Джон Сандфорд
Вледенени жертви (8)

8

Вечерята остави у Лукас някаква неясна загадъчност, но не беше нещастен. Когато си казаха довиждане на паркинга, и двамата се чувстваха смутени. Не му се искаше да тръгва. Разговаряха в снега. Въздухът бе толкова студен, че го чувстваше като афтършейв. Накрая пристъпиха настрани и Уедър се качи в джипа си.

— Доскоро — подхвърли тя.

— Да. Определено.

Лукас я гледаше, докато се отдалечи, придърпа шапката си и подкара колата през шестте пресечки до църквата. Кар чакаше в преддверието с още две жени. Тримата оживено разговаряха, той кимаше. Едната от жените бе едра, висока колкото Лукас, руса и носеше червена плетена шапка със снежинки и еленчета по нея. На палтото й имаше значка с надпис Освободете животните. Другата жена бе дребна и тъмна, със сиви кичури в косата и бръчици в ъгълчетата на очите. Кар нарече тъмната Жанин, докато Лукас приближаваше.

— Това е Лукас Дейвънпорт — казваше Кар.

— Лейтенант Дейвънпорт — обади се Жанин. Ръцете й бяха меки и топли, а ръкостискането — силно.

— И нашата приятелка Мери…

Мери понечи да любезничи и Лукас отстъпи няколко крачки назад:

— По-добре да тръгваме — обърна се той към Кар.

— Да — неохотно се съгласи Кар. — Дами, работата ни зове.

Те излязоха заедно навън и Лукас попита Кар:

— Разговаря ли с Берген?

— Не лично. Хелън Арис го направи. Аз трябваше да се върна обратно в къщата. Направо преобръщат цялото място.

— Какво направи с разрешителното за Харпър?

— Взех го. — Кар се потупа по гърдите и се прозя. — Денят се очертава много дълъг.

— Ами къщата на Харпър? Какво можем да направим?

— Разрешено е да влезем в детската и другите основни стаи в къщата, без това да включва кабинета или собствената му спалня, ако е отделна от детската. Можем да изследваме всичко, за което мислим, че е на детето, или за което Харпър казва така.

— Бих искал да се поразровим малко повече.

— И аз, но съдията не искаше и да чуе за това — обясни Кар. — Искаше да ни ограничи само до детската стая, но аз го накарах да включи и други места. Можем да разгледаме килери, шкафове и други такива в основните стаи. Разбира се, ако видим нещо, което е явно незаконно…

— Да. Между другото Джийн Климпт…

— … се е самопоканил. Няма проблеми. Джийн е корава стара птица. Ще дойде и Лейси. Каза, че не иска да го пропусне.

Бяха заобиколили църквата и сега вървяха по грижливо изринатия тротоар към пастората.

— Колко провинения има Берген? Шофьорски провинения? — попита Лукас.

Кар се смръщи и на свой ред попита:

— Защо?

— Чух, че си го хванал два пъти в пияно състояние. Чудех се дали някога е блъснал някой?

— Кой ти каза?

— Слухове, Шели. Блъснал ли е някого?

Те бяха спрели на тротоара и Кар го загледа втренчено. Накрая продума:

— Явно нищо не мога да скрия от теб. Разбираш си от работата.

— И така…

Кар отново тръгна.

— Преди три години направи катастрофа, удари се в пилона накрая на един мост и разби колата. Беше пиян. Засякоха го още два пъти в пияно състояние. Единият път бе дребна работа, но при другия той беше с главата надолу.

— Трябва да внимаваш в отношенията си с него — каза Лукас. — Хората говорят за това. За проблемите при шофиране.

— Кой?

— Просто хората — отвърна Лукас.

Кар въздъхна.

— Проклето нещо, Лукас.

— Вчера Берген ме излъга — продължи Лукас. — Каза ми, че е добър шофьор. Дребна лъжа, но като че ли хвърля сянка и на останалото, което каза.

— Не го разбирам — каза Кар. — Дълбоко в себе си зная, че е невинен. Просто не мога да разбера какво прикрива. Ако прикрива нещо. Може би просто не разбираме последователността.

Бяха до вратата на пастората. Кар натисна звънеца и те безмълвно зачакаха, пъхнали ръце в джобовете си, издишвайки големи облаци пара в нощния въздух. След миг Кар се намръщи и отново натисна звънеца. Чуваха отекването му във вътрешността на къщата.

— Знам, че е вътре — каза Кар. Той отстъпи от площадката и погледна към осветените прозорци, после за трети път позвъни. Дочу се шум отвътре, глухо тупване. Кар се надигна на пръсти и надзърна през малкото прозорче на вратата.

— О, не — изръмжа той.

Той дръпна външната врата и блъсна вътрешната. Лукас го следваше. Свещеникът стоеше в преддверието, облегнат на стената, и ги гледаше. Бялата му тениска висеше измъкната от черните панталони, бе обут в сиви вълнени чорапи. Косата му беше щръкнала нагоре, сякаш е бил вързан на електрическия стол. Държеше чаша, а стаята миришеше на бърбън.

— Ти, идиот такъв — меко каза Кар.

Той прекоси стаята и взе чашата от свещеника. Той я пусна и вяло отпусна ръка. Кар се обърна към Лукас, сякаш че търсеше място да я хвърли.

— Знаеш какво се говори — продума Берген на гърба на Кар. — Говори се, че аз съм го извършил.

— Исусе, ние се опитвахме… — започна Лукас.

— Не богохулствай в този дом! — изкрещя свещеникът.

