Джон Сандфорд
Вледенени жертви (4)

4

Лукас караше след Кар по тъмната, отрупана със сняг магистрала. Камион с дърва — шест огромни трупи бяха завързани със синджир към ремаркето — мина с пълен ход покрай тях и ги обгърна с ураган от сняг. Кар затъна с десните си колела в дълбокия сняг по склона и дори не забеляза. Миг по-късно покрай тях начумерено се затътри снегорин, после гъмжило от снегомобили.

Той се облегна напред върху волана и напрегнато започна да се взира в мрака. Нощта като че изяждаше фаровете им. Минаха покрай снегорина и магистралата като че ли се разгърна за миг. Той отвори жабката, намери касета и я пъхна в касетофона. Джо Кокър нахлу със своята «Черноок блус».

 

 

Лукас се чувстваше като че ли се събужда от наркотичен сън — мозъкът му издухваше паяжини и прах. Бе се върнал от Ню Йорк и от бруталното преследване на хора. В Минеаполис намери… нищо. Нищо, което да прави, освен да работи за пари и да се забавлява.

През септември напусна града за две седмици заради улов за голяма речна риба в бунгалото си в Уисконсин на изток от Хейуърд. Повече не се завърна. Обаждаше се, поддържаше връзка със своите издатели, но не можа направо да отиде в новия офис. Чакаха го най-новият модел офис компютри, въртящ се стол за шестстотин долара, художествена гравюра на стената до окачената голяма риба.

Бе останал на север да се бори със зимата. Октомври беше студен. На празника на Вси светии откъм Южните Скалисти планини се бе извила зимна буря. Преди да утихне по земята имаше двадесет инча сняг, а преспите бяха високи пет-шест фута.

Студът продължи и през ноември, с малки безредици и отвратителна вихрушка от време на време. Почти всяка седмица се натрупваше два-три инча пресен сняг. После в петъка след Деня на благодарността се разрази страховита буря, която навя допълнително един фут сняг. Местните вестници я нарекоха Вси светии Две и докладваха, че половината от бюджета за снегорините вече е изразходван. Чакаха ги още четири седмици зима.

Декември беше студен, падаше от време на време и сняг. Тогава, на втори януари, снежна буря опустоши Северните гори. Вси светии Три. Когато тя утихна, нови тридесет и четири инча сняг бяха натрупани върху предишния. Преспите достигаха стрехите на бунгалата край езерото.

Хората казваха: «Е, трябваше да видите какво беше през…», но никой никога не бе виждал нещо подобно.

И след оттеглянето на бурята се разрази студът.

В нощта на трети термометърът в бунгалото му падна до минус двадесет и девет. На следващия ден температурата с усилие се покачи на минус двадесет — навсякъде училищата бяха затворени, радиото непрекъснато предупреждаваше за опасностите от пътуване — само при спешност. През тази нощ температурата в Оджибуей Каунти се потопи до минус тридесет и два градуса.

Почти нищо не се движеше. Скитащ се камион с дърва, заседнал снегорин, няколко чудаци със снегомобили. Полицейски коли. На открито бе опасно — толкова студено, че чак изглеждаше свръхестествено.

Той дремеше на кушетката пред камината, когато за пръв път дочу почукването. Седна мигновено нащрек, страхувайки се, че може да е била фурната. Но почукването спря. Той се намръщи, като се чудеше дали не му се е сторило. Претърколи се на крака, слезе по стълбите към мазето, ослуша се. Нищо. Пристъпи до прозореца на кухнята. Видя джипа на пътеката за коли и секунда по-късно иззвъня звънецът на предната врата. Аха. Който и да е бил, бе чукал на вратата на гаража.

Той отиде до вратата. Изгаряше от любопитство. Температурата се бе установила на минус двадесет. Погледна през прозорчето на вратата. Ченге с руска шапка и спуснати наушници.

— Да? — Лукас не можа да разпознае униформения анорак.

— Човече, имаме голям проблем в Оджибуей Каунти. Шерифът ме изпрати да видя дали ще дойдеш да хвърлиш един поглед. Най-малкото трима са убити.

— Влизай. Как разбра за мен?

