Джон Сандфорд
Вледенени жертви (2)

2

Лукас Дейвънпорт слезе от джипа си. Светлината от къщата на Лакорт бе ослепителна. В съвършено чистия въздух всяка цепнатина, всяка дупка, всяко парче стъкло бяха отчетливи като косъм под микроскоп. Мирисът на смърт — мирисът на пърлено прасе — се понесе към него и той обърна търсещото си лице, сякаш бе извечният ловец.

Къщата странно наподобяваше на череп с дупките на прозорците си, взиращи се в снежната пустош. Предната врата бе раздробена от брадвите на пожарникарите, а страничната врата, висяща само на една-единствена панта, бе разкривена и овъглена от огъня. Виниловата облицовка се бе разтопила, овъглила, изгоряла. Половината покрив липсваше, оставяйки центъра на руините открит към небето. Навсякъде бе разпръснато розовото фибростъкло от изолацията — подаваше се навън от къщата, носеше се през снега, висеше по оголените клони на брезите като непристойно окосмена плът. Пяната от пожарогасителите, примесена със сажди и пепел, се носеше около и вън от къщата като миниатюрен глетчер.

Откъм двора на къщата три редици подвижни лампи като от стадион, захранвани от газов армейски генератор, изливаха върху сцената бяло-синя светлина, равна на сто милиона свещи. Генераторът заглушаваше виковете на пожарникарите и боботенето на пожарникарските помпи с яростното си блъскане на пневматичен чук.

Всичко това вонеше. На бензин и горяща изолация, на просмукана с вода пластмаса и препечена плът, на дизелови изпарения. Огънят бързо се бе разпространил, беше горял свирепо и бе потушен набързо. Мъртвите бяха по-скоро овъглени, отколкото кремирани.

В къщата имаше двадесетина мъже. Някои бяха пожарникари, останалите — ченгета; трима или четирима бяха цивилни. Снегът бе намалял, поне временно, но вятърът режеше като бръснач оголената кожа.

 

 

Лукас беше висок, тъмен мъж със стряскащо сини очи, разположени дълбоко под силното чело. Косата му бе тъмна, леко докосната от сивото, и малко дълга. Един кичур падаше върху челото му и той непрекъснато го отмяташе от очите си, докато гледаше къщата.

Почти тръпнеше — като скъпо ловджийско куче.

Лицето му би било квадратно и всъщност беше такова, когато бе с десет паунда по-тежък. Квадратното лице подхождаше на всичко останало, на тежките рамене и големите ръце. Но сега беше измършавял, кожата бе опъната по скулите му — лице на боксьор по време на тежки тренировки. Всеки ден в продължение на месец той вземаше ските или снегоходките и бягаше нагоре по хълмовете около бунгалото си в Норт Уудс. Следобедите работеше в гората, цепеше дъбове с чук и клин.

Лукас пристъпи към изгорялата къща като хипнотизиран. Той помнеше друга една къща, в Минеаполис, точно на юг от разклона, помнеше и една мразовита нощ през февруари. В долния апартамент живееше лидерът на една банда, а съперничеща група гангстери бяха решили да го изкарат навън. Горният етаж се обитаваше от една жена — Шърлийн някоя си — която се занимаваше с нелегално гледане на децата на съседските майки за през нощта. Шест деца спели там, когато коктейлите на Молотов влетели през прозорците на долния етаж. Шърлийн хвърлила всичките шест крещящи деца през прозореца, като счупила краката на две от тях и ребрата на други две, както и ръката на един съсед, който се опитвал да смекчи падането им. Жената бе твърде тежка, за да скочи и беше обгорена до смърт, докато се опитвала да слезе по тясното стълбище. Същото нещо — къщата като череп, ледът на пожарогасителите, миризмата на пърлено прасе…

Лукас несъзнателно поклати глава и се усмихна — той имаше добри връзки в гангстерската общност и даде на отдел «Убийства» имената на «трепачите». Бяха затворени в Стилуотър и щяха да останат там още осем години. За два дни той им беше спретнал номер, от който още не можеха да се опомнят.

А сега това. Той отстъпи, за да отвори вратата на джипа, наведе се и извади черна кашмирена шапка от пасажерското място. Нахлузи я на главата си. Бе облякъл син анорак върху дънките и плетения пуловер, ботуши и полипропиленово дълго бельо за експедиции. Някакъв униформен мъж заобиколи шевролета събърбън, който бе спрял в двора точно пред форда на Дейвънпорт. Хенри Лейси носеше стандартния шерифски анорак в жълтеникавокафяв цвят и панталони с подплата.

— Шели е тук — каза Лейси, като изви палец към къщата. — Хайде, ще те представя… Какво гледаш? Къщата? Какво забавно има?

— Нищо.

— Помислих, че се усмихваш — каза Лейси, като изглеждаше някак обезпокоен.

— Не-е… от студа е — отвърна Лукас като търсеше извинение. По дяволите, обичаше това.

— Е… Шели…

— Да. — Лукас го последва, като придърпваше дебелите си скиорски ръкавици, все още обсебен от къщата. Мястото можеше да е откъснато от някакъв ледовит ад. Чувстваше се у дома.

