Алекс Кош
Прокълнат (8)

Глава 8

Странно, но в момента се интересувах от друг въпрос — как Макаров беше защитил къщата си, ако не използва онмьоджи? И въобще, той е медиум, но аз все още нямам никаква представа за неговите способности и умения. Засега със сигурност мога да кажа само, че старецът е прекалено силен и бърз за възрастта и физиката си, но дотам.

— Как се чувстваш? — с искрен интерес попита Макаров.

Отново, удивително, че съвсем наскоро се чувствах изтощен и едва можех да се движа, но се бях възстановил буквално за няколко минути. И като цяло сега се чувствах направо превъзходно, дори малките ранички от пиявиците изчезваха от кожата буквално пред очите ми. А за това, че не бях спал цяло денонощие, но оставах бодър, изобщо да не споменавам. Честно казано, последствията от приемането на „гъбите“ вече започваха да ме плашат: откатът след толкова силен положителен ефект трябва да е просто ужасен и дори състоянието на кома може да не е най-лошият вариант.

Честно описах усещанията си, на което Макаров само недоволно се намръщи. Изглежда, че когато е прекалено хубаво, вече е на лошо.

— Ху, отиди да направиш приготовленията за следващия етап от тренировките, както се разбрахме — изкомандва той. — А ние ще отидем да видим гостите.

Хухлик ме погледна състрадателно и със звучно „пляс“ изчезна, а ние с Макаров се насочихме към къщата.

— Доколкото разбирам, ти не можеш да виждаш в същността на нещата и не виждаш защитното поле? — пренебрежително попита старецът.

Кимнах в знак на съгласие, като с усилие потиснах раздразнението си. Той говореше с такъв тон, сякаш няколкото седмици при Джеймс трябваше да направят от мен смесица от Рамбо и Хари Потър, но не се е получило единствено заради мързела ми.

— Добре, сега ще го осветя специално за теб — милостиво каза старецът.

Той сплете някак особено пръстите на дясната си ръка и във въздуха над къщата се появи полупрозрачна повърхност, блестяща с всички цветове на дъгата, сякаш бяхме покрити с огромен сапунен мехур. Оказа се, че защитното поле обхваща не само къщата, но и зеленчуковата градина, колата и част от пътя. Точно там Мей Ли беше застинала като муха в кехлибар. Въпреки че не, тя все пак мърдаше едва забележимо в опит да се измъкне от капана, но явно не й достигаха сили.

— Твоята приятелка? — подсмихна се Макаров. — Красавица. Да си беснее. Но вътре така или иначе няма да се промъкне. Успокой я, преди полето да е изсмукало цялата сила на глупачката.

— Мей Ли, добре съм — мислено се обърнах към нея аз. — Няма нужда да се опитваш да влезеш тук.

— Усещам, че си в опасност! — пламна от гняв момичето. — Наскоро ти умря!

Мъртъв ли съм или в опасност? Едното като че ли изключва другото. Въпреки че, май разбирам, тя е усетила момента на убиване на пиявиците, когато аз почти умрях, изхвърляйки цялата си душевна енергия наведнъж.

— Те се опитаха да те наранят! — не се отказваше момичето.

Колкото и да е странно, но освен гняв, Мей Ли излъчваше и силен глад. Преди такова нещо нямаше.

— Всичко е наред — повторих аз. — Добре съм.

— Аз трябва да съм до теб!

Очевидно Макаров не искаше да я пуска вътре, но горкичката наистина страдаше, усещах го.

— Ние сме обвързани с договор — напомних на Макаров, въпреки че по време на пътуването с колата вече бях разказал всички подробности и той знаеше много добре за връзката ми с призрака. — Явно й е некомфортно на голямо разстояние от мен. Може би все пак трябва да я пуснеш?

— Аха, прегладняла е, бедничката — разбиращо кимна Макаров. — Е, добре, да я пуснем.

Той не помръдна от място, само направи няколко движения с ръка и миг по-късно Мей Ли потръпна и премина през полето. Озовала се на няколко метра от мен, тя спря и аз почувствах познато усещане — опит за вкопчване в душата ми. Разбира се, веднага я уплътних максимално, и неочаквано получих от Мей Ли цяла буря от емоции, предимно възмущение.

