Джон Сандфорд
Вледенени жертви (1)

1

Вятърът свистеше и по заледената повърхност на Шаста Крийк, между боровете — по-тъмни и от мрака. Тънките оголени блатисти елши и крехките млади брези се огъваха от поривите му. Острите иглички на ледените кристали вихреха арабески в сипещия се сняг.

Айсмън проследи рекичката до езерото като се ориентираше по-скоро по усет и по времето, отколкото по видимостта. На шестата минута, отброена по светещия циферблат на водолазния му часовник, той започна да се оглежда за поваления бор. Двадесет секунди по-късно изсушеното с годините дърво попадна в светлините на снегомобила, задържа се за миг и след това се изплъзна като лутащ се призрак.

Сега. Шестстотин ярда, компасът показваше 370…

Време, време, време…

Той почти се блъсна в западния бряг на езерото, спускащ се от къщата, който извиси белотата си пред него. Зави, забави и тръгна по него. Неестественото синьо на външната лампа прониза падащия сняг. Той намали скоростта на шейната нагоре по брега и изгаси мотора.

Айсмън повдигна маската нагоре, седна и се ослуша. Не се долавяше нищо, освен потупването на снега по екипа и каската му, пращенето на охлаждащия се двигател, собственото му дишане и вятъра. Той носеше вълнена скиорска шапка, покриваща цялото лице, с дупки за очите и устата. Снегът се задържаше по меката материя и след малко, вече разтопен, започваше да се процежда през дупките за очите надолу по лицето и носа му. Бе подходящо облечен за времето и целта си — екипът за снегомобила беше ветроустойчив и изолиран, краката му бяха обути в тежки кожени ботуши, а китките му — стегнати в скиорски ръкавици за експедиции. Масивна полипропиленова препаска обхващаше маската за лице, а яката на екипа бе плътно пъхната под черната каска. Той бе буквално капсулован в найлон и вълна и въпреки това студът се промъкваше през цепнатинките и по-тънките места и му отнемаше дъха.

Зад седалката, към багажника на шейната, бяха привързани с ремъци чифт снегоходки от меча кожа и увито във вестник мачете. Той се изви настрани като внимаваше да не измести тежестта си върху машината, непохватно измъкна от джоба на анорака си миниатюрен прожектор и го насочи към багажника. Ръкавиците му бяха твърде дебели, за да работи с тях, и той ги издърпа, като ги остави да се поклащат на скобите, пристягащи ги към ръкавите.

Леденият вятър режеше голите му пръсти, докато той освобождаваше снегоходките. Пусна ги на снега, стъпи, прищрака механизмите за притягане и пъхна ръцете си отново в ръкавиците. Беше ги изложил на студа за по-малко от минута, а бяха вече вкочанени.

Сложил вече ръкавиците, той се изправи като изпробваше снега. Най-горният слой беше мек, но смразяващият студ го бе стегнал по-отдолу. Потъна на не повече от два-три инча. Добре.

В главата му отново отекна звън на камбана: времето.

Той застина и се успокои. Целият заплетен часовников механизъм на съществуването му бе в опасност. Вече бе извършил едно убийство, но то беше почти случайно. Наложило се бе да инсценира самоубийство.

И почти успя.

Беше успял достатъчно, за да елиминира всякакъв шанс да бъде заловен. Това преживяване го бе променило — бе опитал вкуса на кръвта, вкуса на реалната власт.

Айсмън наклони глава назад — като куче, душещо следа. Къщата бе разположена на сто фута по-нататък по брега на езерото. Не можеше да я види — беше в кълбо от мрак, ако се изключи далечният отблясък на външната лампа. Той издърпа от багажника мачетето и се заизкачва по склона. Мачетето бе прост инструмент, но идеално средство за нападение в такава снежна нощ, ако се отдадеше случай.

* * *

При буря, и особено нощем, къщата на Клаудия Лакорт като че ли се плъзваше към края на света. Със засилващия се сняг светлините оттатък замръзналото езеро бавно избледняха една по една и накрая изчезнаха.

В същото време гората напираше — боровете и смърчовете пристъпваха все по-близо, докато увисваха над къщата с непоносима тежест. Оживелите дървета драскаха по прозорците, голите клони на брезите стържеха по стряхата. Всичко това звучеше като бавно приближаване на нещо злонамерено, на звяр с лапи и зъби, които драскаха по дъсчената облицовка в търсене на нещо, за което да се заловят. Звяр, който може да отскубне къщата.