 

 

Шелдън Кар стоеше върху парче лед на пътеката за коли зад доброволците с цистерни и помпи. Носеше същата шерифска униформа за студено време като Лейси, но черна, вместо каки, и с шерифска златна значка, вместо сребърната на помощника му. Замръзнал черен маркуч се извиваше като змия покрай краката му в посока на езерото, където огнеборците бяха пробили три фута лед, за да се доберат до водата. Сега използваха факел, за да освободят маркуча, и синкавият пламък мъждукаше в ъгъла на полезрението му.

Кар бе стъписан. Беше направил каквото може и после бе спрял да действа — просто стоеше на пътеката за коли и наблюдаваше работата на пожарникарите. И замръзна. Униформата му не бе достатъчно дебела за такова време. Краката му бяха вкочанени, а стъпалата безчувствени — но не можеше да влезе в гаража, не можеше да се откъсне. Стоеше като тъмен снежен човек, малко пълен, неподвижен, с разперени ръце, взиращ се в къщата.

— Малко…

Някакъв пожарникар се подхлъзна и падна като псуваше. Кар трябваше да извърти цялото си тяло, за да го погледне. Пожарникарят бе изцапан с пепел и наполовина покрит с лед. Когато се опитаха да полеят къщата, вятърът шибаше водата обратно върху тях, вече вледенена. Някои от пожарникарите приличаха на малки подвижни айсберги. Мощните им лампи хвърляха мокра светлина като прекосяваха двора. Човекът лежеше паднал по гръб и гледаше нагоре към Кар; мустаците му бяха побелели от мраза и заскрежени от собствения му дъх, лицето му бе червено от вятъра и усилието. Кар се опита да му помогне, протегна ръка, но пожарникарят го отпъди:

— Само ще те съборя.

Той се изправи непохватно на крака като се бореше със замръзналия маркуч. Опитваше се да го натовари в пикапа, а той се изплъзваше обратно като анаконда в скок.

— Малко… по дяволите…

Кар се обърна обратно към къщата. Един пожарникар в каучуков екип помагаше на доктора да премине през разбитата предна врата. Кар ги наблюдаваше как си проправят път към задната спалня. Там бе малкото момиче, толкова обгоряло, че само бог знае какво й се е случило. Какво бе станало с родителите й беше достатъчно ясно. Лицето на Клаудия бе частично запазено от огнеупорната завеса, която се бе свлякла отгоре й. От челото й, като сляпо трето око се взираше към него голяма дупка от куршум. А Франк…

— Обадиха ли се от Медисън? — извика Кар към един от сътрудниците в джип. Той бе включил двигателя и радиатора на най-високата степен и отвори прозореца колкото да му отговори.

— Не. Там още вали. Мисля, че чакат да спре.

— Чакат да спре? Да спре? — Шелдън Кар внезапно закрещя, погледът му беше див. — Обади се отново на шибаняците и им кажи да довлекат задниците си тук. Чували са за 4×4, нали? Обади им се пак.

— Веднага. — Човекът изглеждаше шокиран. Никога не бе чувал Шелдън Кар да каже нещо по-пиперливо от «по дяволите».

Кар се извърна, челюстта му се движеше, изглежда бе забравил за студа. Чакат да спре! Към него се приближаваше Хенри Лейси, като внимателно придвижваше крака по предателския лед, който се бе образувал в двора. Следваше го някакъв мъж в анорак. Лейси дойде до него, кимна и каза:

— Това е Дейвънпорт.

Кар кимна в отговор:

— Б-б-благодаря, ч-ч-е дойдохте. — Внезапно се оказа, че не можеше да изрича думите.

Лейси го хвана за лакътя:

— Тук навън ли стоя през цялото време?

Кар кимна безучастно, а Лейси го помъкна към гаража:

— Господи, Шели, ще се затриеш.

— Добре съм — изръмжа Кар. Той издърпа ръката си и се обърна към Лукас: — Когато чух, че си дошъл от града, си направих сметката, че ще знаеш повече за тези неща, отколкото аз. Помислих си, че си заслужава да опитаме. Надявам се да ни помогнеш.

— Хенри ми каза, че е голяма бъркотия — отвърна Лукас.

Той се ухили. Лека мръсничка усмивка, помисли си Кар. Дейвънпорт имаше счупен зъб — нещо, което би могъл да получиш при някой сблъсък — който не бе поправил, а едната му вежда бе разсечена от белег.

— Това е… — Кар разтърси глава като търсеше точните думи. — Това е дяволска трагедия — каза накрая той.

Лукас го погледна — никога не бе чувал някое ченге да нарече едно престъпление трагедия. Никога не бе чувал ченге да каже «дяволска». Не виждаше много от лицето на Кар, но шерифът бе едър човек с издуто шкембе. В черния си екип той приличаше на гумения човек Мишлен рано сутрин.

— Къде са СПЗ? — попита Лукас. Службата за прилагане на закона вършеше работата на местопрестъплението при по-големите случаи.

