Алекс Кош
Прокълнат (9)

Глава 9

Отскочих назад и хукнах далеч от кладенеца. Глупаво е, разбира се, да бягаш в пълен мрак, без да знаеш пътя, защото лесно можеш да си счупиш врата, да се блъснеш в стена или кой знае какво. Но първата реакция беше твърде спонтанна и неконтролируема. За щастие се опомних доста бързо, преди да успея да се убия, но пък отново се изгубих в пространството. Не че преди това се бях намерил, но поне бях напипал стена и кладенец. Сега наоколо отново беше пустота и пълен мрак.

— Мамка му — прошепнах тихо и гласът ми веднага се разнесе наоколо като рев на падаща лавина.

Реално едва не оглушах. Не мислех, че моят момчешки глас може да се преобразува в такова оръжие за масово унищожение. Изглежда тъпанчетата ми се бяха спукали и от ушите и очите ми потече кръв. Или това бяха просто сълзи от болка. По-добре да е така.

Твърдо решен да не издавам повече нито звук, аз бавно продължих да се движа в тъмнината, опитвайки се да разбера какво точно се случи току-що. Ама че хитър старец! Е, не вярвах да е напъхал Садако тук. Очевидно това беше някакъв номер, може би дори вече познатите ми бахтаки, които ми проектираха моите собствени кошмари. Или някое друго мистично същество? А може и просто халюциногенни гъби. От този старец може да се очаква всичко.

И отново лутане в мрака.

— Момче, дълго ли смяташ да обикаляш тук? — проехтя изведнъж гласът на Ездача на трупове. — Ако не ми помогнеш да завърша формулата, приятелката ти ще умре.

Около мен все още беше пълен мрак, но гласът на Ездача беше трудно да не позная. Въпреки че, разбира се, той със сигурност нямаше как да е тук.

„Вероятно бахтаки — уверено реших аз. — Сега за всичките ми врагове ли ще ми създават илюзии?“

— Ей, ти си медиум, трябва да отмъстиш за мен! — яростно изкрещя Деймис от мрака и едно камъче болезнено ме удари по бузата, оставяйки драскотина. Почувствах го съвсем истинско.

— Медиумът трябва да помага на хората, а не да отмъщава — спокойно каза Джеймс Харнет и ме плесна по врата. Между другото, болката от удара беше съвсем реална!

Изглежда съществата имитират не само враговете ми. Зачудих се дали го правят само за да ме ядосат или с някаква по-дълбока цел? Бахтаки като че ли само плашат и изпиват жизнената енергия, а тук някакъв сеанс на перверзна психоанализа.

— Умирам — прошепна Лора. — Спаси ме!

— Веднага щом преодолея проклятието, обещавам — прошепнах аз и веднага се приготвих да получа звуков удар, но по някаква причина този път ми се размина.

Така, чакай, това е илюзия, защо изобщо говоря с нея?

— Ти трябва да се справиш с проклятието — каза невидимият Доктор. — Иначе кой ще угоява със себе си моя призрак?

И в противовес мисленият шепот на Мей Ли:

— Аз никога няма да те нараня.

— Ти беше призован тук, за да защитиш семейство Михайлови — напомни мускулестият старец, който ме доведе в този свят. — А вместо това само създаваш проблеми.

— Вку-усен — отново изсъска Садако.

Гласовете се разнасяха от различни страни и звучаха много реалистично, сякаш всички тези хора се криеха някъде много близо в тъмното. И всички искаха нещо от мен, викаха ме или откровено ми се нахвърляха. Но скорошните познати както и да е, скоро към тях се присъединиха и хора от миналия ми живот.

— Сине, как ще живеем без теб?

И веднага баща ми:

— Развей прах си беше, такъв си и остана. Трябваше ли да изчезнеш безследно, падайки в отворена канализационна шахта.

А, не-е, това вече е забранен прийом. Аз се бях постарал да заровя мислите за родителите си колкото се може по-надълбоко, за да не полудея и да не изпадна в безкрайно униние. За себе си някъде дълбоко в душата бях решил, че сега съм на дълга ваканция в далечна, далечна страна, но някой ден със сигурност ще се върна. Въпреки че в наше време Скайп и телефон са достъпни във всяка страна по света, така че подобна глупава фантазия не издържа на никаква критика.

