Джон Сандфорд
Вледенени жертви (30)

30

Айсмън беше там, сред дърветата, когато изстрелът прониза гърба му — между гръбначния стълб и лопатката. Той падна по лице и тогава изригнаха автоматичните оръжия — те разкъсаха трепетликата точно над главата му. Чувстваше ума си хладен като бръснач, но тялото му гореше.

Още един откос проряза дърветата, после още един, но последният бе насочен някъде другаде. Айсмън се изправи на крака, болката притискаше гърба му като петстотинкилограмова раница. Той се промъкна навътре в гората, още по-навътре. Не можеше да стигне далеч, трябваше да приседне. Внезапното изобилие от светлини по-долу му даде възможност да види неясните очертания на дърветата около себе си и той се запровира сред тях като се насочваше към пътя. Следите зад него се заличаваха от снега в мига на оформянето им.

И тогава попадна в мрака. Бе пленен от тъмнината, проправяше си път с ръце. Болката в гърба му нарастваше като злокачествен тумор, разливаше се навсякъде — в стомаха, краката, тялото му натежа като олово. Клон на някакво дърво се оплете в маската му и отхвърли главата му назад. Дишаше все по-трудно — той свали маската си и я захвърли. Трябваше да усеща…

Кървеше. Усещаше как кръвта му, топла, лепнеща се стича надолу по корема и гърба му, между ризата и кожата му. Направи още една стъпка като размахваше ръце като слепец. После още една, размахваше ръце. Някакъв клон го шибна в лицето и той изпсува, изкриви се, загуби равновесие, падна. Псуваше, с усилие се вдигна на крака и направи още три крачки, падна в някаква дупка, опита се да се изправи. Този път не успя.

Беше толкова тихо. Лежеше там, почиваше. Всичко, от което имаше нужда, бе малко почивка, после можеше да се изправи.

Юкон. Аляска.

 

 

Уедър изтича и видя Лукас върху снега, видя кръвта по лицето му и изпищя:

— О, не, господи…

— Той е улучен, улучен е — крещеше Климпт.

Климпт държеше в скута си главата на Лукас, Хенри Лейси се бе навел над тях, Кар бе до жълтокосото момиче, другите сътрудници тъпчеха снега.

Като кадър в забавен каданс Уедър видя как зъбите на Лейси проблясват в светлината на снегомобила, видя лицето на малкото момиче, ведро и мъртво. Палтото й бе продупчено от куршуми и си помисли «Отишла е при ангелите», докато падаше на колене до Лукас.

Лукас се мяташе с полуотворени очи, зъбите му бяха оголени. Животът се изцеждаше от него, изцеждаше се. Тя сграбчи челюстта му, напипа кръв, наклони главата му назад и видя входа на раната, мъничко разкъсване, което можеше да се направи и с химикал. Той не можеше да диша. Тя свлече ръкавиците си, разтвори челюстите му и напъха едната си ръкавица в ъгъла на устата му, за да не отхапе със зъби пръстите й. Както бе със зейнала уста, тя опипа с пръсти гърлото му и намери блокажа — късче мека плът, там където не трябваше да има нищо.

Започна да мисли хладно, аналитично.

— Нож — каза тя на Лейси.

— Какво? — извика Лейси. Беше шокиран. Тя осъзна, че той държи в ръцете си пушка.

— Дай ми проклетия си нож, ножа ти!

— Ето, ето. — Климпт й подаде сгъваем, швейцарско производство, армейски нож и тя отвори с нокти по-голямото от двете остриета.

— Дръж главата му надолу — каза тя на Климпт. Лейси се свлече на колене, за да й помогне, а тя възседна гърдите на Лукас. — Сложи ръката си на челото му. Натискай.

Тя натисна върха на острието в гърлото на Лукас под адамовата ябълка и го изви, опипваше… и се дочу внезапен страховит грак, когато въздухът се втурна в дробовете му.

— Дръж главата му надолу, дръж надолу главата.

Тя пъхна показалеца си в разреза и го фиксира, държеше дупката отворена.

— Да го махаме оттук, да го махаме — извика тя като ставаше от гърдите му.

Лукас сякаш левитираше, от двете му страни имаше по един мъж и още двама, хванали раменете му.

— Дръжте надолу главата му.

Те се втурнаха с него към края на гората, към събърбъна на шерифа.

