Джон Сандфорд
Вледенени жертви (14)

14

В кухнята иззвъня телефонът.

Лукас го остави да звъни. Чу гласа по телефонния секретар. Помисли си, че трябва да отговори. Претърколи се в леглото и погледна зелените светещи цифри на часовника върху нощното шкафче. Девет и петнадесет.

Четири часа будуване с по няколко разпокъсани минути сън. Въздухът в къщата беше хладен, почти студен, и той покри раменете си с одеялото. Телефонът иззвъня отново, два пъти, после спря и се включи секретарят. Този път никой не се записа. Който и да беше, просто затвори.

Минута по-късно отново се чуха две телефонни позвънявания. Раздразнен, Лукас си помисли, че трябва да стане. Звъненето спря и миг по-късно се поднови, отново два пъти. Вече ядосан, той се измъкна от леглото, уви вълнения шал около раменете си, запрепъва се по коридора към кухнята и свирепо се вгледа в телефона.

Минаха десет секунди. Отново зазвъня и той го сграбчи.

— Какво? — изръмжа в слушалката.

— Аха. Знаех си, че спиш — каза със задоволство монахинята. — Между другото, имаш съобщение на секретаря.

Лукас погледна секретаря и видя мигащата червена лампичка.

— Задникът ми замръзва. Не можа ли…

— Съобщението не е от мен. Знам, че имаш, защото телефонът ти звъни само два пъти преди да отговори секретарят, вместо четири или пет пъти — каза тя, като звучеше още по-доволна от себе си.

— Откъде взе номера?

— От секретарката на шерифа — отвърна Ел. — Тя ми разказа какво е станало снощи и че ти пазиш гърба на някаква лекарка, която е доста привлекателна. Между другото, добре ли си?

— Ел — нетърпеливо започна Лукас, — звучиш твърде самодоволно, за да бъде това просто клюкарско обаждане.

— Няма да ме има през деня и исках да говорим — продължи тя. — Открих двама от приятелите на Фил Берген. Не исках да записвам това на секретаря.

— Какво казаха те?

— Те казаха, че е непохватен с жените, но че със сигурност е ориентиран към тях. Няма интерес към мъжете.

— Сигурно ли е? — А в ума му проблесна по дяволите.

— Да. Единият от тях се изсмя, когато зададох въпроса. Берген има не точно фобия, но да кажем отвращение към хомосексуалисти и хомосексуализма като цяло. Това отношение не е прикритие на таен интерес, ако това искаше да ме питаш.

Лукас задъвка долната си устна и каза:

— Окей. Оценявам помощта ти.

— Лукас, тези хора щяха да знаят — допълни Ел. — Единият е бил изповедник на Берген в колежа. Той не би говорил с мен, ако хомосексуализмът поне веднъж е бил споменат при изповед, така че сигурно не е бил. Няма начин.

— Добре — отвърна Лукас. — По дяволите, това прави нещата по-трудни.

— Съжалявам — каза тя. — Ще слезеш ли при нас следващата седмица?

— Ако приключа тук.

— Ще се видим тогава. Ще си вземем една игра. Между другото, в кабинета на шерифа ставаше нещо сериозно. Никой нямаше време да разговаря с мен, нещо за някакво изчезнало дете…

— О, боже — прекъсна я Лукас. — Ел, ще ти се обадя по-късно.

Той затвори и започна да набира номера в кабинета на шерифа, когато отново съзря мигащата светлина на секретаря и го пусна.

От слушалката застърга гласът на Кар:

— Дейвънпорт, къде си се покрил, за бога? Открихме хлапето на Мюлер. Мъртво е и това не е нещастен случай. Ще пратя някой да те събуди.

Миг преди да затвори, Кар извика на някого при него:

— Прати Джийн до къщата на Уедър Каркинен.

Отвън се чу шум от двигател. Лукас разтвори пердето над мивката с два пръста и погледна навън. На пътеката за коли спираше шерифска камионетка. Лукас забърза към спалнята на Уедър. Вратата не беше заключена и той я отвори и пъхна глава. Тя се бе свила на кравай под дебелата завивка — изглеждаше малка и невинна.

— Уедър, събуди се — каза той.

— М-м? — Тя се претърколи полузаспала и погледна към него.

— Намерили са хлапето на Мюлер. Мъртво е — добави Лукас. — Аз тръгвам.

