Джон Сандфорд
Вледенени жертви (25)

25

Десантчикът от щата Уисконсин се бе заровил в една снежна пряспа срещу пожарната. Той бе облечен в непромокаема маскировъчна екипировка, която си бе купил за лов на дивеч, дебели ботуши и камуфлажна маска за лице. В брезентовата чанта държеше бинокъл и радиостанция, както и термос с горещ шоколад. Дежуреше от два часа, бе му сравнително топло и донякъде удобно.

Бе наблюдавал как Дейвънпорт и Климпт влязоха в пожарната да заковат Хелпър. Минута след това човекът от ФБР, черният тип, бе притичал отзад и бе използвал ключ, за да се промъкне през вратата на гаража. Две минути по-късно типът от ФБР се измъкна навън и изчезна сред снеговете. След това Дейвънпорт и Климпт излязоха навън, последвани от техниците от Медисън. Оттогава, нищо. Десантчикът бе очаквал незабавни действия. Когато те не последваха, той, както се бе закътал от вятъра зад снежния нанос, почувства, че му се спи. Зимната буря приглушаваше всички шумове, замъгляваше всички цветове, унищожаваше миризмите. Той развинти капачката на термоса, сръбна си шоколад и отново я завинти. Тъкмо пъхаше термоса обратно в торбата, когато забеляза раздвижване. Отдалечената врата на гаража, там, където бе влязъл типът от ФБР, се задвижи нагоре.

Десантчикът издърпа радиостанцията от чантата и я доближи до лицето си.

— Имаме раздвижване — каза той. — Чувате ли ме?

Радиостанцията не му беше позната, бе доставена от ФБР, всички разговори се смесваха.

— Чуваме те. Какво става?

— Задръжте — каза наблюдаващият. Той разгледа през бинокъла отворената врата.

Миг по-късно Хелпър изскочи през вратата, яхнал снегомобила си. Погледна надясно и наляво и зави към магистралата.

— С шейната си е — каза дежурният по радиото. — Движи се, на път е към 77. Приближава се към вашия пост. Не се движи твърде бързо. Изчакайте за миг, той наистина се раздвижи сега, наистина сякаш ще излети.

— Дейвънпорт, следиш ли нещата?

— Да, чух всичко. — Лукас бе в болницата, сред миризмите на спирт и дезинфектанти, на възпалена плът и урина. — Проследихте ли го?

— Хванахме го, движи се в твоята посока. — Това бе мъжът от ФБР, който ги бе снабдил със специални шлемофони и радиосигнали, прикрепени сега към шейната и джипа на Хелпър. — Той идва към нас. Ще го оставим да мине и ще се опитаме да се закачим.

— Ние сме се разположили тук. Дръжте ни в течение — отвърна Лукас. Погледна към Уедър. — Той идва.

Лукас издърпа магазина на своя 45-ти калибър и го прегледа. Климпт, който седеше върху висок стол за прегледи, извади своята «Итака» 12-ти калибър и зареди патрон в цевта.

— Трябва да е тук след двадесет минути.

— Ако идва тук — обади се Кар. Шерифът отново бе сложил пистолета, но го остави недокоснат в кобура.

— Залагам един долар, че е така — каза Лукас. Той плъзна магазина отново в 45-калибровия си пистолет и го плесна силно с долната част на дланта си.

— Възнамеряваш да го убиеш, нали? — попита Уедър.

— Ние не се опитваме да го убием — безизразно отвърна Лукас. — Но той трябва да направи следващия си ход.

— Не виждам как няма да го убиете — продължи Уедър. — След като има оръжие…

— Ще го предупредим. Ако избере да се бие, какво можем да направим?

Тя се замисли за малко и поклати глава.

— Ако разполагахме с повече време, можеше да измисля нещо.

— Жените не трябва да се намесват в такива неща — отбеляза Климпт.

— А бе, майната ти, Джийн — рязко го прекъсна тя.

— Я се успокойте — меко се обади Лукас.

