Джон Сандфорд
Вледенени жертви (5)

5

Утрото дойде с вледеняващ студ. Облаците се бяха разсеяли и ниската, остра като бръснач, слънчева светлина прорязваше червените борове, приютили мотела. Лукас, вдървен от твърде късото легло и твърде високата възглавница, вдигна ципа на анорака си, нахлузи ръкавиците си и излезе навън. Лицето му бе затоплено и меко от бръсненето — въздухът сякаш му удари ледена плесница.

Най-старата част на Грант бе построена върху едно възвишение оттатък магистралата срещу мотела — малки сиви къщи с простори за пране в задните дворове под снега. Кълбести спирали сив дим се виеха нагоре от двеста тенекиени комина и всепроникващият мирис на горящ дъб се носеше из града като мръсен скитник.

Лукас бе израснал в Минеаполис, беше се учил на риболов по градската част на Мисисипи, в сенките на грамадите тютюн, околовръстната железница и мостовете с шест платна — пълна с нефтени петна, износени гуми и умрели шарани, поделящи си място с калните низини. Когато започна да изкарва добри пари, той си купи бунгало на едно тихо езеро в Северните гори на Уисконсин. И започна да изучава малките градове.

Да изучава странните удобства и неудобства на това да познаваш всеки човек, да говори с хора, притежаващи пътища, езера и цели градски райони, носещи името на техните семейства. Хора, които изкарваха хляба си в горите, водеха туристи, отглеждаха ели, залагаха мрежи за бозайници и капани за птици.

Не бе Минеаполис, но на него му харесваше.

Лукас се прозя и заслиза към джипа си, премигваше срещу слънцето, а пресният сняг хрущеше под краката му. От лявата си страна чувстваше приятелски познатата тежест. Аноракът правеше непрактичен кобура и затова той бе увесил своя 45-калибров на рамото. Пистолетът просто бе на мястото си. Имаше известно време, откакто бе носил оръжие. Той докосна ципа, свали го един инч, после се ухили на себе си. Репетиция. Не че ще му потрябва.

Оджибуей Каунти не беше Минеаполис. Ако някой го преследваше тук, щеше да носи ловна или сачмена пушка, а не някакви си скапани 22-калиброви железа. А ако се появеше някой с нещо наистина сериозно, щеше да бъде нужен колкото и някой камък. И въпреки това се чувстваше добре. Той отново докосна ципа с лявата си ръка и мислено пъхна дясната под горнището.

Джипът бе изложен на свирепия студ през нощта, но мотелът осигуряваше подвижно захранване за радиаторите. Лукас измъкна удължителя от захранващия отвор, хвърли кабела на задната седалка, запали двигателя и го остави да работи, докато той си вземе от мотела чаша безплатно кафе.

— Студ — подхвърли той на собственика.

— Ако се застуди още, ще трябва да вкарам вътре и месинговата маймунка — отвърна човекът. Ръсеше остроумия цяла сутрин. — Вземи си и сладка кифличка, правим далавера с тях.

— Благодаря.

Студеният въздух още течеше през вентилационните отвори на радиаторите, когато Лукас се върна, балансирайки кафето и кифличката. Той изключи вентилатора и се отправи към града.

При убийствата в семейство Лакорт съществуваха само две реални възможности, мислеше си Лукас. Извършени са от някой странник, скитащ убиец с цел грабеж, който е избрал къщата поради изолираността й. Или пък са извършени с конкретна цел. Пожарът предполага наличие на причина. Скитникът би завлякъл тялото на Франк Лакорт вътре, би заключил вратите, изгасил осветлението и издухал. Ще има преднина с дни, докато се разкрият убийствата. А с този пожар не можеше да се измъкне с преднина повече от петнадесет-двадесет минути.

Ако е местен човек, означаваше, че е или някой побъркан подпалвач — не много вероятно — или нещо е трябвало да бъде заличено. Нещо, което посочва убиеца. Отпечатъци от пръсти. Семенна течност. Лични документи. Или пък огънят е с цел да се заблуди разследването?

Оръжието, намерено до Клаудия Лакорт, без да е стреляно с него, предполагаше, че в семейството са знаели, че нещо става, но не са се обадили на 911. Ситуацията може да е била все още неясна… хм.

А момичето с отрязаното ухо сигурно е било разпитвано. Още едно предположение, че нещо е ставало.

Образът на отрязаното ухо в пликчето изникна в главата му. Кар се бе навел и повърнал, защото беше човек, както някога е било и момичето Лакорт. По това време вчера тя е била жива, бъбрела е с приятели по телефона, гледала е телевизия, изпробвала е дрехи. Правела е планове. А сега беше овъглена празна черупка.

За Лукас тя бе една абстракция — жертва. Това правеше ли го по-малко човек? Той се полуусмихна при тази интроспективна мисъл — опитваше се да стои далеч от интроспекцията. Вреди на здравето.

Но истината беше, че не го е грижа особено за Лиза Лакорт. Бе виждал твърде много мъртви деца. Бебета в кофи за боклук, убити от родителите си; току-що проходили дечица, пребити и осакатени; тринадесетгодишни, които се застрелваха един друг с непрекъснато ожесточение. Не че възрастните бяха по-добри. Съпруги, убити с юмруци, съпрузи, смазани с чук, хомосексуалисти, нарязани на парчета в лудостта на сексуалната ревност. След известно време всичко това вървеше заедно.

От друга страна, помисли си той, ако това беше Сара… Устата му се присви в тънка линия. Не можеше да сложи дъщеря си до тези образи на насилствена смърт, които бе натрупал през годините. Просто нямаше да си паснат. Но Сара бе почти готова да тръгне на училище, навлизаше в света на по-големите.

Върху кормилото кокалчетата му бяха побелели. Той се отърси от мисълта и погледна през прозореца.

Главната улица на Грант бе поредица от три пресечки с полузанемарени фасади на магазини, като градовете от стария запад. Комбинации, които биха изглеждали странно на друго място, бяха типични за Северните гори: автоматична пералня-книжарница-бар, магазин за индиански сувенири-компютри, сателитни антени-водопроводчик. Имаше две хлебарници, магазин за мебели, гъмжило от застрахователни агенти и посредници на недвижимо имущество, двама юристи. Областният съд бе ниска разхвърляна сграда от камък и стомана в края на главната улица. Група полицейски коли бяха на паркинга отзад и Лукас спря до тях. Един бронко с непознато обозначение «ОКО 3» беше паркиран на мястото за посетители до вратата.

