Джон Сандфорд
Вледенени жертви (11)

11

Лукас тихичко пристъпи в къщата, изхлузи ботушите си и спря да се ослуша. Пещта явно току-що бе задействала — отоплителните тръби пукаха и свистяха при пълненето си с горещ въздух, който ги разширяваше. Уедър бе оставила да свети малка лампичка над мивката. Той прекоси на пръсти кухнята и всекидневната, тръгна по коридора към стаята за гости и включи осветлението.

Личеше си, че стаята е неизползвана, самотна. Бюрото бе почистено от прах, но върху плота нямаше нищо, а чекмеджетата бяха празни. На нощното шкафче имаше малък пътнически будилник и лампа, заедно с бележник и химикал — бележникът бе недокоснат. Стаята бе готова за гости, помисли си Лукас, но гостите никога не пристигаха.

Той изхлузи анорака, ризата, панталоните и термичното бельо и ги хвърли върху бюрото. Бе спрял в мотела да си вземе несесера за бръснене и чисто бельо. Сложи ги на нощното шкафче заедно с часовника си, извади пистолета от кобура, зареди един патрон и го сложи до часовника. След като се ослуша към отворената врата на спалнята, той изключи осветлението и се просна в леглото. Леглото бе доста твърдо и жилаво, сякаш никой никога не бе спал в него. Възглавницата караше главата му да отскача нагоре. Никога нямаше да заспи.

 

 

Леглото хлътна.

Имаше някой. За миг дезориентиран, той обърна глава и отвори очи. В коридора видя светлина и си спомни всичко. Изправи се в полуседнало положение като се подпря с лакти и откри, че Уедър седи на края на леглото. Бе облечена за работа и отпиваше от чаша с кафе.

— Исусе, колко е часът?

— Малко след шест. Аз излизам — отвърна тя. Беше будна като студен камък. — Благодаря, че дойде.

— Чакай да стана.

— Не, не. Шели ще изпрати един сътрудник тук. Чувствам се глупаво.

— Недей. Няма нищо глупаво в тази работа — остро каза той. — А за през нощта трябва да отидеш някъде другаде. Избери си някое място. Мотел в Парк Фолс. Кажи кога тръгваш и ние ще изпратим някой да проследи по магистралата дали не те преследват.

— Ще си помисля върху това — каза тя. Потупа крака му. — Сутрин изглеждаш като някоя мечка. А дългото ти бельо е убиец. Харесва ми цвета му.

Лукас погледна към дългото си бельо — то бе мътнорозово.

— Изпрах го с една червена риза — смотолеви той. — А и шибаното утро не е дошло. То започва с пристигането на пощата.

— Тя не идва тук преди един часа — отвърна Уедър.

— Тогава утрото започва в един часа — изкоментира Лукас и се отпусна отново върху възглавницата. — А Джон Мюлер?

— Изобщо не го откриха — каза тя. — Когато се обади сътрудникът, го попитах.

— О, боже.

— Боя се, че е умрял — допълни тя. Погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Провери дали са заключени всички врати и излез през гаража, когато тръгваш. Вратата на гаража се заключва автоматично.

— Разбира се. Би ли…?

— Какво?

— Би ли вечеряла с мен тази вечер? Отново?

— Господи, ти препускаш — възкликна тя. — Харесвам това в един мъж. Разбира се. Но защо не вечеряме тук? Аз ще сготвя.

— Страхотно.

— Шест часа — допълни тя. Кимна към нощното шкафче като излизаше: — Голям патлак имаш.

Той чу как тя отвори и затвори вратата на гаража, след което къщата потъна в тишина. Лукас отново се унесе в сън — вече се чувстваше уютно в непознатата спалня. Когато се събуди отново, вече бе осем часа. За миг остана седнал на края на леглото, после се заклатушка по коридора към банята, обръсна се, почти падна под душа и пое доза ледена вода заради този инцидент, сви се зад найлоновата завеса, докато водата стане гореща, след това застана под нея, оставяйки бодливите струи да удрят по врата му.

Харпър. Трябваше да притиснат Харпър. Дотук той бе единственият човек, който можеше да знае нещо. Лукас излезе изпод душа и погледна към тоалетката за шампоан. Нямаше никакъв шампоан, но имаше две опаковки противозачатъчни хапчета. Той ги взе и ги обърна, за да погледне за срока на годност — на повече от две години. Ха. Беше се надявал, че ще открие, че са купени предния ден. Суета. Остави ги там, където ги бе намерил. Разбира се, щом не е вземала хапчета повече от две години, значи вероятно не е имала много срещи.

Погледна под мивката, намери флакон «Пърт», и се върна под душа да измие косата си.

Харпър не бе единственият проблем. Все още не бе изяснено несъответствието във времето. Нещо е станало там. Нещо ставаше и със свещеника. Той някак си не пасваше на версията за секс с деца. В Минесота имаше скандално известни случаи на свещеници, злоупотребяващи с деца от енорията си, но при тези случаи те действаха сами. Положението на единствен свещеник в малка общност почти автоматично изключваше наличието на някаква верига.