— Имат проблеми да тръгнат от Медисън — мрачно отговори Кар. Той махна към небето: — Бурята…

— Нямат ли 4×4? Само магистрала е оттам.

— Точно затова се разправяме сега — грубо отвърна Кар. После се извини: — Съжалявам, това е болен въпрос. Досега трябваше да са на половината път насам. — Той погледна към къщата, като че не можеше да й устои: — Господ да ни е на помощ.

— Три трупа? — попита Лукас.

— Три трупа — отговори Кар. — Един застрелян, друг накълцан с брадва или нещо подобно, а третият… ужас, няма как да кажеш. Просто едно хлапе.

— Все още ли са в къщата?

— Хайде — мрачно ги подкани Кар. Той внезапно започна да трепери неконтролируемо, после с усилие се овладя. — Покрити са с найлон. А има и нещо друго… резето. Но нека да видим телата и после ще се върнем към него.

— Шели, добре ли си? — отново попита Лейси.

— Да, да. Ще покажа на Дейвънпорт — ще го разведа наоколо, после ще вляза вътре. Боже, не му вярвам на този студ.

 

 

Франк Лакорт лежеше с обърнато нагоре лице върху пътеката, която водеше от къщата към гаража. Кар накара един от сътрудниците да повдигне найлона, който покриваше тялото, и Лукас приклекна до него.

— Господи. — Той погледна нагоре към Кар, който се бе извърнал настрани. — Какво е станало с лицето му?

— Може би куче — каза Кар, като погледна надолу към обезобразеното лице. — Или койоти, не знам.

— Би могло да е и вълк — намеси се Лейси иззад него. — Имаме няколко съобщения, че наоколо има вълци, които са слезли насам.

— Оръфали са го — отбеляза Лукас.

Кар погледна към гората, която притискаше къщата.

— От зимата е. Всичко там гладува. Ние подхранваме дивеча, но повечето ще умрат. Ужас, повечето са вече мъртви. Койотите се навъртат дори около кошовете за боклук при пицарията в града.

Лукас свали едната си ръкавица, извади джобно фенерче от анорака си и освети това, което бе останало от лицето на мъжа. Лакорт бе индианец, около четиридесет и пет годишен. Косата му бе сплъстена от замръзналата кръв. Някакво животно бе разкъсало по-голямата част от лявата страна на лицето му. Нямаше го лявото око, а носът бе изгризан.

— Ударът е бил отстрани, почти е разцепил главата му на две, през качулката — обясни Кар.

Лукас кимна и докосна качулката с пръст, като разглеждаше срязаната материя.

— Лекарката каза, че е нож или сатър — добави Кар.

Лукас се изправи:

— Хенри каза нещо за снегоходки…

— Ей там — каза Лейси, като сочеше с ръка.

Лукас обърна фенерчето към сенките покрай навеса. В снега все още бяха различими широки отпечатъци. Бяха наполовина затрупани.

— Накъде са насочени? — попита Лукас, като се взираше в тъмните дървета.

— Идват от езерото, през гората и се връщат обратно натам — отговори Кар, като сочеше под ъгъл гъстата гора. — Там долу има следи от снегомобил, но през цялото време машините идват и си отиват. Самият Франк имаше две шейни, така че може и той да е оставил следите. Не знаем.

— Следите водят точно до мястото, където е бил посечен — отбеляза Лукас.

— Да, но не знаем дали не е слязъл до езерото със снегоходките да погледне нещо и след това да се е върнал и да е бил убит, или убиецът е дошъл и си е отишъл.

— Ако това са неговите снегоходки, къде са те сега?

— Има един чифт в килера, но бяха толкова зацапани от пожарникарските маркучи, че не знаем дали са били използвани или какво. Няма как да кажеш — отвърна Лейси. — Макар че съответстват. От мечешка кожа. Не може да се разбере.

— Добре.

— Но имаме проблем — обади се Кар, като с неохота погледна към тялото. — Вижте снега върху него. Пожарникарите покриха труповете с мушами веднага щом пристигнахме, но ми се струва, че върху него има половин инч сняг.

— Е, и какво от това?

Кар се втренчи за миг в тялото и понижи глас:

— Слушайте, аз замръзвам, а имаме да обсъдим някои странни неща. Така че, искате ли да видите и другите тела сега? Жената е била застреляна в челото, момичето е изгоряло. Или просто да продължим разговора.

— Един бърз оглед — вметна Лукас.

— Хайде тогава.

— Трябва да проверя комуникациите, Шели. — Лейси се отдалечи.

Лукас и Кар с труд поеха по безцветния слой лед към къщата и се промъкнаха покрай предната врата. Вътре каменните стени и панелите на тавана се бяха сгърчили и огънали, падайки върху опожарените мебели и килима. По пода бяха разпръснати чинии, чаши, тенджери и тигани, наред с колекция от керамични кукли. Навсякъде имаше рамки на снимки. Някои от снимките бяха изгорели, но на всеки една-две крачки ги стряскаше ведро усмихнато лице, с широко отворени радостни очи.

