Джон Сандфорд
Вледенени жертви (29)

29

Снегът се усилваше и рехавата дневна светлина бързо избледняваше. Климпт бе една неподвижна тъмна издатина в снега вляво. Лукас се бе покрил зад едно дърво. Аромата на борове внасяше деликатен нюанс в полъха на вятъра. Изчакваха.

Бяха минали пет минути, откакто Кар се обади по радиото:

— Окей, хлапето вече знае, ще се опита да избяга. Всички ви поддържат.

Някакъв мъж се придвижи покрай дърветата срещу Лукас, после още един зад него. И двамата носеха дълги пушки. Те заеха позиции като наблюдаваха вратата.

Радиото продължаваше да пращи в ухото на Лукас:

— Джон, настани ли се?

— Да.

— Не мисля, че има някакъв начин той да излезе от тази страна — защитните кепенци имат външни райбери.

— Нищо не мога да видя отзад, по дяволите. Къде са Джийн и Лукас?

Лукас:

— Аз съм сред дърветата почти срещу входната врата. Джийн наблюдава задната част. — Някаква сянка мина зад завесата на стъклото на входната врата и застина там. Лукас се върна към радиото: — Вдигнете глави. Някой е до входната врата.

Но никой не бяга, помисли си той със свито сърце. Хлапето не излизаше. Светна лампата на площадката, очертавайки светъл кръг върху тъмния двор. Климпт се изправи и погледна в неговата посока. Лукас каза:

— Гледай отзад, гледай отзад, може да е капан.

Климпт повдигна ръка и Лукас се обърна към дома-каравана. На вратата се появи процеп ослепителна светлина, после се появи огромното туловище на мъж със съпротивляващо се дете.

— Задръжте, задръжте! — крещеше Хелпър. Той се провря през защитната врата към циментовото стълбище, свит зад жълтокосото момиче. С едната си ръка бе стиснал врата й, другата бе върху главата й. — Насочил съм пистолет към ухото й. Стреляйте и тя е мъртва. Мъртва е, по дяволите. Пръстът ми е на спусъка.

Лукас махна на Климпт и Климпт полутръгна, полупропълзя през снега като използваше дърветата за прикритие от подвижната къща.

— Какво има, по дяволите? — изръмжа той.

Хелпър и момичето стояха осветени от лампата на площадката, бяха облечени в снегомобилни екипи. Хелпър бе надянал каска.

— Искам да говоря с Кар — изкрещя той. — Искам го тук.

Кар се обади по радиото:

— Лукас? Какво мислиш?

Лукас бързо се покри зад едно дърво като отговори възможно най-деликатно:

— Говори с него. Но остани извън полезрението му. Накарай едно от момчетата от другата страна да му извика, че си на път. Той не може да ни види — ние сме само на тридесет фута.

— Искам да говоря с Кар — изпищя Хелпър. Той забута момичето наляво, към снегомобила си, като почти я дърпаше.

Няколко секунди по-късно се чу глас от другата страна на гората:

— Спокойно, Дуейн, Шели идва. Идва от страната на пътя. Спокойно.

Хелпър се обърна в посока на гласа.

— Вие, шибаняци, чукът вече е вдигнат. Стреляйте по мен и аз ще пръсна мозъка й из цялото това проклето място.

— Спокойно.

По радиото отново се чу Кар:

— Лукас, тръгвам по пътеката за коли. Какво да му кажа?

— Питай го какво иска. Той ще иска джип или нещо подобно, нещо, с което да се измъкне.

— И тогава?

— Грубо казано, ако стигне дотам, нека да го вземе. Опитай се да размениш джипа срещу момичето. Ако го отстраним от хлапето само за секунда, Джийн разполага с един от вашите М-16 и той ще се заеме с него. Трябва ни само една секунда.

— Ами ако той иска да задържи момичето?

— Бих те посъветвал да ги оставиш. Не мисля, че той е открил радиосигнала, с който го следим, все още. Ако федералните имат още един, можем да го лепнем на джипа, щом това иска.

Федералните: Имаме още един.

— Виждам светлината от площадката. Приближавам се отстрани — каза Кар.

Лукас се обърна към Климпт:

— Колко си добър с тази пушка?