Не знам от какво се ръководеха бахтаките, но те копаеха много дълбоко, достигайки до най-ранното ми детство. Никога нямаше да разпозная тези гласове, ако ги бях чул на живо, а тук заедно с гласовете веднага стигах до точното осъзнаване кой точно говори.

Може би, поне на мен така ми се струваше, но фразите бяха избрани така, че да посочват моите задължения и ограничения. Външни и вътрешни. И персонажите започнаха да стават все по-малко и по-малко близки до мен. Скоро се появиха герои от филми, познати, случайно срещнати — всеки от тях аз можех еднозначно да идентифицирам само по няколко думи, въпреки че до преди секунда дори не ги помнех.

— Трябва да спазваш закона.

— Понякога можеш да изневериш, ако никой не разбере.

— Не трябва да обиждаш други хора.

— Казвай всичко, което мислиш.

— Отмъсти за мен!

— Отмъщението те убива точно както убива онези, на които отмъщаваш.

Гласовете постепенно се сляха в непрекъснато жужене, повтарящо противоположни по смисъл фрази по различни начини. Много бързо аз напълно спрях да изолирам отделни думи, започвайки да възприемам емоционални вълни, както беше с Мей Ли.

Желание за отмъщение.

Страх.

Желание да кажеш това, което мислиш.

Страх.

Гняв.

Страх.

Радост.

Страх.

По принцип започнах да разбирам какво точно искат да ми кажат местните „психотерапевти“. Всичките ми действия бяха ограничени от страх. Както в този свят, така и в стария. И това беше логично. Страхът е естествен защитен механизъм, както в природата, така и в обществото. Няма да обиждам човек, който ми е неприятен, защото това може да ескалира до конфликт или дори до бой. Защо да се опитвам да отмъщавам, поддавайки се на емоциите, когато мога да съм над тях и просто да се освободя от негативните емоции?

— Какъв си идиот и мижитурка!

А виж този глас ми беше непознат. Прозвуча точно пред мен и за първи път мракът се раздели, превърна се в здрач, и пред мен се появи мъжка фигура. Чакай малко, това е…

— Е, здравей — криво се усмихна мъжът. Не беше красавец, разбира се, но като цяло изглеждаше доста добре. Тоест така изглеждах аз, преди да се пренеса в този свят и да получа младо тяло. И не разпознах веднага гласа му, защото собственият глас звучи различно.

— Здравей — отговорих шокирано и веднага зададох глупав въпрос: — Ти кой си?

— Аз съм ти, глупако — усмихна се… възрастният аз.

Леле, не мислех, че усмивката ми може да е толкова неприятна.

— Значи, щом аз съм глупак, значи и ти си — отбелязах аз.

— Разбира се — съгласи се порасналото аз. — Но това не го прави по-лесно. Неправилно си разбрал, не става въпрос за страх. Страхът е само следствие. Първичната причина е неувереността в себе си. Ти, Михайлов, няма да направиш нищо, докато не си добре подготвен и не си обмислил всички възможни варианти. И като цяло, ако нещо води до неприятни последици, винаги първо ще се опиташ да избегнеш каквито и да са действия. Спомни си какво се случи с онзи тип в института през първата ти година, който те преби след часовете заради… дявол знае заради какво, аз самият все още не знам.

— Да, за нищо.

— Именно! И ти всъщност не се страхуваше да се биеш, просто реши, че може да бъдеш изхвърлен от института за нещо подобно. Какво толкова, ще получиш няколко удара в лицето, дори следи почти няма да останат. По-лесно е да се преструваш, че нищо не се е случило, което и направи през следващите четири курса.

— Ами да, логично — не много уверено се съгласих аз.

