Джон Сандфорд
Вледенени жертви (17)

17

Свещеникът каза:

— Аз съм добре, Джо. Наистина.

Той стоеше в коридора между кухнята и спалнята. Бе благодарен за обаждането и в същото време бе малко засегнат — той бе църковният служител.

— Денят ми беше добър — каза той, като поклати глава. — Знаеш за всички тези приказки за мен и Лакорт. Страхувах се, че може да кажа нещо, което да влоши нещата. Това ме влудяваше. Но намерих начин да се справя с това.

Чувстваше езика си като шкурка — това бе от лимоновия сок. Последния път, когато изостави пиенето, се бе справил с две дузини големи торби с лимони. Сега бе започнал първата от може би няколкото, които щяха да последват.

Джо говореше за един ден преди време и Берген почти не го слушаше. Когато се бе отказал от пиячката предната година, в действителност не бе желал да прекъсва. Просто се налагаше. Губеше енориашите си и умираше. Така че стана трезвеник — вече не умираше и си възвърна енориашите. Това не бе решило проблемите, за които лекарството бе бърбънът — самотата, изолацията, тревогите, които го налягаха и за които той не разполагаше с реални отговори. Отклонението във вярата.

Този път той се бе заел да напише извинение за себе си, една трогателна молба за съчувствие. Вместо това той бе написал най-силните редове в живота си. Бе се справил, съдейки по реакцията, която постигна на сутрешната служба. Бе развълнувал енориашите, и те го бяха развълнували. Той усети как изолацията се гърчи и свива. Видя възможност за край на самотата си.

Можеше, помисли си той, да бъде изцелен. Опасна мисъл. И все пак щеше да смуче лимоновия сок. По-добре в безопасност…

«… няма да излизам. Кълна се. Джо, нещата се промениха. Имам какво да правя. Окей. И благодаря.»

Свещеникът остави слушалката на вилката, въздъхна и се върна на работния си стол. Той пишеше на компютър, като чукаше буквите една по една.

Сред нас е дяволът. И някой тук, в тази църква, може да знае кой е той.

(Тук щеше да се огледа, щеше да докосне с очи всеки един в църквата, щеше да използва тишината, да позволи на напрежението да ескалира.)

Убийството на семейство Лакорт е поникнало от дълбините на измъчения човешки характер, дълбините на мръсните човешки помисли. Попитайте се: Познавам ли аз този човек? Подозирам ли кой може да е той? Дълбоко в сърцето си имам ли вяра?

Той работи един час и прочете какво бе написал. Отлично. Взе листовете, занесе ги в спалнята си и се изправи пред голямото огледало в цял ръст.

— Сред нас е дяволът… — започна той.

Не така. Спря. Гласът му трябваше да е провлачен, по-дълбок, изпълнен със скръб. Той снижи гласа си с половин октава и вложи малко вдъхновение:

— Сред нас е дяволът…

Трябваше ли да прояви някакво объркване, някакъв смут? Или пък това ще се счете за слабост?

— … дълбините на мръсните човешки помисли — бавно отрони той, като се наблюдаваше в огледалото. Той кимна с глава, като че бе удивен как тези неща могат да станат тук, в Оджибуей Каунти, и след това гласът му незабавно се извиси с гняв: — Познавам ли аз този човек? Подозирам ли кой може да е той?

Щеше да сплоти общността, той, Филип Берген, щеше да постигне това. И на свой ред тази общност щеше да го спаси. Той погледна към листовете и се наслади на гладката реч.

Но… той се взря отново. Твърде много «сърца», твърде много «дълбини». Той повтаряше думите, които провокираха някаква реакция у слушателя. Окей. Отърви се от последните «дълбини» и промени последното «сърце» в «душа». «Дълбоко в душата си имам ли вяра…»

Той се упражняваше пред огледалото, наблюдаваше се през очилата с метални рамки, главата му подскачаше, потръпваше от гняв и праведност, думите му взривяваха малката стая.