Когато оставаше вкъщи сама или само с Лиза, Клаудия си пускаше старите албуми на Тами Уайнет или следеше игрите по телевизията. Но бурята винаги се намесваше с глух удар или с крясък. Или пък някъде се късаше кабел — лампите премигваха и изгасваха, музиката спираше, всички затаяваха дъх… и ето я бурята, протягаща грабливи нокти. Светлината от свещите правеше нещата още по-зловещи, противоураганните фенери не помагаха особено много. Срещу злото, рожба на въображението, по време на кошмарна буря можеше да се бие само съвременната наука — сателитните програми, компактдисковете, телефонът, компютърните игри, електрическите бормашини. Неща, които създаваха машинен шум. Неща, които прогонваха средновековните грабливи нокти, протягащи се към къщата.

Клаудия стоеше изправена пред мивката, изплакваше чашите за кафе и ги оставяше да се сушат. Образът й се отразяваше в прозореца над мивката като в огледало, но бе по-тъмен при очите и при линиите, очертаващи лицето й като стар дагеротип.

На вид тя би могла да бъде мадона от картина, единственото въплъщение на светлина и живот в снежната буря. Но тя никога не бе гледала на себе си като на мадона. Тя бе мамчето с все още оформен задник и червеникава коса, с развито чувство за хумор и вкус към бирата. Тя можеше да управлява рибарска лодка и да размахва бухалка за софтбол, а веднъж или два пъти през зимата тя и Франк оставяха Лиза у приятели и отсядаха в Холидей Ин в Грант. Вратите на гардероба до леглото имаха огледала от пода до тавана. Тя наистина обичаше да седи върху бедрата му и с отметната назад глава и пламтящи розови гърди да наблюдава как се чукат.

Клаудия изстърга последната изгоряла коричка тарталети от купата, изплакна я и я постави на поставката за сушене.

Някакъв клон застърга по прозореца. Тя погледна навън, но без да изтръпне — тананикаше си някаква стара мелодия, нещо от училище. Тази нощ поне тя и Лиза нямаше да са сами. Франк беше тук. Всъщност той бе на стълбите, изкачваше се и също си тананикаше. Често правеха така — едно и също нещо едновременно.

— Ей — обади се той и тя се обърна.

Оредяващата му черна коса падаше върху тъмните му очи. Прилича на каубой, помисли си тя, с тези високи скули и очукания Тони Ламас, който се подаваше от отрязаните до ботушите дънки. Носеше размъкната дочена престилка над тениската си и държеше бояджийска четка, потопена в червен като кръв лак.

— Какво ей? — попита Клаудия.

И за двамата това беше втори брак. И двамата бяха малко поочукани от живота и много се харесваха.

— Тъкмо започнах библиотеката и се сетих, че оставих печката с дърва да гори — плачевно отвърна той. Размаха четката към нея. — Ще ми отнеме още един час да довърша библиотеката. Наистина не мога да зарежа този лак.

— По дяволите, Франк… — Тя въздъхна.

— Съжалявам. — Изглеждаше разкаян, по очарователен каубойски начин.

— А какво ще правиш с шерифа? — попита тя. Нова тема. — Наистина ли смяташ да го направиш?

— Ще го видя утре. — Той извърна глава като отбягваше погледа й.

— Само неприятности — каза тя. Спорът назряваше между тях. Тя отстъпи от мивката и се обърна назад, за да огледа преддверието към стаята на Лиза. Вратата на момичето бе затворена, а отвътре се процеждаха слаби звуци на «Гънс & Роузис». Гласът на Клаудия се извиси тревожно: — Само ако беше млъкнал… Това не е твоя отговорност, Франк. Ти каза вече на Харпър. Джим беше неговото момче. Ако това е Джим.

— Това несъмнено е Джим. Казах ти как реагира Харпър. — Франк присви устни в тънка стегната линия.

Клаудия разпозна израза — разбра, че той няма да промени намерението си. Като, как му беше името, в «Зенит», Гари Купър.

— Да не бях виждала тази снимка — оброни тя глава. Повдигна дясната си ръка да потърка слепоочието си.

Лиза я бе завела в спалнята си, за да й я даде. Не искаше да я види Франк.

— Не можем просто да оставим нещата така — настоя Франк. — Казах това на Харпър.

— Ще си имаме неприятности, Франк — обади се Клаудия.

— Законът може да се справи с това. То няма нищо общо с нас — отвърна той. След миг попита: — Ще се оправиш ли с печката?

— Да, да, ще се оправя.

Клаудия погледна през прозореца навън към живачната лампа на двора до гаража. Снегът като че ли извираше от мястото точно под лампата, сякаш някой го наливаше през фуния, право в прозореца, право в очите й. Малки топчици, като сачми за птици.

— Като че ли започва да намалява.