— И безопасно — кимна възрастният аз. — Но не води до укрепване на характера и развитие на личността. За да израснеш, понякога трябва да поемаш рискове, плюейки върху последствията. Къде беше твоето самоуважение? Това копеле те удари и трябваше да си плати! Дори в зряла възраст си спомням този случай и все още съжалявам, че не направих нищо, мижитурко!

Много странно, аз отдавна съм забравил, а той още помни.

— Да, ти си майстор да забравяш такива неща. И, между другото, за забравеното отмъщение — продължи възрастният аз. — Ездачът на трупове уби хлапето, за което ти смяташе, че си отговорен. Искаш ли да му отмъстиш?

— Разбира се!

— Да го убиеш?

— Ами… да.

— Вече звучи не много уверено — възрастното ми лице се ухили. — Но да предположим, че ти вярвам. И как ще го направиш?

— Честно казано, още не съм мислил за това — отговорих неуверено. — Сега бих искал да оцелея, да придобия сили, умения и след това…

— Да, да, да — изсумтя възрастният аз. — Извинения. Дори не се опита да го нараниш през цялото време, докато беше в плен. Или, например, Орлов. Той те измъчваше, счупи ти пръстите и ще те убие при първа възможност. Искаш ли да му отмъстиш или, може би, да му нанесеш превантивен удар? Може дори да не го направиш лично, а просто да се обадиш на така наречения си баща и да кажеш, че си отвлечен. Или да кажеш на съпруга на онази мила жена, която реши да те качи на стоп, кой я е убил?

Честно казано, когато избягах от подземието, преди всичко исках да съм в безопасност, преди да мисля за нещо подобно. И като цяло, оставяйки зад себе си целия този ад, се опитах да забравя всичко. Но по някаква причина не исках да си го призная.

— Искам да отмъстя — отвърнах въпреки това.

Успях да го кажа на глас, това истина ли е?

— А как мислиш, реално ли е да си отмъстиш? — лукаво уточни възрастният аз.

— Малко вероятно — признах неохотно.

— Именно! Ние с теб сме израснали в свят, в който всяко действие трябва да бъде внимателно претеглено, като се преценят последствията и се вземе предвид реакцията на другите. Да удариш ли простака, който те обиди в клуба? И въпросът е, че полицията веднага ще дотича и ще трябва да прекараш поне една вечер в „дранголника“ и дори да платиш глоба. По-добре е да премълчиш — възрастният аз съкрушено поклати глава. — Засекли са те на пътя и са те псували? Спокойно продължаваш, мълчаливо „подминавайки“. Да рискуваш живота си, за да отмъстиш за хлапето, убито хладнокръвно от маскиран психопат? По-добре е да отложиш за по-добри времена, които, разбира се, никога няма да настъпят. Жена те е качила, опитала се е да те защити от Орлов, а след това е взривена в собствената си кола? Много жалко, но ще помисля за това по-късно. Ти си пасивен до невъзможност!

Разбира се, той беше посвоему прав. По-точно аз.

— Едва вчера непознат старец те замъкна дявол знае къде, счупи ти носа, а ти дори не се опита да му го върнеш — не се отказваше възрастният аз. — Старец, по дяволите! Не вярвам, че не би го проснал, ако наистина искаше!

— Той караше, можехме да катастрофираме — опитах да се оправдая аз.

— Колко си ядосан — направи гримаса порасналият аз. — Пак отлагаш всичко. И е чудесно, че най-накрая имам възможност да обясня какво точно никога не съм харесвал в себе си.

С тези думи той ме хвана за главата и в паметта ми започнаха да преминават моменти от минал живот, когато отстъпвах поради моята несигурност, нерешителност, мързел или страх. Всички конфликти, кавги, след които още месец преди лягане превъртах в главата си успешни, но никога неказани остри отговори. Рисковани решения, които биха могли да променят коренно живота ми, но които така и никога не взех.

— Това не е нашият свят — прозвуча монотонният му глас. — Ако искаш да станеш нещо голямо тук и дори повече, да изпълниш мисията на стария Михайлов, който те пренесе тук, трябва да се научиш да бъдеш решителен. Агресивен. Здравословната агресия и в нашия свят е основният двигател на развитието на цивилизацията като цяло и на всеки човек поотделно, ти самият го разбираш много добре. А тук обитават призраци, същества, демони, хора със суперсили. Никой няма да чака, докато се развиеш достатъчно, за да се справиш с проблемите си. Не. Ти трябва да се справяш с проблемите и да се развиваш. Почувствай разликата!

