Джон Сандфорд
Вледенени жертви (6)

6

Жълтокосото момиче седеше върху кушетка със счупени крака, пушеше «Кемъл» без филтър и решаваше задачи по математика. Старецът Шулер ще я награби, ако не привърши и с десетте. Тя мразеше Шулер. Той имаше начин да я притеснява.

Възглавничките върху кушетката бяха оплескани с кока-кола и кафе, безформено сплескани от набръчканата тапицерия. Братът на жълтокосото момиче бе забелязал тази кушетка, докато седял на улицата в една късна дъждовна вечер, чакайки ежегодната пролетна уборка на вехтории, и я бе довлякъл сам. Почти като нова, с изключение на възглавничките.

Тя въздъхна като си играеше с дима от цигарата. Издуха го навън. Опитваше се да мисли. Отсреща жената с писмата, как й беше името, блондинката, преглеждаше и разбъркваше буквите в «Колелото на съдбата». Обърна две «т» и публиката аплодира.

Един влак пътувал на запад с двадесет и пет мили в час. Друг влак пътувал на изток с четиридесет и пет…

Лайна.

Жълтокосото момиче погледна отново към телевизора. Жената с буквите бе облечена в бяла копринена рокля с дълбоко изрязано деколте, все едно платът бе просто прихванат, с подплънки на раменете. Добре изглеждаше в роклята — но имаше и външността, и тялото за това.

Жълтокосото момиче се оглеждаше всяка сутрин в огледалото от вътрешната страна на вратата като повдигаше малките си гърди с ръце, притискаше ги да образуват цепка, вглеждаше се в себе си отстрани и отпред, откъм гърба иззад рамо. Беше пробвала всички дрехи на Роузи и някои на брат си Марк. Ризите на Марк бяха най-хубави. Следващото лято ще слиза с тях в центъра, до Джук, без сутиен. Ако леко потъркаше зърната на гърдите си, те се втвърдяваха и леко изпъкваха през материята на тениската като извиеше гръб. Много секси.

Ако разстоянието между влаковете е двеста мили, колко дълго ще…

По пода до краката й бяха разпилени остатъци от пликчетата «Доритос». Кръгъл картонен поднос, белязан с омазнени трохи от замразен шоколадов кейк, се бе разположил върху изкорубената маса за хранене с телевизора. Алуминиевият пепелник бе препълнен с угарки и тя току-що бе хвърлила горящ фас в отвора на почти празна кутия кола. Фасът тлееше във влагата на дъното и вонята на горящ влажен тютюн се сгъсти във въздуха, а над всичко това властваше миризмата на застояла утайка от кафе, развалени банани и мухлясал хамбургер.

В «Колелото на съдбата» състезателите бяха открили буквите о-----н-. Тя се втренчи като мърдаше устни. Обръщане? Не, че можеше да е това, просто така си мислиш заради «о» и «н».

Хм. Може да бъде…?

Камионетката заръмжа по пътеката за коли и сърцето й прескочи. Момичето скочи на крака и надзърна през прозореца, видя го да слиза, усети как дъхът й замира. Фаровете му още светеха, и той заобиколи отпред и провери едната гума. Понякога той й приличаше на петел. Тежеше много и имаше онзи обърнат навътре поглед, сякаш нямаше реален досег със света. Имаше избухлив нрав и вършеше неща, за които после съжаляваше. Удряше нея. Удряше Марк. Винаги се извиняваше…

Друг път, когато беше с нея или с Марк, с Роузи или с другите, когато правеха верижно чукане… тогава беше различен. Жълтокосото момиче бе виждало веднъж затворен в клетка вълк. Той седеше зад телената ограда и я наблюдаваше с жълтите си очи. Очите казваха: Ако само бях там навън…

Понякога и неговите очи бяха такива. Тя потрепери — не беше петел, когато гледаше така. Беше нещо друго.

Той беше добър с нея. Носеше й подаръци. Никой никога не й бе носил подаръци — не и хубави — преди него. Майка й можеше да й донесе рокля, купена от втора употреба, или някакви дънки от Кей Март. А той й беше дал уокмен и куп касети, може би вече двадесет. Бе й купил шикозни дънки и бюстие, а на два пъти й бе носил цветя. Карамфили.

И я извеждаше на вечеря. Първо й донесе книга от библиотеката, която показваше различни видове сребърни прибори — тънките вилици за месо, широките вилици за салата, малките ножчета за масло. След като ги изучи всички, те разговаряха за различните видове салати и ордьоври, за супите и десертите. За това да загребваш със супената лъжица навън, а не към теб, да държиш лявата си ръка в скута.

