Джон Сандфорд
Вледенени жертви (20)

20

Харпър седеше върху затворническия нар и навъсено клатеше глава. Жълтите му зъби бяха оголени. Неговият адвокат, облечен в костюм от туид с цвят на разредена горчица, който би могъл и да е от времето на управлението на Рузвелт, седеше неспокойно до него.

— Това не е достатъчно — отбеляза Харпър.

— Нека да ти обясня нещо, Ръс — намеси се Кар. Двойната брадичка на Кар бе увиснала и сбръчкана, а кръговете под очите му бяха толкова тъмни, сякаш бе загубил схватка в някой бар. — Елдън Шефър трябва да бъде избран за областен прокурор. Ако той сключи сделка с теб и се окаже, че ти си член на сексверига и че знаеш кой е убиецът, а не си ни казал, а Елдън ти даде имунитет и ти си излезеш оттук като свободен човек… Е, Елдън няма да спечели следващите избори. Ще загуби работата си. Тоест той няма намерение да сключи сделка. Ще иска да отидеш за известно време в затвора.

— Тогава може да си я лепне на задника — отвърна Харпър. Той кимна към адвоката си. — Ако Дик е прав, аз ще си изляза след един час.

— Ще рискуваш да отидеш на процес за серийни убийства, за да си спестиш няколко години в затвора? При всички положения ще получиш две-три години дори да стоиш върху главата си — намеси се Лукас. Той се бе облегнал на стената на килията и гледаше надолу към Харпър. — И се кълна в Исус, ако те свържем с убиеца, ако намерим дори някаква тънка нишка от доказателства, която да ви свърже, ще тикнем задника ти в затвора толкова бързо, че ще ти се завие свят. Като съучастник в убийство. Ще си умреш в затвора.

— Ако се опитвате да ме придумате на този вид сделка, значи няма да стигнете до никого — каза Харпър. Очите му проблеснаха към адвоката, после към Кар. — Вдигай се оттук, Шели.

* * *

Докато се изнизваха от килията, Кар погледна към Лукас и каза:

— Да тикнеш задника му в затвора толкова бързо, че да му се завие свят? Това е заплаха. Ще изпратя това на «Рийдърс Дайджест».

— Аз ще те съдя — отвърна Лукас, а Кар показа някакво подобие на усмивка.

Докато чакаха асансьора, Кар попита адвоката:

— Защо трябва да се занимаваш с това, Дик? Защо се обади на съдията? Можеше да изчакаш до понеделник и всичко щеше да е наред.

— Ръс има права…

Изпъкналата адамова ябълка на адвоката подскачаше надолу-нагоре. Голяма адамова ябълка, големи ръце, груба пореста кожа и костюм, приличащ на черно-бяла снимка от времето на голямата депресия.

Вратите на асансьора се отвориха и те влязоха вътре. Обърнаха се с лице към изхода.

— Не ми излизай с никакви права, Дик, зная всичко това — отвърна Кар като тръгнаха надолу. — Но ние имаме петима мъртъвци, а Ръс знае кой го е извършил. Или поне има някаква представа. Той е единствената връзка, с която разполагаме. Ако той се измъкне и имаме още трупове…

— Той има права — повтори адвокатът. Но не звучеше уверено.

Кар погледна към Лукас.

— Тялото на Фил трябва да е на път за Милуоки.

— Да. Съжалявам, Шели. Наистина — каза Лукас.

По лицето на адвоката започнаха да се стичат сълзи и той незабавно изсумтя и избърса очите си с ръкава на сакото.

— Господи, не мога да повярвам, че отец Фил е мъртъв. Той беше добър свещеник. Бе най-добрият.

— Да, така е — каза Кар като потупа адвоката по рамото.

Лейси вървеше по коридорите с ръце в джобовете и надничаше през отворените врати, когато видя Кар.

— Ето ви и вас. Току-що пристигнаха двама от ФБР. Още двама сигурно ще дойдат от Вашингтон — екип по серийните убийства.

— О, боже. — Кар повдигна панталоните си. — Къде са те?

— Долу, в кабинета ти.

Кар погледна към Лукас.

— Може да помогнат с нещо.

— А може и да бъда избран за местната кралица на красотата — каза Лукас като тръгнаха по коридора.

Лейси го погледна.

— Знаеш ли, че новата ти приятелка беше кралица на красотата?

— Какво? — Вече нямаше смисъл да не възприема закачките за отношенията му с Уедър.

— Така е — ентусиазирано допълни Лейси. — Като се съберат на клюки, хората още говорят за роклята, която носеше на подиума. Беше един от онези наистина топли дни и тя бе с една такава сребриста рокля… О, боже. Те я нарекоха… — Той внезапно прехапа устни и се изчерви.

— Как я нарекоха?

Лейси погледна Кар и Кар поклати глава.

— Хенри, не можеш ли да си пъхнеш езика по-дълбоко в устата, отколкото вече е? По-добре му кажи.

— Хм, Мис Млади цици на Оджибуей Каунти — измърмори Лейси.

— Радвам се, че ми каза. Това изостря чувствата ми към нея — каза Лукас.

— Надявам се да се наостриш към тия от ФБР — унило каза Лейси. — Само две минути с тях и се чувствах сякаш по обувките ми са лепнати конски фъшкии, а от ушите ми стърчи сено.

