Джон Сандфорд
Вледенени жертви (27)

27

Той се движи, движи се бързо. Какво стана? Какво стана?

Гласът по радиото отекваше из облицования коридор. Кар отговаряше, крещеше: «Какво стана, какво стана» и в същото време вече знаеше какво се е случило. Уедър се втурна към спешното отделение, Лукас я следваше на две стъпки и викаше по радиото: «Останете с него, останете с него. Може да свалим няколко души».

Шофьорът на линейката разговаряше с една сестра. Уедър влетя в спешното и му изкрещя:

— Тръгвай, тръгвай, аз съм тук, да започваме.

— Къде…? — Шофьорът се изправи с увиснала уста.

Лукас, който не знаеше къде е линейката, извика:

— Тръгвай!

Шофьорът тръгна, прекоси стаята, мина през двойната масивна врата и се отправи към гаража. Линейката бе срещу него и шофьорът удари един бутон с дланта си, външната врата започна да се вдига. Той мина отляво, а Лукас — отдясно и се качиха вътре. Задните врати се отвориха и един асистент в бял костюм изпълзя горе като носеше анорака си, последван от Уедър с чантата и Климпт със сачмената пушка.

— Накъде? — извика през рамо шофьорът, вече настъпил газта.

— Право надолу към лицевата страна, парцелът на Джейнс, надолу по пътя.

— Какво стана?

— Може да има убити сътрудници — каза Уедър и започна да нарежда, втренчена в Лукас: — О, Исусе, о, Исусе, Господи…

Линейката излетя навън от гаража и се отправи през паркинга към пътя. Пред тях тичаше някакъв сътрудник, без шапка и ръкавици, с развята коса. Хромираният револвер бе почти пред лицето му. Хенри Лейси тичаше колкото може. Те го отминаха като гледаха надясно към канавката и нагоре към отдалечения банкет. Снегът потракваше по предното стъкло, чистачките се бореха усърдно с него.

— Там — каза Лукас.

Снегомобилите бяха заедно, един до друг, до нещо като купчина дърва.

— Остани тук — викна Лукас на Уедър.

— Какво?

— Той може още да е там, горе.

Линейката се плъзна и спря и Лукас изскочи през вратата и с насочен пистолет започна да оглежда линията на дърветата за някакво раздвижване. Защитната жилетка го притискаше и той очакваше удара, изчакваше, оглеждаше се. Климпт бе от дясната му страна, дулото на пушката му изследваше храсталака.

Нищо. Лукас се претърколи през рова, Климпт го прикриваше. Сътрудниците приличаха на жертви от някаква неразгадаема екзекуция в Третия свят, контрастно черно-бели и със снегомобилните си екипи в снега, като грапави вестникарски снимки. Телата им бяха в неестествена, неудобна позиция, бяха мръсни, разкъсани, неподвижни. Маската на Ръсти бе продупчена от куршум. Лукас внимателно повдигна маската за лице — изстрелът бе пробил лявото му око. Беше мъртъв. Дъсти се бе сгърчил до него с лице надолу, без каска. Тилът му сякаш бе разсечен от брадва. После Лукас забеляза смачкания гръб на снегомобилния екип — още един изстрел и после трети — по-ниско в гръбначния стълб. Той погледна Ръсти — още изстрели в гърдите, трудно различими върху черната мушама. Пушката на Дъсти бе с дуло забито в снега. Бе я измъкнал от калъфа й — нищо повече.

Климпт притича до него с оръжие все още насочено към дърветата.

— Мъртви са — каза той. Имаше предвид сътрудниците.

— Да.

Лукас влезе в гората и видя накъсаната бразда от трета машина, която падащият сняг постепенно заличаваше. Не чуваше нищо друго освен хората зад себе си. Нямаше шум от снегомобил. Нищо.

Той се обърна и видя Уедър. Тя пусна чантата си.

— Мъртви. — Разпери ръце като го гледаше. — Бяха още деца.

Шофьорът на линейката и асистентът с усилие си пробиваха път през снега. Носеха алуминиева носилка. Видяха телата, пуснаха носилката в снега и застанаха с ръце в джобовете. Дотича Хенри Лейси, все още държейки оръжието пред лицето си.

— Не, не, не — каза той. И продължи да го повтаря като придържаше с една ръка главата си, сякаш сам бе ранен: — Не, не…

Пристигна Кар в събърбъна си и изскочи навън. Погледна ги — старшият му помощник-шериф се въртеше в кръг, и повтаряше: «Не, не» и придържаше главата си с двете си ръце, сякаш я предпазваше да не експлодира.