Той повдигна пистолета до лицето си и прищрака предпазителя — отново и отново, отново и отново. Забеляза израза на лицето й и каза:

— Съжалявам.

— Не съм чак толкова глупава — добави Уедър. — По-добре да умре той, отколкото който и да е друг. Тази клопка просто изглежда толкова… хладнокръвна.

— Ние не си играем на «пържоли» — обади се Климпт.

Човекът от ФБР се обади отново:

— Той ни отминава… Окей, отмина, добре успя да ни огледа. Няма шанс да го следваме повече. Боже, този сняг не е обикновен. Сякаш караш във фуния. Той трябва да е заковал на четиридесет долу по канавката, трябва да се носи съвсем сляпо… Ние стигаме тридесет. Човече, той идва при вас до пет минути.

Чу се втори глас, още един от ФБР:

— Видях го през окуляра… Дейвънпорт, следваме го от пет минути. Още се приближава. Може би е на две мили.

— Разбрах — отвърна Лукас. После се обърна към Климпт, Уедър и Кар: — Бъдете готови. Аз ще говоря с близнаците.

Той побягна по коридора и блъсна двойната врата в дъното. Две ченгета се качваха на снегомобилите. Бяха опасали около кръста си пистолети. Единият бе със сачмена пушка, висяща отстрани на шейната.

— Чухте ли?

— Разбрахме — каза едното ченге. Ръсти и Дъсти. Под шлемовете не можеха да бъдат разпознати.

— Добре. Останете след другите. Когато той слезе от шейната, ще се намесите. Ако нещо се случи, бъдете готови да се оттеглите. По един или друг начин, ние ще го хванем.

— Разбрано.

Двамата мъже заминаха, а Лукас се затича обратно по коридора като шляпаше с ботуши и вдигаше ципа на екипа върху защитната си жилетка.

Хенри Лейси бързаше по коридора срещу него.

— Късмет — извика той като минаваше покрай Лукас.

Кар затваряше телефона, когато Лукас влезе.

— Още информация за онзи кучи син. Много информация от Дълът. Той се е пенсионирал там, както ни каза, но ако не го бил направил, ченгетата щели да го закопчеят за кражбите от домовете след пожар. Двама от огнеборците мислят, че той сам е подпалил някои от пожарите.

— Добре, колкото повече информация натрупаме, толкова по-добре, ако се стигне до процес.

— Дейвънпорт, приготви се. Той идва, отминава ни, движи се по пътя за болницата. Караме паралелно надолу по магистралата. По дяволите, много е трудно да се види каквото и да е.

— Шели, ти знаеш къде да отидеш. Уедър, облечи си палтото. Стегни ремъците, по дяволите.

Той стегна ремъците на защитната й жилетка здраво, помогна й да навлече анорака си. Ще й е студено без палтото, но всичко ще свърши за минута-две.

— Знаеш какво трябва да правиш сега.

— Следвам те, не бързам, придържам се към теб. В мига, когато някой извика, лягам на земята. Оставам там.

— Правилно. И всички знаят какво да правят, ако влезе вътре.

Лукас погледна към Климпт и Кар. Те кимнаха, а Кар преглътна жадно и изтри носа си с опакото на ръката.

— Нервна ли си? — попита Лукас Уедър като се опитваше да се усмихне.

— Добре съм — преглътна тя. — Пресъхнала ми е устата — добави.

 

 

Дори и при снежна буря в болницата има двадесет-тридесет души — сестри, санитари, хора по поддръжката. Освен ако Хелпър не е напълно полудял, той не би опитал фронтална атака на сградата. Освен това знаеше, че към Уедър има прикрепен сътрудник за охрана. Единственият му шанс бе да я уцели със снайпер или да дойде по-близо и да използва пистолет или сачмена пушка. Да я застреля заедно с охраната, точно както бе опитал, когато устрои засада на Уедър и Брун. Бяха оставили джипа на Уедър сред рехав кръг от коли, бяха му оставили местенца да се скрие, места, където можеха да го достигнат със снайпери от покрива. Щяха да му покажат Уедър за примамка, точно колкото трябва.