— Изобщо не предположиха, че ще вали сняг — каза Франк. — Задници.

Той имаше предвид синоптиците от телевизията. Те бяха казали, че в Оджибуей Каунти ще бъде ясно и студено, и ето ги сега до шията в сняг.

— Помисли си дали да не го оставиш. — Тя вече се молеше. — Просто си помисли.

— Ще си помисля — отвърна той, обърна се и тръгна обратно към мазето.

Може и да си помисли, но нямаше да промени намерението си. Клаудия, като си мислеше за снимката, навлече пуловер и се отправи към килера.

Франк бе свалил шофьорските си ръкавици и ги беше прострял близо до фурната. Стаята миришеше на изсушена вълна. Тя нахлузи анорака и ушанката си, взе ръкавиците, включи лампите на верандата от ключа в килера и пристъпи навън в бурята.

Снимката. Хората на нея можеха да са всякакви — от Лос Анджелис или от Маями, там където се вършеха такива неща. Но не бяха.

Бяха от Линкълн Каунти. Копието беше бледо, а хартията толкова евтина, че почти се разпадаше в ръцете. Но това наистина беше момчето на Харпър. Ако се вгледаш по-отблизо, ще видиш чуканчето от пръста на лявата му ръка, онази, която беше заклещил в резачката за дърва; виждаше се и халката на ухото му. Лежеше гол върху една кушетка, бедрата му сочеха камерата, на лицето му имаше упоен блуждаещ поглед. Имаше променящото се лице на подрастващ, но тя все пак можеше да отличи сянката на малкото познато й момче, което работеше на бензиностанцията на баща си. На преден план на снимката изпъкваше торсът на възрастен мъж — едър, с космат гръден кош. Образът бързо се появи в съзнанието на Клаудия. Тя бе достатъчно запозната с мъжете и тяхната конструкция, но тук имаше нещо, нещо толкова лошо… очите на момчето, уловени за миг, бяха като черни точки. Когато се вгледа по-отблизо, изглеждаше сякаш някой от списанието бе туширал зениците с химикал.

Тя потрепери, но не от студа, и забърза надолу по засипаната със сняг пътека, която водеше до гаража и навеса за дърва. Снегът беше натрупал още четири инча — трябваше да го изчисти на сутринта.

Пътеката свършваше до вратата на гаража. Тя я блъсна, пристъпи вътре, бързо включи лампите и потропа с крака без да мисли. Гаражът бе изолиран и отопляван с печка с дърва. Четири солидни дъбови пъна горяха достатъчно бавно и хвърляха достатъчно топлина, за да запазят вътрешната температура над точката на замръзване дори и в най-студените нощи. Достатъчно топло, поне за да запалят колите. Тук, в Чекуамегън, да запалиш колата би могло да бъде въпрос на живот и смърт.

Печката все още беше гореща. Останали бяха само въглища, но Франк я бе изчистил предната вечер — както и да е, не се налагаше да прави и това. Тя погледна назад към вратата и към купчината дърва. Достатъчно бяха за през нощта, но само толкова. Подхвърли няколко натежали от мъзга и тънки като китка на ръка борови цепеници в огъня, за да го разпали, след това добави четири големи дъбови пъна. Това бе достатъчно.

Тя погледна към мястото, където трябваше да бъде купчината с дърва, въздъхна и реши, че би могла да донесе няколко цепеници и сега, за да им даде възможност да се размразят до сутринта. Върна се отново навън като затвори вратата, но без да пуска резето, и тръгна покрай гаража към навеса, който покриваше дървата. Взе още четири дъбови пъна, заклатушка се назад към вратата на гаража, блъсна я с крак и стовари дървата до печката. Ще взема още няколко, помисли си тя: Франк щеше да свърши своята работа утре.

Тя се върна отново в мрака на навеса за дърва и избра още две цепеници.

И почувства как косите й настръхват.

Някой беше тук, при нея…

Клаудия изпусна дъбовите подпалки и се хвана за гърлото. Гората отвъд задната част на гаража бе тъмна. Тя усещаше присъствието, но не го виждаше, чуваше как сърцето бие в петите й и как снегът деликатно потупва по качулката й. Нищо друго, но все пак…

Тя политна назад. Нищо, освен снега и синия кръг на външната лампа. Достигна засипаната със сняг пътека, спря, напрегнато се взря в мрака… и побягна.

Стигна до къщата все още с чувството, че някой е зад нея, че ръката му я достига. Тя трескаво потърси дръжката на вратата, блъсна я надолу, удари вратата със задната част на ръката си и влетя при топлината и светлината на килера.

— Клаудия?