— Къде е той? — изкрещя Кар.

— Изчезнал е. По-добре да го търсят федералните, защото е адски трудно да се опитваме да го проследим — извика в отговор Лукас.

Федералните се обадиха: Още го виждаме. Отклони се от пътя и се движи бързо. Какво става?.

— Имаме двама простреляни. Мъртви са — отвърна Лукас. — Връщаме се обратно в болницата, за да се екипираме. Вие го следете, ще се присъединим към вас след десет минути.

Лукас и Климпт се качиха в събърбъна на Кар и се върнаха в болницата. Лукас свлече защитното облекло и си сложи анорака и панталоните с подплата.

— Джипът на Ръсти е там, нали? С ремаркето?

— Да.

— Ще вземем шейните — каза Лукас. — Сега имаме нужда от прилична карта.

Откриха една едромащабна карта на Оджибуей Каунти в свързочната за линейките. Федералните използваха карти от Сградоустройствената служба, още по-добри. Лукас се включи по радиото:

— Още ли го следите? — попита той.

Да. Следим го. По-добре е да дойдете тук. Загубихме го от поглед, а нямаме нищо друго, освен револвери.

Хелпър бе вече на осем мили в посока юг.

— Може да отиде в някоя ферма, да нахълта въоръжен и да отмъкне джип — каза Климпт. — Никой никога няма да узнае, докато не се провери къщата.

Лукас разтърси глава.

— Той отиде твърде далеч. Знае къде отива. Мисля, че ще си остане с шейната, докато стигне там.

— Пожарната е нататък в тази посока.

— По-добре да пратим някого там — каза Лукас. — Но не мога да повярвам, че ще отиде там. — Той докосна с пръст картата и проследи паяжината от пътища. — В действителност, ако отиваше натам, вече трябваше да е завил. Щом знае пътеките, той вероятно счита, че на шейната поне засега е в безопасност.

— Да тръгваме.

Те откачиха картата от стената и забързаха към джипа на Ръсти. Ключовете ги нямаше, вероятно бяха при тялото. Лукас притича обратно до болницата, покрай постоянно набъбващата група от сестри, и отиде навън при събърбъна. Климпт откачи ремаркето от джипа на Ръсти и когато Лукас се върна, го прикачи към събърбъна.

Вече десет сътрудника бяха на мястото на стрелбата. Само един от тях гледаше телата, които все още бяха покрити. На магистралата спираха коли. Пребледнелите лица на шофьорите надничаха през страничните прозорци. Кар беше бесен, крещеше по радиото, а Уедър стърчеше като черно плашило и гледаше надолу към телата.

Лукас и Климпт прекосиха добре утъпкания ров, качиха шейните и ги приготвиха.

— Убийте го — каза Кар.

Уедър хвана Лукас за ръката, докато товареха снегомобилите в ремаркето.

— Мога ли да дойда?

— Не.

— Искам да дойда и аз.

— Не. Връщаш се обратно в болницата.

— Искам да дойда — настояваше тя.

— Не и това е — каза Лукас, като я отблъсна.

Климпт бе сменил сачмената пушка с един М-16.

— Аз ще карам — каза той и заобиколи към кабината.

Лукас се качи на пасажерското място. Когато тръгнаха, той видя Уедър да прекосява рова към шерифа.

— Свий се и се дръж — каза Климпт. — Смятам да побързам.

 

 

Те поеха по път АА на юг от магистралата, път с остри десни завои и хлъзгав мост от три части и две платна над Меномин Флоуидж. Лукас щеше да забие джипа в канавката поне пет-шест пъти, но Климпт явно познаваше пътя като пръстите на ръката си и знаеше къде да намали, когато идваха завоите. Но снегът биеше по предното стъкло и помощник-шерифът трябваше да укротява виещия се като змиорка джип през по-опасните участъци. Той бързо местеше краката си върху педалите. Четирите колела стържеха по грапавините.

Лукас поддържаше връзка по радиото с федералните.

Той е или на отклонението на изток от Меномин, или по пътеката за Мористаун, все още на юг.

— Ние идваме към вас, намираме се на АА, ще пресичаме X — добави Лукас.

Окей, ние сме на около четири мили по-нататък. Боже, нищичко не можем да видим.

Обади се и Кар:

— И ние се приготвяме да тръгваме. Поемаме по вашия път. Ако го хванете, само го дръжте, ние ще дойдем и ще го довършим.

Пак федералните: Хей, той спря. Със сигурност спря. Някъде напред е, в Каунти, на две мили източно от АА. Ние сме на четири-пет минути.

