Джон Сандфорд
Вледенени жертви (12)

12

Лукас паркира на пътеката за коли на Уедър, излезе от джипа и се затътри към площадката, носейки бутилка вино. Тъкмо посягаше към звънеца, когато Уедър дръпна вратата.

— Да пропуснем вечерята — каза Лукас, пристъпвайки навътре. — Хайде да хванем самолет за Австралия. Да лежим на плажа две седмици.

— Ще се чувствам неудобно. Толкова зимно бяла съм, че чак съм прозрачна — отвърна Уедър. Тя пое бутилката. — Влизай.

Беше се постарала, помисли си той. В антрето бе просната ръчно изработена черга, която не беше там предната нощ. В камината, с размери на фолксваген, пращеше огън. А във въздуха се носеше лек мирис на «Шанел».

— Доста впечатляващо, нали? Огънят и всичко останало?

— Харесва ми — простичко отвърна той. Не се усмихна. Бяха му казвали, че понякога усмивката му плаши хората.

Тя изглеждаше смутена и доволна.

— Остави палтото си в килера, а ботушите до вратата. Тъкмо започнах да готвя. Стек и скариди. И двамата ще имаме нужда от байпас на сърцето, ако изядем всичко.

Лукас изхлузи ботушите си и прекоси всекидневната по чорапи. Не бе я разгледал в тъмното предната нощ, а на сутринта бе излязъл бързо, мислейки за Берген…

— Как мина операцията? — извика той към кухнята.

— Добре. Трябваше да закърпя една към друга няколко кости на крака. Противно, но не много сложно. Жената се качила на покрива да изрине снега и паднала. Точно върху пътеката за коли. Куцукала наоколо почти четири дни, преди да дойде в болницата, проклетата глупачка. Не вярваше, че костта е счупена, докато не видя рентгеновата снимка.

— Хм.

На масата до кушетката стоеше сребърна рамка с цветни снимки на все още млади мъж и жена. На половината от фотографиите се виждаха лодки. Родителите й. В една ниша бе разположено малко абаносово пиано, капакът бе вдигнат, а върху нотната стойка беше разгърнат лист с нотите на «Мечтателност» на Еръл Гарнър.

Той се върна в кухнята. Уедър беше облечена в роклята, с която я видя за първи път — непретенциозна, без подплънки. Тя имаше дълъг изящен врат с разпръснати лунички в основата му. Каза усмихвайки се:

— Ще сготвя толкова вкусно, че ще те заболи устата.

— Нека да помогна — отвърна той.

 

 

Тя го накара да измъкне скарата от мазето на задната тераса, която бе почистила частично. Той напълни скарата с дървени въглища и я запали. В това време тя сложи на печката чайник с вода. После остави една торбичка с извънредно големи, вече изчистени от черупките скариди да се изцеждат и дръпна настрана цедката. Заливката за салатата бе от билки и сметана. На дъската за рязане една бучка сирене се присъедини към купчина гъби, целина, орехи, кресон и ябълки. Тя започна да ги реже на филийки.

— Няма да те питам дали обичаш гъби — просто нямаш избор — подхвърли тя. — О, отвори виното. Предполага се, че трябва да подиша малко.

Температурата навън се бе повишила следобеда и сега наближаваше нулата. Бе се появил лек вятър, в който се усещаше влажност в сравнение със стипчивата сухота на въздуха при двадесет под нулата. Лукас отново си обу ботушите и отиде да види дървените въглища. Студът приятно щипеше кожата му — стига да го поемаш по една порция за няколко секунди.

Салатата бе тръпчива, точно както трябва. Скаридите бяха убиец. Той изяде една дузина, като накрая едва се откъсна от масата за достатъчно дълго време, за да сложи месото.

— Не съм ял така от… не знам откога. Сигурно обичаш да готвиш — отбеляза Лукас, докато стоеше зад стъклената врата и наблюдаваше скарата.

— В действителност, не. В гимназията посещавах часове по така наречения предмет «Пет добри неща» — призна тя. — На това се научих. Как да направя пет добри неща. Това е едното от тях.