— А, не — избръщолеви Лукас.

Трябваше да се досети. Той излезе изпод душа, избърса лицето си и отиде в кухнята при телефона. Намери Кар в кабинета му.

— Успя ли да поспиш?

— Два часа на кушетката в кабинета — отвърна Кар. — Взехме разрешително за къщата на Джуди Шонекер. Можеш да отиваш там.

— Бих искал да взема и Джийн. Той се справи доста добре у Харпър.

— Струва ми се, че Ръс има болки в носа тази сутрин — коментира Кар.

— От студеното време е — отговори Лукас. — Слушай, колко хора живеят по пътя край Сторм Лейк, над Лакорт? Колко къщи още има?

— Хм. Двадесет-тридесет. Плюс два курорта, но те са затворени сега, разбира се. Там няма никой освен собствениците.

— Можеш ли да ми дадеш списък?

— Разбира се. Оценителят на недвижимо имущество ще знае. Може да погледне в кадастралните си планове. Какво ще търсиш там?

— Ще разбера, когато го намеря. Идвам след двадесет минути.

Когато затвори телефона, той осъзна, че замръзва, втурна се отново в банята и скочи под душа. След две минути горещ душ той се избърса с хавлия, облече се и излезе от къщата.

 

 

Кар премляскваше поничка с пудра захар, когато Лукас влезе. Той посочи към бялата кесия и го покани:

— Вземи си една. Защо ти трябват имената на хората надолу по пътя?

— Просто за да разбера кой живее там — отвърна Лукас като си измъкваше от кесията една сладка. — Имаш ли имената?

— Казах на Джордж, той е оценителят, казах му, че ги искаме неофициално и бързо, така че трябва да са готови — отвърна Кар. — Ще те заведа.

Джордж бе висок и тъмен, с оредяваща коса, а пръстите му бяха заострени като перодръжки. Той измъкна една карта на областта край езерото и с показалеца си със заострен нокът посочи пътя и отбеляза не само възрастните жители, но и пеленачетата. В три от къщите живееха самотни мъже.

— Познаваш ли тези типове? — попита Лукас Кар като докосна къщите на тримата самотници.

— Да — отговори Кар. — Но единственият, когото познавам добре, е Дони Райли. Той живее на «Оджибуей Роуд» и «Гън клъб». Доста свестен е. Пенсиониран пощенски раздавач. Другите двама: Боб Дел работи в дъскорезницата, а Даръл Андерсън управлява курорта «Стоун Хоук».

— Женени ли са? Разведени, овдовели? Какви са?

— Райли беше женен дълги години. Жена му умря. Даръл ту се разделя, ту се събира с едно от момичетата в болницата, но не зная много за него. Боб е от типа ергени фермери.

— Католици ли са? — попита Лукас.

— Ами… — Кар погледна оценителя, а после и двамата погледнаха Лукас. — Мисля, че Боб посещава неделните служби.

— Той оттук ли е?

— Не, той е от Милуоки — отговори Кар. — Какво търсим при тях?

— Нищо специално — каза Лукас. — Да се върнем горе. Благодаря — обърна се той към оценителя.

В кабинета на Кар Лейси бе качил краката си на бюрото на шерифа. Като ги видя, той бързо ги свали и ги кръстоса.

— Ще ми строшиш бюрото и ще го удържа от заплатата ти — изръмжа Кар.

— Извинявай — обади се Лейси.

— И така, за какво, по дяволите, бе всичко това? Какво търсихме долу при Джордж? — попита Кар след като Лукас се настани във въртящия се стол.

— Наоколо се носи слух, само слух, че Фил Берген е гей. Затова го попитах снощи дали е имал хомосексуални контакти.

— Това са най-скапаните лайна, които съм чувал — избухна Кар. — Откъде чу това за хомото?

— Виж, продължавам де се опитвам да разбера защо той казва, че е бил у Лакорт, когато те вече са били мъртви — обясни Лукас. — Защо не отстъпи от това твърдение. И започнах да мисля, че може би е бил някъде другаде по пътя, но не иска да го каже.

— По дяволите — каза Кар. Той се завъртя и погледна през полуотворените венециански щори на прозореца. — Ти имаш мръсно подсъзнание, Дейвънпорт.

— Спрял ли си се на някой по-конкретно? — попита Лейси.

Лукас повтори трите имена. Лейси се втренчи в него за малко, после прочисти гърлото си, премести се към края на стола и погледна шерифа:

— Ъ-ъ, Шели, слушай. Жена ми познава Боб Дел. Веднъж подхвърлих нещо, че е хубав мъж, просто я задявах, а тя ми отвърна: «Боб не е от тези мъже, които се занасят по жени, така мисля». Това каза тя.

— Тя е казала, че е гей? — попита Кар като се обърна и извърна глава, взирайки се като бухал в помощника си.