С всяко едно непохватно, кърваво вдишване Лукас издаваше звук «Ъ-ъ-ъ-кх», като умираща врана.

 

 

Някаква сирена зави по пътя точно над него. Хелпър осъзна, че лежи в крайпътната канавка. Всичко, което трябваше да направи, бе да изпълзи горе на пътя и когато ченгетата се махнат, да спре някоя кола.

Някакъв проблясък на разум го жегна — ченгетата нямаше да се махнат. Не и сега. Те знаеха, че той е тук, че все още е тук.

Айсмън се изсмя. Щяха да го намерят, те идваха.

Опита се да се претърколи, да стане — можеше да изпълзи отгоре и да махне на ченгетата. Да приключи с това. Щом оздравееше, можеше да опита отново. Винаги има възможност да избягаш от затвора, възможности има винаги.

Но той не можеше да стане. Не можеше да се движи. Умът му още бе ясен, работеше чудесно. Анализира нещата. Бе парализиран от раната. Раната не беше лоша, не беше смъртоносна, но той се вкочаняваше като ранен елен.

Когато застреляш елен и не го убиеш, след около половин час неизменно го намираш да лежи наблизо, неспособен да се движи.

Ако искаше да живее, трябваше да се изправи. Но не можеше. Опита се. Не можа.

Те ще дойдат, помисли си той. Ще дойдат за него. Пътеката бе дълга само няколкостотин ярда. Щяха да го проследят и да го намерят. Трябваше само да чака.

 

 

— Ако не е улучен, тогава да отиде навътре би било самоубийство. Ако е улучен, значи е мъртъв. Само постави кордон и нека да изчакаме до сутринта — нареди Кар.

Лейси кимна и отиде да предаде заповедта.

— Искам навсякъде да бъдете по трима-четирима — извика след него Кар. — Не искам никой да отива сам, нали? Само ако се налага.

 

 

Те го намериха да лежи в канавката до пътя. Още беше жив, още бе в съзнание.

Айсмън ги усети да идват — не толкова ги чу, колкото просто разбра. Повдигна глава — само толкова можеше да мърда сега. Но все пак, ако те го закарат направо в града, можеха да го спасят. Все още можеха да го спасят.

— Помогнете ми — изхърка той.

Нещо пробяга настрани, после се върна.

— Помощ.

Нещо докосна лицето му — нещо по-студено от самия него. Той се размърда и те се отдръпнаха. И се върнаха отново. Нападаха го — чу се ръмжене, после рязък скок и те отново бяха при него.

Койоти. Привлечени от мириса на кръв и под защитата на мрака. Тази година бяха гладни. Гладни в този дълбок сняг. Повечето дивеч бе мъртъв или избягал.

Дойдоха по-близо. Той се опита да се раздвижи, но не успя. Опита се да вдигне ръка, да се претърколи, да прикрие лицето си. Не успя.

Умът му бе ясен като бръснач. Остри зъби загризаха лицето му, късаха, разчленяваха го. Той отвори уста да изкрещи, но зъбите им се впиха в устните му.

 

 

На терена останаха девет сътрудника. Останалите се разпръснаха, разработваха мястото, търсеха кървави следи и гилзи или просто наблюдаваха. Жълтокосото момиче бе само една изпъкналост под синята мушама. Лейси и Кар стояха настрани. Кар говореше по радиото. Когато приключи, Лейси продължаваше да се взира в тъмното.

— Все още мисля, че ако претърсваме бавно…

— Забрави за това — прекъсна го Кар. — Ако се е окопал някъде, само ще убие още от нашите. Нека кордонът обхване само пътя. Дейвънпорт изстреля по него половин дузина куршуми, Джийн направи гората на решето. Мисля, че има голяма вероятност той да е ранен. Това, от което имаме нужда…

— Чакай — рязко се обади Лейси. Той повдигна облечената си с ръкавица ръка, обърна се и погледна на север в посока към завоя по пътя. Напрягаше взор в мрака.

— Какво?

— Приличаше на писък — каза Лейси.

Те се заслушаха за миг, чуха бъбренето на сътрудниците край тях, далечното заглушено боботене на джиповете по пътя и като фон — коварното почукване на падащия сняг.

Нищо не може да се сравни с писъка на човек, разкъсван жив.

Кар разтърси глава.

— Това сигурно е вятърът — каза той.