Джон Сандфорд
Вледенени жертви (22)

22

В неделя Лукас и Уедър спаха до късно. Към девет часа Уедър стана и започна да си тананика из къщата, докато накрая в десет часа той се предаде и се измъкна от леглото.

— Няма какво толкова да се прави — каза тя. — Хайде да вземем ски под наем и да излезем навън.

— Нека да проверя какво става в центъра. Ако няма нищо, можем да излезем следобед.

— Добре. Аз мога да отида в «Сюпър Валю» и да напазарувам. Ще се видим за обяд.

 

 

Кар седеше сам в кабинета си. Когато Лукас надникна през вратата, той се обади:

— Харпър изчезна.

— Дявол да го вземе — отвърна Лукас. — Кога?

— Не го видяхме нито веднъж след като си тръгна. Всеки път, когато проверявахме, нямаше никой вкъщи, никой в бензиностанцията. Няма го джипът. Пуснах бюлетин.

— Трябваше да намерим начин да го задържим вътре — коментира Лукас.

— Да. Какво възнамеряваш да правиш?

— Да прочета документацията по случая, да повися тук. Почакай. Нека да видим дали не можем да натиснем някой друг бутон. Няма ли нищо за Шонекер?

— Басирам се, че са мъртви — отвърна Кар. Гласът му беше безизразен, все едно не му пукаше.

Климпт се отби точно преди обяд.

— Никакво проклето нещо не се случва. Ходих пак у Шонекер, няма нищо.

— Защо му е трябвало да убива свещеника? — Лукас зададе въпроса по-скоро на себе си.

— Не знам — отговори Климпт.

— В цялата тази работа има три-четири възела — каза Лукас. — Ако можехме да разплетем поне единия от тях, ако можехме да открием Шонекер или да прекършим Харпър, да разберем защо бе убит Берген. Ако можехме да разрешим онзи проблем с времето, когато бяха убити Лакорт.

— Или пък снимката — допълни Климпт. — В теб ли е онова копие?

— Да. — Лукас извади портфейла от панталона си, разгъна снимката и я подаде на Климпт, който се втренчи в нея.

— Това направо преобръща вътрешностите ми — каза той след минута. — Няма нищо в нея.

Лукас я взе обратно, погледна я и поклати глава. Възрастният мъж на снимката можеше да бъде всеки един.

 

 

Същият следобед Лукас и Уедър наеха ски за дълъг преход и направиха десеткилометрова обиколка на националните гори. Накрая Уедър, дишайки тежко, отсъди:

— Ти си в страхотна форма.

— Винаги се влиза във форма, когато нямаш какво да правиш — отвърна той.

 

 

В понеделник Уедър стана още по тъмно.

— Аз съм ранобудна личност — жизнерадостно каза тя, докато Лукас се опитваше да спи. — Всички хирурзи са така. Ако имаш две или три операции на ден, болницата може да ги нагласи в една и съща смяна. Един помощник-хирург, един анестезиолог, една дежурна сестра. Така цените се запазват ниски.

— Да, хирурзите са известни с това — промърмори Лукас. — Махай се, по дяволите.

— Снощи не мислеше така — закачи го тя.

Но Лукас придърпа завивките над главата си. Тя се наведе над него, издърпа надолу одеялото и го целуна по слепоочието. После го покри отново и излезе като си тананикаше.

Пет минути по-късно тя се върна. Прошепна му:

— Буден ли си?

— Да.

— Ръсти дойде, за да ме заведе до болницата — каза тя. — Проверих прогнозата за времето. Заформя се буря от югозапад и може да ни засегне. Казват, че ще се развихри късно тази нощ или рано сутринта. Тръгвам.

 

 

Лукас успя да тръгне за съда в девет часа. Прозяваше се, лицето му бе изопнато от студа. Небето над главата му бе слънчево, но тънка ивица облаци оцветени в тъмносиво, надвисваха на югозапад, все едно дим от далечен вулкан. Дан Джоунс, редакторът, на вестника, тъкмо слизаше от своето бронко, когато Лукас излезе от джипа, и те тръгнаха заедно към шерифския отдел.

