Джон Сандфорд
Вледенени жертви (10)

10

Сънят винаги идваше трудно. Леките и по-тежките обиди през деня го държаха буден с часове, дълбаейки го за отмъщение. А имаше много малко дни без обиди и неуважение.

А и нощта бе времето, когато се тревожеше. В Айсмън имаше сила — движение, фокус, яснота — но нощем, когато премисляше нещата, които бе направил през деня, те невинаги изглеждаха мъдри.

В неспокойното си будуване, Айсмън чу пристигането на три коли една след друга, които отхвърляха снега в заснежения паркинг. Той се заслуша за миг и чу да се хлопва врата. На нощното шкафче имаше радио с часовник — луминесцентните червени цифри показваха, че е два часа през нощта.

Кой бе навън в бездната на нощта?

Айсмън се измъкна от леглото и включи нощната лампа. Нахлузи дънките си и тръгна надолу по стълбите. Подът бе студен и той се спря, наведе се и вдигна чорапите, които бе хвърлил на земята, обу ги и продължи по стълбите.

Фаровете още играеха по страничния прозорец и той можеше да чуе или усети как бръмчи двигателят. Като че ли на паркинга говореха хора. Като стигна долното стъпало, фаровете и звуците от двигателите замряха и след миг някой започна да удря по вратата.

Айсмън отиде до прозореца, дръпна карираната завеса и надзърна навън. По средата на прозореца мразът бе очертал накъсани ледени фигури, но през едно чисто петънце той можеше да види допълнително монтираните светлини на покрива на джипа тойота на Харпър, разположил се под синята лампа.

— Харпър — измърмори той. Лоши новини.

Чукането се поднови и Айсмън извика:

— Един момент!

Отиде до вратата и я отключи. Харпър стоеше на бетонното стълбище и отръскваше снега от ботушите си. Той вдигна очи, когато Айсмън отвори вратата, и безмълвно се вмъкна вътре като блъсна вратата назад. Лицето му бе вдървено. Носеше вълнена ловджийска куртка на червени карета и кожени ръкавици. Зад него имаше още двама мъже и една жена, всички облечени в анораци с качулки и дебели скиорски ръкавици, плюшени или вълнени панталони и ботуши. Лицата им бяха пребледнели от студ и резки от напрежение.

— Ръс — обади се Айсмън, докато Харпър се промъкваше покрай него. — Анди. Дъг. Как я караш, Джуди?

— Трябва да говорим — каза Харпър като издърпваше ръкавиците си. Другите трима отбягваха да гледат право в питащите очи на Айсмън, а вместо това гледаха Харпър. Харпър бе човекът, с когото Айсмън трябваше да се разправя.

— Какво става? — попита той.

На повърхността лицето му бе отпуснато и заспало. Но вътре звярът започна да се размърдва, да се протяга.

— Ти ли уби Лакорт? — попита Харпър като пристъпи към него.

Сърцето на Айсмън подскочи и само за миг спря да диша. Но той бе добър лъжец. Винаги е бил добър.

— Какво? Не, разбира се, че не. Аз бях тук.

Той придаде на лицето си шокиран израз, а Харпър подхвърли «Шибаняк» и се извърна, като клатеше глава. Той докосна устата си и премигна, а Айсмън забеляза, че сякаш има тясна кървава ивица.

— За какво говориш, Ръс? — настоя той. — Нямам нищо общо с това проклето нещо. Аз бях тук, имам свидетели — оплака се той. Това бе вариант за обществена употреба на: Аз не исках, те просто паднаха…

Докато той повишаваше глас, Харпър смъкваше палтото си. Той го подхвърли върху масичката за карти, изтегли панталоните си.

— Шибаняк — повтори отново, обърна се и сграбчи Айсмън за горнището на пижамата, издърпа го напред и нагоре, наруши равновесието му. — Ти, шибаняко, по-добре да те нямаше. — Харпър дишаше в лицето му. Дъхът му вонеше на наденички и развалени зъби и Айсмън едва не повърна. — Не искаме да имаме нищо общо с никакви проклети задници — убийци.