— От такъв курс се нуждая и аз — каза Лукас, като се върна обратно с чинията месо.

Тя отбеляза, че стековете са превъзходни — полусурови отвътре, леко препечени отвън.

— Не се намери детето на Мюлер, нали? — попита тя.

Той поклати глава и усещането за вечерта внезапно се изкриви.

— Не мога да мисля за това точно сега — отвърна той.

— Добре — бързо каза тя, усещайки настроението му. — Но все пак тази работа е ужасна.

— Нека да ти разкажа едно-две неща — обади се той. — Но няма да се задълбочавам.

— Няма.

Той й очерта схематично какво се бе случило. Свещеникът и проблемът с времето, въпросът за хомосексуалистите и Харпър, издирването на семейство Шонекер.

Тя внимателно слушаше и накрая отбеляза:

— Не познавам много добре Фил Берген, но никога не ми е хрумвало, че е гей. Няколкото пъти, когато сме разговаряли, той изглеждаше почти свенлив. Реагираше на моето присъствие.

— Е, не знаем със сигурност — отвърна Лукас. — Но това ще обясни много неща.

— И така, какво става с Шонекер?

— Кар точно сега има среща със сексуален терапевт, за да разбере дали могат да открият обаждания от децата на Шонекер. Хлапетата всъщност не си казват имената. Има много анонимни обаждания, които не прерастват в нищо друго. Обажданията се записват, значи може да изникне нещо. Проверяваме също и кредитните карти, като се опитваме да открием къде са. Просто са заминали, най-вероятно за Флорида.

— Ако всичко това е истина, в града ще настане голяма бъркотия — коментира Уедър.

— Градът ще понесе това. Виждал съм такива неща да стават и преди — обясни Лукас. — Големият въпрос е до каква степен убиецът е извън контрол? С какво се занимава?

— Ей, ще ми докараш кошмари — възкликна тя. — Стига. Хайде яж.

Лукас остави изяден стека си наполовина и се примъкна до кушетката с възглавнички пред камината. Уедър наля по малко коняк в две чаши и дръпна завесите, които покриваха плъзгащата се стъклена врата към терасата. След това се отпусна в един фотьойл срещу кушетката. И двамата опънаха крака върху покритата с резки масичка за кафе.

— Балон — каза Лукас.

— Кой, аз ли? — вдигна лакът тя.

— Не, аз. Боже, ако някой изпусне речник върху шкембето ми, ще експлодирам. Погледни това. — Лукас посочи към вратата, където лунният сърп тъкмо надничаше над дърветата отвъд езерото.

— Чувствам се като… — започна тя, като гледаше луната.

— Като какво?

— Като че започвам пътешествие.

— Де да беше и с мен така — каза Лукас. — Всичко, което правя е да се излежавам.

— Ами, нали пишеш игри. Каза, че парите са доста.

— Да, точно както и ти си дошла тук да спечелиш много пари.

— Не е точно същото — отвърна тя.

— Може би не — каза Лукас. — Но аз искам да върша нещо полезно. Точно това търся сега. Когато бях ченге, правех нещо. А сега просто правя пари.

— Но сега си отново ченге — каза тя.

— За две седмици.

— А защо не се върнеш в Минеаполис?

— Мислил съм за това — каза Лукас. Той разклати коняка в чашата си и го допи. — Миналото лято имах един случай в Ню Йорк. А сега този. Понякога си мисля, че може да излезе нещо от това — да си избирам разни случаи. Но ако наистина съм полицай, знам, че това няма да стане никога. Няма достатъчно какво да върша.

— Ами, никой не е казал, че животът става по-лесен.

— Да, но винаги си мислиш, че ще стане така — каза Лукас. — И след миг вече си на шестдесет и пет, живееш в някакъв провинциален апартамент на Маями Бийч и се чудиш как ще платиш следващия си набор изкуствени зъби.

Уедър избухна в смях, а Лукас се ухили в тъмнината, доволен че я е разсмял.

— Ти си непоправим оптимист — обади се тя.

 

 

Те разговаряха за общи познати — в Грант и Минеаполис.