Някакъв сътрудник, който излизаше, му кимна и поздрави «добро утро» като любезно придържаше вратата. Канцеларията на шерифа бе зад втора врата, украсена със смели набръчкани постери против наркотиците и уханията на стар никотин и опънати нерви. Някаква репортерка и фотограф се бяха разположили в зелените столове от изкуствена кожа с белези от изгаряния от цигара и нещо като прорези с бръснач. Репортерката тъкмо оправяше червилото си в златен флакон с малка червена четчица. Тя вдигна поглед, когато влезе Лукас. Той кимна и тя кимна в отговор. На срещуположната стена имаше стоманена врата и прозорец с бронирано стъкло. Лукас отиде до прозореца, погледна към празното бюро зад него и натисна бутона за повикване до него.

— Това само ще ги вкисне — отбеляза репортерката.

Тя имаше конусообразно лисиче лице с дребна брадичка, големи очи и широки, скули сякаш е била специално отглеждана за телевизията. Потърка устни една в друга, после затвори червилото, пусна го в чантата си и му изпрати неотразима усмивка. Операторът беше заспал.

— Да? Вие откъде сте? — попита Лукас.

Репортерката бе много хубава, с шаващи очи и тренирани изражения като неотдавна избраната гейша на всички американски момичета. Уедър никога не би могла да работи в телевизията, помисли си той. Чертите й бяха твърде специфични. Но би могла да бъде филмова звезда.

— Милуоки — каза тя. — А ти от «Стар Трибюн» ли си?

— Не. — Той разтърси глава, но не добави нищо.

— Ченге? — вирна глава репортерката.

— Заинтересован наблюдател — ухили й се Лукас. — Има ли много репортери наоколо?

— Така мисля — бръчка проряза лицето й. — Чух Осмиците да говорят по радиостанциите си, значи са тук някъде, а и Стриб дойдоха снощи. Вероятно са на езерото. Не си ли някой от лабораторията в Медисън?

— Не — отвърна Лукас.

Една изтормозена жена на средна възраст се засуети зад стъклото и попита:

— Дейвънпорт?

— Да. — Репортерката ухаеше на парфюм. Нещо с лек плодов аромат.

— Сега ще ви вкарам — продължи жената.

— ФБР? — притискаше го репортерката.

— Не.

Жената натисна бутона за влизане и Лукас се промъкна през вратата, а репортерката извика:

— Кажете на шериф Кар, че ще излъчим нещо в ефир, независимо дали ще разговаря с нас, или не.

 

 

Кар имаше ъглов кабинет с изглед към паркинга, областния гараж и корозирала статуя на пехотинец от Първата световна война. По бежовите стени бяха увиснали дузина фотографии на Кар с други политици, три гравирани плочи, сертификат за бакалавър на Университета в Уисконсин/Ривър Фолс и две щамповани гравюри с риби в мукавени рамки под тях. На една странична маса бяха разположени компютър и лазерен принтер, а огромен син телефон с тридесет бутона окупираше единия ъгъл на обширно орехово писалище. Кар седеше зад писалището и гледаше унило през касетофона към Хенри Лейси.

— Имаш си репортери — отбеляза Лукас, провирайки се през вратата.

— Като кърлежи по добитъка са — вдигна поглед Кар. — Добро утро. Влизай.

— Всичко, което можеш да получиш от кърлежите, е Лаймска болест — каза Лейси. — А репортерите могат да ти подпалят задника.

— Да им разреша ли да направят снимки на къщата? — попита Кар. — Всички напират.

— А защо не? — попита Лукас. Той влезе в кабинета и се отпусна на стола за посетители, хлътна и се намести удобно.

Кар се почеса по главата:

— Не знам… не ми изглежда според правилата.

— Виж, това са глупости — обади се Лукас. — Фасадата на една изгоряла къща не значи нищо за никого, особено ако той живее в Милуоки. Помисли за това.

— Да — все още с неохота промърмори Кар.

— Ако бях на твое място, щях да начертая малка карта на мястото и да я пусна в обръщение — къде са били телата и т.н. — добави Лукас. — Това също са тъпотии, но те ще си помислят, че си страхотен тип. Ще те оставят намира.

— Май ще се възползвам от това — отбеляза Кар. Той отново се почеса по главата като размисляше.

— Дойдоха ли момчетата от Медисън? — попита Лукас.

— Преди два часа — каза Лейси. — При къщата са.

— Добре — кимна Лукас. — Как е там?

— Като снощи. Още по-грозно. Под главата на Франк имаше буца замръзнала кръв с размерите на бурканче за мляко. Ще преместят телата след около един час, но казват, че може да отнеме две седмици да обработят къщата.

— Трябва да ги притиснем. Там вътре има нещо, което ни трябва, иначе онзи тип нямаше да изгори къщата — раздразнено коментира Лукас. — Две седмици? Невъзможно. — Те се нуждаеха от информацията сега. — Нещо по-ново?

— Да. Получихме обаждане — каза Кар.

Той се пресегна през бюрото и натисна бутона на касетофона. Изригна музика, някаква кънтри певица, и после се чу мъжки глас: Кажете на шибаните тъпаци от ФНР да стоят далеч от белите жени или ще си получат каквото получиха Лакорт.

Лукас изду долната си устна и разтърси глава — това бяха глупости.

Музиката се усили като че някой се бе оттеглил от телефона и после се обади нов глас: Дайте на всички шест пакета шлиц и ги пратете долу в Чикаго с чернилките.

Музиката се приближи, после се дочуха няколко неразбираеми думи, лаещ смях, прищракване и сигнал свободно.

— Обадили се на номер 911, където имаме възможност за автоматично проследяване. От обществен телефон в Лийджън Хол е. Там вероятно са били петдесет човека — каза Лейси. — Повечето пияни.

— Точно на това ми прилича, на пиянски брътвежи — съгласи се Лукас. Загуба на време. — Какво е ФНР? Ресторантът?

— Да. «Форе Ноар» — обясни Кар. Той го произнесе като «фор ъ нуа». — Работата е в това, че всички в града ще узнаят за този разговор до обяд. Момичето от пресцентъра разказа навсякъде. Момчетата от племето ще дойдат тук. Трябва да кажем на ФБР. Нарушаване на гражданските права е.

— А, не — изръмжа Лукас като затвори очи. — Не и федералните.

— Ще се наложи — поклати глава Кар. — Ще се опитам да го предотвратя, но се басирам, че ще са тук за уикенда.

— Кажи му за «уиндиго» — каза Лейси.

— Има слухове из резервата, че «уиндиго» е призован от зимата — още по-мрачно заяви Кар.