Аз въздъхнах.

— Да допуснем, че си прав. И какво да правя? Факт е, че в мен няма агресия и с нищо неоправдано самочувствие.

— Агресия има във всеки. Просто някои се ограничават със страхове и желание да забравят възможно най-бързо какво точно ги е ядосало или разстроило. А ти не забравяй, помни, че момчето и Алина Князева вече са мъртви, а Лора умира. Че счупената ти ръка все още те боли. Разбираш ли?

Аз послушно кимнах, а възрастният аз внезапно махна с ръка и ми удари такава плесница, че едва се задържах на крака. Бузата ми пламна, сякаш по нея бяха прокарали ютия.

— Защо?!

— Проверка. Нищо не си разбрал, дори не се опита да се защитиш. В момента на шамара в очите ти имаше само изненада и нито следа от гняв.

— Не съм идиот, каквото и да говориш, разбирам, че всичко това е илюзия — отвърнах раздразнено.

— Това е без значение. Къде е твоето самоуважение? Къде е нашето самоуважение?! Никога на никого не позволявай да те бие безнаказано! Независимо дали е в реалността, в някаква илюзия или на сън. Сам казваш, че това е нереално, така че ме удари! Няма да има никакви последствия!

Възрастният аз ми удари още един шамар и аз веднага отвърнах с дясната ръка, едва в последния момент си спомних, че е счупена. Дори и да беше илюзия, болката се чувстваше съвсем като истинска. Изглежда пръстите ми окончателно станаха неизползваеми и аз изкрещях от болка.

— Браво! — радостно възкликна порасналият аз, потривайки пострадалата си буза. — Дори не се замисли за счупените пръсти! Гордея се с теб. Може би не всичко е загубено, ще направим истински мъж от теб.

— Още съм тийнейджър — напомних аз.

— И двамата знаем на колко си години всъщност. Но за да можеш да оцелееш в този свят и да събереш онзи харем от тъмна и светла елфийки, двамата с теб ще трябва да работим усилено.

Усмихнах се неволно.

— Това бяха глупави мисли от стреса. Освен това на този свят няма никакви елфи. И също така осъзнах, че всичко тук не е толкова безопасно, колкото в моите фантазии…

— И се уплаши — прекъсна ме възрастният аз. — Разбирам. А и онзи идиот с иглите, слугата на Михайлови, увреди душата ти, като значително я разбалансира. Вместо да използва нормална химия за разпити, той бръкна с мръсните си лапи в деликатна материя. В резултат на това ти стана по-малко емоционален, но пък изведнъж напълно забрави как да лъжеш.

— Уау, откъде такива знания? — изненадах се аз. — Нищо подобно не съм забелязал. Ако си илюзия, би трябвало да работиш само с моите знания.

— Кой каза, че съм илюзия? Приеми, че аз съм твоето умно ти — поправи ме „порасналият“. — Освен това, бидейки ти, мога по-добре да усетя и разбера процесите, протичащи в теб. И дори мога да подскажа как да се оправиш.

Това вече е интересно!

— Не бързай да се радваш, отговорът ми няма да ти хареса. Душевният ти баланс се е променил и си станал по-честен с другите, но не и със самия себе си. Невъзможно е да се поправи веднага. Но с течение на времето, ако станеш по-честен в постъпките си, включително и тези, за които говорих по-рано, балансът ще се възстанови.

Отначало кимнах в знак на съгласие, но след това в мен възникнаха някакви съмнения.

— А не пригаждаш ли историята с вътрешната травма към твоя списък с желания? Искаш да стана по-агресивен и затова измисли тази история с баланса?

— Колко си глупав, дори не мога да повярвам, че аз съм ти — намръщи се възрастният аз. — Просто казвам, че трябва да се вслушваш в истинските си желания. Разбра ли?