С изключение на звука от собствения му глас, къщата беше тиха — той чуваше зад себе си тиктакането на часовника «Блек Форест», пукането на тръбите при включването на парното, стържещия шум отвън. Изриваха снега.

Отиде до кухнята за чаша вода и се огледа в стъклената витринка на шкафа, докато пиеше. Беше вече поостарял, на челото му имаше неизчезващи бръчки, косата му оредяваше, коремът му увисваше — мъж, загрубял от работа, мъж, за когото най-добрите дни бяха останали назад. Мъж, който никога няма да напусне Оджибуей Каунти… Е, добре.

Той отново чу накъсаното стържене по снега, отиде до предния прозорец и разтвори завесите с пръсти, погледна навън. От другата страна на улицата през три къщи надолу едно от децата на Макларен стържеше по тротоара с лопата за сняг. Малко дете в единадесет часа през нощта. Макларен бяха изпаднало семейство — отново алкохол, а самият Макларен през повечето време отсъстваше. Берген се върна на работния си стол, направи още няколко промени върху екрана, после записа проповедта и на харддиска, и на дискета и отпечата ново копие за себе си.

Сред нас е дяволът. И някой тук, в тази църква може би знае кой е той.

Може би трябваше да звучи по-твърдо:

Някой тук, в тази църква, знае кой е той.

Но това може да провокира повече, отколкото искаше той.

 

 

Чукането на вратата го сепна.

Той спря по средата на изречението, обърна се, погледна към вратата и си промърмори: «Ха честито!». И след това се усмихна на себе си. Честито? Наистина остаряваше. Трябва да е Шели Кар, идва да разговарят. Или пък Джо прави проверка?

Той пристъпи до прозореца, отново дръпна завесите и погледна настрани към площадката. Някакъв мъж стоеше там, едър мъж. Дейвънпорт, неговият мъчител, беше едър. С лицето на Лукас в ума си, Берген отиде до вратата и я отвори. Не виждаше почти нищо през замръзналото стъкло на защитната врата и надникна навън.

— Да?

 

 

Лицето на Айсмън бе увито в червен плетен шал, на главата си бе нахлупил скиорска маска, навита нагоре като шапка. Откъм улицата лицето му бе едно неразпознаваемо кълбо от кожа, увито в шал и с шапка — можеше да бъде всеки един. Когато минаваше покрай термометъра на банката, той показваше минус четири градуса.

Беше раздразнен от атаката срещу Уедър, беше бесен. Отново не бе успял. Нещата не вървяха както той си мислеше. Просто не вървяха. Трябваше да планира по-точно. Не бе предвидил възможността сътрудникът да задържи колата в движение. Някак в мислите му изстрелите от пушката преобръщаха джипа. Но защо мислеше така? Твърде много телевизия?

Сега ченгетата щяха да се съсредоточат върху Уедър. Кого познава тя, който да е замесен в случая? Трябваше да им даде отговор, нещо, което да ги задържи известно време. Този отговор щеше да свърши работа…

Той стоеше на стълбището към пастората, лявата му ръка стискаше пистолет 44-ти калибър. Берген беше вкъщи, добре. Лампите светеха и той бе видял сянка върху завесите от мястото, откъдето бе наблюдавал улицата. С лице към къщата той протегна дясната си ръка в ръкавица и смъкна надолу скиорската маска. После почука и се полуобърна да погледне назад към улицата, където някакво ненормално хлапе натрупваше снега в предния си двор. Хлапето не му обърна внимание. Той се обърна към къщата и хвана дръжката на защитната врата с дясната си ръка.

Берген дойде до вратата, блъсна защитната врата на няколко инча и надникна:

— Да?

Айсмън вече бе вдигнал лявата си ръка, стискаща пистолета. С дясната той блъсна вратата, нахлу вътре. Оръжието бе насочено към челото на Берген.

Свещеникът залитна назад с вдигната ръка, сякаш искаше да парира куршума.

— Назад! — озъби се Айсмън. — Назад, назад.

Той допря огромния пистолет в свещеника, който отстъпваше назад към всекидневната.

— Какво искаш? — недоумяваше той. — Какво искаш?

