Алекс Кош
Прокълнат (7)

Глава 7

— Пиявици?!

— Това не са обикновени пиявици — поправи ме старецът. — Тези донякъде приличат на Садако, хранят се не само с кръв, но и с душа. Дори бих казал предимно с душа. И сега ти ще се учиш да им устояваш. А когато се научиш да защитаваш душата от агресивно въздействие, това ще бъде първата стъпка към овладяването на други аспекти на силата й. Това ще ти позволи, например, да се предпазваш от проклятия в бъдеще и да се скриеш от ненужно внимание на същества и призраци. Така че вземи една пиявица, сложи я на ръката си и се опитай да й попречиш да изсмуче частица от твоята безценна страхлива душичка.

— Но как?! — ужасих се аз, пропускайки покрай ушите си обидата. Сега изобщо не ми беше до това. — Вие нищо не ми обяснихте!

Никога не съм харесвал пиявици. И всички тези процедури с тях, уж за пречистване на кръвта, винаги съм считал за странна форма на мазохизъм. Макар да знаех, че слюнката на тези същества съдържа полезни протеини за разреждане на кръвта, но не вярвах, че с нивото на нашата медицина те не могат да бъдат влети с нормални системи и инжекции. Освен това в кофата плуваха не някакви лечебни дребосъци, а дебели двадесетсантиметрови черни лигави създания!

— О, това е като плуването — зловещо се ухили Макаров, превръщайки се моментално от добродушен дядка в демон от ада. — Понякога е по-лесно просто да хвърлиш човек във водата и той сам ще заплува. Или ще се удави. Но на теб затова ти е дадена силна душа, за да изплуваш от всякакви глупости.

— Не, не, не! — аз скочих на крака. — Първо теория, после практика. Имам математическо мислене, не мога по друг начин.

— Окей, както кажеш — изсумтя Макаров.

Въздъхнах с облекчение, а в следващия момент усетих как пода се изплъзва изпод краката ми. Преди наистина да се уплаша, внезапно осъзнах, че вече лежа на пода, а ръцете, краката и главата ми бяха здраво фиксирани в позиция звезда.

— Хей, какво, по дяволите, става?!

— Момче, ти да не спа досега? — саркастично попита старецът, застанал над мен с две огромни пиявици в ръце. — Цели десет минути много подробно ти обяснявах какво и как да правиш, за да предпазиш душата си от пиявици.

— Нямаше такова нещо!

— Имаше, имаше — отмъстително подкрепи стареца Хухлик. — Бях много изненадан, че изобщо не ти пука за обучението, след като открито хъркаше, докато ти обясняваха толкова важна методика, която може да ти спаси живота.

Ама че гадове, комбина са!

Макаров постави две пиявици на гърдите ми, без дори да разкопчае ризата. Изглежда за тези създания облеклото не е сериозна пречка.

— Съветвам те да се фокусираш върху вътрешните усещания, а не върху външните. Затвори очи, почувствай пиявиците, как невидимите им енергийни пипала влизат в теб и се протягат към най-ценното.

— Не искам никой да влиза в мен! — възмутих се аз, вече осъзнавайки, че никой няма да ме чуе. Но аз трябваше да се изкажа. — Ами ако погълнат цялата ми душа?

Понятието за душа все още беше неразбираема абстракция за мен, дори да се говори за нея на глас беше много странно.

— Няма да им стигнат силиците. Дори Садако не може да погълне цяла човешка душа, особено такава силна като твоята. А ако се притесняваш за целостта на душата, то да се откъсне парченце от нея е едно, а да се смели — съвсем друго. Това е дълъг процес, който може да отнеме месеци. Така че, ако убиеш пиявиците и ги изядеш, лесно ще възстановиш изгубеното.

Така-а, това вече е добра новина. Но да ям тази мерзост… брр. Това не са жаби или гъсеници, не съм сигурен, че дори всеядните китайци ще ги ядат.

— А непременно ли трябва да ги изям? — попитах, усещайки уловка. — И Садако ли ще трябва да изям, ако искам да си върна всичко, което е отхапала от мен за всичките тези дни?

— Ако трябва, ще я изядеш — отсече Макаров. — Спри да дрънкаш. Теб вече те ядат, а ти само философстваш.