— Може би…

„Старши“ потри длани в очакване.

— А сега, след като изглежда разбра защо сме тук, е време да започнем нашето обучение.

— Какво е то? — попитах подозрително.

— Да убиеш някого, например — ухили се възрастният аз.

— Наистина да убия?!

— За съжаление не наистина, това е илюзия. Но ще те оставя да усетиш всичко!

След думите му мракът недалеч от нас се отдръпна и от празнотата се появи Ездачът на трупове в своята роба и маска с дълъг нос.

— Ето го и първият ни гост! Знаеш ли, тук имаме достатъчно време, за да усетиш какво е да отмъщаваш и да убиваш истински.

В ръката ми се появи меч, като тези, които Ника обичаше да носи.

— Убий го.

Разбира се, Ездачът остана с маската и не ми беше трудно да го ударя със замах на меча. Въпреки че така и не се научих да използвам хладни оръжия, ударът се оказа доста добър и успях да отрежа главата му. Въпреки че това беше илюзия, и тук имаше определени закони.

— Отлично! — похвали ме възрастният аз. — А ако е така?

Ездачът на трупове отново стоеше пред мен, но вече без маска. Разбира се, той имаше лицето на директора на болницата, макар много добре да знаех, че директорът е само една от марионетките му. А да ударя обикновен човек, който ме гледа право в очите, се оказа много по-трудно. Дори като се вземе предвид фактът, че много добре помнех — всичко около мен не е истинско. Освен това лицето на мъжа се изкриви от ужас и той закрещя:

— Не, не ме убивай! Нищо не съм направил!

Неволно отстъпих крачка назад и свалих меча си.

— Виждам, че се колебаеш. Ами ако допълним картината?

Миг по-късно Ездачът се наведе над Деймис. Ръцете и краката на момчето бяха вързани за стоманена маса и явно беше в съзнание.

— Не, недей. Не ме докосвай, изрод! — възмутено викаше то. — Веднага ме пусни или не знам какво ще направя с теб! А ако ме убиеш, знай, че имам познат медиум! Той непременно ще отмъсти за мен и ще ти откъсне глупавата глава!

Тръгнах да му помогна, но между мен и разиграващата се сцена изникна невидима, но много здрава преграда. Дори мечът не минаваше през нея.

— Не искам да гледам това! — извиках аз. — Спри!

— Не, гледай. Виж всички подробности — насмешливо каза възрастният аз, хвана ме за главата и насила ме обърна към Ездача, който удряше момчето в гърдите със скалпел. — Как е страдал преди смъртта си, как е викал, как те е зовял на помощ. И все още смееш да се колебаеш, преди да удариш създанието, което го убива?!

— Не можеш да знаеш, че е било точно така — изхриптях аз.

— Разбира се, не знам как е било наистина. Но това няма значение. Той е убил детето, както и много други. И ти сам искаш да отмъстиш и да спасиш бъдещите му жертви. Просто си го признай и сбъдни желанието си.

Преградата изчезна и аз веднага се втурнах към Ездача, нанасяйки му удар с меча в гърба. Фигурата с качулката веднага се разтвори в мрака, оставяйки след себе си само локва кръв на земята, която също изчезна след миг.

— С това се справихме. А сега да поговорим за Орлови.

В следващия момент мечът в ръката ми се превърна в чук и пред мен се появи Орлов старши, вързан за стол.

— Не, мъченията са вече прекалени — протестирах аз.

— Не е нужно да го измъчваш. Но освен чука нищо друго няма да ти дам.

„По дяволите. Това е просто илюзия. Може да се счита, че играя много реалистична виртуална игра. Нали така?“ — помислих си, вдигайки чука за удар.

