Джон Сандфорд
Вледенени жертви (16)

16

Уедър Каркинен хвърли мръсните си дрехи в коша за пране и стъпи под душа. Зърната на гърдите й бяха леко възпалени и тя ги почеса, като се чудеше от какво е това. После се сети — бяха протрити от брадата му. Дейвънпорт не се беше бръснал цял един ден, когато тя го нападна във ваната, а брадата му беше като таралеж.

Тя се засмя сама на себе си — не се бе чувствала толкова жизнена от години. Лукас беше страстен любовник, но едновременно с това на моменти бе странно мек и нежен като че се боеше, че може да я нарани. Тази комбинация бе неустоима. Тя отново си припомни ваната, докато се търкаше с една от грубите болнични хавлии — това бе най-изумителният подход, който някога бе използвала. Бутилката вино, свличащият се халат…

Тя високо се засмя, смехът й отекна сред плочките на болничната съблекалня.

 

 

Тя забързано си тръгна — беше почти шест и половина. Лукас каза, че ще приключи с Харпър до шест или седем. Може да отидат заедно до Хейуърд на вечеря или до някое от онези места на Тийл Лейк или Лост Ланд Лейк. Там има добри ресторанти.

След като напусна съблекалнята, тя спря в стаята на сестрите, за да вземе окончателния график за сутринта. Хората понякога си мислят, че хирурзите работят веднъж на една или две седмици след изтощително проучване на пациента. Много по-често те работят всеки ден, а понякога и по два-три пъти на ден като почти не са имали взаимоотношения с пациента. Уедър си създаде репутация в Северните гори и сега към нея се обръщаха от всички гранични области. Понякога тя си мислеше, че това е конспирация на търсещите консултация лекари, за да я поддържат свръхзаета, да я обвържат.

— Чарли Денинг, фиксиране на пръст на крака — каза тя. — Той едва ходи, така че трябва да закараш количка до колата му. Жена му ще го докара.

Докато преглеждаха графика, тя осъзна, че дежурната сестра я наблюдава изпитателно. На лицето й имаше слаба усмивка. Всички знаеха, че Лукас е отседнал в къщата й с някаква цел, а Уедър подозираше, че някои от сестрите през деня бяха обсъдили каква е тази цел. Не я беше грижа.

— Вероятно ще трябва да се почисти, а и искам целият участък да бъде обръснат. Съмнявам се, че тя го е направила както трябва. Твърде стара е и не съм сигурна колко ясно ме е разбрала.

Семействата на дежурната сестра и на Уедър бяха приятели, макар че сестрата бе с десет години по-възрастна. И те все още бяха приятелки. Когато Уедър приключи с графика и тръгна към вратата, изведнъж се обърна и попита:

— Толкова ли ми личи?

— Доста — отвърна сестрата. — Другите момичета казват, че е добре сложен мъж, онези, които са го виждали.

Уедър се засмя.

— Боже господи, тези малки градчета, обичам ги.

Тя отново тръгна.

Сестрата извика:

— Не го изтощавай, докторке.

Докато излизаше през вратата, Уедър все още се усмихваше.

 

 

Нейният ескорт бе един нацупен сътрудник с тежко телосложение на име Арне Брун. В гимназията той беше две години след нея. Беше президент на Клуба на младите републиканци, но започна да клони много надясно и републиканците не го искаха. Той се изправи, когато тя влезе във фоайето, сгъна един екземпляр на «Оръжие и амуниции» и го пъхна в джоба на палтото си.

— Готови за търкаляне? — Той бе доста приятен, но имаше комплекса на масивните челюсти и мускули на маргинален параноик.

— Готови за търкаляне — отвърна тя.

Той мина пръв през вратата, огледа се наоколо, махна й и заедно тръгнаха към паркинга. Дните бяха започнали да се удължават, но бе съвсем тъмно и термометърът отново се бе устремил надолу. Индианците наричаха периода Луната на падащия студ.

Брун отключи пасажерската врата на събърбъна, изчака я да се качи и затвори след нея, после заобиколи предницата на джипа. Болницата бе на южния край на града, а Уедър живееше на северния. Най-прекият маршрут до дома й бе надолу по панорамния път, по магистрала 77 до Бюлер Роуд и пресичане на магистралата при светофара, за да се избегне трафика по главната улица.

— Отново застудява — отбеляза Брун като се качи в кабината.

Следвайки инструкциите на Кар, тя се бе обадила да я откарат вкъщи. Дежурен беше Брун и той бе изчакал във фоайето само няколко минути — джипът още бе топъл.

— Ако се влошава още много, догодина няма да има никакъв дивеч. Или нещо друго.

— Разбрах, че се говори да се поставят хранилки със сено.