— Ще те сритам по задника, ако ми създаваш проблеми — на свой ред изкрещя Лукас. Той пресече килима, заобиколи Кар, който го сграбчи за ръкава, и изстреля към свещеника: — Какво стана в къщата на Лакорт?

— Всички бяха живи, когато ги видях! — извика Берген. — Живи бяха, всички до един.

— Имаше ли някаква връзка между теб и Клаудия Лакорт? Сега или в миналото?

Свещеникът се сепна.

— Връзка? Искаш да кажеш сексуална?

— Точно това искам да кажа — рязко отвърна Лукас. — Чукаше ли я?

— Не. Това е абсурдно. — Той загуби дъх, запрепъва се към един стол и падна в него. Вдигна в почуда очи към Лукас. — Искам да кажа, аз никога… Какво питаш?

Кар отиде в кухнята и се върна с празна бутилка «Джим Бийм», подаде я на Лукас.

— Чух слухове, че вие двамата май сте имали нещо.

— Не, не — разтърси глава Берген. Той изглеждаше искрено удивен. — Когато бях в семинарията, спах с жена от съседен колеж. И се напих. Говореше се, че правя секс с проститутка. Един път. Само веднъж. След като ме ръкоположиха, никога вече. Никога не съм нарушавал обета си.

Лицето му бе станало непроницаемо — от уискито или от мислите.

— Имал ли си някога хомосексуални връзки?

— Дейвънпорт… — предупредително се намеси Кар.

— Какво? — Берген отново скочи на крака. Зачервеното му лице бе свирепо.

— Да или не — притискаше го Лукас.

— Не. Никога.

Лукас не можеше да прецени дали Берген лъже, или казва истината. Звучеше правдиво, но погледът му се избистри и Лукас виждаше как той пресмята и претегля отговорите си.

— А какво ще кажеш за поркането? Беше ли пил онази нощ у Лакорт?

Свещеникът се обърна и отново се отпусна назад в стола.

— Не. Наистина не. Това е първата ми бутилка от една година насам. Повече от година.

— Нещо във времето не си пасва — продължи Лукас. — Кажи ни какво.

— Не знам — отвърна Берген. Той оброни глава върху ръцете си, после прокара пръсти през косата си и я задърпа, докато тя отново щръкна. — Опитвах се да намеря начини… Не пиех.

— Пожарникарите. Имаш ли някакви проблеми с тях?

Берген вдигна поглед и присви очи.

— На Дик Уестром изобщо не му пука за мен. Аз съм клиент на другия магазин за хардуер, той е собственост на един от енориашите. Другият, Дуейн, почти не го познавам. Не мога да измисля какво може да има против мен. Може да е нещо, за което не знам.

— Ами хората, които са се обадили за пожара? — попита Лукас, като погледна към Кар. Той още държеше бутилката «Джим Бийм», като че представяше доказателство на съдебните заседатели.

— С тях всичко е наред — отговори Кар. — Те не са замесени. Видели са пожара и са се обадили. Много са стари и имат твърде много физически проблеми, за да бъдат замесени.

Тримата се изгледаха като изчакваха следващия въпрос, но такъв не последва. Времето просто не пасваше. Лукас изучаващо гледаше лицето на Берген. Не откри нищо освен восъчна непроницаемост.

— Добре — каза накрая той. — Може да е имало и друг джип. Може Дуейн да е видял джипа на отец Берген да слиза по-рано към езерото и това да се е запечатало в ума му. Когато е видял да минава кола, просто е заключил, че е твоята.

— Не е видял джип преди това — поклати глава Кар. — Попитах го за това, дали е видял джипа на Фил да се спуска по пътя за езерото.

— Не знам — отвърна Лукас, все още изучавайки свещеника. — Може би… не знам.

Кар погледна Берген.

— Ще хвърля бутилката в боклука, Фил. И ще повикам Джо.

Берген оброни глава.

— Добре.

— Кой е този Джо? — попита Лукас.

— Той помага на Анонимните алкохолици — обясни Кар. — Имали сме такъв проблем и преди.

Берген вдигна очи към Кар, гласът му стържеше:

— Шели, не знам дали този тук ми вярва — каза той като посочи с глава към Лукас — но ти казвам, заклевам се в Светото Причастие, че нямам нищо общо със семейство Лакорт.

— Да-а — отвърна Кар. Той протегна ръка и Берген я пое, издърпа го на крака. — Хайде, да извикаме Джо да дойде тук.

 

 

Джо бе тъмен мъж с увиснал черен мустак и дебели вежди. Носеше стара шапка от Корейската война с маслиненожълт цвят, козирка и наушници. Той хвърли поглед към Лукас, кимна на Кар и попита:

— Колко е зле?

— Изпил е поне половинка — отвърна Кар. — Пиян е.

— По дяволите. — Джо огледа къщата и после Кар: — Не е пил повече от година. Това е от слуховете, които идват от твоята служба, Шели.

— Да, знам. Ще се опитам да ги спра, но не знам…

— По-добре направи нещо повече. Фил изпитва жажда повече от който и да е друг. — Джо пристъпи към вратата, обърна се, понечи да каже нещо друго, но Берген дръпна вратата зад него.

— Шели! — извика той. Крещеше. — На телефона — от твоята служба е. Казват, че е спешно.

Кар погледна Лукас и каза:

— Може да е излязло нещо.

Той забърза навътре, а Джо хвана Берген за рамото и каза:

— Фил, можем да се справим с това.

— Джо, аз… — Берген изглеждаше сломен. Погледна изцъклено Лукас, който бе още на тротоара, и придърпа Джо навътре като затвори вратата.