В мига, в който измъкне оръжие, с него беше свършено.

 

 

Той е на тридесет секунди от вас.

Някой видя ли оръжие?

Нищо не видяхме, когато мина покрай нас. На машината не се виждаше дълга пушка.

Той е на десет секунди от вас. Добре, ето не забави. Спря точно пред входа на паркинга. Дейвънпорт, виждаш ли го?

Лукас приближи радиостанцията до устата си, втренчи се през прозореца на чакалнята в посока към паркинга. Все едно гледаше в купа със снежинки.

— Не виждаме нищичко от проклетия сняг.

Още седи там. Вие, момчета на покрива, виждате ли нещо?

Аз го виждам. Не се движи.

Какво прави?

Просто си седи там.

— Влиза ли навътре? — попита Уедър.

— Все още не.

Изчакай малко, един момент, той се раздвижи… Тръгва покрай паркинга в посока към болницата. Движи се бавно.

Къде отива?

Продължава да се движи покрай болницата.

Лукас се обади:

— Вие, момчета на шейните, той идва към вас, прикрийте се.

— Ние сме горе, в гората. Не го виждаме. Къде е той?

— Все още се движи към вас.

— Той е на пътя до онова нещо за газ, онази помпа за газ, просто отминава.

— Почакай за миг, хванахме го. Движи се бавно. Какво да правим?

— Останете на място, нека момчетата от ФБР да го проследят — каза Лукас.

— Минава покрай нас. Боже, много трудно се вижда.

Над другите гласове се чу този на човека от ФБР:

— Той спря. Спря. На двеста ярда зад болницата е, до онази гъста гора.

— Парцела на Джейнс — каза Климпт. — Сигурно смята да дойде през гората, да се промъкне през задната врата, покрай кофите за боклук.

— Там винаги е заключено — каза Уедър.

— Може би има някакъв начин да влезе.

Той не се движи. Някой трябва да хвърли един поглед.

Кар, на петдесет фута, се обади по радиото:

— Лукас, ако той не се раздвижи в следващите минута-две, мисля, че момчетата на шейните трябва да минат покрай него. Ако той просто си седи там, те ще продължат, все едно са от клуба. Ако се върне в гората, трябва да знаем.

ФБР:

— Трябва да направим нещо. Шейната не се движи.

Лукас се обърна към Климпт:

— По-добре да се разположим до задната врата. Ако дойде оттам, ще можем да видим дали носи оръжие. Вие, момчета на покрива, може да се наложи да се обърнете. Той може да дойде изотзад. Един от вас да отиде веднага отзад, да поддържа наблюдението.

— Разбрано.

— Ако го видим да влиза, може Уедър просто да пресече Т-образния коридор в края — каза Климпт. — Той ще може да я види от вратата, но няма да има време да реагира. Ако се затича в тази посока…

Те разработваха плана, докато бягаха към задната част на болницата. Уедър и Кар бързаха зад тях. Хенри Лейси стоеше с пребледняло лице до рецепцията и стискаше своя пистолет, 38-ми калибър. Сестрите бяха преместени в спешното отделение, където имаше бетонни стени за прикритие.

Чу се гласът на Ръсти:

— Току-що минахме покрай шейната му. Не е в нея. Изглежда е влязъл в гората. Сякаш не е със снегоходки. Нека, хм…

Миг тишина и отново същият глас:

— Отново ще минем покай него.

— Какво правят те? — попита Лукас Климпт. — Да не се връщат…? — Той приближи радиото до устата си: — Какво правите? Не се връщайте назад!

— Тъкмо тръгнахме назад.

По радиото се чу тайнствен рязък звук, нещо като кашлица или лай, а можеше и да е последната изречена от полицая дума:

— Той е…

Тишина. Една секунда, две. Лукас напрегнато стисна радиостанцията. После чу по радиото непознат глас от покрива:

— Стрелба! Стреля се… Откъм парцела на Джейнс! Пресвети небеса, някой стреля, някой стреля.