— Чух за това — каза Лукас — но не знам…

— Духове на канибали, скитащи из снежните преспи, които ядат хора — обясни Лейси. — Ако видиш някой, доведи го за разпит.

Той и Кар започнаха да се смеят, после Кар се обади:

— Май започваме да изкрейзваме. Не съм спал. Избрах няколко момчета да работят с теб, шестима са, най-умните, с които разполагаме. Долу в столовата са. Готов ли си?

— Да. Да тръгваме — каза Лукас.

 

 

Сътрудниците се бяха подредили около половин дузина рахитични квадратни маси, пиеха кафе и дъвчеха захаросани сладкиши, оглеждайки Лукас. Кар ги посочи с пръст един по един и ги представи. Петима носеха униформи. Шестият, по-възрастен мъж, беше облечен в дънки и дебел пуловер и носеше автоматичен пистолет точно отляво на пъпа, готов за дясната му ръка.

— Джийн Климпт, следовател — каза Кар като го посочи.

Климпт кимна. Лицето му бе дълбоко набраздено от времето — като носено от езерните води дърво. Очите му бяха бдителни, внимателни.

— Срещнахте се снощи в къщата.

Лукас кимна на Климпт, после огледа стаята. Най-добрите хора в отдела, беше казал Кар. С две изключения всички бяха бели и дръвници. Единият беше индианец, а Климпт — следователят, бе сух като гръмоотвод.

— Шерифът и аз разработихме няколко подхода снощи — започна Лукас. — Това, което ще правим днес, е да разговаряме с хората. Аз ще поговоря с огнеборците, които са били първи в къщата. Трябва също да открием личните приятели на семейство Лакорт, училищните приятели на дъщеря им и хората, които са членове на религиозната група, към която е принадлежала Клаудия.

Говориха около двадесет минути като си разпределяха подготвителните стъпки. Климпт взе двама помощници за издирването на приятелите на Лакорт. Той щеше да говори и с хората от племето относно проблеми, свързани с работата, които Лакорт може да е имал в казиното. Други двама сътрудници — Ръсел Хинкс и Дъстин Бейн щяха да покрият всички къщи надолу по пътя към езерото и да питат дали някой не е видял нещо необичайно преди пожара. Предната нощ Климпт бе търсил най-бързите възможности.

— Аз ще координирам нещата през деня — обяви Лукас. — И ако някой открие каквото и да е, обадете ми се. Подчертавам — каквото и да е.

Докато хората се изнизваха навън, нахлузвайки палтата си, Кар се обърна към Лукас:

— Имам малко книжна работа преди да тръгнеш. Искам да узаконя положението ти.

— Добре. — Той последва Кар по коридора и когато се отдалечиха от другите, го попита: — Този тип, Климпт, ще работи ли с мен? Или ще създава проблеми?

— Защо мислиш така? — на свой ред попита Кар.

— Върша работата, която той може би е искал да получи.

Кар поклати глава:

— Джийн не е такъв. Изобщо.

 

 

Берген се препъна и влезе, огледа се и забеляза Кар:

— Шели — извика той.

Кар спря и погледна назад. Берген носеше ветроустойчиви панталони и анорак от три части, електриково оранжева ловджийска шапка, скиорски ръкавици и тежки униформени ботуши. Приличаше повече на излязъл от форма дървар, отколкото на свещеник.

— Фил, как се чувстваш?

— Ти трябва да знаеш — каза дрезгаво той, докато сваляше ръкавиците си и ги пляскаше по бедрото си, вървейки в преддверието. — Целият град говори, че Берген го е направил. Берген е убил семейство Лакорт. Тази сутрин на службата имаше по-малко от половината обичайни енориаши. Утре ще е цял късмет, ако дойдат и те.

— Фил, не знам… — започна Кар.

— Не ме будалкай, Шели — каза Берген. — Слухът излиза оттук. Аз съм основният заподозрян.

— Ако слухът идва оттук, аз ще го спра, защото ти не си основният заподозрян — отвърна Кар. — Нямаме никакви заподозрени.

Берген погледна Лукас. Долната му устна потрепери, той разтърси глава и се обърна отново към Кар:

— Малко си закъснял, Шели. И ти казвам, няма да се примиря с това. Аз имам репутация, а ти и твоята наемна пушка — той отново погледна Лукас и после Кар — я разрушавате. Това се нарича злословие или клевета.

Кар го хвана за ръката:

— Ела в кабинета ми, Фил. — После се обърна към Лукас: — Отиди в края на коридора и попитай за Хелън Арис.

Хелън Арис бе завеждаща канцеларията, жена с голяма коса, която би могла да е на четиридесет или петдесет, или в началото на шестдесетте си години. Тя дъвчеше дъвка и го наричаше «скъпи», но свърши бумащината за пет минути. Когато привършиха, тя му направи снимка с полароид, постави я върху пластмасовия формуляр, притисна бланката към гореща преса, тръшна пресата, изчака десет секунди и после му подаде новоизкованата карта за самоличност.

— Бъди внимателен там навън — каза тя. Звучеше досущ като от телевизионно полицейско шоу.

 

 

Лукас си взе един бележник от експлоръра и реши да отиде до магазин Хардуер пеш. Той бе на една пресечка по пътя към магистралата. Денят щеше да бъде дълъг. Ако възнамеряваха да прекратят убийствата, трябваше да го направят до една седмица. И колкото можеха да съкратят срока, толкова по-добри бяха шансовете им.

На ъгъла имаше голям, колкото килер магазин за книги и вестници и той спря да си купи «Уолстрийт джърнъл». Мина покрай магазин за тениски, друг за поправка на обувки и едната от хлебарниците, преди да пресече по средата към магазин Хардуер. На предната витрина имаше изложен вентилатор за сняг, а до него цяла купчина видеокасетофони и пластмасови шейни с цвят на детски пелени. Когато Лукас влизаше през вратата, се чу звънец. Във въздуха бе увиснал аромат на горещо кафе. На дървена табуретка зад гишето седеше някакъв мъж, четеше списание «Пийпъл» и пиеше кафе от дълбока порцеланова чаша. Лукас се приближи до гишето. Под краката му проскърцваше старият дървен под.

— Дик Уестром?

— Аз съм — отвърна търговецът.

— Лукас Дейвънпорт. Аз съм…

— Детективът, да.

Уестром се изправи, наведе се през гишето и те се здрависаха. Беше огромен, петдесет паунда по-тежък за ръста си, с руса, клоняща към бяло, коса и големи воднисти очи с кравешки поглед, отбягващ този на Лукас. Той наклони глава към един стол в другия край на гишето:

— Момичето излезе да хапне нещо. Наоколо няма никой… можем да говорим тук, ако не възразяваш.