Лейси пристъпи вътре и се огледа наоколо. Книги, няколко рисунки с водни бои на диви животни по стените, телевизор и стереоуредба, купчина главни в огнището, чистият мирис на горящ бор.

— Шерифът прочете онази история в «Милуоки Джърнъл» за работата ти в Ню Йорк и затова че сега живееш тук. Той се обади в Минеаполис и те му казаха, че си тук горе, така че позвъни на шерифа в Сойър Каунти и разбра къде живееш. И ето ме тук.

— Лоша нощ — каза Лукас.

— Не знаеш и наполовина колко е лоша — обади се Лейси. — Кучешки студ.

 

 

Задните светлини на Кар премигнаха, после светнаха отново и той забави и спря, включи габаритите. Лукас се приближи изотзад и спря. Кар бе излязъл на магистралата и заобикаляше предната част на джипа си.

Лукас отвори вратата и излезе навън:

— Добре ли си?

— Има повалено дърво — извика в отговор Кар.

Лукас остави двигателя да работи, затвори вратата и енергично заобиколи джипа на Кар. Студът бе отцепил клон от едно кленово дърво и той беше паднал напреко на крайпътната канавка като едната му половина лежеше върху дясното платно на пътя. Кар го сграбчи за най-дебелата част, дръпна го и го отмести един фут. Лукас се присъедини към него и двамата заедно извлякоха дървото извън пътя.

— Студ — каза Кар и двамата се втурнаха обратно към колите си.

Уедър, сети се Лукас. Образът й изскочи в паметта му щом тръгна след Кар. Наистина това можеше да се окаже ефикасен начин да се стоплиш. От известно време се бе отдръпнал от жените и започваше да чувства загубата.

 

 

Грант се появи пред тях като струпване на луминесцентни улични лампи в оранжево, последвани от знака на Мотел Райнс, после Харди и една бензиностанция, газова компания и магазин за видеокасети под наем с жълта тента. Шерифът зави надясно при единствения светофар, преведе го през някакъв бизнес район, дълъг три пресечки, сви вляво при полузаровен знак стоп и се насочи по ниско възвишение. Отляво имаше борова горичка, която може би някога е била парк.

На върха на хълма се бе изправила църква с бяла дъсчена облицовка, заобиколена от горичка червен бор и малко гробище отзад. Шерифът мина покрай църквата и спря на улицата пред малка тухлена къща със светещи прозорци.

Лукас улови с фаровете си надпис — ПАСТОРАТ. Под него в курсив Преп. Филип Берген. Той спря след Кар, угаси двигателя и слезе от джипа. Въздухът бе толкова студен и сух, че сякаш му търкаха кожата с шкурка. Когато вдишваше, усещаше как по брадичката и под носа му се образуват ледени кристалчета.

— Онзи камион с дърва почти ни довърши — подхвърли Лукас, докато Кар слизаше от своя събърбън. От носовете и устите им изригваха валма пара.

— Проклет глупак. Обадих се и казах някой да го спре — каза Кар. — Да му даде да духа балона, да го забави. — Като тръгнаха да пресичат улицата, добави: — Не очаквам с нетърпение срещата.

Те се затътриха по снега на пътеката към остъклената веранда на пастората. Кар натисна звънеца на вратата, после склони глава и започна да потропва с крака. Някакъв мъж се приближи до вратата, надникна през прозорчето и после отвори.

— Шели, какво става там? — Берген придържаше вратата отворена, като погледна любопитно към Лукас и добави: — Мъртви ли са?

— Да, хм… нека да си свалим ботушите, трябва да поговорим — отвърна Кар. — Това е нашият нов помощник, Лукас Дейвънпорт.

Берген кимна, надзърна към Лукас. По челото между очите се образува бръчица:

— Радвам се да се запознаем.

Свещеникът наближаваше петдесетте: широкоплещест месест скандинавец с руса коса и постоянно съмняващ се поглед върху бледото лице. Носеше вълнен пуловер и черни широки панталони; беше по чорапи. Думите му, когато заговореше, бяха меки и заоблени и Лукас си помисли, че Берген не е от проповядващите огън и жупел, а по-скоро от майчинския тип.