Странно, но веднага щом черните слузести създания се оказаха върху мен, аз напълно спрях да усещам кожата на мястото на контакт с тях, сякаш са ми били местна упойка. Освен това мислите за пиявици излетяха от главата ми, сякаш не можех да се концентрирам върху тази тема. И тъй като благодарение на фиксирането ми бях принуден да се любувам на дървения таван, поне двадесет пъти забравих за целта на цялото това съмнително мероприятие.

Така. Пиявици. Какви пиявици? Едни такива черни. Но защо мисля за тях и искам да ги ям? Странно. Искам да ги изям, защото те ме изяждат! Не е много логично, и въобще за какви пиявици става дума?

Докато мислите ми продължаваха да се въртят, аз с огромни усилия осъзнах, че не мога да усетя пиявиците, защото те бяха направили кожата ми нечувствителна, може би с помощта на своята слуз. И мислите за тях изчезват от главата ми съвсем не случайно. Явно подлите създания криеха присъствието си не само физически, но и ментално!

Само като разбрах какъв точно е проблемът, успях да се справя повече или по-малко успешно с него. Усещането беше такова, сякаш мислите ми пробиват през гъста, лепкава мъгла.

— Можехте да ме предупредите, че те влияят на ума! — казах раздразнено.

— Уау — изненада се Макаров. — Разбра го учудващо бързо.

— Какво съм разбрал?

— О, това ще бъде забавно — захили се Хухлик.

Така, пиявици. Те те карат да забравиш за съществуването им, за да могат спокойно да пият от теб. Също така премахват болката. И моят така наречен „учител“ вероятно ме е вързал с причина, за да не ми позволи да виждам тези гнусни същества. Очевидно ще трябва да се науча как да се противопоставям на въздействието им.

От време на време успявах да събера мислите си, за да се концентрирам върху пиявиците, и всеки път те ме объркваха. Как трябваше да чувствам собствената си душа в такава ситуация, беше абсолютно непонятно за мен.

— Как мислиш, колко време ще отнеме на малкия Ро, за да разбере, че такива нисши форми на живот не могат да притежават пълноценна телепатия и да влияят на мислите на човек? — тихо се обърна Хухлик към стареца. — Освен това да се обезболи кожата през дрехите със слуз е доста проблематично, тоест чувствителността изчезва по друга причина.

— Не е достатъчно да разбере, трябва и да се възползва от тази информация — Макаров държеше друга пиявица в дланта си и я галеше с такова удоволствие, сякаш беше пухкаво коте, а не най-гнусната твар от ада. — Нали така, малката ми?

Леле, все пак решиха да ми помогнат. Ако пиявиците не въздействат на мозъка или тялото, тогава остава само някаква вътрешна енергия или същата тази многострадална душа. И тъй като сега ме обучават да контролирам силата на душата, не е трудно да се досетя как точно пиявиците ме карат да забравя за съществуването им.

Това напомняше стария виц: „Има ли душа? А ако я намеря?“ Това и търсех. Но по усещания това приличаше на опит да размърдаш уши: търсиш мускули, които не усещаш. Дори с X-телата в кръвта всичко беше много по-ясно, където е кръвта, там са и те, но къде е душата? Как да я почувствам и още повече — да я защитя? В коя част на тялото се намира? Разбира се, за мен е много важно да се науча да усещам енергията на душата, но методът на стареца все пак беше твърде садистичен. Освен това след петнадесет минути Макаров и Хухлик най-нагло седнаха да пият чай, наблюдавайки с любопитство усилията ми, а аз искрено се опитвах да почувствам „не знам какво си“.

Прекарах наистина много време, може би час или час и половина, но така и не усетих нищо, когато Макаров свали от мен набъбналите пиявици и без намек за гнусливост ги смачка. Може да беше самовнушение, но след смъртта им се почувствах „по-цялостен“ или нещо подобно. Изглежда изсмуканите от пиявиците частици душа наистина се върнаха при мен след смъртта им, и дори не трябваше да ям това, което беше останало от тях.

— Пред нас са почти два дни — напомни Макаров, изваждайки от кофата топка сплетени пиявици. — А тези бебета в блатото са десетки хиляди, вече от няколко години ги развъждам. Така че имай предвид — ще ги храниш, докато не умреш или докато не се научиш да се защитаваш от тях.

— А не се ли притеснявате, че Садако ще ме намери тук?