Тя седна, внезапно разбудена, и захвърли настрани завивките. Бе облечена в бяла фланелена нощница с дълги ръкави.

— Идвам с теб.

— Имаш операция.

— Всичко ще е окей. Няколко часа са достатъчни.

— Ти наистина не…

— Аз съм областният съдебен лекар, Лукас — каза тя. — Така или иначе, трябва да отида.

Косата й стърчеше около главата като ореол, а лицето й бе все още утринно отпуснато. На едната си буза имаше червена резка от възглавницата. Памучната нощница скриваше цялата й фигура с изключение на бедрата, които се очертаваха и раздвижваха меката материя. Тя тръгна към банята, която бе до спалнята й, усети, че той я гледа, и попита:

— Какво има?

— Изглеждаш страхотно.

— Боже, истинска развалина съм — отвърна тя. Пристъпи към него, застана на пръсти за целувка, а Климпт започна да звъни на вратата.

— Това е Джийн — каза Лукас, като отстъпи към антрето. — Пет минути.

— Десет — отвърна тя. — Искам да кажа, че това вече няма значение за Джон Мюлер.

Тя го подхвърли ей така — хирург и съдебен лекар, чийто занаят е смъртта. Но Лукас остана поразен. Тя забеляза бързото стягане по лицето му и каза:

— О, боже, Лукас, не исках да кажа това.

— Всъщност, права си. — Гласът му бе станал твърд. — Десет минути. За хлапето това няма значение.

Лукас покани Климпт и докато помощник-шерифът разглеждаше поразената от нощната стрелба стая, той се върна в банята за да се измие набързо.

Когато излезе, Уедър вече беше в антрето. Бе облечена в дънки с подплата и вълнена риза и носеше чантата, с която бе у Лакорт.

— Готови ли сме?

— Да.

— Снощи сте имали късмет — каза Климпт. Той стоеше във всекидневната и пушеше цигара, оглеждайки пораженията от стрелбата.

— Не мисля, че в това имаше някакъв късмет — отвърна Уедър. — Погледни какво направи той.

— Ако аз бях там, отвън, щеше да си мъртва. Трябвало е да изчака, докато стигнеш до вратата.

— Ще му кажа, когато го видя — каза Лукас.

 

 

Тялото на Джон Мюлер бе захвърлено в изоставена пясъчна кариера до един черен правителствен път в Националния парк «Чекуамегън», на петнадесет мили от дома му. На отбивката бяха струпани половин дузина шерифски коли, а снегът бе утъпкан от хората, слизащи в кариерата.

— Шели е пощурял — коментира Климпт като палеше нова цигара. — Нещо е станало по време на службата днес.

— Намерили са Берген?

— Да, така мисля. Бил е там.

Те видяха шерифа, който стоеше усамотен, приличащ на дебело тъмно плашило. Бе вътре в кариерата.

— Това е най-лошият му кошмар — обади се Уедър.

Климпт кимна.

— Всичко, което искаше той бе едно приятно и лесно приближаване на пенсията, докато той полага грижи за хората. В това е много добър.

Те паркираха и тръгнаха към струпалите се ченгета на ръба на ямата. Отстрани до един снегомобил стоеше някакъв цивилен с оранжев анорак и говореше с един от сътрудниците. Кар ги видя да идват и тръгна по прясно утъпканата пътека да ги посрещне.

— Как си? — попита той Уедър. — Поспа ли?

— Много малко — каза Уедър. — Детето…

— Ей там е. Още не сме се обадили на близките му. — Кар погледна към Лукас. — Колко време ще отнеме да хванем този тип?

— Това не е логичен въпрос — бързо се намеси Уедър.

Но Лукас погледна нагоре към купчината полицаи около тялото.

— Три-четири дни — отвърна той след няколко секунди. — Вече е извън контрол. Освен ако не пропускаме някоя важна връзка с това хлапе, нямало е причина да го убива. Предприел е дяволски риск без някаква печалба.

— Ще убие ли още хора? — попита Кар. В гласа му се примесваха гняв, напрежение и скръб, като че вече знаеше отговора.

— Може би — кимна Лукас като гледаше право в изморените сухи очи на Кар. — Да, бих казал, че е вероятно. Най-добре е да се намери семейство Шонекер. Ако те са замесени и са някъде, където той може да ги намери…

— Пуснали сме бюлетини из целия юг, от Флорида до Аризона. Разпитваме приятелите им.