— Значи Берген не е въпросният тип? — попита той.

— Не мисля така. Днес трябва да научим нещо от Милуоки.

— Ако не е той, колко още ще мине, докато го хванете? — попита Джоунс.

— Нещо ще се пропука — отвърна Лукас. Думите прозвучаха кухо. — Нещо ще поддаде. Ще бъда изненадан, ако мине и седмица.

— Ще помогне ли ФБР?

— Със сигурност. Винаги можем да използваме допълнителни източници.

— Искам да кажа… Наистина… неофициално.

Лукас го погледна и каза:

— Ако някой репортер ме прецака веднъж, никога вече не говоря с него.

— Аз няма да те подведа — отвърна Джоунс.

Лукас го изгледа право в очите за миг, после кимна:

— Добре. Шибаното ФБР не може да намери кока-кола в стек с шест «Будвайзер». Не са лоши момчета — е, някои от тях са — но повечето са най-вече бюрократи, уплашени до смърт, че ще провалят нещата и това ще се отрази зле на личната им характеристика. Така че те не правят нищо. Замръзнали са. Аз предложих да свършат малко компютърна работа и те се хванаха за това. Висши технологии, не е нещо където можеш да се оплетеш и да нарушиш правилата, не се налага да излизаш навън.

— Какво ще пропука нещата? Какво чакате?

— Все още ли питаш неофициално? — попита Лукас.

— Да.

— Не мога да разбера защо бе убит Берген. Той бе замесен от първия ден, така че трябва да има нещо около него. Бил е видян да се прибира от Лакорт, призна това, но те не може да са били живи, когато е тръгнал. Или ако са били, нещо наистина сериозно куца. Ние се върнахме към пожарникарите, които са го видели, те и двамата са уверени и твърди, а и няма причина да лъжат. Нещо е изкривено и не знаем какво. Ако можехме да го разберем… — Лукас замислено поклати глава.

— Какво още?

— Онази снимка, която ти показах. Ние мислим, че убиецът я търси, но в нея няма нищо — допълни Лукас. — Може би просто той не я е видял и не знае, че горната част на тялото му е изрязана. Но това е трудно за вярване, тъй като е от полароид.

— Трябва ви по-добро копие от това, с което разполагате — коментира Джоунс.

— Оригиналът е унищожен. Бил е пъхнат в машина за рязане на хартия и пратен за отпадъци преди около шест месеца — каза Лукас.

— А какво е станало с офсетовия негатив?

— С какво? — недоумяваше Лукас.

 

 

Кар изглеждаше потиснат.

— Не искам да тръгваш. Твърде много неща стават тук — каза той. Бе се прегърбил над бюрото си, обронил глава надолу. Объркан, може би отчаян. Печален.

— Това е единствената нишка, която имам — настоя Лукас. — Какво се очаква от мен да направя? Може би да разпитам още няколко хлапета от училище?

— Вземи самолет тогава — каза Кар. — Ще бъдеш там за час и половина.

— Човече, мразя самолетите — отвърна Лукас. Той усети как мускулите на корема му се свиват само при мисълта да лети.

— Ами хеликоптерите? — намеси се Лейси.

— Хеликоптер? Мога да се справя с един хеликоптер — кимна Лукас.

— Можем да осигурим един да излети след двадесет минути — допълни Лейси.

— Хайде тогава — каза Лукас като пристъпваше към вратата.

— Искам те тук тази вечер, каквото и да се случи — извика след него Кар. — Очаква се буря.

Климпт стоеше и пушеше до вратата.

— Погрижи се за Уедър — подметна му Лукас.

 

 

Домиер, ченгето от Милуоки, имаше свободен ден. Лукас остави съобщение и дежурният координатор каза, че ще се опита да го открие.