— Е, не направо — отвърна Лейси. — Само каза, че не е от този тип, който да се интересува от жени.

— Това е ужасно — коментира Кар като погледна отново към Лукас.

— Това би обяснило адски много неща — каза Лукас. — Ако хората там знаят, че Боб Дел е гей, може Берген да е бил при него. Казал е една лъжа и после да не може да отстъпи. Погледни пиенето му. Ако е невинен, откъде идва цялото това напрежение?

— От този кабинет донякъде — отвърна Кар. Той стана от стола си и безцелно се заразхожда из стаята, като притискаше кокалчетата на ръцете си в зъбите. — Трябва да проверим Дел — накрая допълни той.

— Виж дали можем да открием рождената му дата. Направи запитване в Националната служба в Милуоки, ако наистина е оттам — каза Лукас. — И помисли за това: ако това е проблемът на Берген, тогава той е невинен за убийствата.

— Да. — Кар се завъртя отново и се взря през прозореца, който гледаше към купчина сняг, заснежена ограда и гърбовете на няколко къщи на съседната улица. — Но няма как да отрече хомосексуализма. А това ще го убие.

Всички се замислиха върху това за миг, после Кар се обади:

— Джийн Климпт ще те чака в ресторант «Воденицата» по обяд — и подаде разрешителното на Лукас.

Лукас го погледна и го пъхна в джоба на сакото си.

— Съвсем нищо ли за Джон Мюлер?

Кар поклати глава:

— Нищо. Сега вече търсим тялото му.

* * *

Лукас прекара сутринта в къщата на Лакорт. Един електрически радиатор се опитваше да стопли гаража, но без изолация и с цялото това излизане и влизане на екипа от лабораторията, това бе невъзможно. Всички дори и вътре носеха анораци, макар и разкопчани, или пуловери. Не бе достатъчно топло, дори за да се разделиш с ръкавиците си. От две малки маси и парче от дъска бяха приспособили дълга маса, която бе отрупана с хартия, електронно оборудване и компютър с принтер.

Екипът бе открил лошо деформиран отпечатък от изстрел на кухненската стена. Съдейки по базата и теглото, допускайки някаква загуба от липсващ материал, техниците считаха, че вероятно е произведен от магнум 44. Определено не беше от 357. Оръжието, което Лукас бе открил в нощта на убийствата, не е било използвано.

— Момичето е било живо, когато ухото й е било отрязано, а също и някои части от лицето очевидно са били срязани, докато е била жива — прочете от факса един техник. — Аутопсията е приключила, но все още предстоят много проби.

Техникът започна да чете монотонно и за други находки. Лукас слушаше, но на всеки няколко секунди мислите му скачаха от работата към Уедър. Винаги го бяха привличали умни жени, но много малко от връзките му бяха стигали донякъде. Имаше дъщеря от жена, която никога не бе обичал, макар че я харесваше много. Тя бе репортер и ги задържаше заедно общата им пристрастеност към напрежението и движението. Бе обичал друга една жена или вероятно бе така, която бе погълната от полицейската си кариера. Уедър пасваше на полицейския калъп. Беше сериозна и корава, но имаше непокътнато чувство за хумор.

Няма да можеш да се оправиш с Уедър, мислеше си той, и пак, и пак Не можеш да съчетаеш всичко това с Уедър.

Влезе Крейн, издишайки пара, потропа с крака и мина зад Лукас към кафеварката.

— Използвал е нагревателя за вода, за да подпали пожара — каза той на тила на Лукас.

— Какво?

Лукас се обърна на стола си. Крейн, все още увит в анорака, си наливаше чаша кафе.

— Кранчето за гореща вода бе пуснато в пералното и много гориво бе разлято около нагревателя. Нагревателят е една каша, разбира се, но изглежда, че може да има парченца овъглен памук, стърчащ от регулаторния отвор.

— Кажи го на разбираем английски — предложи му Лукас.

Крейн се ухили.

— Разлял е горивото около къщата, напоил е парцали в него и ги поставил върху нагревателя. Трябвало е да внимава да ги държи далеч от регулаторната лампа. После е пуснал кранчето за топла вода и е оставил водата да капе навън. Не много силно. И е излязъл. След няколко минути нивото на водата в резервоара спада, студената вода го пълни отново…

— И нагревателят избухва.

— Бу-у-ум — допълни Крейн.

— Защо е трябвало да прави това?

— Вероятно, за да е спокоен, че ще може да се измъкне навън. Изчисляваме, че около петнадесет галона гориво са били разлети из къщата. Може да се е страхувал просто да подхвърли кибритена клечка. Но това означава, че той предварително е обмислил мястото. Това не е нещо, което да ти хрумне, докато си стоиш тук… ако изобщо ти хрумне.

— Ако ти хрумне, това означава, че има интервал между момента, когато е тръгнал, и момента на избухване на пожара, нали?

— Правилно.

— Колко голям интервал?