— Добре — съгласи се Лукас. Свали сакото си, заобиколи гишето и седна. — Искам да зная с точност какво се случи снощи, всичко поред.

Уестром бе намерил тялото на Франк Лакорт, почти спъвайки се в него, докато издърпвал маркуча от камиона.

— Не го ли видя веднага да лежи там? — попита Лукас.

— Не. Светлината идваше от пожара, той вече мъждееше, а Франк имаше отгоре си пласт сняг — отговори Уестром. Той говореше поверително, с ъгълчето на устата си, като че споделяше тайни в двора на затвора. — Лесно можех да го забележа, ако бях налетял направо на него, но от няколко фута… по дяволите, можеше и изобщо да не го забележа.

— Тогава ли за първи път разбра, че има мъртви хора?

— Ами, мислех си, че може да има някой вътре, чувстваше се миризмата. Тя ни удари още щом пристигнахме и мисля, че Дуейн каза нещо като: «Имаме мъртвец».

Уестром настояваше, че свещеникът бе минал покрай пожарната секунди преди тревогата.

— Виж. Нямам нищо против Фил Берген — продума Уестром като хвърляше крадешком погледи към Лукас. — Шели Кар се опита да изтръгне от мен снощи допълнително време, така че зная накъде се е насочил той. Но ще ти кажа това: аз правех два сандвича с шунка…

— Така ли? — безизразно подхвърли Лукас, за да накара Уестром да продължи.

— И Дуейн каза: «Ето го и Отец Фил. Адска нощ да бъдеш навън». Дуейн стоеше до предния прозорец и аз видях да минава Фил. Точно тогава се обади микровълновата печка. Искам да кажа, точно в този миг, когато гледах задните му светлини. Аз казах: «Е, той е важна клечка, с голям гранд чероки, така че може да отиде където си иска, когато си иска».

— Като че не ти пука за него — коментира Лукас. А на Лукас не му пукаше за Уестром с тези бягащи, неспокойни очи.

— Ами, честно казано, не. Но това нищо не значи и той може да си върши работата — отвърна Уестром. Той неодобрително стисна устни. Докосна с очи лицето на Лукас и отново ги извърна. — Както и да е, тъкмо вадех сандвичите, от онези в целофановите опаковки, и се опитвах да ги сграбча за крайчеца без да се изгоря. Казах: «Ела и си вземи» и телефонът иззвъня. Дуейн го вдигна и възкликна: «Майната му» и набра кода по бийпъра: «У Лакорт е, да тръгваме». Аз още си стоях там със сандвичите. Така и не ги отворих. Не бяха минали и десет секунди откакто видяхме Фил. Шели се опита да ме накара да кажа, че са минали минута, две или три, но не беше така. Нямаше и десет секунди, а може да са били и пет.

— Хм — кимна с глава Лукас.

— Провери това с Дуейн — каза Уестром. — Той ще потвърди.

— Дуейн приятел ли ти е?

— Дуейн? Ами, не. Понасям го без проблеми. Ние, просто знаеш как е, не… контактуваме.

— Знаеш ли за нещо, което отец Берген да има срещу Лакорт?

— Не. Но той бе близък с Клаудия — отвърна Уестром като отличаващо засука думата «близък».

— Колко близък? — наклони глава Лукас.

Очите на Уестром пробягаха през Лукас без да се спрат върху него.

— Клаудия си имаше име преди да се омъжи за Франк. Ходеше си. Тя беше хубаво парче и имаше големи… — Уестром захлупи с ръце гърдите си и ги заклати няколко пъти. — А Фил… Той е мъж. Да бъдеш свещеник и тъй нататък, трябва да е тежко.

— Мислиш, че той и Клаудия може да са се гушкали? — попита Лукас.

Уестром приседна по-близо на края на стола и поверително каза:

— Не знам със сигурност. Сигурно щяхме да чуем, ако беше така. Но може да е имало в миналото нещичко с отец Фил. Сигурно Фил е искал да започнат отново, нещо такова — конвулсивно трепереше гласът на Уестром.

— Колко черни джипа има в Оджибуей Каунти? — попита Лукас. — Трябва да са доста.

— Хващам се на бас, че не са много, не и през зимата. Няма гранд чероки — те повечето са коли на летовниците. Не мога да се сетя за никой друг освен Фил. — Той любопитно изгледа Лукас. — Католик ли си?

— Защо питаш?

— Защото звучиш като че ли се опитваш да намериш оправдание за Фил Берген.

 

 

Бележките на Лукас гласяха: «Уестром, Хелпър». Той зачерта името Уестром, отправи се към експлоръра и се насочи по магистрала 77 към пожарната.

На дневна светлина и с току-що изринатите пътища, половинчасовото пътуване от предната нощ се съкрати на десет минути. От високите точки по пътя той виждаше до хоризонта низината с контрастиращите й черни борови гори, прорязани от сребърния проблясък на заледените езера.

Пожарната бе жълтеникавокафяв дъсчен хамбар, построен върху бетонна плоча, сгушен в борова горичка до самата магистрала. От едната страна сградата бе прихлупена от три огромни врати на гаражи за пожарникарските камиони. Поредицата малки прозорчета на канцелариите бяха на другия край. Лукас паркира на едно от четирите изринати места и влезе в офиса. Нямаше никого. Друга врата водеше към задната част и Лукас провря глава през нея.

— Ало?

— Да?

Под светлината на силна лампа рус мъж с тежко телосложение седеше на един тезгях с разглобена рибарска макара пред себе си. Рядка, почти прозрачна брада покриваше наплютото му от акне лице. Очите му бяха сини и внимателни. Покрай едната стена зад него имаше кухненски кът. В другия край на стаята една хлътнала кушетка, две стари кресла и два дървени кухненски стола гледаха към цветен телевизор. Третата стена бе заета от шкафчета с катинари, като на всяко бе изписано фамилното име на човека. Друга врата водеше към навеса с камиони. Няколко стъпала се издигаха към полумансарда.

— Търся Дуейн Хелпър — каза Лукас.

— Аз съм. Ти трябва да си Дейвънпорт — отговори Хелпър. Имаше твърд, почти немски глас. Изправи се да се здрависат. Носеше дънки с широки червени тиранти върху синя дочена риза. Ръката му бе тежка, досущ като тялото му, напукана от мазоли. — Цял керван хора от телевизията току-що излязоха от пътя към езерото. Шерифът им позволи да направят снимки на къщата.

— Да, той смяташе да направи това — отвърна Лукас.