Айсмън блъсна и затвори защитната врата, после подпря с гръб вътрешната, докато чу прищракването на ключалката.

— Сядай на кушетката. Седни.

— Какво искаш?

Очите на Берген бяха широко отворени, лицето му бе пребледняло. Той направи движение с ръка, като че искаше да помете Айсмън навън.

— Махай се оттук. Махай се.

— Млъкни или ще пръсна шибания ти мозък — просъска Айсмън.

— Какво искаш?

Берген сякаш не можеше да се откъсне от тези думи, не схващаше какво става. Той се отпусна тежко върху кушетката, главата му се люшна назад, устата му зейна.

— Искам истината за Лакорт — простърга Айсмън. — Те бяха мои приятели.

Берген се втренчи в него, опита се да проникне зад скиорската маска. Познаваше този глас, тази грамада, но не много добре. Кой беше той?

— Аз нямам нищо общо с това. Аз самият не знам какво се случи — отвърна Берген. — Ще ме убиеш ли?

— Може би — каза Айсмън. — Твърде е вероятно. Но зависи от това, което ще кажеш. — Той пъхна ръка в джоба на анорака си и извади кафява торба. — Ако си ги убил…

— Казвам ти…

— Ти си алкохолик, знам това — допълни Айсмън. Той бе обмислил тази част от речта си. Свещеникът трябва да му има доверие. — Вчера отново пиеше. Така каза на службата. И аз се попитах: как може да се извлече истината от един къркач?

Той стисна книжната торба под мишницата на ръката с пистолета, непохватно я отвори с облечената в ръкавица дясна ръка и извади бутилка «Джим Бийм».

— Като му се даде малко пиячка — ето как. Много къркане. После може да се извлече истината от него.

— Аз не пия — каза Берген.

— Тогава ще узная, нали? — попита Айсмън. — И когато знам, ще те смажа, отче. Това е магнум 44-ти калибър. Ще намерят мозъка ти чак на следващата пресечка.

Той се бе приближил до края на кушетката и погледна надолу към водната чаша върху масичката. Отлично.

— Облегни се назад — заповяда той.

Свещеникът се облегна назад.

— Ако се опиташ да се повдигнеш, ще те убия.

— Слушай, Клаудия Лакорт беше една от най-скъпите ми приятелки.

— Млъкни.

Айсмън сложи бутилката на масата, завъртя разхлабената капачка с ръката в ръкавица, свали капачката и я хвърли на масата. С ръката, стискаща пистолета, той се пресегна, хвана шала с палец и го придърпа под брадичката си, след това повдигна скиорската маска над горната си устна.

С ръката в ръкавица той вдигна бутилката. Отново насочи пистолета към свещеника, притисна бутилката до устните си, прилепи езика си до гърлото й, за да задържа алкохола, преглътна слюнка, свали бутилката и избърса устните си с опакото на ръката. Берген трябваше да има доверие в пиячката, беше важно.

— Донесох ти добро къркане, отче — каза той като премлясна с устни. Напълни водната чаша почти до ръба. — Изпий я — нареди той. — Просто се приближи, вдигни я и я изпий до дъно.

— Не мога направо да я пресуша.

— Глупости. Алкохолик като теб изпива два пъти по толкова. Освен това, нямаш избор. Ако не я изпиеш, ще ти пръсна мозъка. Изпий я.

Берген се придърпа до края на кушетката, взе чашата, погледна я и после бавно я изпи — първо само четвърт от нея, после наполовина.

— Изпий останалото — повиши глас Айсмън. Пистолетът се поклащаше на един фут от главата на Берген.

Той изпи останалото, алкохолът взриви стомаха му.

— Затвори очи — нареди Айсмън.

— Какво?

— Затвори очи. Добре ме чу. И ги стисни здраво.

Берген чувстваше как алкохолът сякаш с нокти си пробива път в него, вече обхващаше стомаха и дробовете му. Толкова хубаво, толкова хубаво… Но той нямаше нужда от него. Наистина нямаше. Затвори очи и ги стисна. Ако можеше да се справи сега…

Айсмън вдигна бутилката и наля още една чаша бърбън, отстъпи назад.