— Джийн Климпт няма вид на трагична фигура, но е — започна да му разказва тя. — Ожени се за гимназиалната си любов веднага щом влезе в Патрула по магистралата. Постъпи там преди Шели. Аз бях в прогимназията. Както и да е, роди им се момиченце. Току-що бе проходило. Един ден жената на Климпт пълнела ваничката за бебето, като пуснала само горещата вода, възнамерявайки да я охлади, по-късно и телефонът иззвънял. Тя отишла да го вдигне, а хлапето се покачило на тоалетната чиния, надвесило се над ваната и паднало в нея.

— Боже господи!

— Да. Умря от изгарянията. После, докато Джийн беше в погребалния дом, жена му се застреляла. Самоуби се. Не могла да понесе смъртта на бебето. Погребаха ги двете заедно.

— Господи! Той никога ли не се ожени повторно?

Тя поклати глава.

— Не. През годините се занасяше с няколко жени, но никоя не го увлече. Доста от тях се опитаха.

Уедър бе давала нощни дежурства в болницата «Сейнт Пол-Рамзи» в продължение на седем години, докато специализирала хирургия в Университета в Минесота, и познаваше деветдесет ченгета от Сейнт Пол.

— Харесваше ли ги? — попита Лукас.

— Ченгетата са като всеки друг — някои от тях са добри, други са задници. У тях се чувства желание винаги да те притискат — коментира тя.

— Болницата е добро място да се мотаеш, ако си патрул и ако човекът, който си докарал, не е дете или твоят партньор — каза Лукас. — Топло е, ти си в безопасност, а и можеш да пиеш безплатно кафе. Наоколо има хубави жени. Повечето жени, които срещаш на работа, са или жертви, или престъпници. Нищо не може да се сравни с хубавата жена, която ти казва да си завреш в задника талона за глоби, за да се охладиш.

— Прави са, ченгетата трябва да си заврат талоните — декларира Уедър.

— Така ли? — повдигна вежди Лукас.

— Да. Винаги ме е удивлявала гледката на полицай, който пише глоби. Градовете се пукат по шевовете, убиват хора всяка нощ и не можеш да слезеш в центъра без някой джебчия да ти измъкне парите. А повечето пъти като видиш полицай, той дупчи талона на някой нещастник, който е карал с шестдесет и пет при ограничение петдесет и пет. Целият свят продължава да се върти дори и в момента, когато той пише глобата. Не знам защо го правят ченгетата, но това влудява всички.

— Шестдесет и пет е нарушение на закона — иронично подхвърли Лукас.

— О, глупости.

— Добре. Нека да са глупости.

— Няма ли квота за тези глоби? — попита тя. — Искам да кажа, сериозно?

— Ами, да, но не се нарича така. Има си стандарти на работа. Казано е, че един действащ патрулен полицай трябва да напише еди-колко си глоби за един месец. И значи идва краят на месеца и ченгето си брои глобите и възкликва: «По дяволите, трябват ми още десет». Излиза и устройва капан на някой скоростен участък и така успява през следващия един час да си събере останалите десет глоби.

— Това е квота.

— О, това е адски много по-доходоносно за града, отколкото да закепенчиш някой малоумен джебчия вехтошар.

 

 

— … и не искаше да ми каже какво иска той. Просто беше много свенлива. Буквално само преди часове бе завършила сестринското училище. Оказа се, че той иска да му се възстанови кожичката на пениса. Бил чувал, че сексът е по-добър с кожичка, и сметнал, че можем просто да зашием и поръбим тук-там.

Уедър има чувство за хумор като на полицай, реши Лукас като се смееше. Вероятно го е развила в спешното отделение — място, където светът е достатъчно лош достатъчно често, за да се научиш да се дистанцираш от лошите новини.

— Остана само капчица коняк, ще го донеса — каза Уедър като скокна от мястото си.

— Можеш да го изпиеш — каза Лукас.

Когато се върна, тя седна до него на кушетката, вместо на стола и положи ръка зад главата му, обгръщайки раменете му.