— Чух, че Фил Берген е основният заподозрян — грубо, като заплаха произнесе Хелпър.

Лукас разтърси глава.

— Все още нямаме никакви заподозрени.

— Аз чух друго — продължи Хелпър. По телевизията предаваха някаква шоу игра и Хелпър взе дистанционното, за да спре телевизора.

— Тогава това, което си чул, не е истина — остро произнесе Лукас.

Хелпър като че търсеше свада. Лицето му беше изопнато, с малки очички. Играеше си с пръсти с брадата си, които бяха твърде къси за дебелината си, също като наденички. Лукас седна до кръглата маса напряко и започна с въпросите.

— Спомням си, че видях колата, но не си спомням дали беше, когато постъпи тревогата — каза Хелпър. — Май бях отишъл до прозореца и гледах навън, видях колата и после разговаряхме за нещо друго, пак се върнах на прозореца и тогава постъпи тревогата. Не е както си спомня Дик.

— До колко си сигурен? И за двете?

Хелпър потърка челото си.

— Вероятно Дик е прав. Ние разговаряхме за това и той беше сигурен.

— Ако два пъти си ходил до прозореца, колко време би могло да измине? — попита Лукас.

— Ами, не знам, предполагам, че е било само минута-две.

— Така че, ако си ходил два пъти, не е изминало много време.

— Не, мисля, че не — отвърна Хелпър.

— Наистина ли видя джипа на Берген да излиза от пътя към езерото?

— Не, но такова бе впечатлението ми. Движеше се бавно, когато мина покрай нас и при този сняг набираше скорост. Сякаш току-що бе взел завоя към 77.

— Окей. — Лукас се изправи и обходи стаята. Погледна към стълбите. — Какво има там горе?

— Има стая с походни легла точно на върха. Аз живея отзад. Аз съм единственият професионален пожарникар тук.

— Имаш дежурства по двадесет и четири часа на ден?

— През деня и привечер имам почивки. Тогава викаме доброволци да поемат дежурството — обясни Хелпър. — Но, да, аз съм тук през повечето време.

— Хм. — Лукас започна да обикаля из стаята. Бе притиснал с нокътя на палеца си горните си зъби и мислеше. Проблемът с времето ставаше все по-сложен. Той погледна Хелпър: — А какво ще кажеш за отец Берген? Познаваш ли го?

— Не много. Не вярвам да сме си казали повече от пет-шест думи. Обаче той пие. Понижили са го за шофиране в пияно състояние, но… — Гласът му заглъхна и той извърна поглед.

— Но какво? — Хелпър нещо не доизказваше, но искаше Лукас да го узнае.

— Шериф Кар е в областния съвет на пожарникарите — добави Хелпър.

— Така ли? И какво от това? — Лукас нарочно откликна късо и грубо.

— Той е гъст с Берген. Зная, че ти си външен, но ако аз говоря и това стигне до Шели, той може да ми навреди. — Хелпър остави това изявление да виси недовършено, изчакваше.

Лукас се замисли. Хелпър сигурно се мъчеше да си спечели съюзник или да създаде разцепление между него и Кар. Но защо? Най-вероятно бе разтревожен точно поради причината, която изтъкна — работата си. Лукас разтърси глава.

— Няма да стигне до него, ако не се наложи. Дори и да стане така, мога да запазя за себе си източника. Ако това е разумно.

Хелпър го изгледа за миг преценяващо, после погледна към пътя през прозореца.

— Е, първо за това шофиране в пияно състояние. Шели го хвана. Хвана го два или може би повече пъти.

Той погледна Лукас. Има още нещо, помисли си Лукас. Хелпър спомена за залавянето в нарушение само като проба.

— Какво друго? — притисна го той.

Хелпър се отприщи:

— Има слухове, че отец Берген е… че, ако си един грижовен татко, няма да поискаш момчето ти да пее в неговия хор, така да се каже.

— Че е гей? — Това щеше да е интересно. Гейовете от малките градове отнасяха всичко, особено ако бяха на показ. А един свещеник…

— Това е, което съм чувал — добави Хелпър. После предпазливо продължи: — Просто клюки. Никога не съм им обръщал голямо внимание. Всъщност не мисля, че е вярно. Но не знам. С тази работа, тези убийства, реших, че сигурно ще искаш да чуеш всичко.

— Със сигурност. — Лукас си отбеляза нещо.

Поговориха още пет минути, после влязоха трима сътрудници, привършили дежурството в къщата на Лакорт. Бяха премръзнали и веднага се захванаха за кафето. Хелпър се надигна да напълни още една кана.

— Какво става долу в къщата? — попита Лукас.

— Нищо особено. Момчетата от Медисън са плъзнали навсякъде — отвърна единият сътрудник. Лицето му бе зачервено като сурова пържола.

— Шерифът там ли е?

— Върна се в офиса, ще разговаря с някои от хората от телевизията.

— Добре.

Лукас погледна отново Хелпър, който се суетеше покрай кафето. Пожарникар от малкия град. Чува разни неща, докато обсъжда клюки с двадесет или тридесет различни пожарникари всяка седмица, няма какво толкова да върши.

— Благодаря — каза той.

Кимна към Хелпър и се отправи към вратата; когато излизаше, телефонът зазвъня. Вятърът яростно го захапа, той се сви срещу него и забърза към джипа. Бъркаше за ключовете си, когато Хелпър подаде глава от вратата и извика след него:

— Някой от сътрудниците те търси.

Лукас се върна обратно вътре и пое слушалката.

— Да?

— Ръсти е, в училището сме. По-добре размърдай задника си насам.

 

 

Прогимназията на Грант представляваше правоъгълник от червени тухли с разпръснати из моравата акценти от сини ели. Някакъв мъж в скиорски екип работеше на плоския покрив — свличаше снега. Дрезгавите стържещи звуци се носеха до безкрая в студения въздух. Лукас паркира отпред, вдигна ципа на анорака си и сложи ръкавиците. Надолу по улицата светещият надпис с името на банката и термометър показваше минус 21. Слънцето се търкаляше по южното небе, бледо като стара сребърна монета.

Когато Лукас влезе, Боб Джоунс го чакаше пред директорския кабинет. Джоунс беше червендалест мъж, оплешивяващ, с розови бузи, къс черен мустак на хитрец и професионално предразполагаща директорска усмивка. Беше облечен в син костюм, бяла риза с твърда яка, а вратовръзката му патриотично раирана в червени, бели и сини диагонали.

— Радвам се да се запознаем — каза той, когато се ръкуваха. — Чувал съм за вас. Секретно досие. Хайде, ще ви заведа в заседателната зала. Името на момчето е Джон Мюлер.

