Джон Сандфорд
Вледенени жертви (9)

9

Отправиха се обратно към града. Климпт се качи при Лукас.

— Харесва ми стила ти — подметна Климпт.

— Благодаря. Работил съм върху него — отвърна Лукас.

Радиото изпращя и се чу гласа на Кар:

— Момчета, трябва да ви видя в съда.

— Намерихте ли хлапето? — попита Лукас.

— Все още не — отговори Кар.

Лукас изключи и каза на Климпт:

— Прецаках всичко. Директорът на училището се притесняваше ченгетата да разговарят с хлапето без разрешение от родителите. Аз отведох хлапето у тях, за да обясня на баща му. По дяволите.

— Нищо не си прецакал — каза Климпт. Той измъкна една цигара от смачкан пакет и я запали с картонена клечка. — Това не е нещо, което би могъл да предвидиш. Имаш си работа с луд човек. А си имаш и репутация. Хората тук те мислят за Шерлок Холмс.

— Но аз не съм. Просто съм имал работа с психари и преди. Трябваше да се сетя преди да покажа интереса си към някой свидетел — отвърна Лукас. — Аз… о, майната му!

— Какво?

— Знаеш ли къде е къщата на лекарката? Уедър Каркинен? — попита Лукас напрегнато.

— Разбира се. Надолу по Линкълн Лейк.

 

 

Уедър живееше в разхвърляна бяла облицована с дърво къща, със стръмен, покрит със сняг, покрив. Каменен комин, обвит с оголени лози, се издигаше в единия край, а двойната врата на гаража притегляше надолу другия. Червените борове пазеха завет на къщата срещу северния вятър. Два огромни бели бора извисяваха отзад покрай ръба на замръзналото езеро. Съседните къщи бяха по-големи или колкото този на Уедър. Повечето от тях имаха стари навеси за лодки на езерния бряг.

Докато Лукас и Климпт спираха на пътеката за коли, група снегомобили просвистя по езерото, насочвайки се към светлинния надпис на бара отсреща.

Къщата на Уедър бе тъмна.

— Ще се бавя минута-две — каза Лукас.

Смразяващо безпокойство стегна гърдите му. То се усилваше, докато той слизаше от джипа и бързаше към къщата. Позвъни на входната врата, не получи отговор и започна да чука и да блъска по топчестата дръжка. Вратата беше заключена. Той слезе от площадката и тръгна надолу по пътеката, възнамерявайки да опита вратите на гаража, когато вътре светна лампа.

Сякаш огромен камък се свлече от плещите му. Обърна се и забърза обратно към вратата, отново натисна звънеца. Внезапно пак се почувства нервен — боеше се, че тя може да помисли, че той е тук, за да я притеснява.

Миг по-късно Уедър отвори вътрешната врата, надникна през прозорчето на външната и после блъсна и нея. Беше облечена в груб халат от кадифе, стигащ до глезените. Тя придърпа халата около врата си, приведе се и надникна към джипа, който още боботеше на пътеката.

— Добре, какво се е случило?

Още един камък се свлече от гърба му. Тя не си помисли…

— Изчезна едно хлапе, след като говорих с него в училището днес — изригна Лукас. — Може и да се е отдалечило от дома си, но никой не мисли така. Сигурно е убито от този, който е убил и Лакорт. Тъй като прекарахме известно време заедно, ти и аз… Разбираш ли…

— Кой е отвън в джипа? — попита Уедър.

— Джийн Климпт.

Тя махна към джипа и се обърна към Лукас:

— Влез за малко и ми разкажи.

Лукас изтръска снега от ботушите си и пристъпи навътре. Къщата ухаеше леко на печено и билки. Съвременна картина на ваза с цветя с акварел висеше върху бялата като яйчена черупка стена срещу входа. Лукас не знаеше почти нищо за модерното изкуство, но я хареса.

— Кое е хлапето? — попита Уедър.

— Джон Мюлер — отвърна Лукас. — Познаваш ли го?

— О, боже! Майка му работи в хлебарницата, нали?

— Така мисля.

— О, боже, виждала съм го там да си пише домашните. Господи… — Тя бе кръстосала ръце върху гърдите си и стискаше плата на ръкавите. Кокалчетата й бяха побелели.

— Ако убиецът е отвлякъл детето, тогава той е неконтролируем. Луд — добави Лукас. Той се чувстваше огромен и тромав в анорака и ботушите, надянал шапка и ръкавици, докато я гледаше в халата й за баня. — Най-добре ще е да не стоиш тук. Поне докато не ти сложим някаква охрана.

Уедър поклати глава.