Тя изпищя.

Пред нея беше Франк с напоен с боя парцал, очите му бяха широко отворени, изплашени.

— Какво става?

— О, боже! — Тя издърпа надолу ципа на екипа си и започна да се бори с клипсовете на качулката. Устата й се движеше безмълвно, докато накрая изригна: — О, боже, Франк, има някой навън, до гаража.

— Какво? — Той се намръщи и отиде до прозореца на кухнята. Надникна навън. — Ти видя ли го?

— Не, но кълна се в бога, Франк, има някой там навън. Почувствах го. — Тя сграбчи ръката му и погледна покрай него през прозореца. — Обади се на 911.

— Не виждам нищо — отвърна Франк. Той прекоси кухнята, наведе се над мивката и погледна навън към дворната лампа.

— Ти не можеш да видиш. — Клаудия прищрака резето на вратата и пристъпи в кухнята. — Франк, кълна се в бога, има някой…

— Добре — отвърна той. Вече я взе на сериозно. — Ще отида да погледна.

— Защо не се обадим…?

— Ще хвърля един поглед — повтори той и добави: — Няма да изпратят ченге тук в тази буря. Не, ако ти дори не си видяла никого.

Той беше прав. Клаудия го последва в килера. Чуваше се как бръщолеви:

— Заредих печката, после тръгнах покрай гаража да донеса малко дърва за утре сутринта… — Помисли си: аз не съм такава.

Франк седна на пейката в килера и издърпа Тони Ламаса, навлече екипа за снегомобила, седна отново, нахлузи ботушите, завърза ги, после издърпа ципа на екипа и взе ръкавиците си.

— Връщам се след минута — каза той.

Изглеждаше раздразнен. Но той я познаваше: не беше от тези, които лесно се паникьосват.

— Ще дойда и аз — изграка тя.

— Не, ти ще чакаш.

— Франк, вземи пушката. — Тя се втурна към сервизния шкаф, рязко дръпна чекмеджето. В дъното до един разпределител лежеше зареден Смит & Уесън 357 Магнум. — Може да е Харпър. Може…

— Исусе. — Той поклати глава. Ухили й се унило и излезе навън като нагласяше скиорските си ръкавици.

На площадката снегът закълва лицето му. Подли малки твърди, топчици го боцкаха отвсякъде. Той се обърна. Когато не гледаше право към вятъра, екипът му го предпазваше. Но така не можеше да види много или да чуе нещо друго, освен звука на вятъра, който свиреше над найлоновата качулка. С извърната глава той заслиза по стъпалата към покритата със сняг пътека за гаража.

 

 

Айсмън беше там, до купчината дърва. Беше се облегнал с гръб към вятъра на ъгъла на навеса. Той беше в гората наблизо, когато Клаудия излезе. Опита се да я достигне, но не посмя да използва прожектора в тъмното, оплете се в храсталака и трябваше да спре. Когато тя се втурна обратно навътре, той почти бе решил да се откаже и се отправи към снегомобила си. Помисли си, че изпусна шанса. По някакъв начин тя бе предупредена. А времето го притискаше. Той погледна часовника си. Имаше половин час, не повече.

Но след кратък размисъл той методично освободи снегоходките си и продължи към тъмното туловище на гаража. Трябваше да хване семейство Лакорт заедно, в кухнята, където може да се погрижи едновременно и за двамата. Те имаха оръжие, така че се налагаше да бъде бърз.

Айсмън носеше под мишницата си «Колт Анаконда». Беше го откраднал от един човек, който никога не узна за това. В добрите стари времена често бе правил така. Снабди се с доста хубави неща. Анакондата бе цяло богатство, всяка извивка и вдлъбнатинка си имаше функция.

Мачетето от друга страна бе направо елегантно в своята грубост. Ръчна изработка, с груба дървена дръжка, изглеждаше като истинско мачете, но с по-тънко острие. В миналото с него са сечали царевични стъбла. Острието бе покрило с повърхностна ръжда, но той го излъска на точило и сега бе сребристо и фино, а и достатъчно остро дори да се обръснеш.

Мачетето можеше да убива, но не затова го бе донесъл. То бе просто ужасяващо. Ако трябваше да заплаши някого, за да вземе снимката, ако трябваше да нарани момичето без да го убива, то тогава мачетето бе точно на мястото си.

Застанал върху снега Айсмън се почувства като гигант — главата му почти опираше в стрехата на гаража, докато си проправяше път. Видя Франк да идва до прозореца и да наднича навън и спря. Дали все пак Клаудия не ме е видяла? Невъзможно. Беше се обърнала и побягнала, но той едва я виждаше дори когато я осветиха лампите на гаража и двора. Той бе в мрака, облечен в черно. Невъзможно.