— Това пък какво беше? — изненадах се аз, когато ясно усетих, че в дланта ми се заби невидимо пипало. Беше много по-мощно от пиявиците, но моментално се отдръпна, щом уплътних душата си.

— Не знаеше ли, че договорът с призрак включва ежедневно хранене? — насмешливо попита Макаров.

— Със себе си?!

— Разбира се. Можеш да я държиш на гладна диета, но няма да свърши добре. Кой знае какви условия са вписани в шарката на дланта ти. Между другото, теб не са ли те учили, че всички договори първо трябва внимателно да се прочетат и едва тогава да се подписват? Може, ако не получи поредната порция, да й е позволено да ти откъсне главата.

Супер. За такива дреболии, Доктора, разбира се, не ме предупреди. От Мей Ли се излъчваше гняв и силен глад, но надделяваше чувство за вина, което беше малко неочаквано.

— Добре — реших аз. — Но нека да е малко по-внимателно. Цял ден някой ме яде, не съм сигурен, че мога да издържа пълноценно „хранене“.

Мей Ли радостно кимна и веднага почувствах как частица от душата ми излиза през дланта. За щастие тя наистина не взе много, дори по-малко от една пиявица. Но все пак излизаше, че тази част от мен вече е изядена и повече няма да се върне. Или не става така?

— С това всичко е ясно. Какъвто и да е договорът, тя няма да ти навреди, стига да я храниш редовно — Макаров ме потупа по рамото. — Хайде да видим останалите гости.

Следващият се оказа Мъгливата котка, само че тя не беше попаднала в капана на защитното поле и с независим вид седеше на края му, чистеше се и гледаше към нас. За първи път я виждах толкова ясно в лъчите на изгряващото слънце, сивата й козина сякаш беше съставена от валма мъгла, а очите й светеха като прожектори с бледожълта светлина. На размер беше по-малка от тигър, по-скоро като ягуар. Идея си нямах защо наричат такова болно същество котка, но относно „мъглива“ нямах никакви въпроси.

— Уау — изненада се Макаров. — Очевидно те харесва. Мъгливите котки не обичат да се показват на хората, а тази тук цяло модно шоу прави. Дори аз никога не съм виждал тяхното племе толкова отблизо.

При вида на котката от Мей Ли веднага дойдоха смесени емоции, имаше страх, и омраза, и любопитство, и… изглежда дори ревност. Само не ми казвайте, че Мъгливите котки също обичат да се хранят с душевни сили и момичето просто не иска да дели.

— За разлика от твоята приятелка, Мъгливите котки предпочитат месна диета — сякаш прочел мислите ми, обясни старецът. — На тях просто им харесва да са до хора, които са близо до ръба. Привличат ги еманациите на смъртта, така да се каже. Както и всички котки, между другото. Неслучайно котките обичат да лежат с болни и умиращи хора в болниците — стоплят се близо до душа, готова да се пресели в друг свят.

— Значи няма да ме изяде? — попитах, като си спомних, че котката се появи за първи път след срещата ми със Садако. Тоест била е привлечена от изяждащото ме проклятие.

Сякаш чула думите ми, котката се откъсна от сутрешната си процедура и изсумтя пренебрежително.

— Е, не, ще те изяде, ако много огладнее — небрежно отговори Макаров. — Просто ще се ограничи до физическото тяло.

Ама че ме успокои.

— Е, двама от гостите познавам — резюмирах аз, продължавайки да гледам накриво котката. — А кой е третият? Дали не е Садако? И вашата защита може да я спре?

Макаров ми направи знак да го последвам и заобиколи къщата.

— По принцип може, докато не дойде времето на смъртта, обещано в проклятието. Както вече си разбрал от хартийките на Джеймс, символизмът като цяло е силно нещо. Фактът, че Садако те опитва на вкус и те отслабва за цяла седмица, няма нищо общо със самото проклятие и може да се счита просто за нейна прищявка. Ти си се оказал твърде апетитен, така че тя не е могла да устои — старецът ме погледна лукаво. — Знаеш ли, ти може да се считаш за деликатес за тези, които се хранят с душевна енергия.