Летището на Грант представляваше един-единствен хангар Куонсет в западния край на късата черна писта. Хангарът имаше ветрен конус на покрива, канцелария и двойна врата с размера на самолет. Управителят му каза да влезе с джипа вътре, където се гушеха един до друг четири малки самолета. Миришеше на моторно масло и бензин.

— Хоузър ще бъде тук след пет минути. Току-що разговарях с него по радиостанцията — обясни управителят. Неговото име беше Бил, възрастен човек с гъсто руно стоманеносива коса и сини очи, толкова бледи, че изглеждаха почти бели. — Той ще спре отвън точно до прозореца.

— Добър пилот ли е?

Лукас можеше да се справя с хеликоптерите, защото не се нуждаеха от писти. С хеликоптера можеше да се снишиш надолу.

— О, да. Научил се да лети във Виетнам и оттогава непрекъснато пилотира. — Управителят всмукваше изкуствените си зъби, бе пъхнал ръцете в джобовете си и се взираше навън през прозореца. — Искаш ли кафе?

— Добре ще ми дойде една чашка — отвърна Лукас.

— Вземи си, ей там до микровълновата печка.

Кафеник от огнеупорно стъкло с ужасно на вид кафе бе разположен върху котлона до няколко картонени чашки. Лукас си сипа една чаша, отпи и си помисли, че е отвратително.

Управителят се обади:

— Ако се върнете късно, тук ще е заключено. Ще ти дам ключ за вратата, така че да можеш да си вземеш джипа. Ето го, идва.

«Въздушната секира» беше бяла, с нескопосано надраскан надпис «Хоузър Еър» отстрани. Изви се ураган от сняг, докато се приземяваше върху терена. Лукас взе ключа за вратата от управителя и се шмугна като приведе глава под перките на «секирата». Пилотът отвори вратата. Той бе надянал маслиненосиня каска, черни очила, мустаците му стърчаха като четка. Той извика над свистенето на перките:

— Имаш ли дебели ботуши?

— Долу, в джипа.

— По-добре ги вземи. Парното не работи както трябва.

Те излетяха след три минути. Лукас си нахлузи ботушите.

— Какво му има на парното? — извика той.

— Още не знам — извика в отговор пилотът. — Целият шибан хеликоптер е торба с фъшкии.

— Радвам се да чуя това.

Пилотът се усмихна, зъбите му бяха невероятно бели и равни.

— Малка пилотска шега — добави той.

Половин час след излитането пилотът получи повикване по радиото, отговори и след това обясни:

— Ще те чака някакъв човек. Домиер.

— Да, добре.

Те се приземиха на летището за гражданската авиация в северния край на града. Пилотът каза, че ще изчака до десет часа.

— Наближава буря. До десет часа няма да има проблеми, но ако закъснееш до полунощ, може и изобщо да не мога да излетя.

— Ще се обадя — обеща Лукас като събуваше ботушите и слагаше обувките си.

— Ще се мотая наоколо. Обади се в пилотското кафене. Някакъв тип ни маха. Мисля, че е за теб.

Домиер чакаше при изхода, бе пъхнал ръце в джобовете и дъвчеше дъвка.

— Не очаквах да те видя — каза Лукас. — Казаха ми, че имаш свободен ден.

— Извънредно работно време — отвърна Домиер. — Имам дъщеря в Северозападния, която развива потенциала си, така че се нуждая от шибаната работа. Какво ще правим?

— Ще говорим пак с Боби Маклейн — каза Лукас. — За нещо, което се нарича офсетов негатив.

 

 

Маклейн беше вкъщи с една жена в червена официална рокля. Жената седеше на една кушетка и ядеше пуканки от торбичка пъхната в микровълновата печка. Имаше тъмна коса, която подчертаваше твърде дебелата очна линия около очите й.

— Предполагам, че той може да го има — обясни им Маклейн. — Макар че ще ме убие, ако ви изпратя там.