Уедър тръгна към тялото и Лукас я последва. Кар хвана лакътя му.

— Трябва да намериш начин нещо да се случи, Лукас.

— Знам — отвърна Лукас.

Тялото на Джон Мюлер бе намерено от човека в оранжевия анорак. Той забелязал два койота да се въртят на мястото и решил, че са убили някакво животно. Спрял да види дали е елен и дали рогата му са оцелели. Той пропъдил животните, съзрял палтото на момчето и се обадил в шерифската служба. Първият помощник-шериф, дошъл на местопрестъплението, застрелял койота и покрил момчето с найлон.

— Много лошо — каза Уедър като повдигна найлона. Около тях разговорите затихнаха, всички ги гледаха, докато коленичат до тялото. — Това той ли е?

Лукас разгледа полуизяденото лице на детето и кимна:

— Да, той е. Почти съм сигурен. Боже господи!

Той се отдалечи, неспособен да се сдържа. Не бе имал такъв проблем от третата си седмица като патрулен полицай — просто ченгетата се сблъскват и гледат трупове и край на историята.

— Добре ли си? — попита го Климпт.

— Не издържах — обясни Лукас.

Бе на половината път към колите, когато видя Крейн, техникът от криминалната лаборатория в Медисън. Приближаваше се по пътеката.

— Нещо за мен? — попита Крейн.

— Съмнявам се. Мястото е вече доста разровено, а койотите са се справили с тялото. Трябва специално оборудване, за да се установи как е бил убит.

— Аз имам детектор за метал, ще проверя наоколо за гилзи. Слушай, имам новини за теб от сутринта. Опитах се да се свържа, но ми казаха, че си тръгнал насам. Спомняш ли си онази изгоряла страница от порносписанието, която изпратихме в Медисън? Онази със снимката, която търсеше?

— Е, и?

— Ние я разпространихме до всички по-големи отдели в Уисконсин, Илинойс и Минесота и имаме обратна информация. Един тип на име… — Крейн се потупа по джобовете, свали едната си ръкавица, пъхна ръка и извади тънък репортерски бележник — … един тип на име Кърт Домиер от полицейския участък в Милуоки казва, че може и да знае кой е издателят. Каза да му се обадим.

Лукас взе страницата от бележника — нещо за вършене. Той слезе до джипа, обади се на оператора и го свързаха спешно с Милуоки. Домиер работеше в отдела за сексуални престъпления. Не беше в канцеларията си, но се обади след повикване по пейджъра. Лукас се представи и каза:

— Момчетата от Медисън казват, че може да познавате човека, който е издал вестника.

— Да. Не съм виждал точно този брой, но той използва едни особени звездички — така ги наричат, звездички — на края на историите си. Приличат на знаци от карти за игра. Купа, каро, пика и спатия. Не съм ги виждал другаде, а само при този тип. — Гласът на Домиер бе дрезгав, но небрежен — глас на ченге, което дъвче дъвка, докато си пие кафето.

— Можем ли да се доберем до него? — попита Лукас.

— Няма проблеми. Работи в апартамента си, нагоре на север по I-43. Инвалид е, работи на Макинтош.

— Макинтош? Като компютърната марка ли?

— Точно така. Работи за долнокачествени списания. Оформление, подреждане, такива работи.

— Тук имаме четирима убити — допълни Лукас.

— Четох за това. Мислех, че са трима.

— В утрешния вестник ще пише за още един, малко дете.

— Без майтап? — Любезен интерес.

— Мислим, че убиецът сигурно е убил семейството заради снимката на тази страница — каза Лукас.

— Мога да говоря с този тип веднага или ти да дойдеш и двамата да отидем при него — предложи Домиер. — Както кажеш.

— По-добре да дойда и аз?

— Утре?

— Какво ще кажеш за този следобед или довечера?

— Ще трябва да говоря тук за извънработното време, но ако се обади твоят шеф… Мангизите ще ми трябват.

— Ще го накарам да се обади. Къде ще се срещнем?

— Има една сладкарница точно до междущатския.

 

 

Кар не посрещна с възторг това пътуване.

— Ние имаме нужда от натиск тук. Мога да изпратя някой друг.

— Искам да говоря с този тип — отвърна Лукас. — Помисли за това: може да е виждал нашия човек. Може да го познава.