Лукас:

— Намерете хубаво местенце да спрете и изчакайте. Всички идваме. Не знам какво оръжие носи той.

 

 

— Надолу по този път няма кой знае какво — обади се Климпт замислено. Ръцете му бяха стегнати около волана, побелели от усилието. Главата му бе издадена напред, претърсваше снежната белота навън. — Няма нищо. Опитвам се да мисля. Има най-вече дървета.

Кар се намеси:

— Уедър смята, че е в къщата на Харис. Предполага се, че Дуейн се среща с Роузи Харис. Това е на около една миля от АА. Трябва да е на маршрутните карти.

— По дяволите — изръмжа Лукас. — Уедър се е качила при Кар.

Климпт добави:

— Трябваше да ти кажа, че няма да се остави да бъде прекарана.

— Ще й прострелят задника — каза Лукас.

— Знаем за осем убити — каза Климпт със странно мек глас. В снега изникна червеният знак «Стоп» и някаква сграда. Климпт скочи на спирачката, забави и после продължи: — Не са открити Ръс Харпър и семейство Шонекер и със сигурност не бих се басирал, че са живи. По дяволите, мислех си, че такива неща се случват в места като Ню Йорк или Лос Анджелис, или други такива.

— Случват се навсякъде — отбеляза Лукас като отминаха знака «Стоп».

— Но не можеш да повярваш в това, когато живееш тук — каза Климпт. Той погледна през прозореца към една крайпътна къща със светлинен надпис на прозореца. Трима души, безполови в своите анораци, се смееха, бяха преметнали през рамо ски и отиваха към вратата. — Просто не можеш да повярваш, че могат да се случат.

 

 

Федералните бяха спрели в една ферма на половин миля по-нататък по пътя. Видимостта бе на двадесет фута и спадаше непрекъснато. След по-малко от час щеше да е тъмно. Лукас и Климпт спряха зад джипа на федералните, слязоха и отидоха до къщата. На вратата ги посрещна Толсен.

— Ще сляза да наблюдавам края на отсечката, за да съм сигурен, че няма да изскочи оттам с кола.

— Окей. Не отивай по-нататък.

Толсен кимна.

— Ще изчакам подкреплението — мрачно каза той. — Мъртви ли са онези две момчета?

Лукас кимна с изкривено лице:

— Да.

— Мамка му.

В кухнята седяха мъж и жена с порасналия си син. Бяха облечени в памучни дрехи, а Лансли говореше по телефона. Той затвори при влизането на Лукас и Климпт и каза:

— Имаме на телефона от Вашингтон експерт по преговорите за заложници. Може и да се обадим, ако имаме нужда. Ако ни предстои сделка за заложници. — Изглеждаше изнемощял.

— Трябва бързо да предприемем нещо — намеси се Климпт. — Ако там има друга шейна или ако вземе джип, никога няма да го открием.

— Какъв е планът? — попита Лансли. — Къде е Кар?

— На десет-петнадесет минути след нас — отговори Лукас. — Защо не слезеш да прикриваш Толсен? Само наблюдавайте отсечката, не се приближавайте. Джийн и аз ще се приближим с шейни достатъчно близо и ще продължим пеш. Той не може да ни види по-добре, отколкото ние него, и ако го хванем навън, ще го нападнем от засада.

— Имате ли снегоходки?

— Не. Просто ще положим максимални усилия — каза Лукас.

Фермерът прочисти гърлото си:

— Ние имаме няколко чифта снегоходки. — Погледна към сина си: — Франк, защо не донесеш снегоходки на тези хора?

 

 

Лукас и Климпт разтовариха шейните и ги яхнаха. Фермерът им бе дал и компас освен снегоходките. Потрябваха им на петдесет фута след хамбара. Лукас пое право на запад, карайки по нещо, което някога е било нива със соя, а сега стърнището бе на три фута под снега. Снегът се носеше от усилващия се вятър, прииждаше на дълги завихрени пристъпи през откритото поле. Светът ставаше все по-неясен и мъгляв.

Лукас бе увесил радиото на врата си и го усили, за да чува коментара на другите: Няма движение… Нищо… На пет минути… Докарайте тук още две шейни, вижте дали можете да ги наемете от Леймси.

