Бернар Вербер
Загадката на боговете (13)

13. Богоубиецът

Без дори да увия кърпата около бедрата си, аз се втурвам гол по посока на женския хамам.

Само не това. Каквото ще да е, но не и това!

Тичам по белите мраморни коридори. Когато най-сетне се добирам до помещението, там са се скупчили хора. Разблъсквам всички и виждам едно тяло, проснато сред локва кръв. Мата Хари.

Притискам я към себе си.

— НЕ-Е-Е-Е!

Разтърсвам безжизненото й тяло и се изправям с вопъл:

— Само не тя! Нека аз да съм вместо нея! Заменям живота си срещу нейния!

Вдигам юмрук.

— Ей, ти, Боже! Велики Боже, създателю на Вселената или който и да си, който взимаш решенията, ако ме чуваш — нямаш право да постъпваш така! Давам ти друг шанс. Ако можеш всичко, върни времето. Направи промяна. Направи я или ще те съдя. Ще ти кажа, че ако си бог и оставяш това да се случи, за мен ти не си бог на любовта, а бог на смъртта. Наслаждаваш се, наблюдавайки нашите нещастия! Даваш ни неща само заради удоволствието да гледаш нашата болка, когато си ги взимаш обратно. Нямаше право да постъпваш така, нямаше право. Дай заден ход. Върни се във времето, да преработим историята, Велики Боже, призовавам те да върнеш времето до мига, преди този ужас да се…

Прекъсва ме слаб гласец.

— Млъкни!

Това е Мата Хари. Тя е още в съзнание. От устата й тече кръв.

— Късно е. Няма връщане назад. Сега, ако ме обичаш… млъкни и победи. Победи заради мен.

— Мата…

— Моля те, победи… Обичам те, Микаел. Победи заради мен!

После тя затваря очи. Зад мен чувам харитите да промълвяват:

— Беше мъж в тога, носеше гръцка театрална маска.

Скачам на крака.

— Появи се, като счупи един прозорец, стреля от упор, успях да видя всичко — обажда се друг глас.

— Избяга натам.

— Накъде?

Грабвам анха на Мата Хари и без да си дам труд да се обличам, хуквам по безкрайните тъмни коридори.

Зейнала тежка дъбова врата е отворена в посока, обратна на арената. Просветва. Намирам се сред широка улица на Олимпия. Тя е пуста. Отново е започнал да духа вятър, но аз не усещам хлад. В тялото ми кипят адреналинът и гневът. Една фигура се е устремила на запад. Пипнах го.

Той се насочва към портата, през която се влиза в града.

Прицелвам се и стрелям от голямо разстояние. Не го улучвам. Извиквам. Дори не знам какво викам. Просто начин да излея гнева си.

Той се обръща, явно ме вижда и побягва, завивайки, за да се насочи към синята гора. Ще изчезне сред растителността.

Пак стрелям от прекалено голямо разстояние и не го уцелвам. Тичам. Не го виждам вече.

Спирам се задъхан. Въртя се на място. Тогава се появява малка пеперудка с миниатюрно женско телце. Косата е рижа, очите — зелени. Мушичката!

Херувимката отваря уста и изплезва дългото си като лентичка езиче, показвайки ми посоката. Хуквам.

Сърцето ми бие силно в гърдите. За пръв път изпитвам бясно желание да убивам.

Херувимката хвърчи пред мен, води ме. Минавам през гъсталаци и стигам до една полянка. Богоубиецът е тук, но не е сам. Някой друг е изправен срещу него, със същата маска и със същата парцалива тога.

Те обаче не ме застрашават. Прицелили са се един в друг със своите анхове.

Вдигам оръжието си и се колебая, насочвайки го ту към единия, ту към другия.

— Не стреляй, Микаел, аз съм — казва дрезгав глас иззад една от маските.

— Кой „ти“? — питам аз.

— Аз, Едмон! — заявява глухият глас.

— Едмон Уелс е мъртъв — отговарям аз и насочвам оръжието си.

— Не, ще ти обясня.

— Не, аз ще ти обясня, Микаел — обажда се онзи насреща със сходен глас. — Аз съм истинският Едмон Уелс.

— В такъв случай имам въпрос към възкръсналия Едмон Уелс: какъв беше нашият девиз?

Двамата мълчат. Единият кашля. Другият също се задавя.

— Аз съм с теб. Трябва да го пречукаш — обажда се най-сетне левият.

— Не, аз съм — отвръща другият глас.

— Свалете маската — казвам нервно аз. — Така наистина ще видя кой кой е. Драги Едмон Уелс, щом си ти, нищо няма да изгубиш, ако смъкнеш маската си.

— Ако помръдна, той ще стреля — казва единият.

— Не, той ще стреля — отговаря другият.

Двата гласа си приличат. Само дето единият е малко по-дрезгав.

— Бързо го гръмни — съветва десният.

Стрелям по онзи, който е проговорил.

Той пада назад. В същия миг другият си сваля маската.

Това е Едмон Уелс. С триъгълното си лице и високо разположените уши прилича малко на Кафка. Очите му блестят, кашля.

— Защо не ми каза девиза?

— Кой точно? Много бяха. „Любовта за меч, хуморът за щит“. „Напред към неизвестното“. Или още по-старият: „Ти и аз срещу глупаците!“

Преизпълнен съм с объркани чувства: боли ме, че загубих Мата, радвам се, че отмъстих, и ми е приятно, че срещам отново моя наставник.

— Не познах гласа ти — казвам аз.

— Простудих се, спейки в гората. Навярно имам някакъв фарингит, но ще ми мине.

— Мислех те за умрял…

Моят стар водач ми се усмихва.

— Не, успях да избягам от бърлогата на Атлас и останах в гората именно за да наблюдавам и обезвредя този тук.

Видоизменяйки един пасаж от Енциклопедията на относителното и абсолютното знание, заявявам:

— „Можеш да разбереш една система само като се измъкнеш от нея.“

Той въздъхва.

— Много жалко за Мата Хари, подозирах, че богоубиецът ще действа покрай финала, но реагирах твърде късно.

Навеждам се и дръпвам маската на проснатия мъж. Най-сетне ще узная кой е прословутият богоубиец.

Виждам го и правя крачка назад от изненада.

Ама че работа, очаквал съм да е кой ли не, само не той.

В далечината тълпата от преследвачи се е спуснала към нас.

Едмон Уелс ме зарязва.

— Засега предпочитам да се скрия. Скоро пак ще бъдем заедно. Основното е да победиш, Микаел, не можеш да си представиш до каква степен е важно това. Да победиш!

Той изчезва. Другите са вече тук. Начело на притеклата се тълпа е богинята на лова Артемида, яхнала един кентавър, която се е прицелила в мен със своя лък.

Тя се навежда над тялото на богоубиеца, повдига маската и изкривява лице с отвращение, а после и с почуда. Само промълвява:

— Значи е бил той…