— Боби, ти знаеш с какво се занимаваме — каза Лукас. — Знаеш какво може да се случи.

— Боже…

— Какво може да се случи? — попита жената върху кушетката.

— Убити са няколко души. Ако Боби не ни помогне, може да се каже, че е съучастник — обясни Домиер. Присви рамене и изглеждаше натъжен от това.

Устата на жената останала зейнала цяла минута, после тя погледна към Боби:

— Исусе Христе, ти се помайваш заради Зек? Този тип ще те продаде за петдесетватова електрическа крушка.

— Зек? — попита Лукас.

— Да. Той е учител в професионалното училище — обясни жената. Тя неуспешно се опита да се усмихне победоносно. — Той се занимава с отпечатването.

— В професионалното училище?

— Точно така. Там е учител. Разполага с цялото това великолепно оборудване. И ако ние не го използваме, то просто си седи там цяла нощ, без да прави нищо.

— Кой купува хартията? — попита Домиер.

Очите на Маклейн се отместиха.

— Хм, това е част от неговата цена.

— Част от цената? Искаш да кажеш, че училището купува вашата хартия?

Маклейн присви рамене.

— Цената е точна.

 

 

Маклейн шофираше своята камионетка с гроздов цвят, а Лукас и Домиер го следваха на запад през предградията. Професионалното училище бе едноетажна сграда от оранжеви тухли, заобиколена от паркинг. Ято от тридесет или четиридесет врани се беше разположило около купчина сняг в единия край на сградата. Приличаха на разпилени въглища.

Маклейн паркира и използва електрически лифт, за да слезе през страничната врата на камионетката. Този път той беше в стол с електрическо захранване и се затъркаля пред тях, нагоре по една рампа и после по дълъг студен коридор с редици ученически шкафчета. Зек беше сам в класната стая. Когато Маклейн се изтъркаля през вратата, той се стегна и се опита да се усмихне. Когато влязоха Лукас и Домиер, усмивката се стопи.

— Съжалявам — започна Маклейн. — Надявам се да продължим нашето бизнес сътрудничество.

Домиер го прекъсна:

— Полицейски участък в Милуоки, Зек.

 

 

— Аз просто… аз просто… аз се нуждаех… — Зек махаше с ръка, неспособен да намери точната дума, и после отсече: — от пари.

Те стояха в офиса му — една студена кабинка в боядисания в жълто циментов блок, с пластмасово ламинирано бюро и два картотечни шкафа. Зек бе нисък и плешив, а косата му беше дълга — сресваше я на мазни кичури върху плешивината си. Носеше карирано спортно сако, а ръцете му се тресяха, докато говореше.

— Аз просто… аз просто… Да повикам ли адвокат?

— Ти трябва направо… — започна Домиер.

Но Лукас го прекъсна:

— Не ми пука за шибания ти печатарски бизнес. Просто нямам време да се мотая тук. Искам проклетите негативи или ще ти сложа белезници и ще те повлечем през училището за шибаната ти коса, после ще вземем разрешително за обиск и ще преобърнем всичко тук и у вас и ще намерим всяко едно шибано нещо. Дай ми шибаните негативи и те оставям на мира. Ти и Домиер можете да сключвате всякакви сделки.

Зек погледна Домиер и когато ченгето от Милуоки обърна очи към тавана, каза:

— Пазя негативите вкъщи.

— Да тръгваме тогава — каза Лукас.

— Ами аз? — попита Маклейн.

— Изчезвай — каза Домиер.

На половината път за вкъщи Зек, седнал на задната седалка в доджа на Домиер, започна да плаче.

— Те ще ме пречукат — задъхваше се той. — Трябва да ме тикнете в затвора. Иначе ще ме изкормят.

— Печаташ ли и за други, или Боб Маклейн е единственият? — попита Домиер, като го гледаше в огледалото за обратно виждане.

— Той е единственият — каза Зек като тялото му трепереше неконтролируемо.