— Няма да те намери, тази къща е добре защитена, навремето се скрих тук от службата за сигурност на острова — старецът размаха пиявиците пред лицето ми. — Въпреки че след два дни проклятието така или иначе ще я доведе тук, така че не очаквай да се скриеш. Единственият ти шанс да оцелееш е да се научиш как да се справяш с такива като нея. Ако бях на твое място, бих разцелувал тези сладурчета, че ти помагат с тренировките. Няма по-добър и по-бърз начин да се научиш да усещаш душевната енергия от това да ги целунеш.

Разбира се, опитах да протестирам, но само до момента, в който на гърдите ми се оказаха следващите лигави създания. Когато откровено те ядат, някак не ти е до бърборене, иска ти се да направиш всичко, за да запазиш собственото си здраве. И аз честно опитах да се концентрирам върху вътрешните усещания. Благодаря на сестра ми Ника, че навремето се опитваше да ме научи на медитация. Тогава не се получи много добре, но именно в тази странна ситуация нейните инструкции действително помогнаха. Едни пиявици се сменяха с други и с течение на времето успях почти напълно да премахна ефекта им върху паметта си. Даже усещах местата, където се бяха прилепили — не с кожата си, а с някакво друго усещане. Ако усещането за X-тела в кръвта е условно шесто чувство, то душата се оказваше седмото.

— Колко пиявици казваш, че те ядат сега? — лукаво попита Макаров.

— Четири — с потръпване отговорих аз.

— Не е зле, вече започна да усещаш нещо — похвали се той. — Когато Садако започне да те яде, поне ще знаеш през кое място. Сега да оставим само една пиявица. Опитай се да се предпазиш от нея.

Нямаше часовник пред очите ми, но имах чувството, че съм прекарал поне половин ден на пода. Чак след като пиявиците в кофата свършиха, Макаров ме пусна. След екзекуцията се чувствах изненадващо добре, дори счупените пръсти престанаха да причиняват дискомфорт, но пък толкова бях прегладнял, сякаш не бях ял цяло денонощие. Макаров и Хухлик ме изгониха навън да подишам чист въздух и да се разкърша, след което обядвахме доста задоволителни палачинки с гъби и отново се върнахме към тренировките. Този път вече не ме вързаха, а любезно ми позволиха да седна на масата. До късно вечерта се опитвах да опазя душата си от пиявиците, но все не ми се получаваше. Същевременно те изпомпваха и кръв от мен, оставяйки едва забележими червени точици по кожата. Подозирам, че ако имаше дори едно огледало в къщата, щях да видя в него силно недохранена версия на Едуард от „Здрач“. Макар че, предвид събитията от последните дни, имах подозрения, че ще изглеждам значително по-зле. Във всеки случай и без това тънките ръце на юношата, какъвто бях, сега се бяха превърнали в бледи тръстики, по които се виждаше всяка вена и сухожилие.

— Не се разсейвай — посъветва ме Макаров. — Концентрирай се върху най-дълбокото усещане, погледни в себе си и включи въображението си. За разлика от X-способностите, които гравитират към определени елементи и изискват много конкретни техники, всеки усеща душата по свой начин. Ти вече трябва да си уловил това усещане чрез пиявиците, сега остава само да го развиеш и да се научиш как да го променяш… — виждайки леко учудване на лицето ми, старецът млъкна. — Какво?

Не исках да казвам на глас, че не очаквах да получа дори един практически съвет от него. Старецът след такова признание вероятно щеше да ми го изкара през носа, но по очевидни причини не можах да мълча:

— Не очаквах, че ще има нормални наставления. Бях останал с впечатлението, че ме доведохте тук само за да ми се подигравате.

— Досетлив си — веднага коментира Хухлик.

— Недоволен ли си от нещо? — попита старецът, присвивайки опасно очи. — Знаеш ли, започвам да си мисля, че може би трябва да опитаме метода на екстремно обучение?

— А това досега какво беше?

Но ми се размина, Макаров ме пожали и продължи тренировките в същия формат. И така до настъпването на нощта. Най-удивителното беше, че въпреки цялата умора изобщо не ми се спеше. Нещо повече, силите ми нарастваха, а главата ми работеше все по-добре и по-добре, сякаш съм се нагълтал с някакви енергийни напитки и ноотропи. Вече много уверено усещах въздействието на пиявиците и, изглежда, дори започнах да разбирам как да му се противопоставя. А Макаров внимателно следеше моите действия, като периодично ме караше да описвам усещанията си. И едва късно през нощта неочаквано успях да оставя моя черен, лигав партньор в тренировката без храна. Е, почти. Усещах, че мога значително да забавя процеса на поглъщане, но, уви, не и да го спра напълно.