— Доста добър — отвърна Климпт.

— Ако отклони оръжието си от момичето, можеш ли да го уцелиш в главата?

— Да.

— С усилие ли?

— Заеби усилието. Без усилие мога да го уцеля в едното или в другото око, както искаш. Така може би по-лесно ще се ориентираш по лицето. Мислиш, че аз трябва…

— Когато Шели започне да преговаря, аз ще се изправя. Искам той да ме види. Да говоря с него. Ти се прицели в главата му. Ако той насочи пушката си към мен, стреляй.

Климпт се втренчи в него. Внезапно загуби увереността си.

— Не знам, човече. Ако това хлапе все още се пречка там или…

— Ще си имаме проблеми, ако той я вземе със себе си — каза Лукас. — Бих се обзаложил петдесет на петдесет, че ще я убие, но дори и да я изхвърли някъде по пътя, в тази буря няма да се оправи. Тя има по-добър шанс, ако ти стреляш.

Климпт се вгледа в него за миг, после сепнато поклати глава.

— Окей.

Лукас го погледна и се ухили:

— И не се помайвай, чу ли? Просто стреляй. Не искам той да ме застреля в топките или нещо подобно.

Климпт не каза нищо, само се втренчи в пушката си.

 

 

Лукас се обърна към Кар:

— Шели, къде се намираш?

— На петдесет фута съм от пътеката за коли, седнал съм в снега. Мисля да започвам вече.

— Когато започнеш да му говориш, аз ще се покажа, за да ме види. Аз също ще говоря с него.

— Защо?

— Джийн и аз измислихме нещо. Не се притеснявай, само…

Хелпър изрева по посока на пътеката:

— Къде, по дяволите е Кар?

— Дуейн — извика Кар сред сгъстяващия се мрак. — Тук е Шели Кар. Остави малкото момиче да си върви и аз ще дойда лично при теб. Гарантирам ти, че няма да пострадаш.

— Хей, я заеби това! — извика в отговор Хелпър. — Искам да ми докарате тук един джип и го искам до пет минути. Искам да го паркирате точно тук и искам шофьорът, който го докара, да изчезне. Няма да го докосна. Но не искам никой друг да се мотае наоколо. Ще наблюдавам от къщата. Когато изляза с хлапето, пушката ще е до слепоочието й и ако има някой около джипа, ще натисна спусъка.

Докато Хелпър говореше, Лукас се промъкна от дясната му страна и се изправи.

Кар извика:

— Дуейн, ако я нараниш, ще умреш секунда след това.

Хелпър се изсмя — някакъв див звук, страховито остър сред сипещия се сняг.

— Вие така и така ще ме убиете. Не ме будалкай, Шели. Ако не ме убиете, следващата година ще копаеш ями, вместо да бъдеш шериф. Така че ми докарайте шибания джип.

Хелпър отстъпи назад към къщата като влачеше момичето. Тя не бе проронила нито дума и Лукас можеше да види как косата й блести със странно жълт отблясък под светлината на лампата. Той си я спомни от училището — малкото момиче, което го бе наблюдавало във фоайето, онова с лятната рокля и слабите рамене.

— Дуейн… — извика Лукас. Той се придвижи напред. Знаеше, че е почти невидим в тъмнината, далеч от светлината. — Аз съм Дейвънпорт. Тук има и федерални агенти, има хора от други управления. Няма да те нараним, ако пуснеш момичето.

Хелпър се обърна и се взря в неговата посока. Лукас вдигна ръце над главата си, разпери ги с дланите напред и пристъпи още три крачки.

— Дейвънпорт?

— Ние няма…

— Махай се оттук, човече, или, кълна се в бога, ще пръсна мозъка й из целия шибан двор, аз… Махай се…

Гласът му изтъня до почти хистеричен писък, но пушката не се отклони от главата на жълтокосото момиче. Лукас можеше да почувства как тя го гледа втренчено, пасивна, на ръба на смъртта, безпомощна.

— Добре, добре. — Лукас отстъпи назад, отстъпи още. — Аз си отивам, но помисли за това.

— Ще си получиш джипа — извика от тъмното Кар. — Той вече идва. Дуейн, за бога, не наранявай момичето.