Училището имаше широки бели коридори, боядисани в институционалното бежово, с жълто-кафяви шкафчета, разпръснати между корковите табла за съобщения. Въздухът миришеше на потни крака, хартия и стърготини от острилки.

По средата на коридора Джоунс каза:

— Бих искал да говорите с бащата на Джон за това. Когато приключите с него. Не мисля, че има проблем, но ако можете да му поговорите…

— Няма проблем — каза Лукас.

Ръсти и Дъсти седяха до заседателната маса и пиеха кафе. Ръсти бе качил краката си отгоре. И двамата бяха огромни, месести, с квадратни лица, бели зъби и красноречиво небрежни прически. Ръсти бе чипеуа, а Дъсти имаше прозрачната бледост на чистокръвен швед. Ръсти побърза да свали краката си от масата, когато влязоха Лукас и Джоунс, оставяйки мръсни локви по нея.

— Къде е хлапето? — попита Лукас.

— Върна се в часа по математика — отговори Дъсти.

— Аз ще го доведа — предложи Джоунс.

Той с готовност изчезна по коридора като подметките му отекваха по теракота.

Дъсти забърса с лакът водата от масата и побутна една папка към Лукас.

— Името на момчето е Джон Мюлер. Взехме досието му. Оценките му са най-вече отлични. Тих е. Баща му има магазин за препарирани животни в Каунти Ен, а майка му работи в хлебарницата на Гротек.

Лукас седна, отвори папката и започна да я прелиства.

— А какво ще кажете за другото хлапе? Казахте по телефона, че е убито още едно дете.

Ръсти кимна, гледайки Дъсти.

— Джим Харпър. Посещаваше това училище, седми клас. Беше убит преди около три месеца — обясни Ръсти.

— Двадесети октомври — допълни Дъсти.

— Каква е историята? — попита Лукас.

— Удушен. Първо помислиха, че е нещастен случай, но лекарката изпрати тялото в Милуоки и те заключиха, че е удушен. Не заловиха никого.

— Първото убийство на местен жител от четиринадесет години насам — каза Ръсти.

— Исусе, никой не ми е казал — възкликна Лукас. Той ги погледна.

Дъсти сви рамене.

— Ами… мисля, че никой не се е сетил за това. Малко е притеснително. Не стигнахме до нищо за това убийство. Нула. Минаха три месеца — мисля, че хората биха искали да го забравят.

— И той е посещавал това училище и е бил в един клас с момичето на Лакорт… Искам да кажа, боже…

Джоунс се върна и въведе в стаята едно момче. То бе мършаво, с щръкнали уши, косата му бе с цвят на узряло жито, очите му бяха големи, носът — тънък, а устата — широка. Носеше фланелена риза и избелели дънки над излезли от мода спортни обувки.

Прилича на елф, помисли си Лукас.

— Как си? Джон? Така ли беше? — попита Лукас, след като Джоунс се оттегли от стаята. — Разбрах, че имаш някаква информация за Лиза.

Хлапето кимна, седна върху стола от другата страна на масата и посочи с палец двамата помощници:

— Вече го казах на тези типове.

— Знам, но искам да го чуя наново, ако нямаш нищо против — отвърна Лукас. Каза го сериозно, като на възрастен. Джон кимна също толкова сериозно. — И тъй, добре ли се познавахте с Лиза?

— Заедно пътувахме с автобуса. Аз слизам на Каунти Ен, а тя продължава.

— Тя каза ли ти нещо? — попита Лукас.

— Беше наистина уплашена — натърти Джон. Ушите му почервеняха, стърчащи от главата му като малки фризбита. — Тя имаше тази снимка, от училище.

— Каква беше тя?

— От някакъв вестник — каза Джон. — На нея беше Джим Харпър, момчето, което бе убито. Знаеш ли за това?

— Чух вече.

— Да, беше наистина като… — Джон извърна поглед и преглътна, после продължи: — Той лежеше гол на леглото и имаше един гол мъж до него със, знаеш, това, ъ-ъ, искам да кажа — това му стърчеше.

Лукас го погледна и хлапето тържествено се взря в него.

— Имаше ерекция? Мъжът? — попита Лукас.

— Да — нетърпеливо отвърна Джон.

— Къде е снимката? — Лукас почувства гъделичкане — това вече беше нещо.

— Лиза я взе вкъщи — отговори Джон. — Искаше да я покаже на майка си.

— Кога? Кой ден? — попита Лукас.

Ръсти и Дъсти наблюдаваха разпита, шаваха с очи между Лукас и хлапето.

— Миналата седмица. Беше четвъртък, защото тогава магазинът е отворен през нощта и мама работи до късно, а когато се върнах у дома, татко готвеше.

— Знаеш ли откъде е взела снимката? — попита Лукас.

— Тя каза, че я е взела от някакво друго дете — сви рамене Джон. — Не знам кое. Бе цялата намачкана, като че минала през много ръце.

— Как изглеждаше мъжът? Разпозна ли го?

— Не. Главата му я нямаше — каза момчето. — Искам да кажа, не че снимката беше накъсана, но главата му беше отрязана сякаш някой не е насочил правилно фотоапарата.

По дяволите.

— И ти си видял само тялото му.

— Да. И някои неща около него. Леглото и завивките — отвърна Джон.

— Мъжът едър или дребен беше?

— Беше доста едър. Почти дебел.

— Какъв цвят бяха космите му? — попита Лукас.

Джон сведе глава, очите му се присвиха.

— Не си спомням.

— Не си забелязал много косми по гърдите, стомаха или около слабините? — Лукас се помъчи да улови някоя дума, с която да се обърне към хлапето: — Искам да кажа, като наистина големи?

— Не. Нищо такова… но снимката беше черно-бяла и не много добра — каза Джон. — Знаете онези вестници, Сюпър Валю?

— «Нешънъл инкуайърър» — намеси се Ръсти.

— Да. Снимката беше такава. Не много ясна.

Ако космите не са му се сторили големи, значи типът вероятно е рус, помисли си Лукас. Черните косми върху евтината хартия ще се засилят.

— Щом не е била ясна, сигурен ли си, че е бил Джим? — зададе въпрос Лукас.

Момчето кимна.

— Беше Джим, със сигурност. На лицето му имаше усмивка, усмивката на Джим. А и той загуби един пръст и това се виждаше, ако погледнеш по-отблизо, виждаше се, че момчето на снимката няма пръст. То имаше обица и Джим носеше обица. Той първи в училище си сложи.

— Хм. Казваш, че Лиза е била уплашена? Как разбра това?