— Добре. Но ще побързаш, нали? — тревожно допълни Кар. — Чу ли за Фил?

— Берген? Какво?

— Появи се на службата. Ние го издирвахме, не можахме да го намерим, а той се връща половин час преди службата и не иска да говори с нас. След обичайната церемония тази сутрин той каза, че трябва да ни говори като приятели и съседи. И направо го изтърси — каза, че знае за слуховете из града. Каза, че няма нищо общо с убийствата на Лакорт или Джон Мюлер, но че подозрението го убива. Каза, че се е напил през нощта, когато го открихме, и че снощи е отишъл в Хейуърд и отново е започнал да пие. Каза, че е стигнал до ръба, точно до мястото, откъдето няма връщане назад, и е спрял. Каза, че е разговарял с Исус и спрял да пие. Помоли ни да се молим за него.

— И ти му повярва? — попита Лукас.

— Напълно. Но трябваше да бъдеш там, за да разбереш. Човекът е говорил с Исус Христос и докато ни говореше на нас, Светият Дух беше там, в църквата. Можеше да го почувстваш — беше като… топлина. Когато Фил се отдалечаваше от олтара след литургията, той рухна и започна да плаче, и можеше да почувстваш как се спуска Светият Дух. — Очите на Кар бяха като полирани, докато той съживяваше картината.

Лукас отстъпи настрани като привидение.

— Обади ми се моята приятелка, монахинята — каза той. Кар се върна от виденията към реалността. — Проверила е някои източници от църквата. Казват, че Берген е нормален. Никога не е имал сексуални наклонности към мъже. Това не е сто процента, разбира се.

Кар допълни:

— Което не разрешава проблема с Боб Дел.

— Трябва отново да говорим с Берген. Можеш да го направиш днес или да ме изчакаш да се върна.

— Ще трябва да изчакаме — каза Кар. — След тази сутрин Фил е много над мен.

— Ще се опитам да се върна довечера — каза Лукас. — Но може и да не стане. Ако не се върна, можеш ли да изпратиш някого при Уедър?

— Да. Ще накарам Джийн да намине — каза Кар.

Уедър декларира смъртта на Джон Мюлер при съмнителни обстоятелства и нареди тялото да се закара на съдебен патолог в Милуоки. Лукас й съобщи, че заминава, обясни й и каза, че ще се опита да се върне.

— Това са дванадесет часа непрекъснато пътуване — каза тя. — Не бързай.

— Джийн ще ме откара в града. Можеш ли да се качиш при Шели?

— Разбира се.

Те стояха до джипа на Климпт, на няколко крачки от Климпт и Кар. Когато той се обърна да се качва, тя го хвана и го целуна.

— Но бързай да се върнеш.

По пътя Климпт попита:

— Мислил ли си някога да имаш деца?

— Аз имам едно, дъщеря — отвърна Лукас.

И тогава си спомни историята, която му бе разказала Уедър за дъщерята на Климпт.

Климпт кимна.

— Късметлия. Аз също имах дъщеря, но тя умря, нещастен случай.

— Уедър ми разказа за това — каза Лукас.

Климпт го погледна и се ухили.

Той може да участва в реклами на «Марлборо», помисли си Лукас.

— Всички ме съжаляват. Донякъде това избледнява с времето, тридесет години вече — каза Климпт.

— Да.

— Както и да е, исках да кажа… Мисля, че мога да убия този задник за това, което е причинил на момичето на Лакорт и сега на хлапето на Мюлер. Ако го хванем, а ние ще го хванем на място, където можем да го направим, просто някак си обърни главата. — Гласът му беше мек и предпазлив.

— Не знам — отвърна Лукас като гледаше през прозореца.

— Няма нужда ти да го правиш. Просто не ме спирай — допълни Климпт.

— Това няма да върне дъщеря ти, Джийн.

— Знам това — дрезгаво промълви Климпт. — За бога, Дейвънпорт!

— Извинявай.

След дълго мълчание, нарушавано единствено от тътена на веригите на гумите по грапавото пътно платно, Климпт се обади:

— Просто не мога да понасям хора, които убиват деца. Не мога дори да чета за това във вестниците или да гледам по телевизията. Да убиеш дете е най-лошото нещо на света. Най-шибаното проклето нещо.