Хелпър и момичето отстъпиха към вратата. Момичето се пресегна зад него, намери дръжката, натисна я и Хелпър пристъпи гърбом през вратата. Пистолетът блестеше със слаб сребърен оттенък на светлината на стълбищната лампа.

Федералните по радиото: Закрепихме на джипа радиосигнал.

Кар им отговори:

— Докарайте го тук. Докарайте го тук.

Федералните: Вече идва.

— Дейвънпорт, какво, по дяволите, искаше да направиш? — чу се гласът на Кар.

— Опитвах се да го накарам да насочи оръжието си към мен — отвърна Лукас. — Джийн се бе прицелил в главата му с М-16. Ако бе отклонил дулото от момичето, щяхме да го застреляме.

— Къде, за бога, е този джип?

— На път е.

Събърбънът се показа на пътеката за коли и спря. Светлината на фаровете му достигаше до мобилната къща. Вратата на джипа се тръшна, звукът бе приглушен от снега. После отново се задвижи напред с включени светлини. Спря, където бе посочил Хелпър, и от шофьорското място се измъкна Шели Кар. Присви рамене, сякаш очакваше куршум, и тръгна обратно по пътеката.

— Идиот — каза Климпт до ухото на Лукас.

— Иска се все пак да имаш силна воля — отвърна Лукас.

— И ако хванем Хелпър, е сигурно, че следващите избори са му вързани в кърпа. Ето ги, идват.

 

 

Вратата се отвори отново и Хелпър изскочи през нея. Ръката му отново бе обвила гърчещия се врат на момичето. Свободната му ръка бе гола и стискаща револвера с извит палец, със запънат за стрелба ударник. Момичето носеше бидон за бензин и нещо, което приличаше на маркуч за аквариум.

— Какво правят те? — попита Климпт. Той бе вдигнал пушката и проследяваше с нея главата на Хелпър.

Радиото: Момичето има сифон.

Хелпър й говореше нещо.

— Продължавай да го следиш — каза Лукас.

Не можеха да чуят думите, но усещаха ритъма им. Тя отвинти капачката на бидона, пусна я в снега, пъхна маркуча в резервоара за бензин, после притисна някаква черна топка към маркуча.

— Вземат бензин — каза Климпт и миг по-късно блуждаещата миризма на бензин се смеси с аромата на боровете.

— Той ще се измъкне със снегомобила — добави Лукас. — Взема си бензин за зареждане.

— Без това хлапе — измърмори Климпт като следеше с пушката Хелпър.

Лукас рязко се обади по радиото:

— Той източва бензин от джипа. Мисля, че възнамерява да зареди снегомобила си и да се измъкне. Джийн и аз оставихме шейните си назад. По-добре да ги вземем.

Кар отговори:

— По-добре единият от вас да изчака там, докато пратя някой от тази страна на къщата.

Лукас се обърна към Климпт:

— Как си? Зъзнеш ли?

— Малко — призна си Климпт. Веждите му бяха слепени от снега, лицето му бе мокро.

— Ти се връщай към шейните. Дай ми пушката — каза Лукас. — Къде се целиш с нея?

— Насочи я точно над ухото му — каза Климпт. Той я задържа още една секунда върху Хелпър и попита: — Готов ли си?

— Да.

Климпт му подаде пушката. Лукас насочи предния мерник към каската на Хелпър, точно надясно, където трябваше да е ухото му. Задържа я там, конусът на зрението му се стесни до мъничка точица. Не можеше да види върха на главата на момичето, макар че тя бе само на няколко инча от ухото на Хелпър. Можеше само да гадае за положението й.

— Форсирай щом чуеш, че той стартира машината. Ще ме закараш обратно до другата шейна — каза Лукас като говореше без да помръдва черния пластмасов приклад. Чувстваше на бузата си ледената студенина на приклада, но не отместваше мерника от ухото на Хелпър. — Не може да е повече от двеста фута.

Климпт го докосна по рамото и изчезна сред снега.

Източването на бензина сякаш продължи цяла вечност. Хелпър нервно се бе облегнал на джипа, докато момичето пасивно стоеше пред него и наблюдаваше сифона. Накрая тя издърпа маркуча от джипа, пусна го на земята и двамата с Хелпър запристъпваха назад към неговия снегомобил. Момичето с усилие мъкнеше бидона. Пет галона, помисли си Лукас, сигурно около тридесет и пет паунда. А тя не беше едро хлапе. В сравнение с Хелпър изглеждаше направо крехка.