— Такива са от ФБР — каза Лукас. — Това правят най-добре.

 

 

Те поговориха около час с двамата агенти — Лансли и Толсен. Много трудно можеше да ги различиш, ако Лансли не бе с цвят на добре изстъргано брезово дърво, а Толсен — на полиран абанос. И двамата носеха сиви костюми с раирани вратовръзки, дълги тъмни палта с кожени ръкавици и галоши върху лачените си обувки.

— Мисля, че има възможност нашият човек да е минаващ оттук.

Лукас, който седеше зад говорещия Лансли, погледна към Кар и поклати глава. Никакъв шанс да е външен човек, никакъв.

После Лансли добави:

— Ще си сътрудничим и ние ще направим всичко възможно…

Лукас го прекъсна:

— Това, от което наистина имаме нужда, е компютърна помощ.

Толсен реагира заинтересовано и незабавно:

— От какво естество?

— В тази област има само седем хиляди постоянни жители. Можем да елиминираме всички жени, деца, всички тъмнокоси. Нашият човек е изявен психопат и може миналото му да е свързано с насилие. Ако има начин, вашите компютри могат да осъществят връзка и обмен на информация с компютрите на Държавното бюро за издаване на шофьорски книжки, да се обработят шофьорите в Оджибуей Каунти и да се направи кръстосана проверка на русите жители — мъже, които имат досиета в Националната служба.

Лансли и Толсен си водеха бележки. Лансли използваше микрокомпютър с големината на човешка длан. Те изказаха още някои идеи и забързано излязоха.

— За какво, по дяволите, беше всичко това? — попита Кар като се почесваше по главата.

— Така ще имат с какво да се занимават — отвърна Лукас. — Може дори да помогне, ако имаме нужда от помощ след три седмици.

Някакъв сътрудник почука и пъхна главата си през вратата.

— Харпър е на свобода. Върна си бензиностанцията с междущатска полица.

— Това наистина ми смразява задника — отбеляза Кар.

— Отивай си вкъщи да поспиш. Или пък в някой мотел. Изглеждаш толкова зле, че започвам да се тревожа — каза Лукас.

— Това е идея, мотел — разсеяно подхвърли Кар. — А ти какво ще правиш?

— Ще отида на някое тихо местенце и ще мисля — каза Лукас.

 

 

Уедър се прибра вкъщи малко след шест. Придружаваше я един сътрудник. Завари Лукас да гледа втренчено в тлеещия огън.

— Това е Мардж, моят бодигард — каза тя.

Сътрудникът махна с ръка:

— Ти поемаш оттук нататък — и си тръгна.

Уедър свали палтото и ботушите си и седна до него. Той обгърна раменете й с ръка.

— Трябва да хвърлиш още една цепеница — обади се тя.

— Да, по дяволите, в тази област има по-малко хора, отколкото в някои сгради в Минеаполис. Би трябвало да можем да го хванем. Не вярвам да има чак толкова възможности — каза Лукас.

— Все още ли смяташ, че отец Берген е бил убит?

— Да. Със сигурност. Макар че не знам защо е бил убит. Знаел ли е нещо? Или пък е трябвало да отвлече вниманието ни? Какво?

— Семейство Шонекер?

— Нищичко — отвърна Лукас.

— Може ли да са мъртви?

— Трябва да започнем да обмисляме тази възможност — каза Лукас. — Имахме късмет, че открихме детето на Мюлер. Можеше да си лежи там до пролетта. По дяволите, ако убиецът го бе завлякъл още на две минути път в гората, можеше никога да не го открием.

— Следите ли Харпър?

— Това е невъзможно. Откъде да го наблюдаваме? Но го проверяваме на всеки два часа.

Уедър потръпна.

— Този човек ме плаши. Той е от онези хора, които просто правят каквото си искат и не им пука на кого вредят. Социопат. Мисля, че дори не забелязва, ако някой е наранен.

Те поседяха тихо за малко, после Лукас се усмихна като си спомни нещо и я погледна. Тя гледаше към огъня със сериозно изражение.

— Ние си прекарваме добре в леглото, нали? — попита той.

— Ами, надявам се да е така — засмя се тя. Потупа го по крака. — Добре си пасваме.

— Хм… — Той подръпна брадичката си и се загледа в огъня. — Има нещо, което винаги съм искал да направя, знаеш… в сексуално отношение… и никога не съм могъл да намеря подходяща жена за това.

Усмивката й угасна. Попита го с явна несигурност в гласа:

— Е, и?

— Винаги съм искал да чукам местна кралица на красотата, която не носи нищо друго, освен белите си високи токчета и короната. Какво ще кажеш? — Той я придърпа по-близо.

— Тези проклети скапаняци — лекичко го отблъсна тя. — Нямах намерение да ти кажа поне още десет години.

— Мис Млади цици на Оджибуей Каунти — допълни той.

— Трябваше да ме видиш — доволно каза тя. — Роклята беше доста изрязана отпред, но наистина изрязана отзад. Хората казваха, че имам две цепки.

— Харесва ми този образ.

— Може и да измислим нещичко — гушна се тя в него. — Не знам дали още пазя короната.