— Това вече го разбрах, но…

И тогава спрях като вкопан. От другата страна на защитното поле стоеше детска фигурка.

— Деймис?!

— И този ли познаваш? — с интерес попита Макаров. — Тук се получава някакъв транзитен хан, а не тайно убежище. За първи път в моята практика.

— Вече ти разказах, това е Деймис — казах с пресъхнали устни аз. — Ездачът го уби…

Изтичах до защитното поле и му махнах с ръка.

— Деймис, как си? — зададох аз абсолютно глупав въпрос. — Как ме намери?

Уви, призракът стоеше и гледаше в една точка, без да реагира по никакъв начин, точно както в болницата.

— Не разчитай на разговор, това е празнина — каза Макаров с леко съчувствие в гласа. — Явно някакви остатъчни емоции са го довели при теб.

— Но защо при мен, а не при майка му? И мислех, че е запечатан в тялото, което Джеймс трябваше да е подготвил за погребението в съответствие с всички правила — усетих как гласът ми трепери, но не можех да направя нищо. — И след обреда душата трябва да се освободи. Нали така?

По дяволите, надявам се да е изпълнил молбата ми!

— Да, странно — съгласи се Макаров. — Освен това, ако се замисля, под това поле ти си добре защитен от нежелано внимание. Момичето без лице успя да те намери само заради договора, а котката… е, тя е котка. Момчето не би трябвало да дойде тук, освен ако… — той ме погледна. — … ти самият не си причината за появата му.

— В какъв смисъл? — ококорих се аз.

— Обикновено частица от душата остава на този свят поради силното предсмъртно желание на починалия, но понякога се случва различно. Когато самите близки роднини не пускат починалия: те несъзнателно се хващат за частица от душата му и го държат в този свят. Въпреки че ти не си роднина, но с твоята сила определено няма да ти е проблем да го направиш. Явно наистина много си искал той да е жив, а след това си се обвинявал за смъртта му. Ето и резултата — той посочи към призрака. — Джеймс е извършил ритуала за упокоение, поради което призракът се е отделил от тялото и е дошъл тук. Сега опира до теб, ти трябва да го пуснеш.

По никакъв начин не можах да осъзная казаното от Макаров, освен това погледът ми през цялото време се връщаше към безжизненото лице на момчето и мислите ми веднага започваха да се объркват.

— Но как да го пусна?

— Примири се със смъртта на момчето — вдигна рамене старецът. — Спри да се самообвиняваш. Ти по-добре знаеш какво точно е призовало душата му.

— Но аз наистина съм виновен за смъртта му — въздъхнах тежко.

— Тогава този празнина няма да отиде никъде. Ще те следва завинаги като безмълвно напомняне.

Срам ме е да призная, но направих всичко възможно да не мисля за момчето поне за тези няколко дни, докато се решава съдбата ми. Същото е и с Лора, Макаров като цяло беше прав, няма да мога да й помогна, ако Садако ме изяде. Ако… по-точно, когато се справя с проклятието, веднага ще се свържа с Дони, Макс и Лора.

— А какво значи „празнина“? — попитах разсеяно.

— Празна външна обвивка. Ако познаваше хлапето по-добре, би могъл да го задържиш като зациклен или дори като пълноценно „глупаче“. А така несъзнателно си хванал частица и си го оставил в този свят.

— По дяволите, колко вида призраци съществуват изобщо? — изтръгна се от мен. — Сега и „глупаче“ някакво.

— Много. И всеки медиум ги класифицира по свой си начин, въпреки че има и общи названия — Макаров приближи до Деймис и го погледна в лицето. — Млад. Целият живот е бил пред него.

Не само че аз съм причината за смъртта на момчето, но сега и душата му разцепих и го принудих да остане в този свят. Какъв безполезен медиум излезе от мен.

— И щом го „пусна“, той ще изчезне? — попитах обречено.

— О, не. За да си тръгне окончателно, той трябва не само да бъде пуснат, но и напълно развъплътен. С други думи, убит.