Лукас изчака с ръце в джобовете. Топлината, която беше насъбрал в къщата, бавно се разпръскваше. Берген бе умен тип и не можеше лесно да бъде манипулиран. Но не приличаше на социопат, нямаше я онази изцъкленост на реалността мъничко под повърхността.

Тридесет секунди по-късно Кар се втурна навън.

— Хайде — кратко отсече той като забърза към джиповете.

— Какво е станало?

— Онова хлапе, с което ти разговаря, онова, което разказа за снимката. — Кар говореше през рамо.

— Джон Мюлер. Щръкнали уши, стари обувки, неспокоен.

— Изчезнало е. Не могат да го открият.

— Какво? — Лукас сграбчи ръката на Кар. — Разкажи ми, по дяволите.

— Баща му работил до късно в магазина, там на магистралата — продължи Кар. Стояха на улицата. — Бил оставил момчето вкъщи да гледа телевизия. Когато майка му се прибрала вкъщи и видяла, че момчето го няма, помислила, че е в магазина. Чак когато се събрали и двамата родители, разбрали, че момчето е изчезнало. Едно съседско хлапе имало «Нинтендо» и няколко вечери в седмицата Джон ходел у тях след училище и понякога оставал за вечеря. Обадили се на съседите, но нямало никой и те помислили, че всички са отишли до «Арби». Започнали да обикалят наоколо, докато намерят съседите, но те също не го били виждали.

— Кучи син — просъска Лукас, като погледна покрай Кар към нищото. — Може и аз да съм го насочил.

— Дори и не си го помисляй — мрачно каза Кар.

 

 

Те се отправиха към къщата на Мюлер с джипа на шерифа и пуснаха червените светлини на покрива.

— Ти се държа грубо с него — рязко се обади Кар. — С Фил.

— Имаш четири убийства и сега това — отвърна Лукас. — Какво очакваш, да свирят цигулки?

— Не знам какво очаквах — каза Кар.

Шерифът натискаше газта, движеха се бързо. Лукас зърна надписа на таблото: минус двадесет и осем градуса.

Изрече го на глас:

— Двадесет и осем под нулата е.

— Да.

Вятърът отново се усили, издухваше тесни ленти сняг от покривите и преспите. Шерифът се прегърби над волана.

— Ако детето е било навън, вече е мъртво. Няма нужда някой да го убива.

Замълчаха. Лукас не можеше да мисли за Джон Мюлер — когато го правеше, усещаше как в мозъка му пропълзява мрак. Може хлапето да е у някой друг приятел, може…

— Откога Берген има проблеми с пиенето? — попита той.

— От колежа. Разказа ми, че когато отишъл на първото си събиране на Анонимните алкохолици, бил още малолетен — отговори Кар. Едрото му лице изглеждаше с нездрав зеленикав цвят на светлината на таблото.

— Колко зле? Делириум тременс? Загуба на памет? Бели петна?

— Нещо такова.

— Но е минал на сух режим напоследък?

— Така мисля. Понякога е трудно да се определи, ако човек не се показва навън. Може да си пие нощем, а през деня да се стяга. Аз самият си пийвам.

— Много ченгета го правят.

Кар погледна към седалката му.

— И ти ли?

— Не, не. Злоупотребявам с някои неща, но не и с поркането. Винаги съм имал склонност към възбудителните средства.

— Кокаин?

Смехът на Лукас бе сух и стържещ — лицето на хлапето непрекъснато скачаше пред него. Малко хлапе, със сладко личице.

— Чувам капките пот по челото ти, Шели. Не. Страхувам се от тези гадости. Може да се окаже твърде хубаво, ако разбираш какво искам да кажа.

— Всеки алкохолик ще разбере какво искаш да кажеш — отвърна Кар.

— От време навреме съм издухвал малко трева — продължи Лукас като гледаше навън към мрачната безименна гора, очертаваща пътя. — Не и напоследък. Наркотиците и алкохола не са за мен.

— Всеки от тях те убива — коментира Кар.

Минаха покрай магазин за видеокасети под наем. Пред него стояха трима души и всички се обърнаха след джипа на шерифа.

Лукас каза:

— Хората вършат странни неща, когато са пияни. И после забравят. Ако е бил пиян, времето…

— Казва, че не е бил.

— Би ли излъгал за това?

— Не, не мисля — отвърна Кар. — При други обстоятелства би могъл. Пияниците лъжат самите себе си, когато започват отново. Но сега, при всички тези трупове, не мисля, че лъже. Както вече ти казах, отец Берген е човек с висок морал. Това на първо място е и причината да пие.

Пред къщата имаше двадесетина души — повечето съседи и трима сътрудници. Половин дузина мъже със снегомобили организираха патрул по каналите и пътеките в радиус от две мили около къщата.

Кар веднага се потопи в нещата, докато Лукас се носеше по ръба безпомощен. Не знаеше нищо за издирванията на изчезнали, не и тук сред горите, а Кар изглежда бе добре запознат с подобни ситуации.

Няколко минути след като пристигнаха, на двора изскочи бащата на момчето. Нахлузваше зимен екип. На вратата се изправи жена с бяла престилка. Бе притиснала ръце към лицето си. Картината се запечата в паметта му — един стилизиран образ на изчистения ужас.

Мюлер каза нещо на Кар, поговориха малко, после Кар поклати глава. Лукас го чу да казва: «Трима от тях на север…».

Бащата оглеждаше двора, сякаш синът му можеше да излезе от гората. Вместо момчето, той забеляза Лукас и пристъпи към него:

— Ти, кучи сине — изкрещя той, а очите му се изцъклиха.