— Отвори очи. Вземи чашата.

— Това ще ме убие — немощно протестира Берген. Той взе чашата и се вгледа в нея.

— Няма нужда да го пиеш наведнъж. Само отпий. Но искам да свършиш и него — допълни той. Дулото на пистолета бе на три фута от очите на Берген. Не потрепваше. — Сега, кога за последен път видя Лакорт?

— През нощта на убийството — отвърна Берген. — Аз бях там, наистина… — Докато повтаряше историята, която бе разказал на шерифа, страхът още го преследваше, но сега той бе примесен с увереност в резултат на алкохола. Той беше прав, той бе невинен и можеше да убеди този човек. Нападателят не бе свалил маската си — няма смисъл да бъде с маска, ако наистина възнамерява да го убие. Значи той не възнамеряваше да го убие. Берген, доволен от себе си за това заключение, отпи няколко големи глътки бърбън, докато Айсмън го подтикваше, после още и още и бе изненадан, когато чашата внезапно се оказа празна.

— Още си достатъчно трезвен, за да лъжеш.

Чашата бе напълнена отново, а гласът на мъжа сякаш се отдалечаваше. Берген избръщолеви «Чуй… ти» и главата му падна на рамото му, той почти се изкикоти. Този импулс бе потушен от нещо като тъмно петно. Това петно се разпростираше из тялото му, из мозъка му…

Отпи, този път се задави, изтърва чашата като почти не разбра, че се заля с бърбъна.

Сега осъзна, че нещо не е наред. Никога не бе изпивал такова количество алкохол за толкова кратко време, но се бе доближавал до това на няколко пъти. Никога не се бе чувствал така — никога не бе усещал това петно от мрак в ума си.

Нещо не беше наред. Той едва виждаше — погледна към въоръжения мъж, но главата не му се подчиняваше, не искаше да се обърне. Опита се да стане.

Не можеше да диша, усети студенината върху устните си, устата му се запени, алкохолът препускаше в него, сложи ръка на челото си… преглъщаше, преглъщаше, преглъщаше. И в последния миг той разбра кой е Айсмън — кой е, и какво прави. Опита се, но не можеше да се движи… вече не можеше да се движи.

 

 

Айсмън натисна главата на свещеника назад и изпразни повечето от останалия алкохол в устата му. Когато приключи, отстъпи назад и погледна добре свършената работа. Берген бе почти към края си. Айсмън взе ръката на свещеника, обви пръстите му около бутилката, зацапа я малко, уви и другата ръка около нея. Свещеникът бе изплюл алкохол по себе си и това бе чудесно.

Айсмън бързо постави две шишенца за лекарства върху масата, етикетите бяха скъсани. В едно от шишенцата бе останало само едно хапче, колкото да помогне на полицаите да го разпознаят. Свещеникът, все още полуизправен на кушетката, с отметната глава, изломоти нещо, после се чу хъркане и гъргорене. Айсмън никога не бе идвал в пастората преди, но кабинетът бе точно до всекидневната и той веднага го откри. До електрическа пишеща машина «Ай Би Ем» имаше куп жълта хартия. Той включи машината, пъхна лист хартия с ръката в ръкавица и напечата бележката за самоубийство.

След като свърши с това, без да докосва листа, той го извади с помощта на валяка и измъкна от джоба си екземпляр от неделния бюлетин. Берген подписваше всички бюлетини.

Когато се върна във всекидневната, свещеникът беше заспал мъртвешки сън, дишането му бе плитко и удължено. Той бе използвал комбинация от «Секонал» и алкохол — достатъчно количество да убие кон — заедно с «Драмамин», за да не го повърне.

Айсмън отиде до прозореца и погледна навън. Хлапето, което ринеше снега, се бе прибрало вътре. Той погледна назад към свещеника. Берген се бе строполил на кушетката, главата му беше обронена на гърдите. Още дишаше. Едва-едва.

Време е да си върви.