Жълтокосото момиче повдигна бидона и го подпря на бедрото си, наклони го така, че отвора му да пасне с този на резервоара. Отново сякаш цяла вечност пълнеше резервоара. Лукас следеше, следеше, уморен да гледа Хелпър през мерника.

Момичето каза нещо на Хелпър. Лукас улови една дума: «Готово». Тя хвърли настрани бидона и Хелпър я блъсна на мястото на шофьора в шейната. Отзад бяха привързани с ремък чифт снегоходки и Хелпър ги нахлузи и седна. Оръжието му не трепна нито за миг.

— Не се опитвайте да ме следите — извика Хелпър като тромаво погледна през рамо, докато момичето стартираше двигателя. Те политнаха напред, спряха, тръгнаха отново. Хелпър извика пак: — Не се опитвайте…

Останалата част от изречението се загуби, когато завиха край къщата, отправяйки се към задната й част. Гората бе вече абсолютно тъмна и тиха с изключение на стърженето като от трион на шейната. Лукас се изправи да ги види как заминават и вдигна нагоре дулото на пушката, газейки тежко из двора, като проследяваше с поглед смаляващите се червени стопове.

Радиото бръмчеше почти непрекъснато, чуваха се различни гласове.

Той отива отзад.

Отправи се към Флоуидж.

Не можем да го видим.

И федералните: Чухме радиосигнала, движи се на изток.

 

 

Кар притича през пътеката за коли:

— Лукас, къде си, по дяволите?

— Тук.

Лукас газеше снега към пътеката за коли. Откъм гората изскочиха други трима сътрудници и се отправиха към тях. Кар дишаше тежко, очите му бяха широко разтворени и диви.

— Какво…

— Джийн и аз ще ги проследим с шейните. Вие ни следвайте с джиповете — каза Лукас.

— Спомни си какво направи той с другите двама, застреля ги на глуха пътека — прекъсна го нетърпеливо Кар. — Ако ви чака някъде, изобщо няма да го видите.

— Федералните трябва да разберат, когато спре — каза Лукас. Той осъзна, че си крещяха един на друг и снижи глас. — Освен това нямаме друг избор. Не мисля, че той ще задържи хлапето. Тя го бави. Ако не я убие, трябва да сме там да я приберем. Ако тя започне да се лута сама…

Климпт бе пристигнал с едната шейна и Лукас преметна крак на задната седалка, като държеше пушката отстрани.

— Окей, тръгвайте, тръгвайте — извика Кар и Климпт даде газ.

Те се запровираха през дърветата за втората шейна. Лукас подаде пушката на Климпт. Климпт я преметна през рамо, а Лукас се прехвърли на втората шейна и я стартира.

— Как ще действаме? — извика Климпт.

— Ти водиш, следвай неговия път. Оглеждай се за хлапето, ако я е изхвърлил някъде. Ако видиш задните му светлини… по дяволите, прави каквото сметнеш за правилно. Аз ще поддържам радиовръзката. Ако видиш фаровете ми да премигват, спираш.

— Разбрах — и Климпт изфуча напред.

 

 

Хелпър имаше преднина от четири-пет минути. Лукас не можеше да реши дали той ще се движи по-бързо, или по-бавно. Както можеше да се предположи, той знаеше къде отива, така че това щеше да му помогне в поддържането на скоростта. От друга страна Лукас и Климпт просто следваха неговите дири, което би било лесно, ако не валеше сняг. Хелпър трябваше да се ориентира сам. Дори и да се придържа към пътеките, снегът се бе усилил до такава степен, че скоро щеше да ги заличи, една безкрайна белота пред фаровете на шейната. И това щеше да го забави.