Един сътрудник го хвана, разтърси го и застана между тях. Хората обърнаха лицата си към Лукас.

— Къде е момчето ми, къде е то? — викаше Мюлер.

Кар се приближи и каза:

— По-добре да тръгваш. Вземи моя джип. Обади се на Лейси, кажи му да вземе Джийн и тримата отидете до Харпър. Нищо не можеш да помогнеш тук.

— Все ще има нещо — отвърна Лукас. Някакъв сътрудник говореше на Мюлер, очите му още фиксираха Лукас.

— Няма нищо — добави Кар. — Просто се измъквай. Отивай към Харпър както планирахме.

* * *

Лукас се срещна с Лейси и Климпт при отклонението за 77, в един бар на десет мили източно от Грант. Барът беше стар, един обикновен куб с дъсчени греди и няколко тъмни прозореца на втория етаж, жилището на собственика. От едната страна имаше антична бензинова колонка, покрита с ръжда, и неизползвани цистерни. Всичко това бе засипано от снега. Надписът «Лайненкугел» осигуряваше най-вече външното осветление.

Отвътре барът миришеше на пържена риба и вкиснала бира. От джубокса звучеше песен на Елтън Джон. Лейси и Климпт седяха в едно от трите сепарета.

— Няма ли някаква следа от хлапето? — попита Лейси като се измъкваше.

Климпт хвърли два долара на масата и се изправи след него, дъвчейки кибритена клечка.

— Не, поне докато тръгна — каза Лукас.

Лейси и Климпт се спогледаха и Климпт разтърси глава.

— Ако не е у някого…

— Да.

— Вината не е твоя. — Климпт изгледа прямо Лукас. — Какво искаш да направим?

— Да. — Лукас разтърси глава и те се отправиха към вратата. — Разкажете ми за Харпър.

Лейси издърпваше ръкавиците си.

— Той е местния разбойник. Прекара две години в затвора в Минесота за тежко нападение, преди доста време, май две години след като завърши гимназия. Оттогава е влизал в затвора три или четири пъти.

— За какво?

— Най-вече за скандали. За побоища по баровете. Набелязва си някой, предизвиква го, примамва го да се бият и после го наранява. Познаваш тези типове. Знаем, че е пребил и няколко жени, но те не искат да предприемат нищо. Или защото все още се надяват да се съберат, или защото са уплашени. Знаеш как е.

— Да.

— Носи оръжие наляво-надясно, пуши малко марихуана, май и кокаин, чували сме за това — продължи Лейси. — Казва, че има нужда от оръжие да се защитава, когато носи вкъщи парите от бензиностанцията.

— Той е углавен престъпник — намеси се Лукас.

— Възвърна си правата — каза Лейси. — Не е трябвало. Носят се слухове, че когато закъса за пари, отива в града и разбива магазин за алкохол или супермаркет. Може и да са просто ресторантски брътвежи.

— Може — изръмжа Климпт. Той погледна Лукас. — Не прилича на злодеите от телевизията. Злодей е, но не е страхливец. Той е един подъл кучи син.

 

 

Климпт и Лейси се качиха заедно, а Лукас ги последва. От време на време от радиостанцията се чуваше приглушено бъбрене на полицаи. Пътищата бяха изчистени, заледени бяха само някои завои и кръстовища, а движението не бе натоварено поради студа. Нямаше затруднения.

Накъл Лейк изникна надолу по магистралата като мъхеста топка светлина, която се усили и раздели на търговски надписи и улични светлини, когато наближиха. Половин дузина сгради бяха разпръснати в четирите страни — мотел, два бара, магазин, кафе и бензиностанция. Тя бе ярко осветена — снегът бе натрупан на двадесетфутови купчини покрай задните ограничения на собствеността. До едната бензинова колонка имаше кола, двигателят бе изгасен, а шофьорът го нямаше. През прозорците на ремонтния цех с единичен канал се виждаше самотно старо шеви. Те спряха до предната витрина, двата джипа бяха отзад. Някакъв тийнейджър в дрипав тренчкот и обувки за тенис надзърна през стъклото към тях — като рибка в ярко осветен аквариум.

Лукас последва Климпт вътре. Климпт кимна на хлапето:

— Здрасти, Томи. Как я караш?

— Окей, добре, господин Климпт — отвърна хлапето. Изглеждаше нервно. Един сламенорус кичур падна изпод шапката му. Адамовата му ябълка подскачаше конвулсивно.

— Откога си навън? — попита Климпт.

— О, ще станат два месеца.

— Томи заемаше коли и ги откарваше нанякъде — обясни Климпт.

— Лош навик — кръстоса ръце Лукас като се облегна на автомата за бонбони. — На всички им писва от теб.

— Аз се оттеглих — каза хлапето.

— Той е добър механик — добави Климпт. — Къде е Ръс?

— Мисля, че е долу, вкъщи.

— Добре.

— По-добре да не му се обаждаш — намеси се Лукас.

— Както кажете — отвърна хлапето. — Аз съм, както кажете.

— Ето че казваме — добави Климпт. Той насочи пръст към лицето на хлапето. То преглътна. — Няма да кажем на Ръс, че сме говорили с теб.

Вече навън Климпт каза:

— Няма да се обади.

— Далеч ли е къщата на Харпър?

— На две минути оттук.

— Мислиш ли, че ще създава проблеми?

— Не и ако го приклещим направо — отвърна Климпт. — Той не може да спечели колежанска стипендия, но не е толкова глупав да се опълчи срещу цяла… каквито и да сме.