Разговаряха за сеното, когато тя видя един снегомобил отстрани на пътя. Шофьорът бе коленичил до него и правеше нещо на петнадесет фута от знака «Стоп» за Бюлер Роуд. До пътя имаше пътека и през цялото време там ставаха аварии с шейни. Но нещо привлече вниманието й — мъжът до шейната гледаше в тяхната посока, докато ръцете му продължаваха да вършат нещо.

— Авария с шейна — каза тя.

Брун вече го бе видял.

— Да.

Той натисна спирачката, за да забави на знака «Стоп». Почти бяха стигнали шейната. Уедър продължаваше да гледа към шейната. Събърбънът вече спираше, тъкмо отминал шейната. Фаровете се отразяваха в снежните наноси обратно към шофьора. Тя видя как той се изправи, видя го да изважда пушка, видя го как притичва към нейния прозорец.

— Пушка — изпищя тя. — Той има…

Тя се снижи в седалката, а Брун натисна газта и прозорецът на шест инча над главата й експлодира. Брун пронизително изкрещя от болка и конвулсивно завъртя волана. Джипът забуксува, наклони се, обърна се обратно и задният прозорец се разтроши над главата й, като че ли някой го бе ударил с чук. Уедър погледна наляво — главата и лицето на Брун бяха покрити с кръв. Той се бе свел над кормилото, джипът все още се плъзгаше в кръг, моторът ревеше, гумите стържеха…

Ловната пушка отново изрева — този път тя я чу, и за първи път я разпозна. И чу как куршумът се вряза във вратата до лакътя й. Брун изхърка, остана прилепен до волана… Сега вече бягаха, джипът се блъскаше по пътя…

— Трябва да се върнем, трябва да… — изстена Брун.

Уедър, усетила скоростта, се вдигна на седалката. Страничният прозорец бе натрошен, но огледалото още се държеше. Нападателят вече бе яхнал шейната и ги преследваше и тя си спомни нощта на убийствата, шейната, която се блъсна в канавката…

Минаха покрай празна ферма по пътя обратно към паркинга на болницата. Правите, строени в редици борове, свистяха от страни като черна назъбена ограда.

— Не, не — каза си тя. Сърцето заблъска в гърлото й. Погледна в огледалото, шейната бе близо, все по-близо…

— Вади оръжие! — изкрещя тя на Брун.

Брун сниши главата си, а Уедър се плъзна на пода. Двата бързи изстрела бяха почти заглушени от ръмженето на мотора. Куршумите нахлуваха през строшения заден прозорец в кабината. Друг изстрел изсвистя през задния прозорец към предното стъкло и рикошира. Брун изстена отново и промълви:

— Ударен съм, аз съм ранен.

Но той задържа крака си на педала и повиши скоростта. Пушката замлъкна. Уедър се повдигна и погледна през натрошения страничен прозорец, после — през задния.

Пътят беше празен.

— Отиде си — отбеляза тя.

Брун бе подпрял с брадичка кормилото.

— Дръж се — простърга той.

Удари спирачката, но бе твърде късно. Входът към паркинга на болницата имаше остър десен завой с цел да се забавя вливащото се движение. Те бяха там — и се движеха твърде бързо, за да улучат завоя. Уедър се закрепи като подпря ръце на таблото. Там, където щяха да се ударят имаше малка градинка с цветя, скрита под снега. Около нея се издигаше еднофутова стена.

Джипът се изви, когато Брун удари спирачката, и се удари в оградата край градинката. Колата отхвръкна, отскочи, заора снега, моторът скимтеше…

На паркинга имаше хора.

Тя ги видя ясно, отчетливо, натрапчиво, като лицето на дама купа, когато някой разцепва колода карти.

Джипът бе вече на паркинга като се движеше настрани. Удари се в снежен насип и се завъртя на една страна, сякаш някой му беше подложил крак. Тя усети как той поддава, сграбчи дръжката на вратата, опита се да се задържи, почувства как дръжката се изплъзва и остава надалеч, падна, усети меката плът на сътрудника под нея… Чу виковете на Брун.

Накрая спряха.

Тя бе загубила представа за всичко, освен за усещанията при сблъсъка. Но беше жива, седеше върху Брун. Тя погледна наляво през напуканото предно стъкло, видя крака…

Гласове. «Останете на място, останете на място…»

И си помисли: Огън.

Можеше да го помирише, да го почувства. Бе работила в екип по обгарянията и знаеше какво ще последва. Тя се стегна като предпазливо избягваше Брун, който беше жив и започна да се надига, стенейки: «О, боже, боже…».