Айсмън повдигна ръце на височината на раменете си, присви ги и се опита да не се съпротивлява на хватката на Харпър, да не диша. Да го убие сега…

Измежду хората от неговата група Харпър бе единственият, който го притесняваше. От Харпър можеше да се очаква всичко. Харпър беше луд, беше с дух на убиец — белези по лъскавото му чело, подутини и отоци. А когато беше разгневен, не можеше да се пресметне какво ще последва. Той бе кошмарът, който срещаш в крайпътен бар, човек, който иска да наранява, човек, който не спира, за да помисли за това, че сам може да бъде наранен. Той тревожеше Айсмън, но не го плашеше. Можеше да се спогоди с него, когато му дойде времето.

— Кълна се в бога, Ръс. — Айсмън отпусна ръце отстрани. — Искам да кажа, успокой се.

— Доста труд хвърлям да се успокоя. Тази вечер у дома дойдоха ченгетата и направо ме спукаха — каза Харпър. — Онзи шибан тип от Минеаполис и старият Джийн Климпт — те проснаха задника ми на пода, чуваш ли какво ти казвам? — От устата му хвърчеше слюнка и Айсмън извърна лице. — Чуваш ли?

— Хайде, Ръс…

Харпър беше непоклатим, издигна го още един инч. Загрубелите му от работа кокалчета се впиха в меката плът на брадичката на Айсмън.

— Знаеш ли какво правим ние? Ние се забавляваме с деца. Чукаме малолетни, това правим ние, всички ние. Всички тези измислици, че ги обучаваме на това или онова — това не означава и пукнат грош за ченгетата. Те ще ни тикнат всички в шибания дранголник. Това е толкова сигурно, колкото че мечките серат в гората.

— Няма причина да мислиш, че аз съм го направил — каза Айсмън, като се насилваше да звучи искрено. А звярът му шепнеше: Хайде да го убием сега, сега, сега…

— Пълни фъшкии — изръмжа Харпър. Той срита Айсмън настрани като буболечка. — Сигурен ли си, че нямаш нищо общо с това? — Харпър го гледаше право в очите.

— Заклевам ти се — каза Айсмън. Очите му се извърнаха настрани, надолу и после отново нагоре. Той потисна звяра в себе си и стаи дъх: — Чуй, сега е време да се успокоим.

Мъжът с името Дъг беше брадат, с ръбчета от стари белези от шарка, показващи се над брадата и набраздяващи виолетовия му нос.

— Индианците казват, че го е извършил «уиндиго» — намеси се той.

— Това е най-тъпото шибано нещо, което съм чувал някога — насочи враждебността си към Дъг Харпър. — Шибаният уиндиго.

Дъг сви рамене.

— Само ти казвам какво съм чул. Всички говорят за това, там в ресторанта.

— Исусе Христе.

— Джуди и аз се махаме — внезапно се обади мъжът на име Анди и всички се обърнаха към него. Джуди кимна. — Отиваме във Флорида.

— Почакай, ако се вдигнете оттук… — започна Айсмън.

— Няма закон срещу това да си вземеш ваканция — добави Анди. Той погледна отстрани Харпър. — И се махаме от всичко това. Махаме се от цялата тази работа. Не искам да имам нищо общо с вас. Нито пък с някой от останалите. Вземаме момичетата.

Харпър пристъпи към тях, но Анди вдигна глава. Не се боеше от него и Харпър спря.

— И няма да говоря с ченгетата. Знаете, че не мога да направя това, така че вие сте в безопасност. Няма смисъл който и да е от вас да ни търси — довърши Анди.

— Това да бягаш, е шибана идея — каза Харпър. — Бягството само ще направи хората подозрителни. Ако нещо се провали, това, че сте във Флорида, изобщо няма да помогне. Те просто ще дойдат и ще ви хванат.

— Да, но ако някой просто иска да дойде да разговаряме, ей така, и ние не сме наоколо… Ами, тогава те просто сигурно ще забравят за това — отвърна Анди. — Както и да е, ние с Джуди решихме — махаме се. Вече казахме на съседите. Казахме, че това време ни е писнало и ще заминем за малко. Никой нищо няма да заподозре.

— Имам лоши предчувствия за това — намеси се Дъг.

Отвън се чу кола. Светлините пробягаха по прозорците, после се отдалечиха. Всички погледнаха натам.

— Трябва да тръгваме — каза накрая Анди като нахлузваше ръкавиците си. Обърна се към Айсмън: — Не зная дали да ти вярвам, или не. Ако знаех, че ти си го извършил…

— Какво?