— Защото ми я показа — отвърна Джон.

— Какво? — намръщи се Лукас, пропускаше нещо.

— Тя е момиче. А снимката — знаете… — Джон неспокойно се размърда. — Нямаше да покаже такова нещо на момче, ако не беше уплашена.

— Окей.

Лукас зададе още въпроси относно снимката, но не получи нищо повече.

— Баща ти в магазина ли е?

— Да, така мисля — кимна хлапето.

— Ти каза ли му за снимката?

— Не. — Джон се размърда с неудобство — Искам да кажа… как можех да му кажа такова нещо?

— Окей — каза Лукас. — Дай да отидем там и аз ще му кажа, че си разговарял с нас. Така всичко ще е наред. И мисля, че трябва да го пазим в тайна.

— Със сигурност. На никого няма да кажа — отвърна Джон. — Не и това — разпалено каза той, с разширени очи.

— Добре — отвърна Лукас. Той се отпусна и усмихна. — Иди си вземи нещата и да отиваме у вас.

— Добре ли постъпихме? — лениво попита Ръсти, когато Джон излезе.

— Да, постъпихте добре — каза Лукас.

Двамата помощници плеснаха ръцете си и Лукас продължи:

— Свършихте ли с приятелите на Лиза?

— Да, с всички — отвърна Ръсти.

— Чудесно. Сега прослушайте приятелите на другото хлапе. На Харпър. Вижте дали има връзка между Лиза и Харпър — допълни Лукас. — И ако тази снимка е била разпространявана наоколо, потърсете кой го е направил.

Лукас използва телефона в учителската стая да се обади в кабинета на шерифа.

— Звучиш особено — каза той, когато се обади Кар.

— Прехвърлиха те от друг телефон. Имаш ли нужда от нещо?

— Подслушват ли ни?

— Не съвсем.

— Ще поговорим по-късно. Изникна нещо.

— Тръгнал съм за Лакорт.

— Аз също съм натам, значи ще се видим там — каза Лукас.

Той затвори незабавно, после набра повторно номера на шерифа, хвана Хелън, служителката от канцеларията, и я помоли да изрови папките по убийството на Харпър.

Джон Мюлер бе отишъл да остави учебниците си и да си вземе палтото и ботушите. Докато Лукас го чакаше на входната врата, иззвъня звънецът и коридорите се напълниха с деца. Нечия глава в потока, не детска, подскачаше над другите и привлече погледа му. Докторката. Той пристъпи към нея. Бе издържал известно време без приятелка — мислеше, че може да се отърси от нуждата като се направи на отшелник и се изразходва физически. Грешеше, съдейки от напрежението в гърдите си… освен ако нямаше сърдечни проблеми. Уедър приближаваше към него като оправяше шапката си и слагаше прекомерно големи ръкавици с кожени длани. Тя кимна, поспря и каза:

— Някакъв напредък?

— Нищичко — отвърна той като поклати глава. Не е хубава, помисли си той, но много привлекателна. Малко сурова, сякаш би се забавлявала от юмручен бой от време на време. С кого ли се среща? Трябва да си има някой. Типът сигурно е задник — сигурно има малки пискюлчета на обувките си и ги разресва сутрин преди да си сложи гел на косата.

— Вземах проби за туберкулоза тук. — Тя кимна към коридора в посока на отворената двойна врата. Гимнастическия салон. — И едно от хлапетата бе уплашено до смърт, че някой ще дойде да го убие през нощта.

Лукас присви рамене.

— Обикновено така се прави. — Още щом го каза, усети, че е грешка.

— Господин Либерал — произнесе тя безизразно.

— Хей, нищо не мога да направя, освен да хвана кучия задник — раздразнено реагира Лукас. — Виж, не исках наистина… — Той понечи да продължи, но тя се извърна.

— Направи го тогава — каза тя и блъсна вратата навън.

Лукас ядосано се облегна срещу таблото за съобщения при входа, наблюдавайки я как крачи към колата си. Реши, че има хубава походка. Когато се обърна отново към училището, съзря жълтокосо момиче, което наблюдаваше него.

Тя стоеше пред една класна стая и се взираше в него с особена настойчивост като че ли да запамети лицето му. Бе висока, но лека, ъгловата, с начеващи признаци на подрастваща заобленост. Изглеждаше бледа като хартия. Най-странното нещо бе косата й — мътножълта, цветът на венчелистчето на слънчоглед, и много късо подрязана. Със заострената си брадичка, големи полегати очи и къса коса, тя имаше безстопанствен вид, като малката кибритопродавачка. Носеше ръчно ушита рокля от тънка щампована памучна материя, с къси ръкави — лятното й облекло. Държеше три книги, притиснати до гърдите си. Когато той я погледна, тя задържа очи върху него за миг. Погледът й бе натежал от чувственост, изпитателен, но в същото време уязвим. После се извърна и се отдалечи.

Джон пристигна с дебел анорак и подплатена с кожа качулка и ръкавици.

— С полицейска кола ли си? — попита той.

— Не. С 4×4 — отвърна Лукас.

— Как така?

— Тук съм нов.

 

 

Бащата на Джон бе кротък мъж с кръгло лице, облечен в жълт вълнен пуловер и плюшени панталони.

— Как стана така, че не си ми казал? — попита той сина си.

Бе седнал на висок стол без облегалка. На стойката висеше полуопъната лисича кожа.

Джон сви рамене и извърна очи.

— Не го притискайте — отбеляза Лукас. — Днес той постъпи както трябва. Не искахме да си мислите, че сме го въртели на шиш. Щяхме да ви се обадим, да присъствате, но вече бях там и той…

— Няма проблеми щом Джон няма неприятности. — Той потупа Джон по главата.

— Не, не. Постъпи както трябва. Умно хлапе е — добави Лукас.

 

 

Снимката бе критичната точка. Усещаше го, знаеше. Подсвиркваше си, докато шофираше към къщата на Лакорт. Имаше напредък.

Хелпър вършеше нещо на паркинга на пожарната — навиваше маркуч на една макара — когато Лукас мина покрай него. В разчистеното пространство от едната страна на пътеката за коли у Лакорт бе паркирана шерифска кола и един сътрудник му махна. Половин дузина мъже работеха или просто стояха около къщата, която бе покрита с брезентови армейски платна и приличаше на купа сено. Въжета, опънати на временни стълбове, минаваха през отворите в брезента. Лукас паркира до гаража и забърза навътре. До печката се топлеха двама сътрудници. С тях беше един от криминалната лаборатория в Медисън.

— Виждали ли сте шерифа? — попита Лукас.