 

 

Шофирането до Милуоки бе дълго и трудно — паяжина от черни пътища и магистрали с две платна в Грийн Бей и после бързото пътуване на юг покрай езерото до I-43. Домиер му бе дал поредица от изходи към магистралата и той улучи от първия път. Сладкарницата бе на половината път в един пазарен център с магазини с плоски покриви, който сякаш бе в постоянен упадък. Лукас паркира и влезе вътре.

Ченгето от Милуоки бе набит мъж с червендалесто лице, облечен в дълго вълнено палто и докерска шапка. Той седеше на барплота и топеше една поничка в чаша с кафе, омайвайки дебела като него келнерка, която му отговаряше, ухилено лапнала изцапана с червило цигара. Когато Лукас влезе, тя бързо измъкна цигарата от устата си и скри ръката си под плота. Домиер погледна през рамо, премига и каза:

— Ти трябва да си Дейвънпорт.

— Да. Телепат ли си?

— Личи си, че ти е било по-студено, отколкото на задника на копач на кладенци — обясни Домиер. — А чувам, че там е наистина по-студено, отколкото му е на задника на копач на кладенци.

— Правилно си схванал — каза Лукас. Те си стиснаха ръцете и Лукас прегледа менюто над тезгяха. — Дайте ми две ванилови понички, едната с кокос, а другата с фъстъци, и едно голямо черно кафе — поръча той, като се отпусна на стола до Домиер.

Кафе-сладкарницата го накара да се почувства отново като ченге от столицата.

Келнерката отиде да донесе кафето, пъхнала отново цигарата в уста.

— Тук не е ли толкова студено? — попита Лукас като поднови разговора.

— О, студено е, шест-осем под нулата, но не е като при вас — каза Домиер.

Те разговаряха, докато Лукас ядеше поничките — опипваха се един друг. Лукас разказваше за Минеаполис, за пенсионирането и за осигуровките.

— Бих искал да отида някъде на топло, ако мога да намеря начин да си прехвърля пенсията и осигуровките — каза Домиер. — Знаеш, на някое местенце на югозапад, не много горещо, но не и студено. Сухо. На някое местенце, което има нужда от експерт по сексуалните работи, където ще имам три седмици отпуск първата година.

— Едно преместване те връща назад — коментира Лукас. — Не познаваш града, не познаваш ченгетата или отрепките. Мястото не е същото, ако не си бил патрул там.

— Не ми се иска да се връщам към униформата — отвърна Домиер като потръпна пресилено. — Мразя тези гадости, да пишеш глоби за превишена скорост, да разтърваваш разни сбивания.

— А тук ти имаш прекрасна работа — намеси се келнерката. — Какво ще правиш, ако го няма Полароида Питър?

— Полароида кой? — попита Лукас.

— Питър — отпусна лице върху ръцете си Домиер — един тип, който се опитва да ме убие.

Келнерката започна да се кикоти, Домиер продължи:

— Той е като светкавица. Заравя се в неприкосновеността на собствения си дом и прави снимка с полароид на члена си. Със скромни размери е, не зная за какво толкова се перчи. После хвърля снимката около някоя гимназия или в голям пазарен център, или пък някъде, където има купища тийнейджърки. Някое момиче намира снимката и щрак — той й прави снимка. Мислим, че вероятно е някъде тук наоколо и наблюдава. Ебава се с нас.

Лукас се засмя и почти се задави с хапка от поничката. Домиер отсъстващо го потупа по гърба.

— Какво става, когато снимката вдигне някой мъж? — попита Лукас.

— Мъжете не го правят — навъсено отговори Домиер. — Или пък не казват на никого. Досега имаме две дузини обаждания за тези снимки и всеки път снимката е била намирана от тийнейджърка. Вижда я да лежи там на тротоара и отива да погледне. А щом имаме двадесет и пет обаждания, този тип трябва да е щракал поне стотина пъти.

— Вероятно петстотин, щом имате двадесет и пет — каза Лукас.

— Това ни влудява — довърши кафето си Домиер.

— Голяма щуротия — каза Лукас. — Всъщност звучи малко забавно.

— Така ли? — Домиер го погледна. — Ще кажеш ли това на кмета?

— О-хо — възкликна Лукас.

— Той се появи по телевизията и обеща скоро да хванем този тип. Целият отдел по сексуални престъпления спори дали да потънем в лайна, или да ослепеем.

Лукас отново избухна в смях:

— Готов ли си?