— Ти почти не пи от виното. Аз пресуших две трети от бутилката, а сега довършвам коняка.

— Майната му на коняка — каза Лукас. — Искаш ли да си легнем?

— Това не е много романтично — отвърна тя. — Но да, мисля, че да си легнем би било подходящо.

Малко по-късно тя добави:

— Няма да бъда свенлива — допада ми образът на застаряващ полицай.

— Застаряващ?

— Имаш повече побеляла коса от мен, а това е признак на застаряване — закачи го тя.

— М-м-м.

— Но все още не възнамерявам да спя с теб. Ще те накарам да се поизпотиш малко.

— Така и трябва.

След малко тя попита:

— А какво отношение имаш към децата?

— Ще трябва да поговорим за това — отвърна той.

 

 

Стаята за гости бе хладна заради северното изложение и Лукас си облече пижама преди да се просне върху леглото. Постоя буден няколко минути като се чудеше дали да не отиде в стаята й, но усети, че не бива. Те довършиха вечерта като просто разговаряха. Преди да се отправи към спалнята си, тя го целуна. Той все още седеше на канапето. Целуна го по устните и после по челото, разчорли косата му и изчезна в задната част на къщата.

— Ще се видим сутринта — подхвърли тя.

Той беше изненадан, когато, вече почти заспал, чу гласа й до леглото си:

— Лукас. — Тя докосна с ръка рамото му и прошепна: — Има някой отвън.

— Какво? — Той мигновено се събуди. Тя бе оставила да свети една лампа в коридора, в случай че му се прииска да стане през нощта и да отиде в банята или пък да пийне вода, така че той я видя коленичила до леглото. Държеше пушката. Той отхвърли завивките и пусна крака на пода. Пистолетът му бе на нощното шкафче и той го взе.

— Как разбра?

— Не можах да заспя веднага.

— Нито пък аз.

— Имам баня до спалнята си и отидох за чаша вода. Видях светлините на снегомобил да се насочват към къщата откъм езерото. Там няма пътека. Така че продължих да наблюдавам и светлините изгаснаха. Но аз го виждах на лунната светлина — приближаваше още. Съседите имат бъбрековиден басейн на моравата си. Мисля, че той спря до него. Те нямат снегомобил. Но там долу има защитна преграда от онези борове. Не го видях повече.

Тя беше спокойна, просто докладваше фактите.

— Преди колко време?

— Две или три минути. Продължих да наблюдавам като си мислех, че полудявам. Тогава чух нещо отвън по облицовката, нещо като стъргане.

— Звучи ми тревожно. — Лукас зареди патрон в пистолета.

— Какво ще правим? — попита Уедър.

— Обади се. Извикай някой тук, на езерото или на пътя. Не искам да го уплашим преди да започне да действа.

— В спалнята ми има телефон. Хайде — подкани го тя. Тя тръгна нататък, последвана от Лукас. — Какво друго?

— Той трябва да си намери откъде да влезе и това ще предизвика някакъв шум. Искам да отидеш в кухнята и да се ослушваш. Застани зад плота на пода. Аз ще бъда във всекидневната до кушетката. Ако го чуеш, просто пропълзи обратно и ела при мен. Хайде да се обадим.

Бяха вече в стаята й и тя вдигна телефона.

— Хм — погледна го. — Глуха линия. Никога не се е случвало.

— Срязал е кабела. По дяволите, той е тук — каза Лукас. — Лягай на пода на кухнята. Аз…

— Какво?

— Имам мобилен телефон в джипа. — Той погледна към вратата на гаража. Щеше да му отнеме десет секунди.

Силно чукане откъм предната стая го накара да се обърне.

— Какво? — прошепна Уедър. — Това е вратата към терасата.

— Отдръпни се.

Лукас се промъкна по коридора, спря в ъгъла, надникна иззад него, но не видя нищо. Бяха оставили завесите дръпнати, така че виждаше луната, но нямаше осезаемо движение отвън, нито пък лице, притиснато до стъклото. Нищо, освен тъмен правоъгълник. Чукането се поднови — не изглеждаше като че ли някой иска да насили вратата, а сякаш се опитваше да събуди Уедър.