Лукас и Кар струпаха ботушите си в предното антре и преминаха по чорапи през къс коридор покрай тежко разпятие с бронзов Иисус в италиански стил към всекидневната. Кар свлече екипа си за снегомобила, а Лукас стовари анорака си до обикновен дървен стол и седна.

— И така, какво се е случило? — повтори Берген.

Той се облегна на полицата над каменната камина, където зад стъклената вратичка тлееха остатъците на три брезови клона. Над рамото му надзърташе свещена гравюра на Дева Мария.

— Там има нещо странно.

Кар пусна екипа си на пода и се настани на ръба на претрупан с възглавнички стол. Подпря лакти на коленете си, сплете пръсти и се наклони към свещеника.

— Да? — намръщи се Берген.

— Когато ти се обадих, ти каза, че семейство Лакорт са били добре при тръгването ти.

— Да, добре бяха. — Берген рязко вдигна глава. Изглеждаше уверен, невинен. — Не изглеждаха притеснени. Как, между другото, са били убити? Възможно ли е някой от тях… — Той отговори на собствения си въпрос като разтърси глава: — Не, не и те.

— Един пожарникар е видял джипа ти да минава покрай пожарната — продължи Кар. — Няколко секунди по-късно са получили тревогата за пожара. Когато пожарникарите стигнали там, вероятно пет-шест минути по-късно, станало ясно, че семейство Лакорт са били мъртви от известно време. Половин час, може и повече.

— Това не е възможно — незабавно се намеси Берген. Той се изправи, премести поглед от Лукас към Кар, очите му бяха потъмнели. Подозрение. — Шели… ти не мислиш, че аз съм замесен?

— Не, не, просто се опитваме да уточним нещата. И така, какво правеха те, когато си тръгвахте? — намеси се Лукас.

Берген се втренчи в него и каза:

— Вие сте човекът от отдел «Убийства», който живее в Сойър Каунти. Онзи, когото уволниха от Минеаполис.

— Какво правеха те? — повтори Лукас.

— Шели? — Свещеникът погледна шерифа, който извърна поглед.

— Трябва да изчистим това, Фил.

— Господин Дейвънпорт е наемник тук, нали? — попита Берген, като отново погледна Лукас.

— Имаме нужда от него, Фил — отвърна Кар, като сега почти го умоляваше. — Няма кой друг да свърши това. А той е добър католик.

— Какво правеха те? — попита Лукас за трети път. Гласът му режеше като ръб на стъкло.

Свещеникът сви устни, движеше ги навътре и навън като разглеждаше и Лукас, и въпроса, после въздъхна и отговори:

— Когато си тръгвах, те бяха добре. Нямаше дори и сянка от проблем. Дойдох направо тук и бях все още тук, когато Шели се обади.

— Пожарникарите казаха, че не може да има грешка във времето — каза Лукас. — Бяха сигурни.

— Аз също съм сигурен — озъби се Берген.

Лукас попита:

— Колко дълго се задържа в къщата?

— Петнадесет минути, нещо такова. — Той седеше полуизвърнат, и гледаше право в Лукас.

— Ядохте ли нещо?

— Тарталети. Чаша мляко.

— Тарталетите горещи ли бяха?

— Не, но всъщност тя ги сложи в хладилника, докато разговаряхме.

— На тръгване спря ли някъде? Дори за малко?

— Не.

— Значи отиде направо към джипа си, влезе и шофира с разумна бързина, докато излезеш на пътя.

— Ами… вероятно съм се помайвал малко край джипа преди да тръгна, минута или две — отвърна Берген. Знаеше накъде се насочваха и започна да разтяга времето. — Но не видях дори и сянка от тревога преди да тръгна.

— Беше ли включен телевизорът?

— М-м-м, не, не мисля.

— А радиото?

— Не. Ние разговаряхме.

— Имаше ли на масата вестник?

— Просто не мога да си спомня — повиши глас Берген. — Какви са тези въпроси?

— Можеш ли да си спомниш нещо, което е било специфично за този ден, нещо, което си видял в къщата на Лакорт, което може още да е там, оцеляло от пожара? Подложка за книги на масата? Каквото и да е?