— Кофти. Ако имаше повече, ако имаше някои имена, тогава можеше да измислим нещо.

Хълцането престана и гласът на Зек се проясни:

— Като какво например?

 

 

На вратата ги посрещна застаряващ черен лабрадор със сълзящи очи.

— Ако отида в затвора, какво ще стане с Дейв? — попита Зек.

Кучето замаха с опашка като чу името си.

Домиер поклати глава и каза:

— Исусе Христе.

Кучето ги наблюдаваше, докато преглеждаха шкафа, натъпкан с офсетови негативи. Негативите бяха сложени в огромни кафяви пликове с надраскано в ъгъла име на публикацията. Те намериха купчината и негатива, който търсеха, и Зек го вдигна към светлината.

— Да, това е. Изглежда доста отчетлив.

Те се върнаха обратно в училището. Печатарската машина бе с размерите на фолксваген, но първата отпечатка бе готова след десет минути. Зек я извади и я подаде на Домиер.

— Добра е колкото може да стане — каза той. — Все пак е в полутонове и няма да бъде отчетлива като обикновена снимка.

Домиер я погледна и я подаде на Лукас като отбеляза:

— Някакви остарели лайна. Пропиля си времето.

Отпечатката все още бе черно-бяла, но значително по-отчетлива. Лукас я сложи под светлината на настолната лампа и се взря в нея. Мъж с ерекция и голо момче отзад. Нищо по стените.

— Кракът на този тип изглежда необичайно — отбеляза той и извади вестникарската версия от джоба си. Кракът бе толкова размит, че не се различаваха никакви детайли. — Какво е… каквото и да е… това от снимката ли е, или му има нещо на крака? — попита Лукас.

Зек извади фотографска лупа, надвеси се над нея, нагласи я.

— Мисля, че е от крака. Прилича ми на бодове или на нещо като шевове.

— По дяволите — възкликна Лукас. Гърлото му се сви. — По дяволите. Ето защо той иска Уедър. Тя трябва да е шила крака му.

— Откри ли кой е? — попита Домиер.

— Открих нещо — отвърна Лукас. — Има ли наблизо лекар, с когото да разговарям?

— Разбира се. Можем да спрем в лечебницата по пътя за летището. Ще има някой дежурен.

— Мога ли сега да си вървя? — попита Зек.

— О, не — каза Домиер. — Всъщност ние трябва да извикаме някоя кола, ние двамата.

— За какво?

— Смятам да взема всички шибани пликове от къщата ти и да намеря някой, който да ги отпечата за нас. А също искам и онези имена.

Лукас тръгна да излиза от сградата, но спря да се обади до летището. Намери пилота в кафенето.

— Не ми отне много време. На път съм.

— Побързай. Тази буря приближава бързо, човече — отвърна пилотът. — Искам бързо да се измъкваме оттук.

 

 

Стажант-лекарят седеше в канцеларията си с крака върху бюрото и четеше «Нешънъл Инкуайърър».

Той кимна на Домиер и хвърли незаинтересован поглед към Лукас и Зек.

— Сърцето ми се къса като гледам какво причиниха младите жени на Британското кралско семейство — каза той. Сви на топка вестника и го запрати в кошчето за боклук. — Какво искаш, по дяволите, Домиер? Още снимки на голи мъртви жени?

— Всъщност искам да погледнеш снимката на моя приятел — отвърна Домиер.

Лукас подаде отпечатката на доктора и каза:

— Можете ли да кажете какво не е наред с крака му?

Зек се намеси:

— Вие нямате в действителност снимки на голи мъртви жени, нали?

Докторът се надвеси над снимката и промърмори:

— Имам по всяко време. Мога да ти дам колкото искаш. — След минута той се изправи и отсече: — Изгаряния.

— Какво?

Докторът подхвърли снимката през бюрото към Лукас.

— Вашият човек е бил обгорен. Това са белези по кожата.