— Не знам — каза Анди.

— Защо вие всички си мислите…

— Заради онази проклета снимка, която имаше Франк Лакорт. Доколкото знам, единственият човек, на когото той каза, бях аз. А единственият, на когото аз казах, беше ти.

— Ръс, аз… — Айсмън поклати глава и придаде тъжен израз на лицето си. Обърна се към Анди: — Кога заминавате?

— Вероятно утре вечер или вдругиден — отвърна Джуди.

Очите на съпруга й просветнаха към нея и той кимна.

— Има някои неща за оправяне — измърмори той.

 

 

Анди и Джуди тръгнаха първи, като вдигнаха качулките си и погледнаха през прозореца за светлините на някоя кола преди да излязат на паркинга. Докато вдигаше ципа на анорака си, Харпър отбеляза:

— По-добре е да не ни будалкаш.

— Не го правя — отвърна Айсмън.

Бе събрал пети, а пръстите на ръцете му бяха в джобовете на панталоните му. Роптаеща усмивка — самата честност бе фиксирана на лицето му.

— Защото, ако е така, ще взема един нож, ще дойда и ще изрежа топките ти, ще ги сваря и ще те накарам да ги изядеш — каза Харпър.

— Хайде, Ръс…

Дъг го гледаше втренчено, после се обърна към Харпър:

— Не знам дали го е извършил, или не. Но ще ти кажа едно нещо: Шели Кар не може да намери собствения си задник дори с фенер. Няма значение кой го е извършил, ще бъдем в безопасност, ако Шели се занимава с разследването.

— Тоест?

— Тоест, ако нещо се случи на онова ченге от Минеаполис…

Лицето на Харпър придоби изражение на гущер.

— Ако нещо се случи на този тип, ще бъде доста зле, но човек трябва да е глупак да говори за това на който и да е друг — каза той. — На който и да е друг.

— Правилно — обади се Дъг. — Ти си прав.

* * *

Когато всички си заминаха, Айсмън започна да обикаля стаята. Звярът се надигаше в гърлото му. Прокара ръка през косата си и ритна раздразнено един стол.

— Тъпо — каза на себе си. После изкрещя: — Тъпо!

И се стегна. Овладя се, затвори очи, отпусна се леко, регулира дишането си, усети как се забавя пулсът му. После заключи вратата и изгаси светлините, изчака докато и последната кола напусна паркинга и се изкачи отново по стълбите.

Тази нощ можеше да отиде у Харпър — с 44-калибровия. Да го разкъса. Харпър се бе държал с него като с някаква нечистотия, като с парче боклук. Да, каза звярът, разкъсай го.

Не. Вече бе поел твърде много рискове. Нещо повече: Харпър можеше да бъде полезен. Можеше да бъде виновникът.

Дъг и Джуди, и Анди… толкова много проблеми. Толкова много разклоняващи се пътища и тревоги. Ако някой от тях се пропукаше…

В ума му изпъкна образът на Джуди. Тя бе обикновена жена, лицето й беше белязано от четиридесет и петте зими в Северните гори. Работеше в магазин за касети под наем и изглеждаше като… всеки друг. Ако я видиш в «Кей Март», няма да я забележиш. Но Айсмън я беше виждал да прави секс с Харпърови, баща и син, едновременно — по един отпред и отзад, докато съпругът й гледаше. Бе я виждал как го гледа, докато учи дъщерите й да му духат прилично. Бе наблюдавала съпруга си със собствените им дъщери, беше виждала Айсмън с Роузи Харис и Марк Харис, както и с Джини Харис — жълтокосото момиче.

Бе виждала всичко това, беше правила всичко това и все пак щеше да е незабележима в «Кей Март».

Той отново се замисли над проблема какво да прави. Да се бие или да бяга? Този път обаче проблемът не беше като безкрайно изплъзваща се топка от възможности, а по-скоро като цялостен, сложен, но обуздаем организъм.

Той съвсем не беше притиснат до стената. Много неща можеше да извърши. Образът на Джон Мюлер изпъкна пред него — червени петна на бял фон, като осмица купа, червеното в снега около тялото му.

Джон Мюлер беше един пример.

Действието елиминираше проблемите.

Беше време да действа отново.