— Не и тази нощ. Имам операция след — тя погледна часовника на китката си — седем часа. Трябва да стана в пет.

— Не можеш ли да я отложиш? — запита Лукас.

— Не — поклати глава тя. — Пациентът ми вече е в болницата, гладува и е поел лекарства. Няма да е правилно.

— Аз трябва да сляза до центъра — каза Лукас. — Мога да се върна и подремна на кушетката ти.

— С други думи да ме събудиш отново — отвърна тя, но се усмихна.

— Виж, нещата загрубяват.

Той беше толкова сериозен, че тя го потупа по гърдите, за да го задържи на място и отвърна:

— Почакай малко. — Тя отиде в тъмната част на къщата и светна лампа. Забави се известно време и се върна с приспособление, отварящо вратата на гаража. — Ела. Не се притеснявай за снега по ботушите си, това е само вода. — Тя го поведе през всекидневната към коридора, отвори първата врата. — Стаята за гости. Дясната част на гаража е празна. Идваш през вратата до кухнята, а после тук. Ще оставя да свети някоя лампа.

Лукас взе приспособлението, кимна и каза:

— Ще обходя къщата ти, ще погледна отзад. Заключи вратите и стой вътре. Имаш ли райбери?

— Да.

— Тогава ги пусни — каза той. — Имаш ли ключалка на вратата на спалнята си?

— Да, но само се завърта дръжката. Не е кой знае каква.

— Това ще го забави — отвърна Лукас. — Заключи я. Ами оръжие? Имаш ли оръжие?

— Пушка 22-ри калибър. Баща ми стреляше с нея по катериците на покрива.

— Знаеш ли как да си служиш с нея? Имаш ли патрони?

— Да, има една кутия патрони.

— Зареди я и я сложи под леглото си — каза Лукас. — Ще говорим утре сутринта. Събуди ме като станеш.

— Лукас, бъди внимателен.

— Ти внимавай. Заключи вратите.

Той отиде до входа и дръпна вътрешната врата. Тъкмо излизаше, когато тя го хвана за ръкава, дръпна го назад, застана на пръсти и го целуна, като едновременно с това го побутна навън през защитната врата.

— Ще се видим сутринта — каза тя и затвори вратата.

Той изчака, докато чуе прищракването на ключалката, после тръгна обратно към джипа, все още чувствайки плъзгащото се притискане на устните й върху неговите.

— Добре ли е тя? — попита Климпт.

— Да. Дай ми прожектор. В жабката има. — Климпт изръмжа и разрови в жабката, подаде му прожектора, а Лукас добави: — Веднага се връщам.

Снегът около къщата беше непокътнат, докъдето можеше да види. Пред плъзгаща се стъклена врата отзад стърчеше тераса с ниски перила. Покрай хранилката за птици имаше стотици птичи следи, очертани бяха и лутанията на катерица, но нищо по-голямо. Докато газеше тежко из снега, връщайки се към джипа, друга група снегомобили премина по езерото и Лукас си спомни шейната, с която е било извършено нападението над Лакорт.

Климпт стоеше до джипа и пушеше «Кемъл» без филтър. Когато видя, че Лукас приближава, той пусна цигарата върху пътеката, стъпи върху нея и се покатери на пасажерската седалка.

— Откри ли нещо? — попита той, когато Лукас влезе.

— Не.

— Може да изпратим някой тук да я държи под око.

— Аз ще се върна и ще подремна в стаята й за гости — отвърна Лукас. — Може да измислим нещо по-добро утре.

Лукас излезе на заден ход от пътеката, помълчаха известно време. После Климпт се облегна на страничната врата и промълви:

— Тази Уедър е хубаво парче, ъ-хъ. Има хубав задник. — Той се захили: — Тя е самотна и аз съм самотен. Малко съм старичък, разбира се, но започвам да се усещам доста палав през пролетта — продължи Климпт. — Мислех си дали да не й се обадя. Мислиш ли, че ще излезе със старо момче като мен? Може пък да мога да й покажа това-онова.

— Не вярвам да го направи, Джийн — отвърна Лукас като гледаше право през прозореца.

Климпт продължаваше да се хили в тъмното.

— Не вярваш, а? Срамота. Мисля, че с нея може да се прекара доста добре. Това не значи, че се надувам. Просто няма да остана по-назад, ако се сещаш какво искам да кажа.

— Пъхни си го в някой чорап, Джийн — обади се Лукас.

Климпт избухна в смях, който наподобяваше кашлица. Лукас се засмя с него. Климпт продължи:

— Като те гледах как отиваш у тях, си казах, че си наполовина хлътнал, приятелю. Ако не искаш да хлътнеш изцяло, по-добре внимавай. Ако поискаш да внимаваш.