— Кажи ми какво направи — нареди Макаров.

— Представих си, че, както казахте, пиявиците вкарват в мен нещо като нематериални тръбички за сок и изсмукват силата на душата. Затова уплътних душата дотолкова, че да е невъзможно да бъде изсмукана през тръбичка.

— Логично — призна старецът. — Макар че срещу Садако подобна защита едва ли ще помогне. Но е добре, че разбра как да управляваш душата, нататък ще е по-лесно.

— Значи повече никакви пиявици? — облекчено въздъхнах аз.

— Да бе! А на кого ще се учиш как да контраатакуваш? За момента можеш да осигуриш на Садако най-много малко лошо храносмилане. Сега ще се учиш как да отвръщаш сериозно.

— Как по-точно?

Макаров съкрушено поклати глава.

— Старая се, старая се, а ти такива въпроси задаваш. Откъде да знам? Аз създавам условията, а нататък ти сам търсиш своя път.

И ние продължихме. По-точно продължих аз, а Макаров спокойно се просна на дивана и нагло захърка. В паузите между пиявиците се опитах да поговоря с Хухлик, но дребосъкът демонстративно ме игнорира. Честно казано, не забелязах никакви наистина груби изпълнения към него от страна на стареца, така че страхът на Хухлик беше напълно неразбираем за мен. Макаров беше леко ексцентричен старец, но със сигурност не е чудовището, за което зеленото джудже се опитваше да го представи. Освен това какво му пречеше сега, докато Макаров спи, да избяга някъде далеч оттук?

Пиявицата вече няколко часа седеше на ръката ми, очевидно не разбирайки с малкия си мозък защо не успява да се храни нормално. Уж храната е тук, но е много стегната. А аз полагах всички усилия да създам вътрешно усещане за кондензация на душата в максимално плътно състояние. И с всеки час осъзнавах този процес все по-добре и по-добре. Дори започнах да се вълнувам, исках да овладея това мистично умение възможно най-добре. Това направо си беше тренировка за самоусъвършенстващи се!

— Добре, ще стане — каза Макаров, отваряйки едното си око. Не знам как оцени напредъка ми и дали изобщо можеше, или просто се правеше на важен. — Ху, направи ли гъбена супа?

— Тъй вярно — ентусиазирано отвърна джуджето и мигновено постави огромна купа гъста супа пред мен.

— Чудесно. Сега се нахрани добре, а след това ще отидем в гората за следващия етап от обучението.

— Не съм гладен, а и никога не съм обичал гъбена супа — казах аз и пъргаво станах от масата. — Да тръгваме веднага.

Макаров се надигна от дивана и заплашително се надвеси над мен, което беше доста трудно постижимо с неговия ръст, някъде между Хухлик и десетгодишно дете. Ръцете му легнаха върху раменете ми, оказвайки се изненадващо тежки, и аз буквално седнах обратно на стола.

— Похвален стремеж. Но супата. Трябва. Да. Се. Изяде.

В мен се надигна лошо предчувствие.

— Абсолютно необходимо ли е?

— Няма друг вариант — увери ме Макаров. — Изяж всичко до последната хапка.

Покорно придърпах чинията обратно и взех лъжицата. Супата беше вкусна, както и всичко, което бяхме яли досега. Но в главата ми се промъкнаха мисли, че сред гъбите може да има не само манатарки и трепетлика. Още повече, че самият Макаров и Хухлик, кой знае защо, не си сипаха супа.

— А ще оцелея ли след тази супичка? — уточних за всеки случай аз.

— Значи печеното и палачинките не те притесниха? — саркастично попита Хухлик. — Там, ще ти кажа под секрет, добавките бяха къде по-сериозни. Повярвай ми, тези гъби и билки лично ги набрах.

Задавих се и бутнах чинията настрана.

— Но нали всички ядохме заедно! Или това е просто шега?!

— Ядохме заедно, но различни неща — ухили се зеленото джудже. — Твоето печено беше специално, както и палачинките. Със специален сос.

Стомахът ми закъркори и храната се надигна към гърлото ми.

— А ти да не мислеше, че ще усетиш толкова бързо силата на душата без фармацевтична подкрепа? — насмешливо попита Макаров. — Или смяташ, че нарастването на силите, което чувстваш в момента, и облекчението от болката в счупената ти ръка са само от чистия горски въздух?