— Ами… — Свещеникът почеса носа си отстрани. — Не, не определено. Ще помисля върху това. Трябва да е имало нещо.

— Погледна ли часовника, когато се прибра вкъщи?

— Не. Но не беше минало много време, когато се обади Шели.

Лукас погледна Кар:

— Шели, можеш ли да се обадиш и да накараш някой да огледа набързо къщата. Да отиде в кухнята и да провери дали има купа с тарталети.

Той обърна глава към Берген:

— Замразените тарталети в купа ли бяха, или в някоя от онези кутии?

— В купа.

Обърна се към Кар:

— … да провери дали има купа или чиния тарталети в мивката или на масата.

— Добре.

— Може да е измила чиниите — предположи Берген.

— Нямало е много време — отвърна Лукас.

— Използвай телефона в канцеларията, Шели — каза Берген на Кар.

Лукас и той наблюдаваха как Шели затътри крака към коридора и Лукас попита:

— Дойде ли Франк Лакорт навън, когато тръгваше?

— Не. Каза ми довиждане на вратата. Всъщност, до кухненската маса. Клаудия дойде до вратата. Ходил ли си в католическо училище?

— Да, в гимназията.

— На това ли са ви учили там? Да разпитвате свещеници?

— Не ми пука, че си свещеник. Свидетел си на всички тези скандали през последните няколко години. Така е било от години и вие сте го прикривали. Имаше половин дузина братя педерасти в моето училище и всички ги знаеха. А те нараниха не малко хлапета.

Берген се втренчи в него за миг, после се извърна и поклати глава.

— Носеше ли Франк Лакорт връхни дрехи, или изглеждаше ли, че се готви да излиза навън? — върна се към въпросите Лукас.

— Не. — Берген вече бе утихнал, гласът му беше мрачен.

— Видя ли там някой друг?

— Не.

— Имаше ли наоколо снегоходки?

— Не съм видял.

— Забеляза ли следи от снегоходки навън?

— Не — разтърси глава Берген. — Не забелязах. Но валеше сняг.

— Мина ли покрай някакви коли като излизаше на пътя?

— Не. Колко далеч е от завоя при пожарната до къщата на Лакорт?

— Миля и нещо — отговори Лукас.

Берген поклати глава.

— Аз съм внимателен шофьор. Казах, че ми е отнело минута-две да стигна до завоя, но две минути би означавало тридесет мили в час. А аз не стигнах тридесет. Май карах доста по-бавно. А и влачех ремаркето си.

— Снегомобил?

— Да, бях навън с момчетата от клуба, «Катерачите на Грант», можеш да ги провериш.

Кар се върна:

— Оглеждат. Ще се обадят тук.

Лукас погледна към Кар:

— Ако е имало някой да изчаква тръгването на отец Берген и ако този някой незабавно е примамил по някакъв начин Франк Лакорт навън, убива го, после убива и другите две жертви, веднага опожарява мястото и напуска лудешката и ако вкараме още малко време между пристигането на пожарникарите на място и намирането на телата — почти ще го докараме.

Кар погледна Берген, който сякаш обмисляше казаното от Лукас. Изглежда смяташе Лукас за враг, но сега той бе променил посоката.

— Окей — кимна Кар. Обърна се към Берген: — Мразя се, че те набърквам с това, Фил, но наистина има проблем. Може и да го разрешим. Когато беше там, за какво говорихте? Искам да кажа, не беше някаква изповед, нали? Аз…

— Всъщност говорихме за службите във вторник и идеята да направим обмен с баптистите. Исках да уточня някои основни правила.

— О — сега Кар беше притеснен. — Е, можем да изчистим това по-късно.

— За какво е всичко това? — попита Лукас.

— Църковни работи, един спор, който се разрасна — обясни Кар.

— Може ли някой да извърши убийство заради това?

Берген се сепна:

— Господи Боже, не! Може да не те поканят на някое празненство, но няма да те убият.

Кар намръщено го погледна. Надолу по коридора телефонът иззвъня и свещеникът каза:

— Нека аз да вдигна. — Миг по-късно той се върна с портативен апарат и го подаде на Кар: — За теб е.

Кар го пое.