— Не знам — отвърна Крейн. — Не знаем състоянието на водния резервоар преди той да пусне водата — колко гореща е била тя вече. Той не е завъртял много кранчето, само до постоянно капене. Може да бъде от около четири-пет до двадесет минути.

Още забавяне, помисли си Лукас. Още повече време между убийствата и мига, когато джипът е минал покрай пожарната. Нямаше повече надежда за незначителни грешки, за бъркотия във времето. Свещеникът няма как да е бил у Лакорт.

— … макар че оцелелите книжа… — Крейн говореше за търсенето на липсващата снимка.

— Няма да е сред книжата — внезапно го прекъсна Лукас. — Те биха я пъхнали някъде, откъдето лесно да я вземат, на обичайно и безопасно място. Място, където ако някой иска да я види, просто ще я вземе и ще каже: «Ето я снимката».

— Окей. Но къде? — попита Крейн.

— Кутия за сладки, нещо такова.

— Прегледахме повечето неща в кухнята и в тяхната спалня, оцелелите неща. Нищо такова не открихме.

— Добре.

— Ще преобърнем всичко сантиметър по сантиметър — допълни Крейн. — Но това ще отнеме време.

 

 

Лукас проведе два телефонни разговора и прие един. Първият разговор бе с една монахиня в Минеаполис, стара приятелка, колежански преподавател по психология. Ел Крюгер — сестра Мери Джоузеф.

— Ел, Лукас се обажда. Как вървят нещата?

— Добре — незабавно отвърна тя. — Взех копие от предварителната разпечатка на новата «Гористи лесове» от Уинстън. Пуснахме я със сестра Луиза през уикенда и я «замразихме» веднага, но се получи някакво зацепване на компютъра.

— По дяволите, казаха, че ще го отстранят.

«Гористи лесове» бе сложна симулация на битката при Гетисбърг, над която той работеше от години. Ел Крюгер бе маниачка на компютърните игри.

— Ами, бяхме на компютъра на сестра Луиза, съвместим с «Шак» — обясни тя. — Има нещо тъпо в тази машина, защото като пуснах същия диск на моя «Компак», всичко беше наред.

— Добре, ще говоря с издателите. Макар че трябва да сме съвместими с всичко — каза Лукас. — Слушай, аз имам друг проблем и той намесва и Църквата. Не знам дали можеш да ми помогнеш, но тук убиват хора.

— Такива неща винаги има, нали? — попита тя. — Ти къде си? И по какъв начин е намесена Църквата?

Той набързо й визира проблема — свещеникът, несъответствието във времето, въпросът за мъжа на края на пътя.

— Лукас, трябва да се прегледа цялата епархия на архиепископа на Милуоки — възкликна Ел.

— Ел, нямам време да се помайвам с църковната бюрокрация, а и ти знаеш как реагират, когато надушат вероятен скандал. Това е все едно да се опитваш да измъкнеш информация от швейцарска банка. Този тип, свещеник Берген, е някъде на нашите години и аз се басирам, че ти познаваш хора, които го познават. Всичко, което искам, е да проведеш няколко разговора и да видиш дали можеш да откриеш някои негови приятели. Разбрах, че е завършил Маркет. Прегледай документите. Нищо официално, не е голяма работа.

— Лукас, това може да ми създаде проблем. В Църквата. Аз имам някои познанства.

— Ел… — настоя Лукас.

— Нека да се помоля за това.

— Направи го. Опитай се да се свържеш с мен довечера. Ел, тук убиват хора, включително поне едно момче на прогимназиална възраст, а може би и две. Злоупотреби с деца. Има хомосексуални снимки, публикувани в нелегални списания.

— Разбирам — грубичко го прекъсна тя. — Остави ме да се помоля. Просто ме остави.

Лукас затвори телефона в мига, когато влезе един сътрудник.

— Шели се обади по радиостанцията. Той е на път за насам и иска да го изчакаш.

— Окей.

Вторият разговор бе с полицейското управление в Минеаполис, с експерта по обирите — Карл Снайдър.

— Ако беше жена и случайно криеш нещо в къщата си за няколко дни, например мръсна снимка, която не искаш да видят отбили се съседи, но до която да имаш лесен достъп, къде ще я сложиш?

— М-м-м, имаш ли молив? — попита Снайдър.

Той знаеше толкова много за кражбите с взлом, че Лукас подозираше, че може сам да е извършил някои изследвания на място. Последните дванадесет години в Минеаполис ставаха серия изключително елегантни кражби на монети и бижута. Никога нищо не се разкри.

— Не ми обяснявай на мен — каза Лукас. — Тук има едно момче от криминалната лаборатория в Уисконсин — Крейн. Ще те свържа с него.

Крейн разговаря със Снайдър като повтаряше непрекъснато «да», кимаше с глава и когато свърши, нахлузи анорака си и попита:

— Искаш ли да дойдеш?

— Може. Къде ще гледаме? — попита Лукас.

— Около хладилника. После под кутиите в кухненския шкаф. Разбира се, там не е останало кой знае какво.