По принцип в думите му имаше логика. Ако е направил натурална енергийна напитка с ефекта на „Ред Бул“, дори нямам нищо против. Но по лицата на тези двамата се виждаше, че там всичко е много по-сложно и ще съм късметлия, ако в супата има само мухоморки.

— И с какво ме нахранихте?

— Ами там имаше много неща — Хухлик скочи на масата и закрачи пред мен. — Мухоморки, паяжини, бледи гмурци, гъба-вещица, копър, магданоз и моркови. Между другото, някои от съставките дори аз не бих посмял да опитам, моркови, например. Но ти яж, яж.

Лъжицата отново падна от ръката ми.

— Той сериозно ли? — обърнах се към стареца аз.

— О, да — потвърди той. — Знаеш ли, не е лесно да засилиш чувствителността на човек на такова ниво, без да го убиеш. Незабавно. Затова не бих те съветвал да прекъсваш курса „на най-интересното място“. Вече получи най-токсичните съставки, сега идват компоненти, които трябва да смекчат поне малко последствията.

Обречено взех лъжицата и отново започнах да сърбам супата, но сега вече вкусът й не ми харесваше. Всъщност дори не го усещах.

— А какво е това „най-интересно място“?

— Ами например в този момент се решава дали ще оцелееш или не — съвсем спокойно обясни Макаров. — Не всички ефекти на въздействието на микроелементите могат да бъдат предвидени. Как се чувстваш, между другото?

— Всъщност добре, честно казано — отговорих, проверявайки вътрешните си усещания. — Нищо не ме боли, енергията ми е сякаш току-що съм се събудил и съм изпил литър кафе. Дори счупените пръсти спряха да ме болят и като че ли мога да ги движа малко.

— Лошо, че е добре. Значи комплексът ти действа прекалено силно и бързо — противно на логиката изрази недоволство старецът.

— Какво му е лошото на това?

— Когато въздействието на моя чудодеен метод достигне своя връх, тялото най-вероятно няма да издържи. Може да се случи нещо от рода на сензитивен шок или изчерпване на резервните ресурси.

— Така-а. И какво означава това за мен?

— Предполагам, че ще припаднеш. Може би ще полежиш известно време в кома — седмица, или месец, в краен случай година. Е, със сигурност не повече от пет.

С неговия начин на поднасяне на информацията изобщо не можех да разбера дали се шегува или не.

— Тогава да изям още една порция супа? — попитах предпазливо. — Това ще помогне ли… да не изпадна в кома?

— Не го мисли — потупа ме старецът по рамото. — Разчел съм всичко така, че за срещата със Садако ще си на върха на трагичната си форма. А после все някак ще се оправиш, ако оцелееш. Сега най-важното е да тренираш усилено и да ядеш всичко, което ти давам. Ето, изпий и този сок, че започна прекалено да се изнервяш. Пий, пий, в него няма нищо опасно.

Сякаш имах избор.

— Добре, дояж си и да вървим. Следващият етап от обучението ти ще е навън.

Беше започнало да се зазорява и Макаров и Хухлик ме отведоха до малък воден басейн, свързан с потока. Очевидно оттук вземаха пиявици, черните телца лениво плуваха в тинята на брега. И, между другото, не бяха чак толкова много, за какви милиони говореха, по дяволите?

— И какво ще тренираме тук?

— Все същото — отговори Макаров. — Само че в по-голям мащаб.

Очаквах някаква подлост, но въпреки това не успях да реагирам. Ритникът в задника ме изпрати право в средата на басейна. Падайки във водата, аз почти веднага докоснах дъното с крака, оказа се не толкова дълбоко, максимум до гърдите.

— Нека позная, сега ще бъда покрит с пиявици? — предложих, чувствайки се изненадващо спокоен и дори уверен.

— Точно така — потвърди Макаров. — Това не те ли плаши?

— Всъщност не, беше предсказуемо.

Макаров и Хухлик се спогледаха.

— Май малко прекалих с успокоителното — замислено каза Макаров и се обърна към Хухлик. — Колега, забелязахте, че той има някаква прекомерна реакция към всички препарати. Това не е нормално.