— Потеря — вметна Лукас.

Смехът на Климпт бе кратък и лаещ:

— Правилно. Потеря.

 

 

Джон Мюлер непрестанно се връщаше в мислите на Лукас — като натрапчив зъбобол, като болка, която не преминава, но не може да бъде фиксирана. Може да е у приятели, може вече да са го открили…

Къщата на Харпър се гушеше сред горичка от брези и червен бор. Стоеше самотна на един неосветен участък от страничния път. Отзад имаше самостоятелен гараж, над който светеше живачна лампа. Задните прозорци бяха осветени. Климпт изгаси светлините и спря в края на пътеката за коли, а Лукас спря зад него.

Климпт и Лейси излязоха и само бутнаха вратите на джипа, вместо да ги затръшнат.

— Носиш ли оръжие? — попита Климпт.

— Да.

— Може да откопчаеш кобура. Ръс винаги има нещо под ръка.

— Добре. — Лукас се обърна към Лейси, който се взираше към къщата с ръце в джобовете. — Хенри, защо не останеш тук до джипа. Извади пушката и просто изчакай.

Лейси кимна и се върна към събърбъна.

— Ще се опитам веднага да го притисна — каза Лукас на Климпт като тръгнаха по пътеката. — Няма да правя големи свинщини, а ти можеш да действаш както мислиш, че бих действал аз.

Към тях се процеждаше дим от горящи дърва, щипещ мирис, който режеше носа и гърлото. Два фута девствен сняг покриваха предната стълбищна площадка.

— Изглежда той изобщо не ползва предната врата — коментира Климпт.

Докато заобикаляха къщата, нещо изтрополи. Лейси изваждаше пушката. След това се чу прищракване от зареждането на патрона в цевта. През задната врата се процеждаше звукът от телевизора — не самите думи, а ритъмът.

— Застани така, че да те види — каза Лукас на Климпт.

Той се изкачи по стълбището и почука на вратата, после се отдръпна встрани. Миг по-късно светна жълтата крушка на площадката и някой дръпна пердето. Зад стъклото на прозореца се появи главата на мъж. Той погледна Климпт, поколеба се, направи жест с глава и се зае с ключалката на вратата.

— Добре — промърмори Лукас.

Харпър дръпна вътрешната врата, видя Лукас и се намръщи. Беше с овално лице и тясна брадичка, с дебели къси устни и белези по челото и под очите. Очите му бяха с размера на монети и черни като на гущер. Беше небръснат. Блъсна и защитната врата, погледна надолу към Климпт и каза:

— Какво искаш, Джийн?

— Искаме да говорим с теб за смъртта на сина ти и трябва отново да прегледаме вещите на Джим — отвърна Климпт.

Харпър изкриви устни.

— Имаш ли разрешително?

— Да, имаме.

Харпър прекъсна настъпилото продължително мълчание.

— За какво, мамка му, се ебавате с мен, а, Климпт? — Въпросът бе зададен с нисък, груб и гърлен тон, ядосан, но не уплашен.

— Не се ебаваме с теб — рязко отвърна Лукас.

Той освободи с лявата си ръка дръжката на защитната врата и я дръпна. Харпър отстъпи малко, после зае войнствена стойка, готов да се бие. Беше със заоблени рамене, но корав, с ръце, които на слабата светлина изглеждаха гранитно сиви. Лукас извади от джоба дясната си ръка, стискаща 45-калибров пистолет.

— Нахвърли ми се и ще ти взема акъла — кресна той. — А ако започна да губя, ще ти изтръгна проклетите вътрешности.

— Какво? — отстъпи Харпър, като отпусна дясната си ръка.

— Добре ме чу, задник такъв.

— О, да — отвърна Харпър. Той се стегна и отпусна и лявата си ръка. — Ти си онзи тип от големия град, нали? Големият градски тип, големият градски задник ще ми изтръгне вътрешностите.

Той отстъпи още назад, гневът премина от очите по цялото му лице, готов да изригне отново.

— Хайде, шибаняко — извика Лукас. Той повдигна пистолета. — Ти сам прати момчето си на кьошето да духа на тлъстите типове. Никой тук наоколо няма да ме обвини, ако размажа мозъка ти из цялата къща. И тъй, искаш ли да го направя? Хайде де…

— Ти си луд — каза Харпър. Но гласът му отново се бе променил, появи се колебание. Очите му се преместиха от Лукас върху Климпт. — Защо се ебавате с мен, Джийн?

— Момичето на Лакорт, онова, което убиха, имало снимка на твоето момче, голо, с някакъв възрастен мъж — отвърна Климпт.

Лукас отпусна оръжието, придвижи се напред, пъхна единия си крак вътре и натисна с рамо вратата, избутвайки Харпър назад.

— Тя я показала и после семейството бе очистено — продължи той. — Искаме да разгледаме нещата на Джим да видим дали има нещо, което да посочи кой е бил.

— По дяволите, със сигурност не съм бил аз.

— Търсим един тип, който е рус и малко дебел — каза Лукас. Той пристъпи през защитната врата, заграждайки пътя на Харпър, който отстъпи към кухнята. Климпт бе една крачка отзад. — Ти нямаш приятели, които да изглеждат така, нали?

Климпт извика към джипа.

— Давай, Хенри!

— Искам да видя това разрешително — каза Харпър, отстъпвайки още в кухнята. Стаята миришеше на лук, долнокачествено месо и застояло вкиснало мляко.

— У Хенри е — отвърна Климпт.