Когато бе готова, го направиха наистина. Тя взе една рокля с разголени рамене на Роузи и някакви ниски черни обувки. Той я заведе в Дълът, в Холидей Ин. Тя бе стъписана от салона, с изглед към Супириър. Винаги щеше да го помни.

Обичаше го.

Нейният старец беше изчезнал преди две години, прогонен от Роузи и майка й, шест месеца преди ракът да убие майка й. Всичко, което той й бе дал някога, са посинените очи. А веднъж я бе ударил отстрани, точно под мишницата, толкова силно, че тя едва дишаше в продължение на цял месец и мислеше, че ще умре.

Беше още по-лош с Роузи — опитваше се да чука Роузи, а всички знаят, че това не е правилно. Когато Роузи отказа да се чука с него, той я даде на Ръс Харпър за няколко гуми.

Когато започна да хвърля погледи на жълтокосото момиче — когато започна да й се показва, да пикае в тоалетната при отворена врата, знаейки, че тя ще мине, когато връхлетя при нея под душа — точно тогава Роузи и майка й го прогониха.

Не че се налагаше.

Нейният старец носеше безформени широки гащи и старомодни фланелки без ръкави, които очертаваха тлъстото му шкембе, увиснало под гърдите му като прасе в хамак. Не можеше да му говори, камо ли да го гледа. Ако някога дойдеше в спалнята й, щеше да го убие.

Каза му го.

И наистина щеше да го направи.

 

 

Този мъж беше различен. Гласът му беше мек и когато я докосваше по лицето, го правеше с върха на пръстите си или с горната им част. Никога не я удряше. Никога. Беше образован. Разказваше й разни неща. Разказа й за обиграните жени и за нещата, които трябва да знаят. За обиграната любов.

Той я обичаше и тя го обичаше.

Жълтокосото момиче отиде на пръсти до двойната спалня и надникна. Роузи бе заспала с лице във възглавницата. От коридора върху нея падаше триъгълник светлина. Единият й крак бе изпружен надолу, увит от коляното до глезена с дебел пласт бинт. Жълтокосото момиче тихичко затвори вратата като придърпа дръжката, докато чу лекото прищракване.

Той се изкачваше към площадката, когато тя стигна до вратата. Носеше торба с продукти. На пода имаше локва студена вода и тя стъпи в нея.

— По дяволите.

Избърса крака си в дрипавата черга и отвори вратата. Едрото му лице бе зачервено от студа.

— Здрасти — каза тя. Повдигна се на пръсти и го целуна по бузата — бе видяла това в старите филми по телевизията и то й изглеждаше толкова… правилно. — Роузи спи.

— Студ — каза той, сякаш отговаряше на нечий въпрос. Блъсна вратата и тя се отдалечи към предната стая, като въртеше бедра под ватирания халат. — Роузи боли ли я все още?

— Да, вие като кучка по цял ден. Докторът пак идва и извади дренажа, но ще мине още една седмица, докато извади конците. Усмърдя цялата къща като извади дрена. От крака й рукна гной.

— Отвратително — обади се той. — Как мина рожденият ден?

— Окей, само че Роузи бе скапана заради крака си. — Предния ден жълтокосото момиче бе навършило четиринадесет. Тя погледна към остатъците от кейка на пода. — Марк изяде почти цялата торта. Приятелят му имаше някаква трева и всички се разкапахме.

— Звучи като добро прекарване. — Бузите му бяха червени като на веселия стар Св. Никола. — Получи ли нещо хубаво? За рождения си ден?

— Петдесетте долара от теб бяха най-хубавото — отвърна тя, като взе ръката му и се усмихна. — Роузи ми подари тениска с «Чили Пепърс», а Марк — албум за уокмена.

— Е, и това звучи доста добре — каза той. Стовари продуктите на кухненската маса.

— Днес в училище имаше едно ченге. Никога не съм го виждала преди — каза жълтокосото момиче.

— О, така ли? — Той извади от торбата стек с шест охладени бутилки вино, спря и я погледна: — Този тип изглежда като задник, едър, нали?

— Доста добре изглеждаше, но сякаш би могъл да бъде доста подъл — отвърна тя.

— Ти разговаря ли с него?

— Не. Но той извика няколко хлапета в канцеларията. Приятели на Лиза.

— Какво са му казали? — Гласът му беше остър, въпросите — резки.

— Ами, всички за това говореха в стола. Никой нищо не знаеше. Но това ченге заведе Джон Мюлер у тях.

— Детето на оня с препарираните животни? — Тънките му вежди подскочиха.

— Да. Джон пътуваше с Лиза в автобуса.

— Хм. — Той порови в торбата, лицето му беше замислено.

— Ченгето разговаря с лекарката — добави тя. — Тази, която се грижи за Роузи.

