Джон Сандфорд
Вледенени жертви (13)

13

Айсмън препускаше диво през заледеното езеро и изскачаше от пътеките. Пухкавият сняг се издигаше високо в небето зад шейната, когато той летеше през дългите лъкатушещи завои, които го отвеждаха към кръстовището на Съркъл Лейк. Виждаше полицейските коли, втурнали се на потоци през града, но не можеше да ги чуе — а те със сигурност не можеха да го видят. Той караше без светлини. Шейната му се сливаше в своята чернота с екипировката му. Бе невидим в нощта.

Въоръженият сблъсък го бе изненадал, но не и уплашил. Той просто бе видял истината — не и тази вечер. Не можеше да се домогне до нея тази вечер, защото, ако останеше, ако се сблъскаше с който и да беше вътре — а това почти сигурно бе ченгето от Минеаполис — можеше да бъде ранен. А ранен беше все едно мъртъв.

Време, време, време…

Не му стигаше времето. Усещаше как то се изцежда през пръстите му. Дейвънпорт и Крейн бяха изнесли нещо от къщата на Лакорт и това най-вероятно бе снимката. Но те я бяха изпратили в лабораторията в Медисън — сигурно е пострадала от пожара в края на краищата. Той бе разговарял с ченгетата, които са би там, когато са я разглеждали, но те не разполагаха с точните детайли. Просто парче хартия, казаха те.

Ако някога Уедър Каркинен видеше снимката, щяха да го хванат.

Уедър. Защо Дейвънпорт беше в къщата й? Пазеше ли я? Чукаше ли я? Защо ще я пазят? Казала ли им е нещо? Но единственото нещо, което можеше да им даде, беше идентификацията, а ако го беше направила, те щяха да чукат на вратата му.

Кръстовището изникна пред него. Бе белязано от две подчертано розови неонови лампи. Имаше късмет — нямаше други шейни на кръстовището. Ако го видеха да кара със затъмнена шейна, щяха да любопитстват.

Той подскачаше през кръстовището, нагоре към корабния пристан, надолу по пътя, отново на пътеката, прокарана в канавката до пътя. Миг по-късно зави на Съркъл Крийк и две минути по-късно бе вече върху езерото. Той включи светлините, но продължи да натиска газта. Върху Съркъл Лейк имаше повече снегомобили и той пресичаше пътя им, движейки се на югозапад.

Премисли възможностите си.

Можеше да избяга. Да се качи на колата, да си измисли някакво извинение за два дни отсъствие и никога да не се върне. До момента, когато ще започнат да го издирват, отдавна ще е някъде в Аляска или в Северозападните територии. Но ако той изчезне, ченгетата скоро щяха да се сетят какво е станало. Ако избяга, трябваше да изостави почти всичко, което има. Да вземе само това, което може да влезе в колата, а и самата кола ще трябва да изостави след няколко дни. И пак може да го хванат — имаха снимката му, отпечатъците му.

Можеше да тръгне след членовете на клуба и да се справи с всички за една нощ. Проблемът беше, че някои от тях вече бяха изчезнали. Семейство Шонекер — как щеше да ги открие? Лоша идея.

Трябваше да остане. Трябваше да открие какво става със снимката. Трябваше да се върне за Уедър. Вече я бе пропуснал на два пъти и този факт го правеше неспокоен. Когато беше хлапе и се мотаеше из училищния двор, винаги имаше няколко души, до които не можеше да достигне. Те винаги отгатваха маневрите му, винаги го надхитряха, понякога го подстрекаваха към неприятности. Уедър беше такава — трябваше да стигне до нея, но тя успяваше да се изплъзне.

Той заподскача през друго кръстовище, надолу по дълга изровена отсечка, просечена в гората от местния клуб на снегомобилистите, към следващото езеро. Пресече го, излезе от езерото, пое по пътя през корабния пристан към магистралата, остана на него за миг, после зави наляво.

 

 

Жълтокосото момиче чакаше. Чакаше и брат й Марк. Марк с тъмната коса и големите кафяви очи. Жълтокосото момиче го въведе вътре, помогна му да свали снегомобилния си екип. Марк се усмихваше нервно — той беше такъв, трябваше да бъде успокояван. Айсмън обичаше да работи с Марк заради съпротивата му. Ако жълтокосото момиче не беше там…

— Да отидем отзад в стаята ми — каза тя.

— Къде е Роузи?

— Излезе навън да пие — отвърна жълтокосото момиче.

— Аз трябва да тръгвам — обади се Марк.

— Къде отиваш? — Усмихваше се спокойно, но стрелбата още кипеше в кръвта му. Боже, ако можеше да закопчае Уедър някъде сама, ако можеше да се добере до нея за малко…

— Излизам с Боб — каза Марк.

— Навън е студено — отбеляза той.

— Няма проблеми — отвърна Марк. Той не искаше да срещне очите му. — Той ще ме вземе.

— А аз ще бъда тук — каза жълтокосото момиче.

Тя бе облечена в дебел костюм, стар и раздърпан. Би желала да е в нещо по-елегантно за него. Тя заусуква крачола на панталона си, боеше се от това какво ще каже той, от жестокостта на думите му.

Но той отвърна: «Това е чудесно». Докосна главата й и я обзе топлина.

 

 

По-късно вечерта той лежеше и пушеше в леглото. Мислеше за Уедър, за Дейвънпорт, за Кар, за снимката; за Уедър, Дейвънпорт, отново и отново…

Жълтокосото момиче дишаше леко до него, ръката й бе върху стомаха му.

Трябваше му време за да разбере какво става със снимката. Ако само можеше да ги забави за няколко дни, щеше да открие нещо. Можеше да узнае детайлите. Без снимката нямаше да има никаква връзка с него, но се нуждаеше от време.