В къщата работеха двама сътрудници — единият държеше видеокамера, захранващият кабел минаваше по яката навътре в анорака му, а другият беше с фотоапарат «Никон».

— Ръцете ми замръзват — смотолеви човекът с видеокамерата.

— Отивай в гаража — каза Кар. — Не чакай да се вкочаниш.

— Имам два галона горещо кафе и няколко чашки в джипа — намеси се Лукас. — Белият на паркинга. Вратите са отворени.

— Б-б-благодаря.

— Остави малко и на мен — обади се Кар. После се обърна към Лукас: — Откъде взе кафето?

— Отбих се в Даус Корнърс на път за насам и им изпразних кафемашината. Шест години съм бил патрулиращ полицай и задникът ми е мръзнал стотици пъти.

— Хм. Даус — погледна го изкосо Кар, като ровеше из паметта си. — Все още ли са там Фил и Вики?

— Да. Познаваш ли ги?

— Познавам всички по магистрала 77, от Хейуърд в Сойър Каунти до магистрала 13 в Ашлънд Каунти — каза Кар. — Оттук.

Той поведе Лукас през овъгленото антре покрай банята към една малка спалня. Стената откъм езерото я нямаше и през отломките навяваше сняг. Трупът лежеше под изгорялата рамка на леглото, пружината бе затиснала гърдите на момичето. Точно на прозореца се намираше една от портативните лампи, която хвърляше равна любопитна светлина върху овъглените развалини, но оставяше лицето на момичето почти в пълна тъмнина — но не съвсем пълна. Лукас можеше да види невероятно бялата й озъбена усмивка сред въглените.

Лукас приклекна, извади фенерчето, изръмжа, изключи го и се изправи отново.

— Призлява ми — каза Кар. — Преди да ме изберат за шериф бях патрул по магистралата. Виждал съм няколко пътни катастрофи, които не можеш да си представиш. Но от тях не ми призляваше. А от това тук — да.

— Катастрофите са нещо различно — съгласи се Лукас. Той се огледа из стаята. — Къде е другият труп?

— В кухнята — отвърна Кар. Те тръгнаха отново през антрето. — Защо е подпалил мястото? — Гласът на Кар стигна до фалцет. — Не може да е било, за да прикрие убийствата. Оставил е тялото на Франк направо там, в двора. Ако просто се беше изпарил, можеше да минат един-два дни преди някой да се усети. Или се перчи с това?

— Може да е заради отпечатъците от пръсти. С какво се занимаваше Лакорт?

— Работеше долу в ресторанта, казиното Ийгъл. Беше охрана.

— Много пари има по казината — каза Лукас. — Имаше ли си неприятности там?

— Не знам — простичко отговори Кар.

— А жена му?

— Беше помощник-учителка.

— Някакви семейни проблеми или да са се навъртали наоколо бивши съпрузи? — попита Лукас.

— Ами, те и двамата са били женени преди. Ще проверя бившата жена на Франк, но аз я познавам — Джийн Хансен, а тя не би убила и муха. А бившият на Клаудия е Джими Уилсън. Джими се премести във Финикс преди три-четири години, но той също не би направил това. Ще проверя и него, но никой от тях не бе наистина злонамерен. Хората просто престанаха да се харесват. Нали знаеш?

— Да, знам. А момичето? Имаше ли някакви приятели?

— И това ще проверя — отвърна Кар. — Но, ъ-ъ, не знам. Ще проверя. Тя е доста млада.

— Има някаква зараза сред тийнейджърите да убиват семействата и приятелите си.

— Да. Поколение от невестулки.

— А понякога тийнейджърът смесва огъня и секса. Има много пожари, предизвикани от тийнейджъри. Ако някой си е падал много по момичето, си заслужава да се разследва.

— Можеш да разговаряш с Боб Джоунс в прогимназията. Той е директор и съветник, така че може и да знае.

— Хм. — Ръкавът на Лукас се отри в изгоряла стена и той го изтупа.

— Надявам се да останеш известно време тук — каза Кар. Преди Лукас да отговори той продължи: — Хайде, оттук.

Те тръгнаха към другия край на къщата, през всекидневната, към кухнята и задната врата. Две дебело облечени фигури се бяха навели над третото тяло.

По-едрият от двамата се изправи и кимна на Кар. Носеше шапка руски тип, със спуснати наушници и емблема на помощник-шериф отпред. Другата фигура се опитваше да обърне главата на жертвата с нещо метално.

— Невероятно време — каза сътрудникът. — Толкова ми е шибано, ъ-ъ, студено, че не мога да повярвам.

— Искаш да кажеш шибан студ — обади се другата фигура, все още наведена над тялото. Гласът й бе нисък и без диалект, почти академичен. — Наистина не ми пука за думата, особено като е толкова шибан студ.

— Той не се притесни от теб, а от мен — грубичко се намеси Кар. — Откриваш ли нещо там, Уедър, или само се мотаеш?

Жената вдигна очи и каза:

— Трябва да ги пренесем до Милуоки да ги прегледат професионално. Без аматьорски нощи в погребалния дом.