— Да тръгваме — отвърна Домиер.

 

 

Боби Маклейн живееше в комплекс от двуетажни блокове с бетонни жилища в бежово и кафяво, в район, който бе сменил запуснатите стари тухлени апартаменти със запуснати нови бетонни апартаменти. Улиците бяха неприветливи, снегът бе затрупал тротоарите. Близо до снежните преспи бяха паркирани големи ръждясали седани от седемдесетте. Дори дърветата изглеждаха мрачни и навъсени. Домиер се бе качил при Лукас и му посочи един ръчно боядисан шевролет под лампата в западния край на комплекса.

— Това е на Боби. Боядисан е с валяк.

— Какъв цвят е това? — попита Лукас като спряха до него.

— Гроздов — отвърна Домиер. — Наоколо не се виждат толкова много камионетки с гроздов цвят. Поне не и без стикери на «Дед Хед».

Те слязоха и погледнаха нагоре и надолу по улицата. Не се виждаше никой — нито една душа освен тях самите. Вече до вратата, дочуха че вътре работи телевизор. Лукас почука и телевизорът замря.

— Кой е? — процвърча глас като на подрастващ.

— Домиер. От полицейския участък в Милуоки. — Миг тишина и Домиер добави: — Отвори шибаната врата, Боби.

— Какво искаш?

Лукас пристъпи наляво, когато забеляза, че Домиер отстъпи надясно, извън обсега на вратата.

— Искам да отвориш шибаната врата — повтори Домиер.

Той я ритна, а гласът от другата страна се обади:

— Окей, окей, окей. Само една проклета минута.

Секунди по-късно вратата се отвори. Боби Маклейн бе дебел млад човек с очила с големи диоптри и къса руса коса. Бе облечен в широки панталони — каки, и бяла тениска, която бе станала мръсножълта от прането. Седеше в стар инвалиден стол, задвижван с ръце.

— Влизайте и затворете вратата — каза той като се отдръпваше със стола назад.

Те влязоха вътре. Домиер водеше. Апартаментът на Боби Маклейн смърдеше на застояла пица и котешки изпражнения. Подът бе покрит със зацапан мъхест килим, който може би някога е бил с кайсиев цвят. Всекидневната, където бяха, бе превърната в компютърен офис с два големи макинтоша върху библиотечни маси и други неразпознаваеми машини.

Домиер се съсредоточи върху кухнята. Лукас ритна вратата с крак.

— Някой май току-що излезе отзад, а? — попита Домиер.

— Не, не — отвърна Маклейн и се огледа към кухнята. — Наистина.

Домиер се отпусна и отвърна: «Окей» — пристъпи към кухнята и надзърна вътре. Без да поглежда назад към Маклейн той подхвърли:

— Това е Дейвънпорт, той е помощник-шериф от Оджибуей Каунти, горе на север и разследва серия убийства. Счита, че и ти си замесен.

— Аз? — Очите на Маклейн станаха кръгли и той се втренчи в Лукас: — Какво?

— Няколко души са убити заради едно от твоите порносписания, Боби — намеси се Лукас.

Един стол до единия макинтош бе отрупан с компютърни разпечатки. Лукас взе купчината хартия, подхвърли я на масата и завъртя стола, за да седне. Лицето му бе само на един фут от това на Маклейн.

— Разполагаме само с част от една страница. Искаме останалата част от списанието — каза той.

Домиер се приближи до инвалида и му подаде ксерокопие на страницата. В същото време дръпна една от ръчките на гърба на инвалидния стол и започна да я поклаща. Маклейн нервно вдигна очи и отново заби поглед в ксерокопието.

— Не знам нищо — каза той.

— Хайде, Боби, тук става дума за нещо страшно, като затвор, например — каза Домиер. Той отново натисна ръчката на стола. — Всички знаем откъде е изникнало проклетото нещо.

Маклейн преобърна страницата, взря се в празната задна страна и после каза:

— Може би.

Домиер погледна Лукас, а Боби продължи:

— Трябва да знам какво ще спечеля аз.

Домиер се наведе към него и отвърна:

— Да започнем с това, че няма да изтърся от този стол твоя тлъст, физически увреден задник.

— И ще спечелиш благоразположението на полицаите — допълни Лукас. — Това, което отпечатваш, детското порно, тези лайна са престъпление. А ние можем да сложим ръка на всичко, което е свързано с престъплението. Ако ни писне, може да кажеш сбогом на тези компютри.