— Шерифът на телефона. — И след малко: — Окей, окей, ще ви видя там след малко… окей. — Той натисна бутона за прекъсване и се обърна към Лукас: — В мивката е имало купа, която би могла да е използвана за замразяване. Нямало е нищо в нея, но е от този вид купи.

— Както ви казах — намеси се Берген.

— Окей — каза Лукас.

— Ако сме привършили тук, аз се връщам в къщата на Лакорт — продължи Кар. Той вдигна екипа си и започна да го навлича от краката. — Съжалявам, че те притеснихме, Фил, но трябваше.

— Тези убийства са една… гротеска — разтърси глава свещеникът. — Покварени. Ще започна да обмислям погребалната служба, какво да кажа на хората.

— Ще мине известно време. Трябва да ги изпратим в Милуоки за аутопсия — обясни Кар. — Ще поддържам връзка.

 

 

Когато отново бяха навън, Кар попита:

— Ще дойдеш ли с мен в къщата?

Лукас поклати глава:

— Не. Там няма нищо за мен. Предлагам ти да закопчееш мястото. Остави няколко сътрудника да отпъждат любопитните и койотите и изчакай момчетата от Медисън.

— Така ще направя. Всъщност мога да го направя и оттук, но… политика, знаеш. — Той звучеше извинително. — Ще трябва да бъда там, навън, през следващите дни.

Лукас кимна:

— Така е при нас.

— Какво ще кажеш за Фил? Какво мислиш?

— Не зная — отвърна Лукас.

Някъде надалеч някой стартира верижен трион. И двамата се обърнаха по посока на звука, но не се виждаше нищо освен гаражът и уличните лампи. Звукът абразивно подчертаваше разговора:

— Нямаме много време. Наистина. Купата едва ли го оневинява. Но кой знае? Може и силен порив на вятъра да е свлякъл снега от покрива върху Лакорт за две минути.

— Може — каза Кар.

— Тази работа с баптистите — не е голям въпрос, а? — попита Лукас.

— По-голям е, отколкото той го представи — отговори Кар. — Какво знаеш за петдесятниците?

— Нищо.

— Петдесятниците вярват в прекия контакт с бог. Католическата църква учи, че само Църквата е истинският посредник на думата Божия. Тя не приема идеята за директния достъп. В миналото от това са изригнали твърде много злини. Но някои католици — все повече и повече с времето — вярват, че може да има основателна причина за това.

— Така ли? — Лукас се бе отнесъл нанякъде.

— Баптистите се осланят на директния достъп. Някои от местните католици петдесятници, като Клаудия, говореха да се обединят с някои от баптистите и да споделят Светия дух.

— Това звучи доста сериозно — коментира Лукас.

Студът бе започнал да се процежда през краищата на анорака и той разкърши рамене.

— Но никой няма да извърши убийство заради това. Освен ако има някой ненормален, за когото не зная. Фил бе разстроен от факта, че Клаудия е разговаряла с баптистите, но те бяха приятели.

— А Франк? И той ли беше приятел на Берген?

— Франк бе от племето чипеуа — каза Кар. Той затропа с крака и погледна назад към дразнещия звук от верижен трион. — Считаше християнството за забавно. Но с Фил бяха достатъчно близки.

— Окей.

— И какво ще правиш сега? — попита Кар.

— Ще остана в някой мотел. Донесох си дрехи за два дни. Можем да се организираме утре сутринта. Ти ще избереш хората си, а аз ще им дам указания. Трябват ни пет-шест човека. Ще трябва да разговаряме с приятелите на Лакорт, децата от училище, някои от клиентите на ресторанта. И искам да говоря с онези пожарникари.

— Окей. Тогава ще се видим сутринта — каза Кар. Той се отправи към своя събърбън и промърмори повече на себе си: — Боже, каква бъркотия.

— Ей, шерифе?

— Да? — обърна се Кар.

— Петдесятниците. Не искам да звуча нелюбезно, но в действителност те не са ли нещо като Светите Ролери?

След миг Кар погледна през рамо и кимна:

— Нещо такова.

— Как така знаеш толкова неща за тях?

— Аз съм един от тях — отвърна Кар.