— Н-но аз мислех, че след развъплъщение призраците изчезват само за известно време, а след това се появяват отново.

— Джеймс ли ти го каза? Е, това е политика на Асоциацията — да лови призраци и да ги развъплъщава изключително в църквата. И свещениците трябва да ядат. Всъщност всеки призрак може да бъде убит, макар и да не е лесно, но с празнините, които нямат връзка с тялото, е още по-лесно. Запечатваш призрака, така че да не може да избяга в дълбините на пространството, и след това използваш силна атакуваща хартия. С резерв, така да се каже. Хайде, действай — той ме потупа по рамото и направи някакви манипулации, за да премести момчето вътре в защитното поле. — Имаш десет минути да се справиш с това. Опитай, знам ли, да поговориш с него, да си облекчиш душата. Направи си самоанализ, ако щеш. А след това го унищожи.

— Но аз дори нямам енергопроводяща хартия — казах объркано.

— Между другото, за това. Ти не си маг на кръвта, за разлика от Джеймс, всъщност нямаш нужда от енергопроводяща хартия и мастило с кръв. Спри да използваш патерици, ще се справиш и без тях. Освен това тук няма нищо подобно, максимумът е тоалетна хартия, а и тя е малко.

Разбира се, това го помнех. Нашите експерименти с Джеймс още в първите дни потвърдиха, че кръвта е по-скоро инструмент за самовнушение, който ми позволява да използвам онмьоджи. Но без нея гофу просто отказваха да работят! Не мога просто така да се справя с този проблем!

След като се увери, че съм разбрал всичко, Макаров неочаквано се обърна и тръгна към къщата.

— Не се бави — подхвърли той през рамо. — Не ни остава много време да се подготвим за срещата ти със Садако. Засега шансовете ти за оцеляване определено са равни на нула.

В резултат на това останах насаме с призраците на Деймис и Мей Ли. Освен това някъде там в гората се криеше Мъгливата котка, смътно усещах погледа й. Но от Деймис не се усещаше абсолютно нищо, а и лицето му изглеждаше като полупрозрачен експонат в музей на восъчни фигури.

Как да се справя с появата на Деймис? Тук с психолог трябва да работя, при това не десет минути, а поне двайсет-трийсет сеанса. Никога не съм се обръщал към подобни специалисти, но с такъв живот не бих имал нищо против да опитам. Въпреки че наскоро си мислех, че принудителното ми желание да казвам само истината може да работи не лошо и за самия мен. Дали да не опитам?

— Мей Ли, можеш ли да изчезнеш за десет минути? — глухо попитах момичето-призрак.

Тя кимна в знак на съгласие и се разтвори във въздуха, а аз се приближих до призрака на момчето. Отначало исках да седна на земята, но да го гледам отдолу нагоре, докато говоря, не беше много удобно. Като не измислих нищо по-добро, започнах да крача напред-назад пред Деймис, без да смея да започна разговор. А и как да говоря с него, знаейки, че това е само празна черупка? По-точно, не черупка, а… да, „празнина“ наистина е най-логичното название.

— Кхм… Деймис. Дори не знам какво да кажа тук — започнах на глас, но осъзнах, че е по-лесно да казвам мислите на себе си, както правя с Мей Ли. Не исках да обърквам нещата, в случай че Макаров или Хухлик решат да подслушват. — А и защо ли? Ти вече си мъртъв и така или иначе няма да чуеш нищо. Позволи ми да ти задам въпроси и сам да им отговоря. Ако не мога да лъжа себе си, то ще мога да науча много за това, което се случва в главата ми.

Да гледам лицето на момчето не беше най-добрата идея, беше ми твърде неудобно.

— Защо не плача? Каквото и да кажа или направя, това няма да промени факта, че вече си мъртъв — помислих си, криейки поглед. — Предполагам. Все още не разбирам много добре правилата на този свят, но смъртта тук изглежда се счита за константа. Всички казват така. Освен това аз все пак съм възрастен мъж, макар че по външния ми вид не личи.