Дворът навън бе заледен и там работеха хората от армията. Те тъпчеха замръзналата земя, промъкваха се покрай тежкия брезент и влизаха вътре. Повечето от вътрешността бе осветена от редици окачени на триножници лампи, а два електрически радиатора с размера на хладилници поддържаха едва доловима топлина. Повечето от останките бяха изчистени от подовете. През отворената врата към килера Лукас съзря тебеширения кръг около дупката, където откриха изстрела от 44-калибровия.

— Добре, около хладилника, върху кухненския плот — мърмореше си Крейн.

Нахлузил найлонови ръкавици, той започна внимателно да пресява останките върху кухненския плот. Повърхността на плота бе пожълтяла от горещината с изключение на покритите места. Купа, буркан с фъстъчено масло, солница и съд за пипер бяха оставили белите очертания на дъната си.

— Няма хартия… Ами хладилника?

Крейн откри останките от снимката зад магнитната плочка за съобщения върху вратата на хладилника. Той повдигна магнитната плочка от вратата и тъкмо щеше да я сложи обратно, когато извика:

— Оха…

— Какво има? — Лукас усети буца в стомаха си.

Крейн я отнесе до прозореца и я обърна към светлината. Върху задната част на плочката бе залепен квадратен къс от сгънат вестник, половината бе почернял от огъня и бе залят от стопената пластмаса. Другата половина бе кафява.

— Не знам. Може би трябва да я изпратим в Медисън, да я отделят от пластмасата — каза Крейн.

Но докато изричаше това, той плъзна пръст под ръбчето на вестника и повдигна. Парчето се разкъса по линията на изгорялото и кафявата част се отдели. Крейн я обърна в ръката си.

— Малко е прецакана — каза той. Загледа хартията в разтопената пластмаса. — Може да се опитаме да възстановим част от това.

Кафявият участък от хартията бе лявата страна на снимка, показваща гърба и бутовете на гол мъж. Запазеният надпис отдолу под снимката гласеше: «Вижте това голямо момче. Вечеря».

Под снимката и надписа имаше серия вицове:

Някакъв тип влиза в един бар. Той има глава като бейзболна топка и казва: «Дай ми една бира». Барманът му плъзва чаша «Будвайзер» по тезгяха и го пита: «Слушай, човече, не е моя работа, но такъв голям тип като теб да има толкова малка тийнейджърска главичка?». Типът отговаря: «Ами, бях надолу в Ямайка, вървях си по плажа и виждам тази бутилка. Свалям капачката и, да му се не види, изскача един дух-жена. Искам да кажа, че тя бе великолепна. Имаше тяло един път, голям задник и циците й бяха като пъпеши. И тя казва да си пожелая нещо». И тъй аз казах: «Ами, виж. Знаеш ли, ето какво си пожелавам: Да правя любов с теб». А духчето отговаря: «Съжалявам, това е единственото нещо, което не мога да правя». И тогава аз казвам: «Окей, а какво ще кажеш за една малка главичка?».

— Кой пише такива гадости? — попита Лукас. Той държеше хартията върху дланите на ръцете си и се взираше в нея. Нямаше инициали да се разбере откъде може да е тя.

— Всички или всеки един, който може да си позволи компютър «Макинтош», лазерен принтер и полутонов скенер. Може да създадеш цяло списание с оборудване за няколко хиляди долара. Не отпечатването, само изработката.

— Има ли начин да го проследим?

Крейн присви рамене.

— Можем да опитаме. Да направим най-добрите възможни копия, да ги разпространим и да видим какво ще стане.

— Направи го — каза Лукас. — Трябва да видим снимката.

 

 

Крейн постави снимката в един плик и двамата я отнесоха обратно в гаража. Кар тъкмо влизаше в паркинга и те го изчакаха до вратата на гаража. Вече вътре, Крейн му показа останките от снимката.

— По дяволите — каза Кар. — Това можеше да ни свърши работа, ако я имахме цялата.

— Ще се опитаме да я проследим, но нищо не мога да обещая — каза Крейн.

Кар погледна Лукас.

— Ела навън за малко.

Лукас отново облече анорака, вдигна ципа и тръгна след Кар.

— Открихме рождената дата на Боб Дел от архивната документация и прегледахме архива на Националната служба за идентификация — обясни Кар. — Бил е арестуван няколко пъти в Медисън, очевидно когато е посещавал училището там. Нарушаване на обществения ред и веднъж за нападение. Нарушаването на обществения ред е било участие в демонстрации, а нападението е сбиване в бар. Обвинението е било оттеглено преди да стигне в съда и явно не е натежало много. Обадих се в Медисън, сбиването е било в обикновен бар, не гей или нещо подобно. Демонстрациите са били донякъде политически, но не и за правата на гейовете, каквото и да значи това.

— Значи няма нищо — уточни Лукас.

— Ами, ти си спомняш какво е казала жената на Лейси за това, че Дел не харесва жените, нали? Аз й се обадих и я попитах какво е имала предвид и тя захъмка и замънка и накрая каза, да, носели се слухове сред определени среди в града, че само ще си загубиш времето, ако преследваш Дел.