— Хей… — дочу се мъжки глас, приглушен от тройното стъкло.

— Какво? — Уедър се бе изправила и вървеше от кухнята към всекидневната.

— Снижи се, по дяволите — настоятелно прошепна Лукас като размахваше пистолета към нея. — Лягай.

Тя се поколеба, все още изправена, и Лукас пропълзя на четири крака през стаята, сграбчи я за китката с лявата си ръка и я дръпна надолу и към стената.

— Някой има нужда от помощ — каза тя.

— Глупости. Спомни си телефона — отвърна Лукас. И двамата се притиснаха в ъгъла.

Още един вик, този път от разстояние:

— Хей, там вътре. Хей, имаме авария, имаме авария, — и се чуха още три почуквания.

Лукас пусна китката на Уедър и бързо надникна от ъгъла.

— Това не може да е той. Това е някой, който ме търси — каза Уедър. Тя понечи да мине покрай него. С бялата си нощница изглеждаше призрачна в отразената от антрето мъждива светлина.

— Господи — възкликна Лукас. Той седеше на пода в ъгъла и се пресегна да хване ръката й, но тя пристъпи във видимата от терасата част, на осем фута от стъклото.

Прозорецът експлодира като обсипа стаята със стъкла. Лукас вече я бе издърпал обратно. Тя загуби равновесие и се просна на пода, а Лукас извика:

— Ловна пушка — и изстреля три бързи куршума през вратата. После се отдръпна.

Пушката отново загърмя, сипейки още стъкла, които летяха из цялата стая. От кожената кушетка отскачаха сачми и се забиваха в отсрещната стена. Лукас надзърна светкавично, после още веднъж и изстреля четвърти куршум.

Уедър запълзя на четири крака към кухнята, взе пушката, която бе оставила там, и се върна обратно.

— Шибаняк — изкрещя тя.

— Залегни, това е дванадесетмилиметрово оръжие — извика Лукас.

Още едно просветване на пушката, после още едно, пет дълги секунди и дулото изпрати светкавица в предната част на стаята. Светкавицата от другия изстрел сякаш бе по-слаба. Около камината рикошираха сачми.

Изминаха пет секунди без следващ изстрел.

— Той бяга — обади се Лукас. — Мисля, че бяга.

Лукас се изправи на крака, втурна се в спалнята на Уедър, и погледна навън към моравата. Успя да види мъжа там, на сто фута от него и на двадесет фута от дърветата, на петнадесет.

— По дяволите.

Лукас отстъпи и изстреля два куршума през стъклото на прозореца като го разби, после още един към летящата фигура, но нищо не се получи.

Мъжът изчезна сред дърветата. Лукас изстреля един последен куршум към последното място, където го бе видял. Магазинът беше вече празен.

— Улучи ли го? Улучи ли?

Уедър се изправи до него с пушката. Той я грабна от нея и побягна през коридора към всекидневната, навън през терасата и нагази в снега. Той с мъка си проправи път през двора, през дълбокия до бедрата сняг като следваше отпечатъците, към редицата дървета. Видя червените стоп светлини на снегомобила, който хвърчеше по езерото на триста-четиристотин ярда. При такова разстояние пушката не вършеше работа.

Започна да замръзва. Студът го сграбчи и той се сгърчи. Обърна се и започна да тича към къщата, но студът го стягаше и той забави ход, влачейки голите си крака, с висяща около него пижама.

— Господи, Лукас, Лукас…

Уедър го прихвана под мишниците и го завлече в къщата. Той трепереше неудържимо.

— Телефонът в джипа, вземи го — с усилие каза Лукас.

— Влизай под проклетия душ, просто влизай.

Тя се обърна и побягна към гаража като щракаше лампите по пътя си. Лукас свали подгизналото горнище на пижамата си и се запрепъва към банята. Бе толкова уморен, че едва се движеше. Температурата в къщата скачаше надолу с проникването на нощния въздух през раздробените прозорци, но в банята още бе топло.

