Джон Сандфорд
Вледенени жертви (26)

26

Ключът е Уедър — така реши Айсмън след като Дейвънпорт и Климпт си тръгнаха. Но не искаше да действа прибързано. Трябваше да изчака да се махнат ченгетата.

Той отвори зеленото армейско шкафче, извади горната табла, отрупана с почистващи съоръжения, амуниции и резервни пълнители, и погледна на дъното.

Там лежаха четири пистолета — два револвера и два автоматични. След минутно замисляне той извади мощен автоматичен 9-милиметров «Браунинг», «Колт Питон» с двойно действие и «Магнум», модел 357.

Гилзите бяха копринено студени, точно както трябва. Той зареди двата пистолета с патрони, напъха още тринадесет 9-милиметрови в резервния пълнител за автоматичния пистолет и добави още един пълнител за магнума.

После гледа телевизия и държа оръжията в скута си като кукли от стомана. Седеше в стола си, впил поглед в телевизионните игри, като оставяше напрежението да се зароди и натрупа. Не можеше да я преследва, не можеше да я достигне в дома й. Не беше сигурен дори дали е още в къщата. Трябваше отново да се върне в болницата.

Уедър обикновено напускаше болницата в края на първата смяна. Оставаше да осведоми новата смяна за пациентите си. Доброволците пожарникари — щяха да дойдат пет минути след пет часа. Ако възнамеряваше да приключи с това, трябваше да се върне дотогава.

Имаше прозорец от два часа.

Той погледна надолу към оръжията в скута си. Ако пъхнеше едното в устата си, нямаше да почувства нищо повече. Всички усложнения и напрежението щяха да са история.

И цялото удоволствие. Той отблъсна тази мисъл. Нека да почувства яростта — те се бяха съюзили срещу него. Заплашваха го. Те бяха двадесет срещу един, тридесет срещу един.

Адреналинът му се покачи. Той усещаше напрежението да се надига в гърдите му. А сега и това нещо. Яростта го накара да се гърчи, тласна го в света на фантазията — Стои в снега, във всяка ръка държи оръжие, стреля срещу вражеските сенки, дулата проблясват като лъчи, изригващи от дланите му.

Часовникът го върна към реалността. Минутната стрелка цъкаше — едно едва забележимо раздвижване в реалния свят, насочи вниманието му към времето.

Два и четиринадесет. Трябваше да действа. Той се повдигна от стола и остави телевизора да бърбори безцелно в празната стая.

Уедър щеше да върви до паркинга. През вихрещия се сняг. С охрана. При всеки друг случай би взел пушка. Но в този сняг окулярът беше безполезен — все едно да гледаш в бял чаршаф.

Налагаше се да се приближи, да бъде сигурен този път. Никакви импровизации. Само бърз изстрел и да го няма.

 

 

Шофира бясно до болницата. Той се усещаше като летяща синя светлина, като синя сила през вихъра на бурята. Снегът блъскаше по плексигласа на маската му, шейната пулсираше под него, подскачаше от буците, гърчеше се, беше жива. На моменти едва виждаше. Друг път, в защитените участъци или където бе принуден да забави, обхвата на видимостта се разширяваше. Той мина покрай един 4×4 и погледна към шофьора. Непознат. Човекът не му обърна внимание, а беше само на десет фута разстояние. Сляп ли е?

Той натисна газта, следвайки паралелните на магистралата пътеки на края на града, прилични на лабиринт за плъхове. Отмина още един 4×4. Още един непознат, който не погледна към него.

Бурята бе адска, за да има толкова много непознати на пътя, който не се оглеждат.

Не се оглеждат за снегомобили.

 

 

Защо не гледаха към него? Той спря на входа на болничния паркинг и се замисли върху този факт. Виждаше джипа на Уедър. Близо до него имаше още няколко коли. Можеше да завие с шейната покрай ъгъла на сградата и да се плъзне в паркинга.

Защо не го поглеждаха? Сякаш беше невидим. Ако караш джип и край теб се стрелне шейна, ти трябва поне да я погледнеш.

Айсмън задмина входа на болницата и продължи нататък. Ето нещо, върху което трябваше да помисли. Продължи да кара, двеста, триста ярда. Парцела на Джейнс. През цялата есен беше виждал тук Дик Джейнс да сече дъбове. Не за тази година, а за следващата.

Айсмън напусна пътеката, изкачи шейната по късо възвишение и затъна дълбоко в снега. Той слезе, придвижи се петнадесет фута и се сгуши до купчина отрязани клони.

Койотите правеха така. Знаеше го от времето, когато ходеше на лов за койоти. Бе видял веднъж един койот да се движи бавно, привидно спокойно, някъде на около триста-четиристотин ярда. Той го бе проследил по пресните следи през безпорядъка от елши в блатистата местност, после нагоре по едно възвишение, после отново заобиколи обратно и се оказа, че гледа надолу към собствените си следи през мочурището и към една дупка в снега, където бе полегнал проклетникът да си почине, докато той се бе борил с елшите, проследявайки обратните следи.

Зад купчината дърва му беше доста удобно. Стоеше, приклекнал в снега. Беше защитен от вятъра, а температурата бе започнала да се повишава с приближаването на бурята.

Той изчака две минути като се чудеше защо. После още една. Тъкмо щеше да се изправи, за да се върне към шейната, когато чу шум на мотори по пътеката. Той клекна отново и започна да наблюдава. Две шейни бавно отминаха. Твърде бавно. Не отиваха никъде, ако просто минаваха, нито пък се забавляваха, ако бяха търсачи на удоволствия. А и надолу по тази пътека нямаше нищо, само петнадесет-двадесет мили дървета и кръстовища до следващия град.

Нещо не беше наред.

Айсмън изчакваше и наблюдаваше.

Видя ги да се връщат. Първо ги чу и извади магнума от джоба си.

Виждаше ги достатъчно ясно как надзъртат през клоните на подредената купчина. Явно за тях той беше невидим, снижен в снега над тях. Те спряха.

Те спряха. Значи знаеха. Знаеха кой е той и какво прави.

Трупаната през целия му живот ярост преля. Айсмън не мислеше. Айсмън действаше и нищо не можеше да го спре.

Айсмън се полуизправи и се прицели в гърдите на първия мъж.

Не чу изстрела. Чу чудесна механична музика, усети как оръжието подскача.

Първият мъж се прекатури от шейната си, вторият, с черна плексигласова маска, се обърна. Всичко това бе в забавен каданс, обръщането на втория, прищракването на цевта от първия изстрел, падането долу в жлеба. Тялото на втория мъж подскочи, но той се залюля, не падна, вдигна ръка с разтворени пръсти да се предпази от мощните изстрели на магнума. Третият изстрел прониза ръката му и го събори назад от шейната. А оръжието продължаваше да стреля. Изстрелите се нижеха все така безшумно. Четвърти, пети и шести…

Патроните свършиха и Айсмън чу тежкото падане на гилзите в мекия сняг — три пъти, четири, завъртането на барабана.

Щрак, щрак, щрак, щрак.