— Колко стабилни са тези слухове? Нещо по-ясно изразено? — попита Лукас.

— Нищо, за което тя да знае.

— Къде работи той?

— В дъскорезницата, на десет минути оттук — каза Кар.

— Да тръгваме.

Кар го поведе по пътя за дъскорезницата, един жълт хамбар от стомана върху бетонна плоча. Купчина от дъбови трупи, висока тридесет фута, бе струпана върху бетонна рампа, която въвеждаше в дъскорезницата.

Вътре температурата се колебаеше малко над тази на замръзване. Около машините работеха половин дузина мъже. Лукас изчака в работилницата, докато Кар пъхна глава през вратата на канцеларията, за да говори със собственика. Лукас го чу да казва: «Не, не, няма проблеми, кълна се в бога, просто се опитваме да проследим всяка последна…». И започнаха да режат, а той наблюдаваше машините, докато се върне Кар.

— Този с потника е Боб — каза Кар. — Ще го извикам като свършат с рязането.

Дел бе висок мъж в дънки и потник, с дебели кожени ръкавици и твърда жълта шапка. Той подготвяше трупите и ги подаваше за рязане. Когато привършиха с рязането, те го отведоха навън, далеч от шума на дъскорезницата. Високият мъж запали цигара и попита:

— Шерифе?

Лукас се намеси:

— Имаше ли посетители, или видя ли някого около вас в нощта на убийството на Лакорт?

Дел поклати глава.

— Не. Никого не видях. Върнах се вкъщи, гледах телевизия, вечерях и после зазвъня бийпъра и аз замъкнах задника си там.

Кар щракна с пръсти.

— Точно така — ти си доброволец в пожарната.

Дел кимна.

— Да. Пресметнах, че ще наминете рано или късно, ако не хванете никого. Искам да кажа, аз съм самотен и тъй нататък, живея надолу по пътя.

— Не искаме да ти причиним някакви неприятности — каза Кар.

— Вече го направихте — отвърна Дел като хвърли поглед назад към дъскорезницата.

— И така, ти не си видял никого онази нощ. От времето, когато си свършил работа, до времето, когато си отишъл при пожара, никого не си видял — каза Лукас.

— Не.

— Не се ли отби отец Берген? — попита Лукас.

— Не, не. — Дел изглеждаше озадачен. — Защо точно той?

— Ти не си ли един от неговите енориаши?

— От време на време, предполагам — отвърна Дел. — Но той не се отбива у нас.

— Значи не сте близки?

— За какво е всичко това, шерифе? — обърна се към Кар Дел.

— Сега искам да те попитам нещо, Боб, и се заклевам, че то няма да отиде по-далеч от нас тримата — каза Кар. — Искам да кажа, не ми е приятно, но…

— Питай — прекъсна го Дел. Той се бе напрегнал — знаеше какво ще последва.

— Чухме някои слухове в града, че може да си гей, каквото и да е това.

Дел се извърна настрани и погледна нагоре към гората.

— Значи това е, а? — И след миг: — Какво общо има това с каквото и да е?

Шерифът се втренчи в него за миг и после погледна Лукас.

— Кучи син.

— Не съм виждал отец Фил — продължи Дел. — Мислете каквото си искате, но никога не сме имали среща. Не съм го зървал от три седмици и това със сигурност няма нищо общо с моите сексуални наклонности.

Шерифът не го поглеждаше. Вместо това погледна Лукас, но думите му бяха към Дел:

— Ако лъжеш, ще отидеш в затвора. Това е критична информация.

— Не лъжа. Мога да се закълна в съда — отвърна Дел. — Мога да се закълна и в църквата, ако това има значение.

Сега вече Кар го погледна, един прям поглед, и каза накрая:

— Добре. Лукас, имаш ли още нещо?

— За сега не.

— Благодаря, Боб.

— Това ще ме съсипе тук — тихичко продума Дел. — Трябва да си замина.

— Боб, ти не…

— Да, ще го направя — повтори Дел. — Но не ми се ще, защото ми харесваше. Много. Имах приятели, не гейове, просто приятели. Всичко това отмина. — Той се обърна и се отдалечи надолу към дъскорезницата.

 

 

— Какво мислиш? — попита Кар, докато го гледаше как се отдалечава.

— Звучеше ми като истина — отвърна Лукас. — Но и преди съм бил лъган и съм вярвал.

— Искаш ли да се върнем при Фил?

Лукас поклати глава.

— Все още не. И двамата отричат, нищо не предполага обратното. Нека изчакаме да видим какво ще каже моята църковна приятелка. Трябва да се чуем довечера или утре.

— Нямаме време… — започна Кар.

— Ако това е отговорът на противоречието с времето, той не е критичен за случая — каза Лукас. — Берген ще бъде изключен.

— Тъжен ден е днес — обади се Кар. Той погледна назад към дъскорезницата в мига, когато Дел изчезна навътре. — Боб не е лошо момче.