— В къщата е — отвърна единият от сътрудниците. На техника той обясни: — Това е Дейвънпорт.

— Търсехме ви — каза техникът, като се приближаваше. — Аз съм отговорникът тук… Тод Крейн.

Крейн изглеждаше като че ли е гладувал от дълго време. Пръстите и китките му бяха тънки, кокалести, а кожата върху оплешивяващата му глава бе опъната по черепа като калъф на банджо. Когато си стиснаха ръцете, прояви неподозирана сила — имаше хватка като стоманени клещи.

— Как е работата? — попита Лукас.

— Шибана бъркотия — отвърна Крейн. Той вдигна ръце и ги прегъна. Бяха кокалено бели и треперещи от студа. — Който и да е бил, е разлял газ и бензин из цялата къща. Когато ги докоснеш, бу-ум. Намираме неща, изхвърлени направо през вътрешните стени.

— Корабно гориво?

— Да, така мислим. Може и направо бензин от снегомобилите. Открихме три туби от по шест галона. Семейство Лакорт са имали две лодки, плоскодънен кораб и рибарско оборудване, а при тях няма никакви туби с бензин. А корабното гориво, слагаш го в бутилка с фитил, наричат го коктейл Молотов.

— Някакъв шанс нашият човек да е бил наранен? Или изгорен? — попита Лукас.

— Няма как да кажа, но трябвало е да внимава — отговори Крейн. — Разлял е наоколо доста бензин. Този следобед ще дойде специалист по палежите да разследва дали можем да обозначим откъде е почнал пожарът.

Лукас кимна.

— Аз търся парче хартия — каза той. — Било е снимка, очевидно откъсната от списание или вестник. На нея има гол мъж и голо момче върху леглото зад него. Може да е в къщата.

— Да? Това ново ли е? — Веждите на Крейн подскочиха нагоре.

— Да.

— Мислиш, че се е опитал да я изгори? — попита Крейн.

— Мина ми през ума.

— Веднага ще ти кажа, че имаше два шкафа напоени и удавени в бензин, той е хвърлил бензин и в един килер, претъпкан с книжа, снимки и други такива. Направил е същото и със скрина в спалнята на родителите, след като ги е напоил.

— Тоест, може би…

— Трябва да има някаква причина да овъгли мястото. Искам да кажа освен това, че е луд — допълни Крейн. — Ако просто ги бе убил и излязъл, щяха да минат един-два дни преди някой да ги открие. Щеше да има време да си изгради алиби. А така той за малко да си «изгори ръката».

— Така че намерете хартията — каза Лукас.

— Ще потърсим — отвърна Крейн. — За бога, хубаво е да имаш нещо определено, което да търсиш.

 

 

Кар се приближи, докато разговаряха. Той бе станал по-благ от сутринта — мъничка усмивка на задоволство грееше на лицето му:

— Репортерите си отидоха. Повечето от тях. Пфу.

— Вероятно са открили по-интересно убийство — каза Лукас.

— Говорих с Хелън в канцеларията — каза Кар. — Каква е тази работа с Джим Харпър?

— Ръсти и Дъсти откриха едно хлапе в прогимназията, което казва, че Джим Харпър е позирал за порноснимки с възрастен мъж — обясни Лукас. — Това е углавно престъпление за дългосрочна присъда и може да си заслужава да убиеш някого за това. Снимката е дошла от някакво долнопробно списание или вестник. Някакви деца се домогнали до нея и вероятно тя е била разпространявана из училище. Последна я е взела Лиза Лакорт. Тя я отнесла вкъщи в четвъртък и я показала на хлапето, с което разговарях.

— Кое е то? Хлапе от училището?

— Джон Мюлер. Баща му притежава магазина за препарирани животни — обясни Лукас.

Кар кимна.

— Знам го, разбира се. Семейството е наред. По дяволите, тези неща са навързани.

Лукас присви рамене.

— Това е една възможност. А родителите на Харпър тук ли са?

— Единият от тях, старецът, Ръс. Съпругата си замина преди години, отиде в Калифорния. Върна се за погребението обаче.

— С какво се занимава Харпър?

— Има бензиностанция при Накъл Лейк.

— Окей, ще отида там.

— Уха — разтърси глава Кар. — По-добре не ходи сам. Ще закъснееш ли?

— Сигурно.

— Харпър е отворен до полунощ. Не би говорил никога с нас, ако не се налага — никога с ченге. Дали да не издам разрешително за обиск за нещата около Джим Харпър в неговата къща? Ще вземем двама сътрудника и ще отидем късно. Ще ходя на църква.

— Добре — каза Лукас. — Харпър задник ли е?

— Да — кимна Кар. — Боже, ако тези два случая са свързани и можем да ги заковем за ден-два… Това ще ме направи много щастлив.

— Ще бъде ли отец Берген на службата тази вечер?

— Вероятно не. Доста е разтърсен. Ти го чу днес сутринта.

— Да — кръстоса ръце Лукас, като наблюдаваше Кар. — Хлапето Мюлер каза, че възрастният мъж от снимката е бил едър. И може би рус или светъл. Хлапето не си спомня човекът да е бил космат, което означава, че вероятно не е имал много окосмяване.

— Като отец Фил — изчерви се Кар. — Е, не е бил Фил. Има хиляди тлъсти блондини в околността. Аз съм един от тях.

— Разговарях с пожарникарите. Уестром мисли, че Берген го е направил. Така каза. А прилича на човек, който е разговарял за това.

— Дик е клюкарската централа на целия град — каза Кар. После снижи гласа си до шепот: — Господ да го съди.

— Чувал ли си някога нещо за това Берген да е замесен в сексуални гафове?

Кар отстъпи крачка назад.

— Не. Категорично не. Защо?

— Вероятно са просто тъпотии. Носят се слухове наоколо, че той се забърква и с жени, и с мъже.

— Хомосексуалист? — Кар изглеждаше изумен. — Това е абсурдно. На кое потайно място се сблъска с тези неща?

— Просто разпитвах наоколо. Както и да е, налага се да говорим отново с него — каза Лукас. — След като свършиш работа? После можем да улучим и Харпър.

Кар изглеждаше разтревожен.

— Добре. Ще се срещнем в църквата в девет часа. Все още ли ще видим онези типове в пет?

— Да. Но не мисля, че ще има кой знае какво, освен ако Ръсти и Дъсти не се появят със снимката.

— Не възнамеряваш да разкъсаш Фил, нали? — попита Кар.

— Има нещо, което не съвпада тук — каза Лукас като избягваше прекия отговор. — Той сигурно премълчава нещо. Ще си помисля за това.