— Какво? — Той рязко извърна глава.

— Да. Разговаряха в коридора. Видях ги.

— За Роуз ли разговаряха? — Той погледна към затворената врата.

— Не знам, не бях толкова наблизо. Само ги видях да говорят.

— Хм. Той отпуши една от винените бутилки и я подаде на жълтокосото момиче. — Къде е брат ти?

Загриза я ревност. Той си падаше по Марк и му помагаше да напредва.

— При Рики е, работят по колата.

— Пинтото?

— Да.

Мъжът тихичко се засмя, но тя усети неприятна нотка. Той ли ревнуваше? От Рики, че е с Марк? Тя отпъди тази мисъл.

— Пожелавам им всичко хубаво — каза той. Той я фиксираше с поглед, а тя отстъпи и седна на кушетката като отпиваше от виното. — Как я караш?

— Окей — отвърна тя и се извъртя. Опита се да звучи хладно. Окей.

Той коленичи пред нея и започна да разкопчава блузата й. Тя отново почувства онази тежест в гърдите, като че дишаше под вода. Остави настрани виното и му помогна да издърпа блузата й, остави го да я обгърне и да освободи сутиена — беше й показал как може да го прави с една ръка.

Тя имаше твърди като тарталети гърди с малки корави зърна.

— Чудесно — прошепна той. Започна да търка едното й зърно, после се изправи и свали ципа си. — Да опитаме така.

Тя знаеше, че той я наблюдава. Настойчивите му очи я следяха, той отмахна косата от лицето й.

Зад него русата жена от «Колелото на съдбата» обръщаше последната буква.

Две минути пауза — гласеше надписът.

 

 

Когато Айсмън си тръгна, той се насочи към главния път и спря до първия знак стоп. Седеше, пушеше и мислеше за Джон Мюлер и Уедър Каркинен. Появяваха се толкова обезпокоителни факти. Той се опита да ги проследи наум и не успя — те бяха заплетени като свърталище на плъхове.

Ако снимката излезеше наяве и те го идентифицираха, щяха да го съдят за сексуално престъпление. Искаше да спре това. Когато Харпър се обади и каза, че Франк Лакорт има снимката, но не знае кой е на нея, всичко, което искаше бе, да си я вземе. Да я вземе преди да я вземе шерифът.

После бе убил твърде бързо Клаудия и не намери снимката. А сега снимката означаваше, че ще го обвинят за убийствата. Нещо повече — когато я видят, щяха да разберат всичко.

Но все пак той беше в идеалната позиция да следи разследването. Щеше да разбере, когато откриеха снимката. Сигурно щеше да разполага с малко време — поне преди да я види Уедър.

Беше лудост да остави хлапето да вземе снимката. Но имаше нещо в това да се видиш, да се съзерцаваш от разстояние. А сега — видял ли я е Джон Мюлер? Имаше ли копие и дали знаеше откъде е?

Ако намереха снимката, щяха да имат откъде да започнат. И ако я покажеха на достатъчно хора, щяха да стигнат до него. Трябваше да я намери. Може да е изгоряла в пожара. А може и да не е. Може детето на Мюлер да знае всичко.

И Уедър Каркинен. Ако тя видеше снимката, щеше да го познае със сигурност.

По дяволите.

Той свали прозореца на няколко инча и хвърли цигарата в снега.

Веднъж бе познал себе си в един филм. Комедия. Ловци на духове. Глупава сцена — някакъв мръднал, откачалка, бе обсебен от зъл дух и говореше на един кон. Когато кочияшът на кабриолета започна да му вика, откачалката изръмжа, очите му почервеняха и злата сила лумна срещу кочияша.

Много смешно — но Айсмън бе зърнал себе си там, само за миг. Той също имаше някаква сила вътре в себе си, но в това нямаше нищо забавно. Силата бе мощна, не се боеше от нищо, беше всемогъща. Манипулираше събитията иззад кроткото непривлекателно лице. Изригваше, когато бе необходимо.

Той имаше повтарящ се сън, в който една жена, блондинка, го гледаше. Очите й го шибаха безучастно. И той оставяше силата да лумне от очите му, просто един проблясък, който я улавя, и той усеща еротичния й отклик.

Той се чудеше на Уедър. Беше там, гол под болничната нощница, тя го преглеждаше. Той изпусна огъня като се опита да я притисне в ъгъла, но тя сякаш не забеляза. Той се отказа.

Често мислеше за нея след този случай. Чудеше се как й е изглеждал — трябва да си е помислила нещичко, беше жена все пак.

Айсмън погледна към вледенената околност в светлината на фаровете.

Хлапето Мюлер.

Уедър Каркинен.