— Ами, той може и да остане, ако има истински приятели.

— Не, той е прав — каза Кар. — При тази работа и всичко останало, той трябва да замине, рано или късно.

 

 

Лукас се срещна с Климпт при «Воденицата» — мотел-ресторант, построен покрай бреговете на замръзнал извор. Старата воденична бара под прозорците на ресторанта бе обработена със «Замбони» и превърната в пързалка. Дузина мъже седяха на високите столове край тезгяха, а друга дузина бяха разпръснати по двама-трима на масите в салона за хранене. Климпт седеше до прозореца с чаша пилешки бульон и гледаше към пързалката, където един самотен възрастен човек в палто руски стил правеше кръгове по леда.

— Там навън е откакто съм тук — обясни Климпт, когато Лукас застана до него. — Тази година прави осемдесет и пет.

— Всеки ден, за по един час, независимо колко е студено — вметна сервитьорката, застанала до лакътя на Лукас.

Старецът правеше осморки, разширявайки кръговете, ръцете му бяха стиснати зад гърба, а лицето — обърнато нагоре към небето. Той се усмихваше, спокойно, с някакво блуждаещо удоволствие, движейки се в ритъм — такт, който идваше от миналото. Сервитьорката постоя загледана навън за миг и после попита:

— Ще ядете ли или…

— Мога да си поръчам чаша бульон — каза Лукас.

Сервитьорката, с поглед все още вперен в стареца на пързалката, каза:

— Опитва се да си спомни как се е чувствал, когато е бил дете. Така казва поне. Аз мисля, че се подготвя да умре.

Тя се отдалечи, а Климпт попита с понижен глас:

— Разрешителното в теб ли е?

— Да.

— Донесох лост и къс клин в случай че имаме затруднения при влизането.

— Достатъчно е — отвърна Лукас.

Сервитьорката се върна с чашата пилешки бульон и попита:

— Вие сте детективът, доведен от Шели, нали?

— Да — отговори Лукас.

— Ние се молим за вас — каза тя.

— Така е — обади се един мъж до тезгяха.

Той бе с тежко телосложение и буца тлъстина отзад на врата, нагъната над яката на фланелената му риза. Всички в ресторанта ги гледаха.

— Само намерете кучите синове — каза той. — След това можете да ги оставите на нас.

 

 

Лукас и Климпт тръгнаха към къщата на Шонекер с джипа на Лукас, надявайки се, че е по-малко забележим от шерифската камионетка.

— И тъй, какво знаеш за тези хора? — попита Лукас по пътя.

— Те са усамотени и тихи — отвърна Климпт. — Анди е деловодител, бизнесът му е в града. Джуди е домакиня. Тук са от… трябва да има двадесет години. Дойдоха от Вилас Каунти, мисля. Просто никога не ги забелязваш, ако не видиш Анди да излиза и да влиза в офиса си. Те не общуват с други хора, доколкото зная. Не зная дали са набожни, но не мисля така. Ето, тук е пътеката им за коли.

— И къщата е усамотена — отбеляза Лукас.

Имота на семейство Шонекер беше в северната част на града, със спретнати жълти виещи се растения и синьо по края. Моравата бе добре оформена, изпъстрена с групички от синя ела, които ефектно приютяваха къщата от вятъра и хорските очи. Лукас отиде до гаража и паркира.

По пътеката имаше един инч непокътнат сняг.

— Имам лошо предчувствие — каза Климпт. — Никой не е влизал или излизал.

Лукас подритна с ботуш снега.

— Те са изчистили след последната буря. Всичко това е нанесено отскоро.

— Да. Къде ли са?

Те отидоха до предната врата и Лукас натисна звънеца. Той позвъни още два пъти, но къщата беше празна.

— Има добри ключалки — коментира Климпт, поглеждайки към вътрешната врата през стъклото на защитната.

— Нека пробваме задната част. Да видим има ли вратата на гаража — предложи Лукас. — Обикновено с тях е по-лесно.

Те тръгнаха по наветия със сняг тротоар покрай къщата. Ключалките на задната врата бяха същите като на входната. Климпт опита дръжката, завъртя я и натисна леко вратата. Тя не поддаде.

— Ще се наложи да я разбиваме — каза той. — Дай ми лоста.

— Почакай малко — каза Лукас.

Върху вратата на гаража имаше контакт със стоманена капачка, точно на височината на електрически ключ. Лукас повдигна капачката и погледна вътре. Нищо. В ъгъла на задната тераса имаше стълб с фенер с жълт глобус. Той прегази дълбокия до бедрата сняг, за да стигне до него, погледна вътре в квадратния фенер, после повдигна един от стъклените елементи, опипа наоколо и извади един ключ.

— Шибаните провинциални селяндури — ухили се той на Климпт.

Ключът пасваше на вратата на гаража. Вратата между гаража и къщата не бе заключена. Лукас водеше, усещайки, че във вътрешността на къщата на Шонекер бе почти толкова студено колкото навън. Те бързо претърсиха всички стаи.