Той влезе под душа и пусна горещата вода. Остави я да се стича по гърба му, прилепвайки долнището на пижамата около краката му. Той се подпираше на душа, когато Уедър се върна с телефона.

— Спешно съобщение.

— Тук е Дейвънпорт от къщата на Уедър Каркинен. Току-що бяхме нападнати от мъж с ловна пушка. Никой не е ранен, но в къщата е направо хаос. Мъжът се отправи на запад през Линкълн Лейк на снегомобил. Минали са около две минути, може и три.

 

 

— Уедър, това е най-проклетата глупост… — започна Кар, но Уедър поклати глава и погледна към разбития прозорец.

— Няма да замина — каза тя. — Не и щом нещата са такива. Ще измисля нещо.

Лукас се бе увил в екип за снегомобил.

Кар разтърси глава.

— Добре, ще пратя някого тук от Хардуер Ханк.

Стрелецът бе дошъл със снегоходки, също като убиецът на Лакорт. До времето на спешното съобщение той би могъл да се слее с дузината снегомобили, които бяха все още навън по пътеките в радиус от две-три мили от къщата на Уедър. На двама дежурни сътрудници бе наредено да спират шейните и да записват имената. Никой не мислеше, че от това ще излезе нещо.

— Когато приех обаждането за стрелбата, телефонирах на Фил Берген — каза Кар на Лукас.

— Е, и?

— Нямаше никой вкъщи.

Настъпи моментна тишина. Лукас я прекъсна:

— Той има ли ловна пушка?

— Не знам. Макар че всеки може да си вземе пушка.

— Защо не накараш някой да провери шейната му, да види дали е в къщата? Ще се разбере дали е навън с нея.

— Казал съм вече — отвърна Кар.

Техниците от криминалната лаборатория в Медисън правеха снимки на отпечатъците от снегомобила, от снегоходките и изравяха от снега гилзи от изстрелите. Лукас, още треперещ от студ, придружи Уедър до всекидневната. Два изстрела бяха улучили рамката на една от фотографиите на родителите й, но снимката не бе засегната.

— Защо той го направи по този начин, защо?

— Трябва да помисля върху това — отвърна Лукас.

— За…?

— Той те искаше до тези прозорци. Ако бе отишъл до някоя врата, ти можеше да не го пуснеш. А и ще му трябва дяволски голяма пушка, за да стреля през тези дъбови врати и да бъде сигурен, че ще улучи. Въпросът е: знаел ли е той за вратите?

— Мисля, че прозорците бяха целта му — след минута каза Уедър. — До тях има достъп от езерото, никой няма да го види.

— Това също е възможно. Ако ти не го беше видяла, ако не бяхме разбрали за телефона, ти можеше да отидеш направо до стъклената врата.

— Аз и без това почти го направих — каза тя.

Кар се върна обратно.

— Не можем да открием Фил, но шейната му е в гаража. Колата я няма.

— Не знам какво означава това — коментира Лукас.

— Аз също не знам, но пратих спешно съобщение до Парк Фолс. Те проверяват баровете за колата му.

 

 

Човекът от Хардуер Ханк донесе три шперплатови листа и трион, отчупи остатъците от стъкло по вратите и прозореца в спалнята на Уедър и закрепи шперплата върху отворите като го закова с пирони.

— Това стига за тази нощ — каза той на тръгване. — Ще се отбия да оправя всичко.

Към три часа през нощта криминалните техници бяха привършили, а хората от телефонната компания дойдоха и си тръгнаха. Берген още не беше открит.

— Аз си отивам вкъщи — каза Кар. — Ще оставя някой тук.

— Не, добре сме — каза Уедър. — Лукас има този 45-калибров пистолет, а аз — пушката. А и силно се съмнявам, че убиецът ще се върне отново.

— Добре — съгласи се Кар. Той леко се изчерви. Лукас осъзна, че той предполага, че двамата с Уедър са били заедно в леглото. — Остани на телефона.

— Добре — каза Лукас. После, поглеждайки Уедър, каза на Кар: — Ела да поговорим за малко. Поверително.