— Откриваш ли изобщо нещо? — попита Лукас.

Лекарката погледна надолу към жената:

— Клаудия явно е била застреляна и то с доста мощно оръжие. Може да е било пушка. Цялата задна част на главата й е раздробена и голяма част от мозъка й е изтекъл. Куршумът е пробил отзад. Надяваме се хората от криминалната лаборатория да го намерят. Не е в нея.

— А момичето? — отново попита Лукас.

— Да. Ще направя аутопсия, за да ви кажа нещо конкретно. Около кръста й има остатъци от овъглен плат, както и между краката й, така че мога да кажа, че е имала бикини или може би дори, ъ-ъ, как се нарича онова мъхесто бельо, като ъ-ъ…

— Клин — обади се Кар.

— Да, нещо такова. А Клаудия със сигурност е била напълно облечена — дънки и дълго бельо.

— Казваш, че не са били изнасилени — коментира Лукас.

Жената се изправи и кимна. Качулката на анорака й обхващаше плътно лицето й и не се виждаше нищо друго, освен овала на кожата край очите и носа й.

— Не мога да го потвърдя със сигурност, но на пръв оглед, не изглежда изнасилване. Но това, което й се е случило, може да е било и по-лошо.

— По-лошо? — потръпна Кар.

— Да.

Тя се наведе, отвори чантата си, а помощникът се обади:

— Не искам да гледам това.

Изправи се отново и подаде на Кар пликче с цип. Вътре имаше нещо, което приличаше на изсушена кайсия, забравена върху скара с въглища. Кар се вгледа и подаде пликчето на Лукас.

— Какво е това? — попита Кар жената.

— Ухо — отговориха едновременно тя и Лукас.

Той й го подаде обратно.

— Ухо? Шегувате се — каза Кар.

— Преди или след като е била убита е отрязано? — попита Лукас с мек глас, в който прозираше интерес.

Кар го погледна ужасен.

— Ще трябва лабораторен анализ, за да се определи — каза Уедър с професионален тон, съответстващ на този на Лукас. — Има засъхнали корички, които приличат на кръв. Не съм сигурна, но бих казала, че е била жива, когато ухото е било отрязано.

Шерифът хвърли поглед към торбичката в ръката на лекарката, обърна се и отстъпи две крачки настрани, наведе се и повърна. От устата му потече слюнка. След миг той се стегна, избърса устата си с опакото на ръкавицата и каза:

— Трябва да изляза оттук.

— А Франк е бил довършен с брадва — коментира Лукас.

— Не, не мисля така. Не е брадва — поклати глава жената. Лукас се взря в нея, но не видя почти нищо от лицето й. — Било е мачете, много остро мачете. Или дори нещо с още по-тънко острие. Може би нещо като, ъ-ъ, ятаган.

— Какво? — опули се срещу нея шерифът.

— Не знам — отбранително отвърна тя. — Каквото и да е било, острието е много тънко и остро. Като бръснач от пет паунда. Разрязало е костта, вместо да я раздроби, както би направило едно клиновидно оръжие. Било е обаче и тежко.

— Не казвай това на никого от «Реджистър» — намеси се Кар. — Ще луднат.

— Със сигурност ще луднат — отговори тя.

— Е, не ги карай да полудяват още повече.

— А какво ще кажеш за лицето на мъжа? — попита Лукас. — Ухапванията?

— Куче — отвърна тя. — Койот. Бог знае колко ухапвания от кучета виждам тук и ми изглежда, че го е направило куче.

— Нощем можеш да чуеш как вият на цели глутници — намеси се сътрудникът. — Койотите.

— Да, има ги и по нашите места — каза Лукас.

— На държавна служба ли си? — попита жената.

— Не. Бях ченге в Минеаполис. Имам бунгало в Сойър Каунти и шерифът ме помоли да дойда и да хвърля един поглед.

— Лукас Дейвънпорт — кимна шерифът към него. — Извинявай, Лукас, това е Уедър Каркинен.

— Чувала съм за вас — кимна с глава жената.

— Уедър е била хирург в града преди да се върне у дома — обясни шерифът на Лукас.

— Уедър като «бурно време» ли се пише? — попита Лукас.

— Точно така — отговори лекарката.

— Надявам се, че това, което си чувала за Дейвънпорт, е било добро — обърна се Кар към нея.

Жената погледна нагоре към Лукас и наклони глава. Светлината промени ъгъла си и той видя, че очите й са сини. Носът й като че ли бе малко заострен.

— Спомням си, че е убил ужасно много хора — отвърна тя.

 

 

Докторката заяви, че замръзва, и тръгна към вратата, последвана от сътрудника и препъващия се Кар отзад. Лукас се забави — оглеждаше мъртвата жена. Тъкмо се канеше да тръгва, когато забеляза някакъв никелиран метал под парче сгърчена и почерняла ламперия. По извивката разбра какво беше — предната част на предпазител на спусък.

— Хей — извика той след другите, — тук ли е още онзи с камерата?

Кар също извика в отговор:

— Мъжът с камерата е в гаража, но другият е тук.