Те фучаха напред. Климпт водеше, а Лукас го следваше. Светлините на къщата изчезнаха от погледа им само за тридесет секунди. След това бяха в примката на собствената си светлина. Когато Климпт минеше изпъкналостта на някое възвишение или бе в падина, обхватът на видимостта на Лукас внезапно се стесняваше и отново се разширяваше, когато Климпт се появеше в полезрението му. В случаите когато Климпт изчезваше от поглед, задните му светлини се свиваха до почти незабележими точици. При забавяне Лукас едва не връхлиташе отгоре му. След две-три минути Лукас установи оптималната дистанция — около петнадесет ярда — и се придържаше към нея. Федералните го захранваха с текущите сведения по радиото.

Снегът превърна карането в кошмар. Лицето му не беше защитено, бе мокро, зъзнеше, снегът се набиваше във веждите му, водата течеше надолу по врата му.

Пресича Макбрайд Роуд.

Лукас премига с фарове и спря до Климпт. Свали ръкавицата си и погледна часовника на ръката си, отбеляза времето.

— Знаеш ли Макбрайд Роуд? — извика той.

— Разбира се. Той е някъде нагоре.

— Федералните мислят, че го е пресякъл преди четиридесет и пет секунди. Кажи ми когато ние го пресечем, за да изчислим колко назад сме от него.

— Добре.

Те го пресякоха две минути и десет секунди, след като Лукас бе отбелязал времето. Значи бяха на по-малко от три минути назад. Очевидно скъсяваха разстоянието.

— Движи ли се още? — попита той федералните.

Движи се още на изток.

Кар: Ще пресече Тейбъл Роуд при кафенето на Джек. Може и да го сгащим там. Да разберем дали с него още е момичето.

Караха през низина, но през повечето време следваха коритата на потоци и пътни диги, където бяха защитени от снега. Две-три минути след като прекосиха Макбрайд Роуд, те излязоха на едно езеро и снегът ги заблъска с пълна сила като прииждаше на дълги виещи се вълни в светлината на фаровете им. Видимостта намаля до десет фута и Климпт снижи скоростта почти до бързината на пешеходец. Лукас бършеше снега от лицето си, от очите си, и продължаваше да кара като следеше зорко задните светлини на Климпт. Бършеше, караше. Ставаше все по-трудно… Следите на Хелпър се заличаваха все по-бързо, ставаха почти незабележими, все по-трудни за откриване. Четири минути по-късно те прекосиха езерото и стигнаха защитен участък.

Кар: Настаняваме се при Джек. Къде е той?

Той е на четири мили и приближава, но се движи все по-бавно.

Как е при вас, Лукас?

Лукас, вкочанен от студа, повдигна ръката от спирачката към лицето си.

— Все още следваме дирите му. Няма следи от детето. Макар че става все по-зле. Може и да не успеем да се придържаме към него.

Добре. Говорихме с Лейси да спрем тук, в Тейбъл Бей.

— Чудя се дали детето е с него. Не ми се вярва още да я задържа, но не сме видели следи от нея.

Няма начин да знаем преди да го видим.

Климпт спря, после зави надясно, обърна се в кръг, спря отново.

— Какво? — извика Лукас като спря зад него.

— Пътеката се разклонява. Може оттук да е минала и друга шейна. Не знам дали е тръгнал наляво, или надясно.

— Къде е Тейбъл Бей Роуд?

— Надясно.

— Значи е тръгнал надясно.

Климпт кимна и отново стартира шейната, но ходът му вече беше накъсан. Той цепеше пътя назад и напред като проверяваше следите. Поне пет-шест пъти Лукас почти връхлетя върху него като извиваше, за да избегне сблъсъка. Сега вече дишаше през устата си, сякаш бе тичал.

 

 

Айсмън се друсаше тежко по пътя. Жълтокосото момиче бе зад него, нахлузило снегоходките. Бяха спрели само за да разменят местата си и после продължиха през сгъстяващия се сняг по почти невидимата бразда, търсейки пътека през гората.

За момента бяха в безопасност, загубени в бурята. Само ако можеше да стигне на юг… Можеше да се наложи да изхвърли някъде момичето, но тя със сигурност бе заменяема. Аляска, река Юкон, там има жени, само да поискаш. Няма достатъчно мъже. Ще направят всичко, което пожелаеш.

Ако наистина искаше да отиде на юг до къщата на дресьора на коне, трябваше да стигне северната страна на магистралата, да поеме по Блубъри Лейк през основния ръкав на водния участък. Можеше да мине по Уайтейл Крийк.