Тя отключи страничната врата откъм пасажерското място, опита се да я блъсне и да я отвори. Помръдна се на няколко инча. Още гласове. Крещяха.

Лица на предното стъкло, после някой се качи отгоре. Някакъв мъж погледна през страничния прозорец — Роби, нощният пазач, занимаващ се с бодибилдинг, с когото тя не много скрито си правеше шеги заради хобито му. Сега той повдигна и отвори със сила вратата. Уедър никога не се бе чувствала по-щастлива при вида на мускулест мъж. Той попита уплашено:

— Добре ли си, докторке?

— Снегомобил — отвърна тя. — Къде е мъжът на снегомобила?

Атлетът вдигна очи към множащата се група от хора и озадачено попита:

— Кой?

* * *

Уедър седеше на крайчеца на болничното легло, облечена в болничен екип. Лявата й ръка и крак бяха контузени и имаше три малки порязвания отзад на лявата си ръка, които не изискваха шевове. Нямаше явни вътрешни контузии. Брун бе в реанимацията. Тя бе извадила сачми от ръката и гръдния му кош.

— Утре ще те боли жестоко — каза Райс, физиотерапевтът, който дойде да я види и по-късно асистира при операцията на Брун. — Басирам се за това. Преди да си легнеш, глътни една шепа «Ибупрофен». И не прави нищо твърде изтощително тази вечер. — Лицето му бе сериозно, но очите му просветнаха към Лукас.

— Да, да. Хайде, излитай — отвърна Уедър.

 

 

— Всички до един ли знаят? — попита Лукас, когато Райс си отиде.

— Струва ми се, че има няколко деца от неделното училище, от които са запазили тайната — каза Уедър.

— Х-м-м-м.

— И какво откри? — полюбопитства тя.

— Само това, че трябваше да си мъртва. Отново. И щеше да е така, ако Брун беше спрял колата.

— А задникът се измъкна.

— Да. Изчаквал е сред дърветата до знака «Стоп», докато е видял, че идвате. След като е изстрелял първите куршуми, той ви е преследвал по пътя до мястото, където захранващият кабел отбива през фермата и е изчезнал сред дърветата. Нямало е шанс да бъде проследен, освен ако не сме били точно там с шейна. Той трябва да е разчитал на това. Доста се е потрудил да измисли този сценарий. Ако Брун бе заседнал с джипа в канавката, той щеше да е свършил с вас без проблем.

— Защо не е опитал да ме застреля през вратата?

— Опитал е — каза Лукас. — Понякога двойният куршум може да пробие врата на кола, но повечето пъти не може. Три куршума са успели. Единият е улучил Брун, а другите два куршума са ударили таблото. Считаме, че ръката на Брун е улучена през счупения прозорец.

— Исусе — възкликна тя.

Погледна към Лукас. Бе се облегнал на една маса за прегледи, ръцете му бяха скръстени на гърдите, а гласът му бе спокоен, почти приспивен. Можеше да говори по същия начин и за някакъв мач.

— Не си достатъчно бесен — обади се тя.

Лукас бе дошъл точно преди тя да влезе в операционната и бе изчакал. Не беше я докоснал. Само я гледаше. Тя слезе от масата за прегледи и се намръщи. Райс беше прав. Ще я боли жестоко.

— По целия път насам си мислех, че съм толкова шибано суетен и това почти ме обсеби — каза Лукас. Той се отблъсна от масата и сграбчи с шепа косата на врата й, опъна я и я дръпна нагоре. — По дяволите, искам да се махнеш оттук. Разбираш ли това? Ти си…

— Защо си суетен?

Тя го хвана за ризата с двете си ръце и го дръпна. Лицата им бяха на десетина сантиметра едно от друго, те се залюляха напред-назад.

Той спря, все още държейки косата й.

— Защото си мислех, че той те преследва заради мен. Мислех си, че е тръгнал след детето на Мюлер заради мен.

— А не е ли?

— Не. Той иска теб. Ти го познаваш или знаеш нещо за него. Или пък той си мисли така. Ти не знаеш какво е, но той го знае.

Тя отвърна:

— Имаше още един снегомобил, който ме притисна на пътя, когато се връщах с джипа от къщата на Лакорт през онази, първата, вечер. Мислех, че е някой луд.

— Не си ми казала.

— Не мислех, че е важно.

Той пусна косата й и обгърна с ръка раменете й, притисна я като внимаваше за лявата й ръка. Тя го обгърна с дясната, после Лукас се отдръпна, извади портфейла си и разгъна снимката, която бе пъхнал там.

— Ти познаваш този дебел мъж — каза той. — Той се опита да те убие отново. Кой е той?

— Не знам. — Тя се втренчи в снимката. — Нямам и най-малка представа.