнал повече внимание. Трябва да е бродил сам из гората, все тъй обзет от гняв.

До момента, когато е открил отговор на въпроса. Щом не може да спре играта, пробуждайки нашата съвест, ще я прекрати, изтребвайки един подир друг всички участници…

Като си помисля, че осъдихме Прудон само защото бе анархист. Същинският противник на играта е бил този скромен оптик идеалист, отличен ръководител на смъртни, който обаче не прие правилата, наложени от господарите на Олимпия.

Зениците му застиват. Устата се изкривява. Затварям завинаги очите на Люсиен Дюпре, убиеца на моята любов.

Кентаврите вече се канят да вземат тялото му, за да го положат на носилка и да го отнесат. Атина, богинята на справедливостта, излиза напред, яхнала Пегас, със совата на рамото и с копието в ръка.

— Пенсон, не вие въздавате правдата — произнася тя. — Насилието е забранено на Еден. Това е ненакърним закон. Анхът никога не бива да се насочва към някое същество.

Пък било то и ренегат. Било то и убиец.

Дишам тежко. Взирам се в нея, не съм притеснен.

— Впрочем също и ексхибиционизмът. Дори не си давам труд да се прикрия.

— Публиката чака достатъчно. Да вървим и този финал най-после да започне — приключва с речта Атина.

Пристигаме в амфитеатъра, без да губим повече време. Тълпата се разполага по пейките, докато кентаврите бият своите барабани.

Грифони включват отново големите единайсет пана екрани, където ще се прожектират картини от столиците. Дванайсетият, на Мата Хари, остава невключен.

Давам знак да ми предоставят нов, зареден анх. Една харита притичва, подава ми инструмента за божествена работа, а също така чиста туника и чиста тога.

Не бива вече да мисля за Мата Хари. Нито за Едмон Уелс. Нито за Люсиен Дюпре. Трябва да се съсредоточа в играта, за да победя.

Другите ученици обсъждат тихо нещо. Явно са им разказали какво се е случило.

Озоваваме се, цялата единайсеторка, срещу дванайсетте олимпийски богове.

Атина изисква мълчание.

— Наложи се да уредим някои „последни формалности“. Сега играта наистина вече предстои.

Тя удря гонг, който отеква из амфитеатъра.

Изтичваме към кълбото по средата. Всеки си избира стойка или стълба.

Аз се покатервам на висока стълба. Сега съм досами стъклената повърхност.

— Нека учениците да разгледат играта във вида, в който тя се оказа при последното състезание!

Отново гонг.

Като в безтегловност съм.

Ръцете ми треперят, поставям моя анх върху повърхността на кълбото и доближавам око до свръхмощната лупа.

Отначало различавам само човешки тълпи, като някакви насекоми. Нагласям колелцето на вариообектива и виждам.

Моята столица на хората делфини е частично окупирана от хората соколи, които са се съюзили с хората лисици, за да завладеят моята територия. Хората лисици се занимават с полицейската работа, а хората соколи са се намножили в моя град, но разполагам все още с голяма общност от хора делфини, която спазва нашата традиция в самата столица, макар и само в определени квартали.

Отново регулирам образа, за да променя гледната точка.

Макар храмовете на хората делфини да са често опожарявани, макар гробовете им да са осквернявани, макар археологическите им ценности да са взривявани, а те самите да са насилвани да приемат друга вяра, традицията си остава жизнена.

Полуугаснали искрици, които трябва да разпаля с моя дъх.

Потърсвам другите ми делфински общности, пръснати из чуждите територии.

Не са много добре. Често моите хора делфини са скупчени във вехти, нехигиенични и изолирани квартали. Докато ме е нямало, са се водили доста клеветнически кампании против моя народ и се е стигнало до масови изтребления, особено от страна на хората кози, а напоследък — и от хората мечки.

Нападнати от расистки изстъпления, избивани, моите общности са намалели, били са асимилирани или обърнати в друга вяра. Много от тях живеят в нищета. Едно-единствено малко предимство е, че в редките случаи, когато са оцелели, са успели да станат извънредно издръжливи.

Ваксинирани са срещу глупостта.

Преглъщам.

Значи, това е цената на моето планинско приключение, отвело ме до великия Зевс. Раул и другите ми съперници също изглеждат обезпокоени. Проверяват разположението на своите фигурки върху планетарната шахматна дъска. Ще спечеля заради теб, Мата. Трябва да шашна всички с нова стратегия.

Шумолят крилца. Развяла рижата си коса, мушичката каца на рамото ми като мъничък ангел пазител, дошъл да ме окуражи.

Атина още не ни е дала знак за начало. Чакаме. От мястото, където се намирам, различавам Едит Пиаф, покачена на грамадна стълба, опряла пръст в средния бутон на своя анх. Раул също е стиснал в ръка неговия и прилича на работник, готов да включи своята горелка.

Гюстав Ефел почиства обектива на своя анх. Жорж Мелиес се е съсредоточил. Отдалеч сигурно приличаме на медицински екип, зает да оперира едно грамадно яйце.

Върху екраните над пейките отново се редуват кадри от столиците с горни гледни точки.

Затварям очи. Стотици мисли кръжат в съзнанието ми.

Да подсиля силните си позиции, а не да се мъча да оправя слабите.

Не си струва да въоръжавам моите хора делфини. Те са по-малобройни от останалите и понеже според традицията уважават живота, винаги ще бъдат по-малко боеспособни и неизменно — победени.

Какво пък, ще изневеря на добрия стил, при настоящото положение просто нямам избор. Ще създам пророци. Не един, не двама, а трима. Та да съм сигурен, че поне един ще успее. Не религиозни, а „светски“ пророци, които обаче ще проповядват истински революции на духа. Просто нямам избор. Трябва да победя. Ще действам в три успоредни направления: икономика, наука, психология.

Трима гении. Три бомби. Остава да видя къде да ги разположа.

Мата Хари ме посъветва да внимавам с хората акули. Отлично, ще посея моите зрънца на тяхна територия. Цветята никнат най-добре върху компост.

Съсредоточавам се, за да си представя моите трима пророци. Да не мисля за болката от загубата на Мата.

Трябва да победя заради нея.

— Внимание, готови?…

Атина вдига пак чукчето и сякаш на забавен каданс удря гонга за трети път.

Металният звън ехти протяжно из амфитеатъра.

Див, мощен възглас се носи откъм стълпените зрители.