Боби нервно погледна ксерокопието, после извърна глава към Домиер и раздразнено отвърна:

— Спри да се ебаваш с моя стол.

— Къде е това списание?

Маклейн поклати глава.

— В дъното на коридора, дяволите да ви вземат.

Той завъртя стола си и се затъркаля по късия коридор покрай банята, към единствената спалня, и насочи стола навътре. В спалнята цареше хаос — дрехи бяха нахвърляни по столовете и скрина, подът бе затрупан от компютърни списания и книги за отпечатването. Силна настолна лампа бе завинтена до ъгъла на леглото. Прозорците бяха закрити с листове черна хартия. Маклейн побутна настрани захвърлените стари брезентови гуменки и отвори двукрилен гардероб. Той бе натъпкан до височината на гърдите с долнокачествени черно-бели списания.

— Трябва да ги прегледате, но това е всичко, което имам — каза Боби. — Трябва да има по три-четири екземпляра от всеки брой.

Лукас повдигна купчина списания и ги разрови. Половината бяха за секс или фетишизъм. Две бяха с отличаващи се гланцирани страници — едното с публикации на компютърни хакери, а другото свързано с нелегално радио. Те всички си приличаха: изкусно отпечатани в черно и бяло върху най-долнокачествена вестникарска хартия, с аматьорско оформление и отпечатани готови графики.

— В кой брой беше това нещо?

— Не мога да кажа ей така. Това, което правя, е да пообиколя книжарниците и да взема тези истории за възрастни. Изваждам някои неща от тях и ги печатам в колонки — понякога ги доукрасявам малко — и добавям снимките, които ми изпращат хората. Имам пощенска кутия.

— Имаш ли списък на абонатите? — попита Лукас.

— Не. Разпространяват се от книжарниците — обясни Маклейн. Той вдигна очи към Лукас: — Дай да видя пак онова копие.

Лукас му го подаде и той се взря в долната част на страницата.

— Един момент.

— А какво става с тези нацистки лайна? — попита Домиер като ги разлистваше. — И те ли се разпространяват чрез книжарниците?

Маклейн бе отишъл до една библиотека до леглото и преглеждаше купчина «Плейбой», като разглеждаше вицовете на гърба на средните страници.

— Не, те всички са по поръчка. Нацистките списания, аномалиите и хакерите, притурките на военните, всички те са по поръчка. Аз правя само секса и фетиша.

Той разгледа обратната страна на страницата с блондинка с издухани със сешоар пубисни косми, после провери корицата.

— Тук. Аз плагиатствам вицовете на «Плейбой», за да запълня колонките. Това е броят от август и ето ги някои от вицовете в долната част на вашата страница. Значи вие търсите нещо, отпечатано през последните шест месеца, което сигурно е между горните петдесет-шестдесет списания.

Домиер откри снимката десет минути по-късно. Бе в средата на списание, наречено Много добри момчета.

— Ето я.

Лукас я взе, погледна надписа отдолу и вица за малката главичка. Бяха на прав път.

Снимката в горната част на страницата показваше гол мъж, полуобърнат настрани, за да покаже ерекция си. Зад него се бе проснало едно момче върху разхвърляно легло. То се хилеше глупаво към фотоапарата. Косата му бе паднала върху челото, а гърдите и краката му бяха слаби. Изглеждаше много малък, по-малък, отколкото е бил в действителност. Главата му бе обърната така, че се виждаше обица на меката част на ухото му. В лявата си ръка държеше цигара. Тя беше леко отпусната, китката лежеше върху бедрото. Липсваше му един пръст.

Снимката не бе добра, но момчето можеше да бъде разпознато. Не бе същото с мъжа на преден план. Той се виждаше от кръста до коленете и бе малко разфокусиран — фотоапаратът се бе концентрирал върху момчето, мъжът осигуряваше само сексуалния подтекст.

— Казваш, че момчето е мъртво? — попита Домиер като надзърташе иззад рамото на Лукас.

— Да.

— Тук няма кой знае какво, човече — добави Домиер.

— Така е.

Наистина бе така — леглото нямаше горна или долна табла, нито пък се виждаше останалата част от стаята, освен нещо като неясно бежов или жълто-кафяв килим и чифт гуменки отляво. Тъй като снимката бе черно-бяла, цветовете не можеха да се определят.