 

 

Федералните: Той завива. Той завива. Отправя се на север, не продължава към Тейбъл Бей Роуд. Насочи се нагоре към мястото на пресичане на път 70 и Метеор Драйв.

Кар: Тръгваме, движим се в тази посока.

Лукас премига със светлини на Климпт и спря до него.

— Току-що завиха, отправиха се на север. Изчакай един момент. — Той натисна бутона за предаване: — Знаете ли името на тази пътека? За снегомобили ли е? Маркирана ли е на картата?

Федералните: Там долу има поток, Уайтейл Рън. Мислим, че е това.

— Той следва един поток на име Уайтейл Рън, насочил се е към Метеор Драйв — каза Лукас.

Климпт кимна.

— Това не може да е далеч. Тази пътека я пресича под прав ъгъл, ще видим завоя.

Кар: Ние се приближаваме по моста при Уайтейл. Ще държим под око и двата края.

Друг глас: Те ще видят светлините.

Кар: Да. Ще ги оставим да ги видят. Говорихме с Хенри. Решихме, че трябва да му покажем, че не може да се измъкне. Трябва да му дадем възможност за избор между това да остави детето и се предаде или да умре. Детето ще умре, ако остане с него. Ако той просто я изостави някъде в снега, с нея е свършено. А ако той спре някъде да се снабди с кола, няма да я остави жива да каже на някого. Рано или късно той ще я захвърли.

Федералните: Ако той разбере, че сме му лепнали радиосигнал, може да го потърси и тогава съвсем ще го изгубим.

Кар: Няма да го оставим да се измъкне този път. А ако по някакъв начин го направи… По дяволите, ще рискуваме.

Федералните: Ваша работа, шерифе.

Кар: Така е. Колко се отдалечи той?

Федералните: На половин миля, може би на четиридесет секунди.

 

 

Айсмън профуча през завоя към Уайтейл и почти бе стигнал моста, когато видя светлините, отразяващи се от белия сняг. Знаеше чии са. Ченгетата, и особено Дейвънпорт, сякаш имаха кармична връзка с него. Винаги го намираха, дори когато бе направо невъзможно.

— Не! — изкрещя той като удари спирачката.

Светлините бяха там, огромни, изследващи потока във всички посоки. Той се плъзна и спря, обръщайки се към жълтокосото момиче:

— Това там са ченгетата. Проследили са ни по някакъв начин. Ако имах време… Ще трябва да пробвам пеш. Искам ти да откараш шейната обратно покрай потока и после пак ела тук. Просто покарай наоколо за известно време. Когато те открият, им кажи, че съм се отправил към кафенето на Джек долу по течението. Кажи им, че мислиш, че търся да отмъкна кола. Те ще повярват на това.

— Искам да дойда с теб — каза тя. — Ти си мой съпруг.

— Не мога да го направя сега — отвърна той. Дръпна назад каската си, приведе се и я целуна по устните. Те бяха вкочанени от студа, а лицето й бе мокро от снега — тя нямаше каска — и от няколко проронени сълзи.

— Опитах се, но не мога да пробия — добави той. — Ти трябва да ги отклониш от мен. Но аз ще се върна. Ще се върна за теб.

— Ще ме вземеш ли? — попита тя.

— Кълна се, че ще го направя. А сега разчитам на теб. Ти си единствената жена, която може да ме спаси.

Тя стоеше в дълбокия сняг до шейната и го гледаше, докато той прищрака механизма на скиорските обувки. В ръката си държеше пистолет. Отново нахлузи каската. В снегомобилния костюм приличаше на космонавт.

— Дай ми пет минути — каза той. — После тръгвай. Просто се помотай наоколо за известно време. Когато те открият, кажи им, че съм тръгнал към кафенето на Джек.

— Какво ще правиш?

— Ще спра първата кола по пътя и ще я взема — каза той.

— Исусе. — Тя погледна към слабата светлина, после наклони намръщено глава: — Някой идва.

— Какво? — Айсмън погледна нагоре към моста.

— Не оттам, отзад.

— Шибаняци — каза той. — Ти тръгвай, тръгвай.

 

 

Лукас и Климпт отново се движеха. Пред тях снегът засипваше пътеката, а в света за тях нямаше нищо друго, освен няколко светлини и тътенът на шейните.