— Заминали са — извика Лукас от спалнята на стопаните. Килерите и гардеробите бяха полупразни. Един стек телени закачалки лежеше върху огромното легло. — Опаковали са багажа.

— И няма да се върнат скоро — добави Климпт от коридора. — Погледни това.

Климпт бе в банята и се взираше в тоалетната чиния. Лукас погледна. Чинията беше празна, но оцветена във виолетово от някакъв препарат.

— Прочиствали са.

— Да. Няма да ги има дълго време.

— Така че хайде да поогледаме — каза Лукас.

Те започнаха със спалнята на родителите и нищо не откриха. Втората спалня бе поделяна от дъщерите на Шонекер. И отново излязоха с празни ръце. Обработиха банята, всекидневната, трапезарията, преобърнаха кухнята, прекараха половин час в мазето.

— Нито едно шибано нещо — изръмжа Климпт, чешейки се по главата. Отново бяха във всекидневната. — Никога не съм виждал толкова празна къща.

— Нито една видеокасета — добави Лукас.

Той отново се върна по коридора към хола на стопаните и провери телевизора там. Отдолу имаше вграден видеокасетофон. Във всекидневната имаше по-голям телевизор, свързан с друго видео.

— Имат два видеокасетофона и никакви касети.

— Може да вземат под наем — предположи Климпт.

— И все пак…

— Виж, онези кутии в мазето… само секунда — внезапно каза Климпт и изчезна надолу но стълбите за мазето.

Лукас се залута из притихналата студена къща, после отиде до гаража и отвори вратата, погледна вътре.

Климпт се върна, носейки две кутии, а Лукас отбеляза:

— Те имат две коли. Гаражът е утъпкан и от двете страни.

— Да, мисля, че е така.

— Колко често семействата излизат във ваканция и вземат и двете коли, когато са само четирима? — попита Лукас.

— Погледни това — намеси се Климпт.

Той протегна двете кутии пред Лукас. Едната бе кашон за видеокамера. Другата бе кутия от фотоапарат «Полароид Спектра».

— Видеокамера, а няма видеозаписи. Още повече че Хенри каза снощи, че снимката е направена с фотоапарат «Спектра».

— Исусе. — Лукас прокара ръка през косата си. — Окей. Виж какво. Ще прегледаш всички чекмеджета със сметки, ще измъкнеш номерата на всички възможни кредитни карти. Особено номерата на картите за бензин, но вземи всичките. Аз отивам обратно в стаята на момичетата. Не вярвам, че тийнейджъри няма да оставят нещичко.

Той започна да преглежда стаята сантиметър по сантиметър, издърпваше чекмеджетата от всички скринове, поглеждаше под тях, проверяваше бутилки и кутии, като прелистваше дори домашните работи от началното училище. Опипваше обувките отвътре, повдигаше дюшеците.

Климпт влезе и отбеляза:

— Мисля, че вече имам всички техни карти. Те са ползвали «Съноко» и «Ъмоко» бензинови карти. Купували са и доста бензин от Ръс Харпър, което е странно, като помислиш, че неговата бензиностанция е на петнадесет мили оттук.

— Запази тези бележки — каза Лукас, като пускаше дюшека на мястото му. — И провери дали има някакъв боклук отвън.

— Добре.

Върху бюрото бяха подредени половин дузина книги, притискани една в друга от малахитови тежести с формата на шахматни офицери. Лукас погледна книгите, обърна ги, задържа ги със страниците надолу и ги прелисти. От Библията изпадна обвивка на дъвка. Лукас я взе, разви и откри телефонен номер с името Бети написано с оранжево мастило.

Той постави обратно книгите и отиде във всекидневната в мига, когато Климпт влезе вътре.

— Няма боклук. Те са почистили всичко, това са направили.

— Окей. — Лукас вдигна телефона и набра номера върху хартията от дъвка.

Получи отговор на първото позвъняване.

— Тук е Линията за действие на Оджибуей. Мога ли да ви помогна? — Гласът беше женски и професионално жизнерадостен.

— Каква е тази Линия за действие на Оджибуей? — попита Лукас.

— Кой се обажда? — Гласът загуби част от своята жизнерадост.

— Помощник на областния шериф — каза Лукас.

— Вие сте помощник-шериф и не знаете какво е «Линията за действие на Оджибуей»?

— Нов съм тук.

— Как се казвате?

— Лукас Дейвънпорт. Тук е Джийн Климпт, ако искате да говорите с него.

— О, не, това е достатъчно. Чухме за вас. Нещо повече — това не е тайна. Ние сме линията за обслужване на хората в областта при критични ситуации. Намираме се точно на първата страница на указателя.

— Добре. Мога ли да говоря с Бети?

Настъпи миг тишина и жената каза:

— Всъщност Бети не съществува, господин Дейвънпорт. Това е кодово наименование на нашата съветничка за сексуални злоупотреби.