Лукас погледна Маклейн:

— Къде е оригиналът?

Маклейн присви рамене и завъртя стола си няколко стъпки назад.

— Аз го накъсах и го изхвърлих. Ако запазвам всички тези гадости, ще бъда погребан в хартия.

— Тогава как си запазил това? — попита Лукас като посочи купчината хартия в гардероба.

— Това са референции за хората, които искат да видят какво правя — отвърна Маклейн.

Лукас обърна глава към Домиер.

— Ако понатупаме този задник тук, или пък ако го хвърлим във ваната, мислиш ли, че на някого ще му пука?

Домиер погледна Маклейн и след това Лукас.

— На кого ще повярват — на две ченгета или на пръдлива торба като този тук? Искаш ли да го хвърлим?

— Чакайте само една шибана минута — проплака Маклейн. — Ще ви дам каквото искате.

— Искам шибания оригинал — отсече Лукас.

Маклейн се търколи още една стъпка назад.

— Човече, нямам го, по дяволите.

Лукас го доближи и се надвеси над него като приближи лице.

— А аз не го вярвам, по дяволите.

Маклейн отстъпи още малко и отвърна:

— Чакай. Елате в кухнята.

Те го последваха обратно по коридора, през всекидневната и в кухнята. Маклейн завъртя стола си до една найлонова торба за отпадъци до задната врата, издърпа връзката и започна да вади хартията отвътре.

— Вижте, това са отпадъците от последния брой. Аз качвам нещата на лазерен принтер, сканирам снимката, после я нарязвам на ивици и ги хвърлям. Късам оригиналите. Вижте, ето един оригинал. — Той подаде на Лукас няколко ивици лъскава хартия. Накъсана снимка от «Полароид». — Ето още.

Лукас погледна ивиците гланцирана хартия, които разкриваха половината гръб на гола жена, седнала върху ориенталски килим. После Маклейн му подаде още няколко ленти, които показваха предната й част — правеше орален секс на мъж, който, както в снимката на Джим Харпър, бе отрязан от кръста до коленете. Маклейн хвърли на пода скъсан картон от пица и извади още няколко парчета от оригинали.

— Ами копията от лазерния принтер? — попита Лукас.

— И тях ги режа на парчета — каза Боби.

— Защо го правиш?

— Не искам боклукчиите да намерят мръсни снимки и да се обадят на Домиер — обясни Маклейн.

— Нищо ли не си запазил? — намеси се Домиер.

Маклейн вдигна очи от торбата за боклук.

— Чуйте, аз виждам толкова много от тези лайна, че след време те са за мен като марки от двадесет и девет цента. А и някои от хората, които доставят тези неща, не са чак толкова добри, така че не искам да оставям наоколо никакви пликове с адреси или нещо такова. Не искам да им причиня никакви шибанящини.

— Добре — отвърна Лукас. Той хвърли ивиците от снимката обратно към Маклейн. — Казваш, че никога не си виждал типа, който е направил снимката на хлапето.

— Така е. Хората ми изпращат писма и в някои от тях има снимки. Аз вземам писмото и снимката, ако могат да бъдат използвани. Ще се учудите колко лоши са повечето от снимките.

 

 

След още няколко въпроса те оставиха Маклейн и тръгнаха с джипа на Лукас като взеха със себе си четирите екземпляра от списанието.

— Добре ли се справихме? — попита Домиер.

— Ти се справи добре, но аз получих само изстрел в крака — отвърна Лукас. Той включи лампата в купето, отвори отново списанието и разучаващо разгледа снимката. — По ред на нещата — хлапето беше убито, а после семейство Лакорт се сдобиха с негова снимка. Бях сигурен, че в тази снимка все има нещо. Нещо. Но всъщност няма и едно шибано нещо тук. Само размазаната снимка на един мъж на преден план и хлапето на заден.

— Може да изчислите колко е дълъг члена му и да обходите наоколо с линийка в ръка — със сериозно лице подхвърли Домиер. — Знаеш, да повисите в мъжките тоалетни.

— Не е лоша идея. Защо не дойдеш да ни помогнеш?

Лукас откъсна страницата със снимката от вестника и изхвърли навън останалата част. Сгъна страницата и я пъхна в джоба на сакото си.

— По дяволите. Мислех си, че ще се доберем до нещо повече.