Не знам колко време мина, но убих всички: Ездача на трупове, Орлов старши и младши, Доктора, въоръжените бойци, които вече бяха умрели от косата на Садако, зомби съществата от болницата и дори Макаров и Хухлик. И всеки по много пъти. С течение на времето илюзорните противници дори започнаха вяло да се съпротивляват и получените от тях рани се оказаха съвсем материални. Трябваше да се срещна и със Садако, и тук помощта на „възрастния“ се оказа наистина полезна. Той подсказа как да повредя основното й оръжие — косата й, въпреки че нямах идея откъде знае такива подробности? Отдавна разбрах, че изобщо не става въпрос за бахтаки, нещо или някой си играеше с ума ми, опитваше се да ме сломи и промени. Е, в много отношения все още не бях съгласен с моето възрастно аз, но в думите му имаше и зрънце истина. Оставаше само да разбера как всичко това може да ми помогне?

Когато капакът над мен се отвори и светлината на лампата разпръсна мрака, разбрах, че лежа на земята в малко мазе. Наистина малко, само няколко метра широко и също толкова дълбоко. Макар че когато ме пуснаха тук, капакът се намираше много по-високо, а за безкрайното лутане в мрака дори не си струва да говоря. Мислех, че Макаров има огромна пещера под къщата си, но явно и това беше илюзия.

— Как е, жив ли си? — саркастично попита Макаров, гледайки ме отвисоко с вбесяващото си примижаване.

— Разбира се.

Прокарах пръсти по бузата и усетих драскотината от хвърления от Деймис камък. На хълбока си имах рана от скалпела на Ездача и изгаряне от огненото кълбо на един от пазачите. Счупените пръсти ме боляха така, все едно не бях пил от болкоуспокояващите отвари на стареца. И изглежда счупванията ми бяха станали повече. Разбира се, доста се бих в илюзията, но всички противници не се държаха много реалистично, иначе всеки от тях лесно щеше да се справи с мен. Но истински-неистински, това беше първият боен опит в живота ми и след всичко това се чувствах изненадващо добре. Дори ми беше станало по-леко на душата, сякаш наистина можех да се справя с Ездача и да отмъстя на Орлов.

С усилие заех вертикално положение, когато със закъснение усетих прилив на безпокойство от Мей Ли. Призракът също беше тук, мигновено се придвижи към мен в мазето и сега предпазливо се вглеждаше в лицето ми. Беше си зрелище и като цяло не беше ясно с какво гледа, нали няма очи.

— Хайде, ще ти помогна да излезеш — каза старецът и протегна ръка.

Привидно слабият старец ме измъкна, сякаш не тежах нищо.

— Имаше ли нещо интересно? — полюбопитства Хухлик, седнал на масата с чаша горещ чай. — Откъде са раните и какво видя, докато лежа там?

— Много неща — отвърнах уклончиво. — Но какво беше това място?

— Просто мазе — сви рамене Макаров. — Там преди съхранявах провизии за зимата. Всичко, което си видял, са само твоите мисли и желания. Знаеш ли, както се казва, понякога е полезно да останеш насаме със себе си. И аз ти предоставих тази възможност.

— И колко време лежах там? — попитах недоверчиво.

Да бе, просто мазе, как не. Въпреки че, ако наистина са ме упоили с нещо силно, то подобно „отиване“ можеше да се направи навсякъде.

— Половин час максимум.

— А по моите усещания са минали десетина часа. Значи все още има време да се подготвя за срещата със Садако — облекчено въздъхнах аз. — Но какво се случи с мен? Това халюцинации ли бяха?

— Считай, че е така — не възрази старецът. — Една от тренировките на специалните части е да прекарат един ден, погребани в ковчег. Така че ти премина през лека версия на такава тренировка.

— Е, благодаря, че все пак беше мазе, а не ковчег — изсумтях аз.

После издишах бавно, събрах сили и ударих стареца в лицето. Ударът се получи слаб, още повече че ударих с лявата ръка, но във всеки случай той не успя да реагира, явно изобщо не очакваше от мен подобна наглост.

— Не разбирам — изненада се Макаров.

— За онзи удар в колата — обясних аз. — А сега ми дай телефона, моля.

Старецът наклони глава, гледайки ме с интерес.

— Казах ти, че ще получиш телефона чак след…

— Дай. Ми. Телефона — повторих бавно. — „После“ може и да няма, а някои неща трябва да се направят сега.