Стоповете на Климпт светнаха и той се наклони наляво, минавайки с шейната през завоя. Лукас го последва, натисна бутона на радиостанцията като се опита да говори въпреки глухите удари върху снега:

— Колко време ще му отнеме да отиде от Уайтейл до моста?

Федералните: Около две минути.

Лукас премига със светлини на Климпт и спря до него, крещейки:

— Ще го настигнем след може би една минута. Те искат той да ги види.

Той спря.

Кар: Къде?

На двеста-триста ярда. Не мога да определя толкова отблизо.

Може ли да види нашите светлини?

Може би.

— Аз ще поема водачеството оттук. Изчислих всичко. Ти приготви пушката.

Климпт кимна и свали пушката от рамото си. Лукас започна да брои, натисна с дясната си ръка газта и докосна джоба на лявото си бедро, където държеше пистолета. Джобът имаше лепка и той можеше бързо да го отвори, след като свали ръкавиците си… Хиляда и шест, хиляда и седем, хиляда и осем. Секундите се търкаляха като бавен сърдечен ритъм.

Глас от радиото: Не го виждаме, не го виждаме.

Лукас забави и Климпт го настигна. Хиляда тридесет и осем, хиляда тридесет и девет…

Лукас продължи напред, като напрягаше зрението си. Лъчът на фаровете му бе като захлупен с ръка, скъсен от снега. Да гледаш в него бе все едно да се взираш в пенлива пластмасова чашка. Удариха се в някаква издатина, връхлетяха направо в единия й край. Лукас пое люшкането с крака като започна да усеща препускането в бедрата си. Хиляда и шестдесет… Лукас намали скоростта, бавно, бавничко…

Там, точно пред тях — червено проблясване.

Лукас удари спирачки, наклони се наляво, удави скоростта до буксуване, но остана на шейната, изправи я — фаровете му пробиха мрака и осветиха шейната на Хелпър… и самият Хелпър.

Хелпър стоеше до снегомобила си, уловен в светлината на фаровете. Климпт бе отишъл надясно, когато Лукас изви наляво. Сега той също зави и също улови с фаровете си Хелпър. Фиксираха го в кръстосаните лъчи на фаровете. Лукас свлече ръкавиците си, извади пистолета…

Хелпър бягаше. Беше със снегоходки. Бягаше към линията на дърветата над потока. Там не можеше да се мине със снегомобил, гората беше гъста. Лукас натисна газта, приближи се по-близо, още по-близо. Хелпър погледна назад, бе още с каска, лицето му бе един празен тъмен овал.

 

 

Айсмън тромаво забърза към линията на дърветата, но шумът от другите снегомобили нарастваше — тогава изскочиха светлини и внезапно те вече бяха там, порещи дълбокия сняг. Водещата шейна изви към него, докато другата зави в другата посока.

Той вдигна пистолета и изстреля един куршум, а шейната се наклони и пътникът й падна. Другата шейна продължи да се движи с усилие, завъртя се, като се опитваше да избегне падналия мъж. Бе извън контрол.

Айсмън продължаваше да бяга. Бягаше, пулсът биеше в гърлото му, разкъсваше гърдите му, бягаше сляпо, почти безнадеждно, оглеждаше се назад.

 

 

Дулото проблесна като светкавица в мрака. Лукас се наклони наляво и падна от шейната. Зашеметен, той се позабави за миг, после се изправи. Снегът бе напълнил очите и устата му. Започна да плюе. Твърде много натежа на единия си крак и твърдия слой сняг пропука. Падна на колене, повдигна пистолета и усети как Климпт се завъртя покрай него.

Хелпър бе до дърветата, едва се виждаше — нищо повече от усещане за движение на сто фута.

Лукас изстреля по него шест куршума, един след друг. Следеше раздвижването, стреляше през храсти и тръни, през елшови клони и дребни ялови трепетлики. Проблясъкът от дулото го заслепи в първия миг и той стреля по инстинкт, натам накъдето можеше да е Хелпър. А къде беше Климпт, защо той не…?

И тогава се включи М-16, две изригвания към линията на дърветата.

Радиото: Огън, откри се огън.