Харпър погледна покрай Лукас към влизащия Лейси. Лейси издърпа от джоба си някаква хартия и я подаде на Лукас, който на свой ред я подаде на Харпър. Докато Харпър я разглеждаше, Лукас освободи ударника на пистолета. Харпър чу прищракването и го погледна.

— «Смит и Уесън» — 40 или 45 калибър?

— Четиридесет и пети — отвърна Лукас.

— Имал съм 40-калибров — каза Харпър, докато влизаха Климпт и двамата сътрудници. Тонът му бе станал гадно подмазвачески, едно почти неразбираемо провлачване, научено в затвора.

— Така — каза Лукас като пропусна край ушите си коментара. Постави пистолета обратно в джоба си. — Къде е стаята на хлапето?

— Ти смяташ, че не познавам оръжията? Аз…

— Не ми пука изобщо какво знаеш — отсече Лукас. — Къде е стаята на хлапето?

Харпър измърмори по дяволите, смачка разрешителното в ръката си и го захвърли на пода, после се обърна и ги поведе по тесен коридор към всекидневната. По телевизора вървеше професионална борба, а на кръглата дъбова маса бе разположен картонен поднос с оранжеви лекета от соса на купената готова вечеря от спагети. До него имаше празна порцеланова чаша за кафе. Харпър мина покрай тях в един коридор. Първата врата отдясно беше отворена — банята. Следващата отляво бе полуотворена и Харпър я придърпа.

— Тази е моята. Няма нищо на Джим там.

При последната врата отдясно той спря и я посочи с палец:

— Тази беше на Джим.

Лукас я блъсна. Джим Харпър бе мъртъв от повече от два месеца, но сякаш той току-що бе излязъл от нея — чифт мръсни дънки, тениска и слипове, хвърлени в ъгъла, вече покрити с прах. Леглото бе разхвърляно, избелелият цветен чаршаф и маслиненожълтото армейско одеяло бяха омотани в жълт калъф. Възглавницата беше малка, сива и изпръскана с нещо, което би могло да е и кръв. Лукас се вгледа по-отблизо — наистина кръв, но на малки петънца, сякаш хлапето бе имало акне и бе разчоплило пъпките. Дрехите бяха натъпкани в чекмеджетата на единствения скрин. Две от тях висяха отворени.

— Ченгетата вече прегледаха и разхвърляха всичко — подхвърли Харпър иззад рамото на Лукас. — Не откриха нищо.

Лукас погледна към коридора за Лейси:

— Хенри, защо не отидете с господин Харпър да погледате малко телевизия? Джийн и аз ще огледаме наоколо.

— Хей… — започна Харпър.

— Я млъквай! — прекъсна го Лукас.

 

 

Те обърнаха стаята наопаки и не откриха нищо. Лукас каза на Климпт:

— Ако беше хлапе и искаше да скриеш нещо, къде щеше да го сложиш?

— Това, което си мисля, е, че след като Ръс е такъв задник, защо хлапето ще крие нещо от него? Нищо не би могло да го притесни особено.

Лукас присви рамене.

— Може да е скрил нещо, само за да го запази.

— Това вече е нещо — отвърна Климпт. След малко каза: — Аз винаги криех разни неща в мазето. Може и в някакъв килер, ако е за малко и е нещо дребно — мръсни списания и други такива. Може и на тавана, ако има такъв.

— Хайде да прегледаме набързо тук и после да се разходим наоколо.

Къщата беше стара, с дървени подове от масивно дърво, покрити с парчета линолеум, и със стени от летви и пластмаса. Лукас прерови килера на хлапето като изтърси купчина списания и комикси, провери обувките и няколкото ризи, висящи вътре. Нямаше разхлабени дървени плочи, а пластмасовата стена бе напукана, но цяла. Климпт отново прехвърли скрина, издърпваше всяко чекмедже и го обръщаше, прегледа радиатора, нямаше нищо. След десет минути решиха, че стаята е чиста.

— Тавана или мазето? — попита Климпт.

— Нека да видим какво има на тавана.

До тавана се стигаше през един отвор в банята. Лукас се качи на един стол и блъсна капака. Посипаха го прах и азбестово уплътнение. Той отново го придърпа и слезе като изтръскваше мръсотията от косата си.

— Доста време не е бил отварян — каза той.

— Мазето — предложи Климпт.

Те се отправиха натам и видяха Лейси да рови в един гардероб във всекидневната, докато Харпър се бе отпуснал тежко на един стол.

— Има ли нещо? — попита Лукас.

— Не.

— Ние слизаме в мазето — каза Лукас.

Харпър ги изгледа, но не каза нищо.

— Искам този шибаняк да ме предизвика, за да му смажа главата — каза Климпт.

Мазето миришеше на паяжини, прах, бензин и въглища. Мазилката по стените беше напукана. Две голи крушки, увиснали хлабаво на стара износена жица, осигуряваха цялото осветление. Имаше две малки помещения, изпълнени с безредието на половин столетие провинциален живот — лавици с прашни кръгли гърнета, счупени глинени паници, антична косачка, един пистолет 22-ри калибър, покрит с ръжда. Дузина капани висяха на един пирон, а до тях — две дузини малки крачета, привързани заедно с канап.

— Лалугери — докосна ги Климпт. Те се заклатиха като свирепа камбана. — Областта изплащаше премии за тях преди време, по пет цента за чифт предни крака.