— Прати го насам, имаме оръжие.

Кар, Уедър и фотографът се върнаха обратно. Лукас им посочи предпазителя и фотографът направи две снимки на мястото. Лукас предпазливо повдигна ламперията. Револвер. Покрит с никел «Смит & Уесън» с орехова дръжка. Той блъсна настрани ламперията и се отдръпна, докато фотографът заснемаше позицията на оръжието спрямо трупа.

— Имаш ли тебешир или химически молив? — попита Лукас.

— Да, също и рулетка. — Фотографът опипа джобовете си и извади химически молив.

— Не трябва ли да оставите това на момчетата от лабораторията? — нервно се намеси Кар.

— Голям пищов, може и да е оръжието на убийството — коментира Лукас.

Той очерта набързо контур около оръжието, после измери разстоянието между него и стената, както и до главата и едната ръка на мъртвата жена, докато фотографът записваше. Като приключи с измерването, Лукас подаде обратно на фотографа химическия молив, огледа се наоколо, избра си една треска, пъхна я през щифта зад спусъка и повдигна пистолета от пода. Погледна към докторката:

— Имаш ли още от онези торбички с цип?

— Да. — Тя отвори чантата си като я подпираше с крак и му подаде една хладилна торбичка.

Той пусна в нея пистолета, насочи цевта към пода и през торбичката бутна механизма за изхвърляне и завъртя барабана.

— Шест патрона, неизстреляни. Мамка му.

— Неизстреляни? — попита Кар.

— Да. Не мисля, че това е оръжието на убийството. Убиецът няма да го презареди и след това да го пусне на пода… Поне не мога да измисля защо ще го направи.

— И така? — погледна го Уедър.

— И така, вероятно жената го е извадила. Открих го на около фут от ръката й. Може да е видяла, че той се приближава. Това означава, че може да е имало спречкване. Тя е знаела, че е в опасност — обясни Лукас. Той прочете на глас серийния номер и фотографът го записа. — Може да се опиташ да придвижиш това тази вечер. Провери все пак и местните оръжейни магазини.

— Ще се погрижа — каза Кар. И добави: — Имам н-н-нужда от малко кафе.

— Мисля, че си доста изстинал, Шели — обади се Уедър. — Това, от което имаш нужда, е една гореща вана.

— Да, да.

Като слизаха през предната врата, Лукас носеше пистолета. Минаваха през предната врата, когато по пътеката към тях се приближи друг сътрудник.

— Взех онези найлони, шерифе. Точно отзад са, в патрулната камионетка.

— Добре. Вземи си помощници и покрийте всичко наоколо — махна към къщата Кар. — В гаража има момчета. — И обясни на Лукас: — Взех малко брезент от Националната гвардия. Ще покрием цялата къща, докато дойдат момчетата от Медисън.

— Добре — кимна Лукас. — Наистина ви трябват момчетата от лабораторията. Не позволявайте на никого да докосне нещо. Дори и телата.

 

 

В гаража беше топло, сътрудниците и пожарникарите се бяха скупчили около старомодната желязна печка, натъпкана с дъбови цепеници. Човекът, който бе направил снимките, ги забеляза и се приближи с един от термосите на Лукас.

— Запазих малко кафе.

— Благодаря, Томи — кимна шерифът, взе една чаша с трепереща ръка, подаде я на Лукас и след това взе и за себе си. — Да отидем в ъгъла, където можем да поговорим — предложи той.

Кар заобиколи носа на стария шевролет на Лакорт, отдалечи се от тълпата пожарникари и сътрудници и отпи от кафето.

— Имаме проблем — започна той. Спря се и попита: — Не си католик, нали?

— «Dominus vobiscum» — отвърна Лукас. — Е, и какво от това?

— Католик ли си? Достатъчно дълго време не съм бил на църква, за да си спомня латинските думи — каза Кар. Той сякаш се замисли за миг върху това, отпи кафе и продължи: — Аз промених вярата си преди няколко години. Бях лютеран, докато не срещнах отец Фил. Той е енорийският свещеник в Грант.

— Така ли? Най-вече не се интересувам много от църквата.

— Хм. Трябва да размислиш…

— Кажи ми какъв е проблемът — нетърпеливо го прекъсна Лукас.

— Опитвам се, но е твърде комплицирано — отговори Кар. — Добре. Ние заключихме, че който е убил тези хора, той е и подпалил пожара. Валеше сняг през целия следобед — имаше около четири инча нов пласт. Когато тук дойдоха пожарникарите обаче, снегът тъкмо спираше. Но по тялото на Франк имаше около половин инч сняг. Затова ги накарах да го покрият с найлон, мислех си, че можем да фиксираме някакво време. Не е минало много между времето на убийството и пожара. Но е минало известно време. Това е важно. Известно време. А сега ми казваш, че момичето сигурно е било измъчвано… още време.

— Добре — подчертано силно кимна Лукас.