Докато разговарях с него, предпочитах да се оглеждам настрани, чудейки се върху какво мога да нарисувам руни. По всичко изглеждаше, че за платно ще трябва да използвам земята. Да запечатам с руни призрака за земята можеше и да се получи, но какво да правя с атакуващата руна? Да я нарисувам директно във въздуха, като в аниме? Това определено не мога да го направя. Може тогава да опитам да я наложа на дланта? А ако дланта се разпадне по същия начин като енергопроводимата хартия? Не, твърде рисковано е.

— Защо постоянно съм толкова глупав? Все още не съм напълно наясно какво се случва около мен. Всичко става толкова бързо. Знаеш ли, в моя свят живеех в столицата, ритъмът на живот в която се счита за много бърз. Но на фона на това, което ми се случва тук, там се движех със скоростта на възрастен ленивец. По дяволите! — седнах на пети и започнах да рисувам руни около призрака, чувствайки се празен отвътре. — Трябваше да те взема от болницата веднага щом момичето-призрак се приближи до мен! Тя каза, че в болницата е опасно. Самият аз почувствах нещо подозрително, но нямах достатъчно увереност, за да те убедя в това.

Като се замисля, докато проучвах литературата в леговището на Ездача на трупове, аз значително разширих собствените си познания за онмьоджи. Така че да съставя комбинация от запечатваща и унищожаваща руна не трябва да е прекалено сложно. Имаше определени правила за комбиниране на руни, които започнах да разбирам доста добре, оставаше само да приложа знанията на практика.

— Какво чувствам? Знаеш ли, дори не осъзнавам, че наистина си умрял, както и сестра ти — казах аз и изведнъж осъзнах, че наистина е така. — Никога през живота си не съм се сблъсквал със смъртта. Мисля, че просто съм извадил късмет. Късметлия съм. Бях, в собствения ми свят. А сега — нарисувах руна, стараейки се да не поглеждам призрака. — Заклещен съм в етапа на отхвърляне и тепърва трябва да се науча да вярвам в смъртта.

По дяволите, точно така е. Момчето наистина е мъртво, а аз старателно се правя, че не е така. Не външно, а вътрешно. Но Дейм и сестра му бяха убити, и тази, която наистина сега е зле, е тяхната майка. Моята болка е нищо в сравнение с болката на тази жена, загубила две деца наведнъж. Аз познавах Дейм и Елла съвсем за кратко и е глупаво да се затварям за това да приема смъртта им.

Не веднага забелязах, че по бузите ми се стичаха сълзи, а болката в гърдите ми ставаше непоносима.

— Съжалявам, че не можах да ти помогна. Но със сигурност ще стигна до този, който те уби — уверих момчето аз. — И Орлов, който покриваше откачения си син, също ще си плати. Знам, че на вас ви е все едно, вие вече сте мъртви и дори призраците ви си заминаха, но на мен така определено ще ми е по-леко.

Вдигнах поглед от земята и погледнах в очите на момчето, но видях само празнота. Наистина е „празнина“. Това нещо няма нищо общо с Деймис.

Насочих енергия в ръката си, активирах руната и от земята изригна светлина, моментално поглъщайки призрака. След секунда той изчезна и едва след това ми просветна със закъснение — бях толкова увлечен, че дори не си помислих да добавя поне капка собствена кръв към руните, но въпреки това се получи страхотно.

— Най-накрая! — веднага се раздаде до мен гласът на Макаров и аз се зарадвах, че не проведох мини психотерапията на глас. — Мислех, че ще разбереш, че с психологическите глупости просто се шегувах. Трябваше просто да се разсее призрака с най-обикновено гофу и край. Той е призован от теб и ти можеш с лекота да го развъплътиш — старецът ме потупа по главата. — Символизъм, помниш ли?

Бързо избърсах очите си и скочих на крака.

— Шегите ви са откачени!

— Кой да знае, че си такъв ревльо — ухили се старецът. — Добре, с това се оправихме, сега можеш да се заемеш и с истинските неща. Готов ли си за следващата тренировка?

— Не съм сигурен, но така или иначе нямам избор — измърморих аз.