Кар: Какво става, какво става?

Снегоходки. Имаха нужда от снегоходки.

Шейната на Лукас се бе заровила в снежна пряспа. Той се опита да я изправи, после хвърли поглед назад към шейната на Хелпър и видя жълтокосото момиче. Тя бе на снега, опитваше се да се изправи на крака. С усилие. Ранена ли е?

Лукас се обърна в посока към нея и натисна бутона за предаване:

— Той е пеша. Насочи се към пътя, в гората е. Хлапето е при нас. Тя е тук. Ние сме на потока точно под моста. Оглеждаме се за него. Стреляхме и може да е улучен.

Джини Харис бе клекнала до снегомобила на Хелпър. Косата й имаше златист отблясък на светлината на снегомобилите. Бе вперила поглед в гората, където изчезна Хелпър. Когато Лукас притича към нея, газейки с усилие дълбокия до коленете сняг, тя обърна глава и го погледна. Очите й бяха огромни и подивели, като на уловена в капан лисица.

 

 

Жълтокосото момиче клекна до шейната, когато мъжът върху първата шейна изстреля серия куршуми към гората. Той изглеждаше заплашителен, целият в черно, големият пистолет подскачаше в ръката му. После се чу картечна стрелба от мъжа на втората шейна. Пресеченият пламък бе насочен към нейния мъж като Божи пръст.

Първият мъж й каза нещо, но тя не го чу. Виждаше как се движат устните му и ръката му се протегна. Протегна се? За да насочи пушка ли? Тя се претърколи.

 

 

Тя се претърколи настрани и той извика:

— Всичко е наред, наред.

Но тя продължи да се търкаля и протегна ръка с нещо, което приличаше на детски хромиран пистолет.

Пистолет 22-ри калибър, купен за петдесет долара — глупаво нещо, което не служеше почти за нищо друго, освен да убива хора, които правят грешки. Той бе приведен напред, ръката му бе протегната към нея, достигаше я. Той видя дулото и точно преди изстрела усети за една кратка секунда нещо като почуда, че може да бъде повален с това нещо. Опита се да се обърне, да отстъпи. После дойде проблясъкът.

Изстрелът го удари по гърлото като звучен шамар. Той спря, като не разбираше напълно какво се бе случило. Чу изстрелите на други оръжия край него — не тежкото бам-бам, а нещо по-леко, по-далечно. Много далечно.

Светкавицата разкъса мрака и отхвърли момичето долу. После Лукас падна тежко по гръб в снега, краката му се подгънаха под него. Главата му бе увиснала надолу и когато удари земята, въздухът се изцеди от белите му дробове. Опита се да си поеме дъх, но нищо не се получи. Чувстваше се, сякаш гумена запушалка бе пъхната в дихателната му тръба. Напъна се, но отново нищо.

Снегът грапаво се търкаше в лицето му — усещането бе ясно, усещане за сняг. А в устата му — вкус на мед, режещ вкус, вкусът на кръвта. Останалият свят, всички звуци и гледки, всичко бе в някакъв мисловен правоъгълник с размерите на кутия за обувки и някой натискаше краищата му навътре.

Дочу някой да вика:

— О, боже, във врата, извикайте проклетия доктор, къде е лекарката, все още ли е тук.

И няколко мига по-късно една сянка падна под него, викайки:

— Боже, той е мъртъв, мъртъв е, погледнете очите му.

Но Лукас можеше да вижда. Виждаше клоните със сняг, усещаше как самият той шава, усещаше как ъгълът на зрението му се промени, когато някой го изправи да приседне, усещаше — не, чуваше — как някой му крещи.

И през цялото време правоъгълникът ставаше все по-малък и по-малък…

Той продължи да се съпротивлява известно време на стесняващите се стени, но някаква далечна топлина го привлече и той почувства как съзнанието му се насочва към нея. Когато усети как го напуска концентрацията, стените на правоъгълника се килнаха навътре и сега мисловната му територия не бе по-голяма от пощенска марка.

Нямаше вече зрение. Нямаше усещане за снега по лицето си. Нямаше го вкусът на кръв.

Нищо, освен една-единствена дума, която не приличаше толкова на звук, а на печатен удар, дума като че изрязана от вестник:

— Нож.