— Който и да е подпалил пожара, го е направил с бензин — продължи Кар. — Още можеш да го помиришеш, а къщата е пламнала като факел. Може убиецът да го е донесъл, а може и да е използвал бензина на Франк. В навеса отзад има две лодки и един снегомобил, но в тях няма туби с бензин, няма и тук вътре. В тубите най-вероятно е имало някакъв бензин.

— Във всеки случай къщата е пламнала бързо — каза Лукас.

— Да. Хората оттатък езерото са гледали телевизия. Казват, че в един момент отвъд прозореца не се е виждало нищо освен снега, а в следващия момент е имало огнено кълбо. Те се обадили на пожарната.

— Тази, покрай която минах? Зад завоя?

— Да. Там е имало двама души. Приготвяли са си нещо за хапване и единият е видял да минава някакъв черен джип. Няколко секунди по-късно чули тревогата. Те помислили, че джипът е на Фил… свещеникът. Отец Филип Берген, пасторът на Заблудените души.

— Нима? — възкликна Лукас.

— Да. Казват, че сякаш Фил е идвал откъм езерото. Така че аз му се обадих и го попитах дали не е видял нещо необичайно. Огън или някой по пътя. И той ми отвърна не. После, преди да успея да кажа нещо друго, той добави, че е бил тук, в къщата на Лакорт.

— Тук? — Веждите на Лукас отскочиха нагоре.

— Да. Тук. Той каза, че всичко е било наред, когато си е тръгнал.

— Хм. — Лукас се замисли. — Сигурни ли сме, че времето е точно?

— Да. Единият от пожарникарите е стоял до микровълновата печка с един от онези полуготови сандвичи с шунка. Трябват му две минути да се опече и почти е бил готов. Другият казал: «Виж, отец Фил е навън в тази адска нощ». Тогава се чул звънецът на микровълновата печка. Човекът извадил сандвича си и преди да успее да развие опаковката, се чула тревогата.

— Значи времето е фиксирано.

— Да. Нямало е достатъчно време да се натрупа този сняг върху Франк. Не и ако Фил казва истината.

— Времето е странно нещо — намеси се Лукас. — Особено при спешни случаи. Ако не е било просто една минута, а пет минути, тогава този отец Фил би могъл да…

— Това изчислих и аз, но не изглежда така. — Кар поклати глава, разля кафе наоколо и го остави върху гюрука на шевролета. После сви пръстите си, като се опитваше да ги стопли. — Разпитах пожарникарите и няколко пъти отрепетирахме всичко. Просто няма време.

— Тоест свещеникът…

— Казва, че след като излязъл от къщата, тръгнал направо към магистралата и оттам — към града. Попитах го колко време му е отнело да стигне от къщата до магистралата и той каза три-четири минути. Разстоянието е около миля, така че сигурно е така с този сняг и всичко останало…

— Хм.

— Но ако той има нещо общо с това, защо ще признава, че е бил тук? В това няма никакъв проклет смисъл — добави шерифът.

— Притисна ли го? Накара ли го да седне и да разкаже всичко?

— Не. Нямам опит в разпитите. Мога да откарам някое хлапе, което е откраднало кола или скъсало реклама за бира, да го задържа в ареста и да го уплаша до смърт, но това е… различно. Не съм запознат с тези типове, убийците.

— Каза ли му за връзката във времето? — попита Лукас.

— Още не.

— Добре.

— Бях затруднен — каза Кар, като се обърна и загледа безизразно стената на гаража. Спомняше си. — Казах му «Окей, пак ще се върнем на това». Когато му казахме, че семейството е било убито, той искаше да дойде да извърши последния ритуал, но ние го накарахме да остане в града. Не искахме той да…

— … смути паметта си.

— Да — кимна Кар, взе кафето си и го изпи.

— А пожарникарите? Имат ли някаква причина да излъжат?

Кар разтърси глава:

— И двамата ги познавам, а те не са приятели. Така че не е могло да бъде нагласено.

— Окей.

През вратата минаха двама пожарникари. Първият бе стегнат в каучук и брезент, а отгоре имаше един инч дебел лед.

— Като че ли си паднал в езерото — каза Кар. — Трябва да си измръзнал до смърт.

— От маркуча е. Не ми е студено, но не мога да се движа — отвърна пожарникарят.

Вторият се обади:

— Застани без да мърдаш.

Той застана като дебело плашило и другият започна да кърти леда с дървено чукче и дълбач за лед.

Наблюдаваха известно време как хвърчат парченцата лед и Кар каза:

— И нещо друго. Когато е минал покрай пожарната, е влачел ремарке. Той е важна клечка в клуба на снегомобилистите — всъщност е президент или поне беше миналата година. Днес имаха състезание, от устието на реката през езерото. Така че той е бил навън на езерото с шейната си.

— А онези следи идват откъм езерото.

— Където никой не може да бъде без шейна.

— Хм. Значи ти мислиш, че свещеникът има нещо общо с това?

Кар изглеждаше притеснен:

— Не. Категорично не. Познавам го, той ми е приятел. Но не мога да проумея. Той не лъже за нищо. Има висок морал.

— Ако е притиснат?