— Какво? — попита Уедър с ръце на кръста.

— Служебен разговор — отговори Лукас.

Кар го последва в стаята за гости. Лукас взе кобура и извади пистолета. Той го бе презаредил, когато излезе от банята.

— Ако не намерим Берген тази нощ, може да го линчуват утре — отбеляза той.

— Знам това — отвърна Кар. — Моля се да е пиян някъде. За първи път.

— Най-важното, което искам да ти кажа е, че трябва да изведем Уедър извън града. Тя ще се съпротивлява. Аз вече съм й повлиял лошо. Не зная как, но мисля, че е така.

— Значи работиш върху нея — каза Кар.

Лукас посочи към чантата си на пода, към смачканите чаршафи.

— Ние не сме толкова близки, колкото си мислиш, Шели.

Кар се изчерви отново и след малко каза:

— Ще говоря с нея утре, все нещо ще измислим. Ще пратя някой да я пази през целия ден.

— Добре.

Когато си отиде и последният човек, Уедър хлопна вратата и погледна Лукас.

— За какво беше този разговор по мъжки? — подозрително попита тя.

— Аз зададох някои рутинни въпроси и оставих Шели да огледа добре дрехите ми, вида ми и разхвърляното легло в стаята за гости — каза Лукас. Той потръпна.

Тя го изгледа за миг и каза:

— Хм. Оценявам това. Така мисля. Все още ли ти е студено?

— Да. Замръзвам. Но иначе съм добре.

— Това бе най-тъпото нещо, което съм виждала някога — да цепиш снега с боси крака. Кълна се в бога, мислех, че си се вкочанил, когато те доведох тук. Помислих, че ще те получиш сърдечен удар.

— Тогава мислех, че постъпвам правилно — обясни той.

Тя се върна във всекидневната и разгледа пораженията.

— Наистина се скапах, Дейвънпорт. Писна ми и съм скапана. Ще трябва да пренастроя графика за утре — операцията, която имах сутринта, може да я отложа за следобеда. Боже, изтощена съм.

— Имаш около два литра адреналин, задействани в тялото си. Ще се разкапеш след час и нещо.

— Така ли мислиш? — Тя вдигна очи. — Хей, погледни онези дупки в стените. Господи!

Тя се обади на дежурната сестра в болницата, обясни проблема и отложи операцията. Изпразни, после презареди пушката си. Помоли Дейвънпорт да й покаже своя пистолет. Постоянно кръстосваше до дупките от сачми в стените като ги опипваше с показалец. Излезе навън да види дали са пробили стената. Откри три дупки в кожената кушетка и отново се вбеси. Лукас я остави да излее яда си. Той влезе в кухнята, направи една купа пилешка супа с юфка, изяде я цялата, върна се във всекидневната и се пльосна върху кушетката.

— Ами ти? Можеше ли да удариш някого оттатък езерото? — Тя искаше отговор. Уедър бе извадила магазина от пушката си и я бе насочила към собственото си отражение в огледалото над камината.

— Не. Някои хора наричат куршума от 45-ти калибър «летящият пепелник». Той е плосък, тежък и бавен. Ще те изкормя, ако съм близо, но не е за далечни разстояния. Изстрелян оттук, направо, не би могъл да измине и половината път дотам.

— Някакъв шанс да си го улучил? — попита тя.

— Не. Просто не исках да нахълта през вратата с тази пушка. Можеше да го улуча, но тогава и той можеше да ни улучи.

— Боже, много силно беше — каза тя. — Изстрелите направо спукаха тъпанчетата ми.

— Губи се по малко от прецизната честота на слуха всеки път, когато стреляш без защита на ушите, и това е факт — обясни Лукас.

Тя изведнъж се отпусна уморено. Спря да говори, приближи и се просна до него на кушетката.

— Легни удобно. — Той я придърпа надолу.

Тя лежа безмълвно за момент, с обърнат към него гръб, после започна тихичко да плаче.

— Проклет да е, той ми стреля в къщата!

Тялото й се затресе от гняв. Лукас обви ръка около нея и я задържа така.