Работен тезгях, закрепен с релси, бе вклинен в единия ъгъл, с монтирано от едната страна ръждясало менгеме. Огромна стара печка за въглища клечеше в средата на основното помещение като покосен дъб, каменно студена. В това, което преди е било помещението за парното, имаше миниатюрна газова печка, а галванизирани тръби водеха към стаите на горния етаж. То беше най-чистото в мазето, очевидно почистено, когато е била инсталирана печката. На пръв поглед нямаше къде да се скрие нещо.

Лукас отиде до печката с въглища, издърпа вратичката, погледна купчината застояла пепел и я затвори отново.

— Това ще ни отнеме известно време — каза той.

Отне им петнадесет минути. Климпт си повтаряше: «някое място, където бързо ще си го намери…». Не откриха нищо и недоволно тръгнаха към стълбите. В мазето имаше твърде много ъгълчета и ниши.

— Ако се измъкне някой от онези гранитни плочи… — започна Лукас.

— Никога няма да открием точно. Трябва да са около две хиляди — отвърна Климпт.

Лукас го прекъсна:

— Чакай малко — върна се обратно по стълбите и погледна газовата печка.

— Щом това е стаята за парното, не трябва ли да има и някакъв улей за въглищата? — попита той.

— Да, трябва — отговори Климпт.

Те откриха вратичката за улея в стената зад газовата печка, на четири фута над пода и фактически невидима на слабата светлина. Лукас се протегна, махна резето и опипа вътре. Ръката му попадна на куп хартия.

— Има нещо — каза той. — Хартия.

Издърпа я навън. Три лъскави секс списания и два порнокомикса. Той ги подаде на Климпт, отново опипа набързо и измъкна малък свитък хартия, празна, която вероятно е била използвана за отбелязване на страницата. Лукас пъхна хартията в джоба си.

— Порно — каза Климпт като застана под една от крушките.

Те изтръскаха списанията, но не откриха нищо вътре.

— Прегледай ги — каза Лукас. — Търсим снимка на хлапе върху легло.

Те разгърнаха списанията, но всички снимки бяха очевидно пазарни и показваха само жени. Детето на Мюлер бе описало снимката като груба, отпечатана на вестник.

— Нищо особено — каза Климпт. — Искам да кажа, много мацки… Проклетият Шели ще получи сърдечен удар.

Лукас се върна към улея за въглища още веднъж, бръкна вътре и напипа само ъгълчето на някаква пластмаса. Трябваше да се протегне още, за да я достигне.

Снимка от полароид.

Климпт надникна през рамото му.

Малко момче, слабо, голо, стоеше пред клекнала жена и й го тикаше в устата. Ръцете му бяха обвили черепа й. Всичко, което се виждаше от жената, бе тъмната й коса, долната част на лицето й — от носа надолу — и част от врата й. Явно бе по-възрастна, вероятно към четиридесетте.

Виждаше се лявата ръка на момчето — липсваше един пръст.

— Не мога да разпозная жената от това, което се вижда — каза Климпт. — Но това е Джим.

— Хей, Лукас — извика отгоре Лейси.

— Да?

— Това е като… ъ-ъ, Исусе! — изригна Лейси.

Лукас погледна Климпт, който присви рамене, и двамата се заизкачваха по стълбите. Лейси стоеше на вратата на всекидневната, лицето му бе мъртвешки бледо. Харпър се бе отпуснал на един стол, явно се забавляваше. Гледаха към екрана на телевизора. Видеокасетата бе евтина, но достатъчно ясна — двама мъже лежаха на едно легло и се милваха.

— Ти ли продаваш тези лайна? — изръмжа Климпт към Харпър.

— Казах му на Хенри. Всичко това беше на Джим. Аз не гледам хомолайна.

— Намерих я в гардероба — обясни Лейси. — Нямаше надпис.

Лукас подаде на Лейси снимката от полароид.

— Кучи син — прошепна Лейси.

— Да — отвърна Лукас. — Искаш ли да видиш това, Харпър? — Нямаше вече Ръс или господин Харпър. Той протегна снимката пред лицето на Харпър, който посегна към нея, но Лукас я отдръпна. — Само гледай, не пипай.

Харпър надникна към снимката и измънка:

— Прилича на Джим, нещо е омаян. По дяволите, бих искал да я познавам. Явно знае какво прави.

На лицето му все още бе изписан израз на леко забавление. Понечи да каже нещо друго, когато Климпт заобиколи Лукас, сграбчи Харпър за ризата и го измъкна от стола.

— Ти, шибаняко.

Харпър прикри с лакти корема си и закри лицето си с длани. Не иска да го наранят, но не изглежда уплашен, помисли си Лукас.

— Ей, ей — опита се да ги разтърве Лейси. — Пусни го.

Климпт тласна Харпър към Лукас, който подхвърли, хващайки го:

— Майната му, не го искам.

После го завъртя към стената. Климпт го хвана на свой ред обратно, дръпна го назад за яката, а Лейси продължаваше да подвиква — «Ей, ей» и блъсна главата му в стената, после го издърпа напред и го пусна, когато Лукас цапна Харпър по лицето и го бутна обратно на стола.

— Стига — обади се Лейси.

— Пратил си собственото си дете при тези задници, нали? — просъска Климпт на инч от лицето на Харпър.

Харпър го заплю — порой слюнка. Климпт го хвана за яката на ризата като сграбчи и кожата на врата под нея и го повдигна на един фут от стола.

— Продал си задника му на разни пънове и на всеки, който е поискал малко млада плът. Знаеш ли какво ще ти направят в пандиза? Знаеш ли какво правят с ебачите на деца? Ще останеш без капачки на коленете да търкаш пода, докато им духаш на онези типове.