Айсмън се потеше от краткото изкачване на брега и борбата с храстите. Той освободи механизмите и ремъците на снегоходките, но остана закрепен на тях. Трябваше да внимава като се спуска по пътеката. Погледна часовника си. Време, време, време…

Свали ципа на анорака си, издърпа ръкавицата и пъхна ръката си, за да докосне дървената повърхност на «Анаконда»-та. Готово. Тъкмо завиваше към пътеката, когато задната врата се отвори и по верандата заигра сноп светлина. Айсмън се дръпна назад като повлече снегоходките с ботушите си и се скри в мрака до навеса за дърва. Гърбът му опираше ръбестата стена на гаража.

Отначало Франк бе само тъмен силует на фона на светлината от отворената врата, после — фигура в три измерения, която затътри крака към гаража. В едната си ръка държеше прожектор и с него осветяваше стената. Айсмън се наклони назад, когато светлината пресече страничната стена на гаража, даде на Франк няколко секунди да се отдалечи по пътеката, след това надникна зад ъгъла. Франк бе стигнал до вратата. Отвори я. Айсмън се промъкна до ъгъла на гаража. Оръжието бе в лявата му ръка, а мачетето — в дясната. Студът изгаряше голите му ръце.

Франк бързо включи лампата на гаража и пристъпи навътре. Миг по-късно светлината отново изгасна. Франк излезе навън, придърпа плътно вратата зад себе си и щракна резето. Излезе на пътеката. Кръстоса светлината на прожектора по двора.

Направи още една стъпка.

Айсмън беше там. Мачетето просвистя надолу, зацепи. Франк го видя — достатъчно, за да потръпне, но не и за да го избегне. Ножът разпори анорака на Франк и сцепи черепа му. Ръката на Айсмън изтръпна от удара. Познат удар, като че ли е ударил с острието стълб.

Острието отскочи и Франк се прекатури. Когато падаше, вече беше мъртъв, но тялото му издаде шум като настъпена змия, свистяща въздишка, к-к-к-х-х-х, и снегът се напои с кръв.

За миг вятърът спря — като че природата притаи дъх. Снегът сякаш спря заедно с вятъра и нещо прошава накрая на гората, в ъгъла на полезрението на Айсмън. Нещо… ей там. Обзе го безпокойство. Той се вгледа, но нямаше друго движение — вятърът и снегът се възобновиха толкова бързо, колкото бяха и спрели.

Айсмън стъпи на пътеката и се отправи към къщата. На прозореца се появи лицето на Клаудия, сякаш се носеше над бурята. Той спря, сигурен, че го е видяла, но тя притисна по-близо лице до прозореца като се взираше навън и той разбра, че все още не го вижда. След миг лицето й се отдръпна от прозореца. Айсмън отново закрачи към къщата, изкачи се на верандата колкото може по-тихо, завъртя бравата и блъсна вратата.

— Франк?

Клаудия беше там, в преддверието към кухнята. Ръката й се протегна и Айсмън видя проблясък на хром. Позна го, реагира и извади големия магнум 44.

— Франк?

Клаудия изпищя. Пистолетът бе увиснал в ръката й, отстрани, безполезен, немислим, една ненужна икона на човешката самозащита. После задната и предната точки на мерника се кръстосаха и четиридесет и четвъртият подскочи в ръката на Айсмън. Бе прекарал часове в каменоломната, прицелвайки се в мишени, и сега знаеше, че е негова. Усети точността с костите си, усети се едно цяло с мишената.

Изстрелът улучи Клаудия в челото и светът спря. Нямаше вече Лиза, нямаше вече Франк, нямаше нощи с огледала в Холидей Ин, нямаше спомени, нито пък угризения. Нищо. Тя не политна като във филмите назад. Тя просто се свлече с отворена уста. Като прибираше колта обратно, Айсмън усети тръпка на разочарование. Големият пистолет трябва да ги раздробява, да ги взривява; големият пистолет бе Силата на Вселената.

Тогава в тишината след изстрела откъм задната стая се дочу глас на младо момиче. В него още нямаше страх:

— Мамо? Мамо? Какво беше това?

Айсмън сграбчи качулката на анорака на Клаудия, завлече я в кухнята и я просна на пода. Тя лежеше там като кукла с отрязани конци. Очите й бяха отворени, невиждащи. Той я заряза. Насочи поглед към задната стая. Трябваше му снимката. Той повдигна ножа и се отправи натам.

Дочу се отново гласа на момичето. Този път се долавяше и малко страх:

— Мамо?