Джон Сандфорд
Вледенени жертви (19)

19

Айсмън бе подпрял глава на възглавницата. Жълтокосото момиче се бе изтегнало неспокойно до него. Гледаха миниатюрния телевизор, предаващ анимация от 40-те години — Хекил и Джекил, Майти Маус.

Берген беше мъртъв. Сътрудниците, с които бе разговарял Айсмън — поне половин дузина от тях, включително и хората от Медисън — бяха лапнали въдицата за бележката. Искаше им се да вярват, че неприятностите са свършили, че случаят е решен. И точно тази сутрин най-накрая бе разбрал нещо конкретно за снимката от списанието. Тя не струваше и пукната пара. Копието било толкова лошо, че от него нищо не можело да се разбере.

По обед вече бе решил, че му се е разминало. В един часа до него стигнаха първите противоречия — Кар казваше на хората, че Берген е бил убит. Освен това чу за Харпър, за някаква сделка…

Харпър би продал за едно петаче и собствената си майка. Когато детето му беше убито, за него това бе просто едно неудобство. Ако Харпър проговореше, ако Харпър споменеше нещо, с Айсмън беше свършено. Харпър знаеше кой бе на снимката.

Същото се отнасяше и за Дъг Рестън, семейство Шонекер и останалите. Но тези проблеми търпяха отлагане. Неотложният проблем беше Харпър.

Смъртта на Берген беше нещо различно, независимо дали това се харесваше на Кар, или не, дали вярваше, или не. Ако убийствата престанеха, убеждението, че убиецът е бил Берген, щеше да се превърне в нещо непоносимо удобно.

Той въздъхна и жълтокосото момиче го погледна. Между очите й се появи бръчка:

— Давам пени да узная мислите ти — закачи го тя.

— Това ли е всичко, само едно пени? — Той я погали по тила. Дъг Рестън определено си падаше по нея. Тя бе толкова бледа, толкова млада. У Харпър тя провокираше необичайно насилие — Харпър искаше да я наранява, да я насилва.

— Трябва да те питам нещо — каза тя. Повдигна се в леглото като остави одеялото да се свлече около талията й.

— Разбира се.

— Ти ли уби Лакорт? — Тя го попита направо, като го гледаше внимателно и продължи задъхано: — Не ми пука, ако си ти, наистина, но може би ще мога да помогна.

— Защо мислиш така? — спокойно я попита той.

— Заради онази снимка на теб и Джим Харпър и това, че Лиза я имаше. Знам, че Ръс Харпър си мисли, че може ти да си го направил, но не вярва, че си толкова храбър.

— А ти мислиш ли, че съм храбър?

— Знам, че е така, защото познавам Айсмън — допълни тя.

 

 

Братът на жълтокосото момиче гледаше зайци. Покрай задната част на подвижния дом бяха наредени десет клетки върху стойки, а брезентовото покривало можеше да се спусне и ги покрие изцяло. Хранени с животинска храна, «Пурина» и отпадъци, те бързо наддаваха на тегло. Един заек стигаше да нахрани и тримата.

Айсмън издърпа от клетките им четири от тях и ги сложи в багажника. Жълтокосото момиче яхна шейната на брат си, една шумна развалина, но лесно управляема. Те подкараха към Милър и към Чекуамегън. Водеше жълтокосото момиче, Айсмън я следваше.

Жълтокосото момиче обичаше свободата на машината, усещането за скорост. Тя натискаше газта, извиваше по тесните пътеки, дъхът й се заледяваше по маската за лице. Моторът громолеше в каските им. Те задминаха други две шейни като вдигнаха ръце. Айсмън я изпревари при Парсънс Корнърс и я поведе по горист път към пътека, по която минаваха само по няколко шейни на ден. След двадесет минути те достигнаха пясъчната кариера, където бе намерено тялото на Джон Мюлер. Снегът бе прорязан от шерифските 4×4 и от следите на криминалистите, но снегът вече започваше да затрупва дупките, които бяха пробили. След два дни, дори да няма вятър, нямаше да има и следа от убийството.

Айсмън свали торбата със зайците от багажника и я пусна в снега.

— Готова ли си?

— Разбира се. — Тя погледна надолу към торбата. — Къде е оръжието?

— Тук. — Той потупа по джоба си, после спря, сряза дупка в торбата със зайците, издърпа един боричкащ се заек и го пусна в снега. Заекът приклекна, после започна да се оглежда наоколо — кротък заек, не се опита да бяга.

— Окей — каза той. Извади пистолета от джоба си. — Когато е толкова студено, трябва да държиш пистолета в джоба, докато можеш, защото иначе кожата ти може да залепне за него. — Той освободи барабана и го прищрака навън. — Това е револвер 22-ри калибър с барабан с шест патрона. Внимавай накъде го насочваш. — Той плесна барабана обратно и й подаде пистолета.

— Къде е предпазителят?

— Няма предпазител — отвърна Айсмън.

— Пушката на брат ми има.

— Револверите нямат предпазители. Имат ги най-вече дългите пушки и автоматичните оръжия.

Тя насочи пистолета към заека, който бе предприел няколко експериментални скока встрани.

— Не знам какво променя това. Така или иначе ще ги убия.

— Това се нарича работа: истинско забавление — каза Айсмън.

— Забавление? — Тя го погледна по странен начин: сякаш тази мисъл никога не й бе хрумвала.

— Нещо такова. Ти си най-важното нещо, което някога се е случвало на този заек. Силата е в теб. Цялата сила. Можеш да направиш всичко, което поискаш. Можеш да го очистиш или да не го очистиш. Опитай се да усетиш това.

Тя насочи пистолета към заека. Опита се да го почувства. Когато убиваше заек за вечеря, тя просто го държеше за задните крака, плясваше го отзад по главата с метална бухалка, после откъсваше главата, за да се изцеди кръвта. Главите им се отделяха лесно. За катерица например ти трябва брадва — катериците имат вратни мускули като дъбови клони.

— Просто натисни — учеше я Айсмън.

И тя наистина го почувства. Припламващо щипене в стомаха — в ъгълчето на устата й се прокрадна лека усмивка. Тя никога не бе имала никаква сила, не и осъзната. Винаги я бяха използвали и продавали, насилвали и притискали. Заекът отново подскочи и оръжието изневиделица изгърмя, сякаш почти без нейно участие. Заекът се отметна и падна в снега, краката му приритваха.

— Отново — подкани я Айсмън.

Но тя стоеше и гледаше. Винаги бе считала зайците за нещо като моркови или зелки. Никога не бе помисляла, че всъщност те умират. Този го болеше.

Силата отново я облада, главата й се изпълни с различни възможности. Тя не бе просто парче боклук — тя имаше оръжие. Челюстите й се стегнаха. Тя притисна дулото в главата на заека и дръпна спусъка.

— Отлично — каза Айсмън. — Почувства ли го?

— Дай ми следващия — отвърна тя.