В снега потрепна по-тъмно очертание. Бор. Фермерът бе казал, че има едно старо дърво бял бор, останало в полето на двеста фута от противоветрената стена на имота на Харис. Лукас го посочи и Климпт вдигна ръка, че е разбрал. Минута по-късно стената се извиси като завеса — сините ели бяха тъмни, направо черни. Когато приближиха Климпт се придвижи наляво на около петнадесет фута. В края на линията от дървета те спряха, Климпт успя да надвика бурята:

— Доста сме далеч. Мисля, че трябва да се промъкнем по този път. Противоветрената преграда е дълбока само три-четири дървета, така че давай.

Те се върнаха на пътя, водеше Климпт. След сто фута той махна и угаси мотора на шейната си. Лукас спря до него и извади от багажника дългите траперски снегоходки.

— Тук е самият шибан ужас — отбеляза Климпт.

Вътре, сред самите дървета на противоветрената преграда, вятърът бе по-слаб, но се вихреше сред дърветата и навяваше преспи. Те тръгнаха през снега и върху снежния екран се материализира светлина. Двамата се плъзнаха още по-надясно, надолу покрай редиците ели, като излязоха от задната страна на двойна сглобяема къща. Задният двор бе прорязан от следи на снегомобил — те се виеха настрани и извън погледа.

— Нека да заобиколим малко. Не мисля, че могат да ни видят.

Като се придържаха зад дърветата, те заобиколиха отпред. До врата имаше снегомобил. Бе разчистено място за кола или джип, но то беше празно.

— Аз ще наблюдавам задната част — предложи Климпт. Той бе провесил М-16 на рамото си и сега го взе в ръце.

— Застани така, че да можем да се виждаме — каза Лукас. — Трябва да поддържаме връзка.

Климпт се върна обратно към мястото, откъдето дойдоха, спря, утъпка снега със снегоходките и седна. Вдигна ръка към Лукас и сложи пушката между коленете си.

Лукас каза по радиото:

— Ние сме на мястото. Виждаме пред къщата паркиран снегомобил. Няма друго превозно средство. Прозорците светят.

Някакъв признак на живот?

— Още не. Светят много лампи.

Федералните: При нас няма движение.

Кар се присъедини към агентите. Сътрудниците щяха да блокират областта в двете посоки. Останалите щяха да се промъкнат един по един през дърветата и да се настанят в изоставения пилчарник в задния двор на Харис.

— Обсъждаме колко ще го изчакваме. Какво мислиш? — попита Кар.

— Не дълго — отвърна Лукас по радиото. — Тук няма кола. Не виждам пресни следи, но не мога да видя другата част на двора. Възможно е той да е изоставил шейната си и да е взел друга преди да пристигнем тук.

— Федералните имат някакъв психиатър на линията. Той може да се обади. Носят и сълзотворен газ.

— Обсъдете нещата, Шели. Говори с експерта по заложниците. Аз не съм в тази област специалист. Всичко, което мога да направя оттук е да нападна този тип от засада.

— Окей.

Миг по-късно Кар се обади отново:

— Насам идва един пикап. Задръж.

Две минути по-късно отново Кар:

— Роузи и Марк Харис са в пикапа. Казват, че сестра им Джини Харис е в къщата. Казват, че Хелпър се среща с нея, не с Роузи. Казват, че там няма други коли. Имат само този пикап и шейна, а шейната е отзад в пикапа. Значи те трябва да са вътре.

— Да чакаме ли? — попита Лукас.

— Само един момент.

Лукас седеше в снега и наблюдаваше вратата. Лицето му бе мокро от топящия се сняг, който полепваше по миглите му. Климпт бе на тридесет фута — тъмна изпъкналост в една пряспа. Пушката му бе насочена нагоре в бурята. Той бе поставил един презерватив върху дулото да го предпазва от снега. От това разстояние Лукас не можеше да различи цвета, но там, във фермата, когато Климпт го сложи върху дулото, той беше поразително син.

— Има ли неонови светлинки върху него? — бе попитал Лукас преди да тръгнат.

— Нямам нужда от никакви светлини — бе отвърнал Климпт. — Ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш, че е извънредно голям.

— Лукас, Роузи ще се обади в къщата. Можем да я свържем оттук. Ако отговори Хелпър, тя ще попита за Джини. Това е името на малкото момиче. Тя ще каже на момичето да отиде до вратата, когато Хелпър е зает с нещо, и просто да избяга навън надолу по пътеката за коли. Веднъж да излезе, и ще разпердушиним мястото.

Лукас не отговори веднага. Седеше в снега и мислеше, когато накрая се обади Кар:

— Какво мислиш? Смяташ ли, че ще стане?

— Не знам — отговори Лукас.

— Имаш ли по-добри идеи?

— Не.

Още по-продължителна пауза и отново Кар:

— Тогава да опитаме.