 

 

Лицето на Кар бе посивяло. Изглеждаше изтощен, стар.

— Трябва да се връщам там, при търсачите — каза той, когато Климпт и Лукас влязоха в кабинета му. При него беше Лейси с още други четирима сътрудници. — Голяма каша е. Има много желаещи да помогнат в търсенето, които изобщо не са екипирани за това. Не и в този студ. Те ще измрат там, докато издирват хлапето.

— Хлапето е мъртво, ако не е в нечия къща — грубичко вмъкна Климпт. — Ако е някъде вътре, няма да помогне издирването навън.

— Сетихме се за това, но не можем просто да спрем, не и когато има някакъв шанс — отговори Кар. — Къде е снимката, за която ми спомена Хенри?

Лукас я измъкна от джоба си и я подхвърли върху бюрото на Кар. Кар я разгледа за миг и възкликна:

— Майчице божия! — После се обърна към единия сътрудник: — Тони тук ли е още?

— Да, така мисля.

Кар вдигна телефона и натисна четири цифри. Всички чуха звъна надолу по коридора.

— Тони? Ела, моля те, в моя кабинет.

Когато той затвори телефона, Лукас се обади:

— Вечерях навън с Уедър Каркинен и ни видяха да разговаряме. Джийн и аз се отбихме у тях. Засега тя е добре.

— Ще изпратя някого там — предложи Кар.

Лукас разтърси глава.

— Аз ще покрия терена тази нощ. Утре ще се опитам да я принудя да отиде на безопасно място, може би извън града, докато не се оправят нещата. Само се надявам да не се пуснат слухове из града.

Шерифът присви рамене.

— Сигурно ще има слухове, но какво от това? Истината ще излезе наяве и всичко ще е наред.

— Има и друг проблем — продължи Лукас. — Всичко, което вършим, сякаш след няколко минути го знае целият град. Трябва здраво да спуснеш кепенците. Щом Джон Мюлер изчезна и ако той изчезна, защото е говорил с мен, възможно е убиецът да е чул за това от някой учител или от друго хлапе. Но е възможно също да е излязло и от някого в тази служба. Боже, всичко, което правим…

Кар кимна и посочи с пръст Лейси.

— Хенри, напиши една заповед. Всеки, който говори навън на когото и да е за всичко тук, ще бъде изгонен на секундата, в която чуя за това. Освен това не искам никой да говори за по-съществените неща по радиостанцията. Окей? В града сигурно има сто приемника на честотата на полицията и се знае всяка дума, която изричаме.

Лейси кимна и отвори уста да каже нещо, когато някакъв нисък чернокос мъж подаде глава в кабинета и попита:

— Шерифе?

Кар го погледна и кимна.

— Трябва да поговоря с Тони за малко. Може ли да излязат всички освен Лукас и Хенри? Джийн, остани и ти. Благодаря.

Когато останалите излязоха, Кар каза:

— Затвори вратата. — Обърна се към Лукас: — Тони е моя политически координатор. — Когато тъмнокосият мъж затвори вратата, Кар му подаде снимката от полароида и каза: — Хвърли един поглед.

Тони взе снимката, разгледа я, обърна я обратно, промърморвайки «Хм…» и загриза палеца си. Накрая вдигна очи.

— Шерифе?

— Познаваш ли тази жена?

— Може да е някоя от половин дузина подобни — отвърна Тони. — Но нещо в челюстта й…

— Кажи името.

— Джуди Шонекер.

— По дяволите, — възкликна шерифът. — Така си и помислих, още щом я видях. Джийн?

Джийн пое снимката, погледна я и поклати глава.

— Може би, но не я познавам толкова добре.

— Хайде да проверим — добави Кар. — Лукас, какво смяташ да правиш? Най-добре ще е, ако останеш настрани от издирването на Мюлер, поне за известно време.

Лукас погледна часовника си.

— Връщам се при Уедър. И без това съм умрял за сън. — Той се пресегна и потупа снимката. — Защо не наречеш това експериментална идентификация и да видиш дали можеш да издействаш разрешително за обиск?

— Боже, мразя да… — започна шерифът, но се прекъсна сам. — Майната му. Ще взема разрешително още щом се събуди съдията сутринта.

— Нека някой ми се обади — каза Лукас.

— Добре. И, Лукас, ти с нищо не можеше да помогнеш за хлапето Джон Мюлер — добави Кар. — Искам да кажа, ако е мъртво.

— Наистина не можеше — съгласи се Лейси.

— Благодаря ви, че казвате това — студено отвърна Лукас. — Но вие и двамата дрънкате глупости.