Бернар Вербер
Загадката на боговете (1)

1. С глава сред звездите

Сън.

Сънувам.

Сънувам, че съм човек и водя нормален живот.

Събуди се…

Не отварям очи, за да си остана в света на моето съновидение.

— Ей, събуди се!

Дали сънувам, че ме карат да се събудя, или наистина някой ми говори?

Стискам клепачи, за да се защитя от реалността, която вече не искам да видя.

В моя сън спя спокойно в легло от черно дърво с бели памучни чаршафи, в стая със сини стени, по които са накачени снимки на залязващо слънце.

Чувам през прозореца как потеглят коли, как ръмжат дизелови автобуси, как отекват раздразнени клаксони, как гукат гълъби. Включва се радиобудилник.

— Хайде, ставай!

От главата ми ли идва това? Една ръка ме разтърсва.

— Събуди се, Микаел!

Частиците от моя сън — коли, автобуси, дървета — се откъсват, отлитат. Изненадани хора изчезват от улицата със засмукващ звук. После грамадни сгради, къщи, асфалтови пътища, тротоари, морави, гори, пръстта и пясъкът, оформящи горния слой на планетата, биват изцедени и накрая остава само едно кълбо, гладко като билярдна топка. Планетата се свива.

Скачам на крака, за да напусна мъничката ми планета, и плува сред небесното пространство, за да намеря пътя си между звездите.

— Събуди се най-после!

Изоставям едната реалност и се прехвърлям в другата.

— Ставай, Микаел! Трябва да побързаш!

Разтварят се розови устни, откриващи тунел, в дъното на който различавам небце, език, лъскави зъби. Далеч навътре трепти глътка.

— Ако обичаш, не заспивай пак — отронва устата. — Не ни остава много време!

Ококорил съм се широко и виждам чия е устата. Жена с кръгло, хубаво лице, с дълги навити кестеняви коси, с жив поглед. Тя ми се усмихва и ми се струва невероятно красива.

Разтърквам клепачи.

Намирам се в стая с висок таван и стени от дялани камъни. Сребристите чаршафи са копринени. Различавам през широко разтворения прозорец планина, чийто връх се губи сред облаците. Всичко е спокойно. Свежият въздух мирише приятно на цветя и на трева, мокра от росата. Няма снимки на залязващо слънце, няма и радиобудилник.

Сега вече си спомням.

Казвам се Микаел Пенсон.

Бях смъртен: лекар анестезиолог, грижех се за лекуваните от мен пациенти. Бях ангел. Носех отговорност за три души, които подкрепях в последователните им съществувания.

Станах бог (или поне бог чирак). Натоварен със съдбата на цял един народ, който се стремях да водя колкото се може по-дълго през вековете.

Намирам се на Еден, планетата школа на боговете, в някакво кътче на Космоса, и се опитвам да бъда най-добрият от курс, наброяващ сто четирийсет и четири богове ученици, които се състезават.

Вдишвам дълбоко. Последните ми преживелици се прескачат в съзнанието ми.

Помня, че моят народ претърпя голямо премеждие, помня, че избягах, че се изкатерих по планината, за да открия какво представлява светлината, проблясваща сред мъглата около върха й.

Все това желание да издигна съзнанието си до измерението, което го надхвърля…

Срещу мен възхитителната жена се взира с кафявите си очи в моите очи и добавя:

— Няма и секунда за губене, Микаел. Трябва да вървим веднага!

Облягам се на възглавниците и най-сетне успявам да произнеса:

— Какво става?

— Става това, че откакто те няма, изминаха седем дни. През тези седем дни божествената игра продължи без теб. Подир един час ще е финалът. В края на играта ще научим кой бог чирак ще бъде обявен за победител и ще има привилегията да мине по Елисейските полета, за да се срещне лично с Твореца. Това става.

Финалът на божествеността е днес? Не, не може да бъде!

Сънят се превръща в кошмар.

— Размърдай се, Микаел! Ако не си готов след няколко минути, всичките ни усилия ще са били напразни. Народът ти ще загине и ти ще изгубиш.

Тръпки полазват по гърба ми. Внезапно осъзнавам напълно откъде съм, кой съм и какво ми о става да свърша. Страх ме е.