Кар поклати глава. Веднъж играли голф, заразказва той, като върли съперници. И били напълно равностойни след седемнадесет. Берген направил удар към боровете от дясната страна на игрището, осъществил великолепен удар и излязъл на зелено при втория. Той удвоил резултата, докато Кар пропуснал дупката и загубил.

— Аз започнах да разправям за неговото постижение на другите момчета в съблекалнята, а той изглеждаше все по-тъжен и по-тъжен. Когато слизахме към бара, той ме сграбчи и сякаш щеше да заплаче. Втората му топка, обясни той, уцелила мястото под един бор и той я побутнал с крак. Толкова много искал да победи. Но измамата го съсипваше. Не можеше да преодолее това. Ето такъв човек е той. Не би откраднал и един грош, не би си присвоил и удар в голфа. Той е абсолютно праволинеен и неспособен да се промени.

Пожарникарят с чукчето и дълбача остави инструментите на пода, сграбчи гумената куртка на другия и я разпори.

— Ето това е — обади се вторият. — Мога да се справя оттук нататък. — После погледна Кар: — Забава на открито, а?

 

 

Докторката се движеше покрай стената и носа на камионетката. Следваше я висок мъж, увит с дебел арктически анорак. Тя имаше светла коса, пронизана с бели нишки, доста късо подстригана. Беше дребна, но атлетична — с широки рамене и малко дълъг нос, заострен и леко обърнат наляво. Скулите й бяха високи, а очите — тъмносини, устата й бе широка и подвижна. У нея има нещо шумно, мислеше си Лукас, с неясен ориенталски привкус, какъвто често имат славяните. Не беше хубава, но бе поразително привлекателна.

— Секретен разговор ли е това? — попита тя. Държеше чаша кафе.

— Не, в действителност не — отвърна Кар, като хвърли поглед към Лукас. Незабележимо завъртя глава, което означаваше: «Не казвай нищо за свещеника».

Високият мъж се обади:

— Шели, обхванах всичко по пътя. Никой не е виждал нещо във връзка с престъплението, но все още трима души липсват. Опитвам се да ги открия.

— Благодаря, Джийн — каза Кар и високият мъж се отправи към вратата. На Лукас той обясни: — Водещият ми следовател.

Лукас кимна и погледна Уедър:

— Не мисля, че имаше причина да се мери температурата на труповете.

Лекарката поклати глава и отпи от кафето. Лукас забеляза, че не носеше обици.

— Не и на двете жени. Огънят, водата, ледът и снегът объркват всичко. Франк обаче бе доста покрит, и аз му измерих температурата. Деветнадесет градуса. Не е мъртъв от много дълго време.

— Хм. — Кар погледна към Лукас.

Лекарката улови погледа и изгледа него и Лукас:

— Това решаващо ли е?

— Може да го запишеш някъде — каза Кар.

— Под въпрос е колко време са били мъртви, когато е избухнал пожарът — обясни Лукас.

Уедър го гледаше особено:

— «Лудото куче», права ли съм?

— Какво?

— Ти си човекът, който уби «Лудото куче» след като наряза всички онези жени. А беше замесен и с онези индианци.

Лукас кимна.

— Да.

Враните излитаха от онази къща в мрака. Револверите бяха готови за стрелба…

— Защо тя трябва да припомня всичко това?

— Имам приятелка, която оперира онова ченге от Ню Йорк, жената, застреляна в гърдите. Не си спомням името й, но навремето беше доста известна.

— Лили Ротенбърг.

По дяволите. Слоун на стълбите на болницата Хенпин, пребледнял изригва: «Стегна ли си задника?… Лили беше застреляна». Сладката Лили

— О, да — продължи Уедър. — Знаех си, че беше име на цвете. Тя в Ню Йорк ли се върна?

— Да. Сега е капитан. Твоята приятелка червенокоса ли беше? Спомням си я.

— Да. Тя е. Била е там и в нощта на голямата стрелба. Казва, че е било най-вълнуващата нощ от цялата й кариера. Едновременно е извършвала две операции — влизала и излизала от стая в стая.

— Боже, и сега всичко това е тук — ужасено възкликна Кар. Той погледна Лукас. — Чуй, прекарах пет години като патрулиращ полицай преди да ме изберат тук, а това беше преди двадесет години. Повечето от момчетата ми са от патрулиращите или от местната полиция. Ние наистина не знаем нищо за серийните убийства. Това, което питам, е: ще ни помогнеш ли?

— Какво искаш да направя? — попита Лукас, пропъждайки спомените.

— Да водиш разследването. Ще ти помогна с каквото мога. Ще ти дам осем или десет момчета, съдействие от страна на областния прокурор, всичко.

— Какви пълномощия ще имам?

Кар пъхна едната си ръка в джоба и същевременно започна:

— Заклеваш ли се да защитаваш законите на щата Уисконсин и така нататък, с божията помощ?

— Определено — кимна Лукас.

Кар му подхвърли една значка:

— Вече си помощник-шериф. Ще се оправим с подробностите по-късно.

Лукас погледна звездата в дланта си.

— Опитай се да не застрелваш никого — добави Уедър.