Каквото и да казваше старецът, но след краткия психосеанс наистина се почувствах по-добре, но всичко беше помрачено от разбирането, че са се пошегували с мен. Дори не можех да почувствам радост от това, че успях да активирам руната без кръв и енергопроводима хартия.

— Отлично. Ху вече е подготвил всичко, отиваме в къщата.

Мей Ли веднага се появи до мен, излъчвайки силно недоволство към Макаров. Да, и на мен неговите методи не ми харесваха, но нямах други варианти. Само дано знае какво точно прави и в крайна сметка това да ми помогне да оцелея.

В къщата сякаш нищо не се беше променило. Нямах представа какво да очаквам от следващия етап тренировки и колко ще са общо, защото ми оставаше по-малко от денонощие. Знаех приблизителното време, в което проклятието трябва да ме настигне, защото точно в този момент се беше обадил Дони. Някъде около три сутринта. Казах и на стареца този срок.

— И какво да правя сега? — попитах без особен интерес.

— Да оцелееш, разбира се. Застани точно тук — посочи Макаров към центъра на стаята. — Леко вляво. Отлично.

И в следващия момент подът изчезна изпод краката ми и аз пропаднах. Не летях дълго, но приземяването се оказа не особено приятно. Разбира се, никой не ми подложи слама, да не говорим за матрак или възглавници. Цяло чудо е, че не си счупих крака.

Поглеждайки нагоре към светлата точка на люка, видях доволното лице на Макаров.

— Твоята задача е да оцелееш.

След тези думи люкът се затвори и аз се озовах в пълен мрак. Люкът беше разположен на височина пет-шест метра и беше доста проблематично да се стигне до него, тоест се предполагаше, че ще изляза някъде отдругаде. И интуицията ми подсказваше, че да го направя няма да е толкова лесно. А най-обидното беше, че връзката с Мей Ли веднага изчезна, тя не откликваше на моя зов и аз не усещах нейните емоции.

Застинал на място, аз опитах да се вслушам в околното пространство. Тишина и пълен мрак.

Проклето старче! Защо просто не ми обясни какво се иска от мен и спокойно да ме спусне, а не да ми залага глупав капан! И най-важното, безполезен, аз и така щях да направя всичко, което ми каже.

Нямах намерение да стоя като глупак в пълен мрак, затова много внимателно се запътих опипом напред.

Стъпка. Друга.

Движех се много внимателно, страхувайки се да не пропадна или да се блъсна в нещо, но пред мен имаше само празнота. След стотина крачки започнах да се изнервям сериозно — ако крачех по двора, вече щях да съм отишъл далеч отвъд защитното поле.

— Хей, има ли някой тук? — кой знае защо шепнешком попитах аз.

Не ми се искаше да говоря, но от друга страна, ако тук има някой, той явно вижда в тъмното по-добре от мен и вече знае за появата ми.

Преброих хиляда крачки и вече бях започнал да губя всякаква надежда, когато изведнъж се блъснах в стена.

Отлично! Каменна стена, покрай която може да се върви, това добавя малко увереност, защото пълен мрак и тишина без нито една стена много изнервя. Абе какво ти изнервяне, аз вече бях на ръба!

Но рано се зарадвах. Успях да извървя още хиляда крачки покрай стената, но така и не стигнах доникъде. Ама че нормално подземие е изкопал Макаров! Пещерата явно не беше естествена, в стената се напипваха тухли. Впрочем, в този свят, пълен с различни същества и хора със способности, бих могъл да повярвам в дълбоко подземие под дървена къща. Но не и в толкова огромно! Това вече определено беше някаква мистерия.

След още доста крачки ясно осъзнах, че съществено съм недооценил размера на това място. Ами ако помещението е кръгло? Тогава така и ще си вървя покрай стената безкрайно.

След известно размишление реших да се обърна и да се опитам да тръгна перпендикулярно на стената към условния център. И изглежда решението беше правилно. Само след десетина крачки ударих болезнено бедрото си в нещо. След известно опипване установих, че пред мен има кръгъл каменен кладенец.

— О, стига — изтръгна се от мен. — Не може да бъде.

И тогава усетих нещо лигаво по бузата си и тих глас прошепна:

— Много вкусен…