Лейси със зачервено лице хвана Климпт за рамото и го задърпа. Лукас протегна ръка между Харпър и Климпт и се намеси:

— Джийн, пусни го. Джийн…

Климпт погледна с невиждащи очи към Лукас, после пусна Харпър обратно върху стола, обърна се и избърса лицето си с ръка.

— Шибаняк — каза Харпър, като оправяше ризата си.

Лукас се обърна към Лейси:

— Можеш ли да се свържеш с Шели по радиостанцията? Не споменавай направо снимката, но му кажи, че сме се добрали до нещо. И че трябва да го видим.

Лейси неохотно отстъпи.

— Вие, момчета, няма да…

— Не, не — бързо отвърна Лукас. — И чуй, питай го и за хлапето на Мюлер, дали има някакъв напредък.

— Какво за хлапето на Мюлер? — попита Харпър.

— Изчезнало е — обърна се към него Лукас.

Лейси излезе от кухнята. Когато се чу тръшването на задната врата, Лукас пристъпи към Харпър.

— Видях как плю върху помощник-шерифа Климпт и се чувствам малко засегнат, знаеш. Що не плю върху мен, а?

— Да ви го начукам — отвърна Харпър. Той прехвърли очи от Лукас върху Климпт и обратно. — Имам си права.

Лукас го сграбчи за ризата както бе направил Климпт, издърпа го от стола и го засили направо в стената, блъсна го в нея. Харпър се прикри, още не бе готов да се съпротивлява. Климпт хвана дясната му ръка и я изви. И Лукас, и Климпт бяха по-едри от Харпър. Притиснаха го до стената.

— Спомняш ли си какво каза за начина си да заклещваш? — попита Лукас, полуобърнат към Климпт. Климпт изръмжа. — Гледай това — противно е.

Той стисна плътта между ноздрите на Харпър с палец и среден пръст и започна да натиска. Ноктите му задълбаха меката плът. Устата на Харпър увисна, като че ли щеше да закрещи, но Климпт бързо повдигна ръка и го стисна за гърлото.

Лукас стягаше все по-силно и по-силно, после каза:

— Коя е жената на снимката? Коя е тя?

Тялото на Харпър потрепна, той разтърси глава.

— По-добре пусни гърлото му за малко, Джийн — каза Лукас като пусна носа на Харпър.

Харпър изпъшка, залитна пое си въздух. Лукас отново попита:

— Коя е тя, задник такъв? Коя е жената?

— Не знам.

— Нека да опитам аз — каза Климпт и хвана носа на Харпър по метода на Лукас. Твърдите му жълти нокти се забиха навътре.

Звукът, който се изтръгна от гърлото на Харпър, можеше да бъде писък, ако бе един тон по-висок. А сега приличаше на пискливо стъргане по черната дъска. Той потръпна.

— Коя е тя? — повтори Лукас.

— Не…

Климпт погледна Лукас, който поклати глава, и двамата едновременно пуснаха Харпър. По лицето му се стичаха сълзи. Той хвана главата си с ръце и падна на колене. Лукас коленичи до него.

— Ти знаеш нещо — каза той. — Познаваш жената или някой, който я познава.

Харпър успя да придърпа единия си крак, после с усилие се изправи. Очите му бяха червени, а сълзите продължаваха да се стичат.

— Шибани типове.

Климпт го плесна отстрани.

— Ти май не чуваш. Знаеш коя е тя, тази жена. Ако не изплюеш името й…

— Ще направите какво? Ще ме пребиете? — отбранително попита Харпър. — Пребивали са ме и преди, тъй че давайте. Ще извикам шибания си адвокат.

— Да-а, ти ще извикаш шибания адвокат, а аз ще забода шибаната снимка на таблото за съобщения в проклетата Супер Валю с бележка, че си продал задника на Джим — отвърна Климпт. — Ще намерят кожата ти увиснала на някое дърво, а ти няма да си в нея.

— Ходи се чукай — озъби се Харпър. На горната му устна имаше кръв, която се изцеждаше надолу от носа.

Климпт издърпа назад ръката му, но Лукас го спря:

— Остави го.

 

 

Навън, докато се качваха в джиповете, Лейси попита:

— Къде е Харпър?

— Сигурно си приготвя вечеря — отвърна Климпт. И добави: — Той е добре, Хенри, не си тикай задника в суматохата.

Лейси поклати глава със съмнение, после каза:

— Мога ли да видя отново снимката, само за миг?

Лукас му я подаде, а Лейси включи вътрешната лампа на джипа и се взря в нея.

— Вижте това, ето тук — каза Лейси. Той докосна ръбчето на снимката с нокът. Лукас я взе.

— Прилича на ръкав.

— Наистина — отвърна Лейси като държеше снимката на четири инча от лицето си. — Това е «Полароид Спектра». Този вид снимки стават с дистанционно, чрез радиосигнал, така че може двамата да са били сами. Но ако това е ръкав, тогава има някой друг зад камерата.

— Фотоапаратът е насочен надолу — добави Лукас. — Това е твърде високо за триножник.

— Значи са цяла шайка — коментира Лейси.

— Да, сигурно — кимна Лукас. — Вече знаем, че е бил с дебел бял мъж, а ето ти и жена.

— По дяволите. Ако са цяла шайка, това ще взриви цялата околност — каза Климпт.

— Бих казал, че вече е взривена — добави Лукас.

Климпт разтърси глава.

— Това ще е по-лошо от убийствата. Шайка типове, които чукат деца. Повярвай ми, за хората тук това ще е още по-лошо.