Сведох поглед надолу, за да видя как черните тела на пиявиците радостно покриваха цялото ми тяло. Десетки и стотици създания, отлично видими в удивително чистата вода, се блъскаха и опитваха да се прилепят възможно най-бързо към мен. Би трябвало да се ужася, но приемах случващото се учудващо спокойно, само мислено си отбелязах поредното попълнение в топ нощните ми кошмари и стиснах крака, за да огранича достъпа до „най-ценното“. Ясно разбирах, че това е отвратително и страшно, но изобщо не ме беше страх. Така че уверено се съсредоточих да уплътня душата си и да не позволя на създанията да я достигнат с невидимите си пипалца. И едва тогава внезапно осъзнах, че всички тези частици душа, които тези същества сега ще отнемат от мен, едва ли ще мога да си върна. В къщата Макаров можеше просто да тропне с крак и да смачка пиявицата, но какво да правя с това безкрайно количество, плуващо във водата?! А тук имаше толкова много пиявици, че много бързо щяха да ми вземат цялата душа, въпреки всичките ми опити максимално да я уплътня.

На Макаров и Хухлик им липсваха само пуканки.

— Само защитата не е достатъчна — уведоми ме старецът, сякаш сам не се бях досетил. — Трябва да унищожиш всички пиявици, ако искаш да запазиш целостта на душата си.

Как да направя това не можех да попитам, знаейки много добре, че няма да ме посъветват нищо разумно. Единственият плюс на случващото се беше, че не усещах всички тези гнусни създания с кожата си, въпреки че можех точно да преброя колко от тях са се залепили по мен. Оказаха се около двеста броя и трябваше да ги убия по някакъв начин, като същевременно поддържам максимална концентрация върху укрепването на душата. Може дори да е добре, че ми дадоха успокоително предварително, иначе наистина можех да откача.

Пиявиците вече се бяха залепили по мен толкова плътно, че и да исках, не можех да изляза от водата. И се изкачваха все по-високо и по-високо, като постепенно стигнаха до врата и лицето. Още малко и ще са в устата ми. Трябваше спешно да направя нещо, но абсолютно не разбирах какво точно, защото досега се бях научил да правя само едно действие — да уплътнявам душата си колкото е възможно повече, и този процес далеч не беше идеален, защото пиявиците все още можеха да ме изсмукват, макар и по-бавно, отколкото им се искаше.

„А какво ще стане, ако пиявицата мигновено получи прекалено много душевна сила? — изведнъж се помислих аз. — Дали ще се пръсне от преяждане? Или ще умра по-рано, след като съм отдал на всяка твар по частица от душата си?“

— А ще ги махнете ли от мен, ако нещо се обърка? — обърнах се аз към Макаров. — Имате всякакви гъби, билки. Че започвам леко да се притеснявам.

— Аха — ухили се старецът. — Ще хвърляме монета. Ези — ще ги махнем, тура — тук ще те погребем.

— Става — вдигнах палец аз и мислено се обърнах към душата. Въпреки че ми се струва, че „душа“ все пак не е най-подходящото име. Може би „душевна енергия“? Защото всеки път, когато произнасям думата „душа“ на глас, усещам, че стъпвам някъде на територията на религията, а не на магията.

След като уплътних максимално душевната енергия и накарах подлите създания да се напрегнат още повече, аз в един момент направих душата си напълно податлива и сам я пуснах навън. И веднага усетих как цялата ми жизненост моментално ме напуска и почти веднага се връща обратно. И така много, много пъти в секунда, сякаш преживях сто клинични смъртни случая наведнъж. Водата около мен закипя от пуквания и почервеня — това бяха пиявиците, които се пръскаха с тихи пукания. Глупавите същества просто не се справяха с енергията, изливаща се в тях, и не успяваха да спрат поглъщането.

Извърших това действие още няколко пъти, ту уплътнявайки, ту пак освобождавайки душевна енергия. Пиявиците се оказаха прекалено тъпи, за да реагират по някакъв начин на тези действия, така че се пръскаха със стотици, връщайки ми частици от моята душа.

— Спри! — възмутено възкликна Макаров. — Не съм ги отглеждал за такива глупости! Всяко такова създание струва по сто евро на черния пазар!

Еха. Трябва да покажа това място на Джеймс и след няколко часа басейнът и реката ще бъдат напълно почистени от пиявици. За такива пари с ръце ще ги лови.

Нямах време да отговоря на стареца, защото той ме хвана за врата, измъкна ме от водата и ме хвърли на земята.

— Престъпник!

Направих контролен „удар“ с душевна енергия, за да се отърва от пиявиците, останали по тялото ми, и едва след това окончателно се отпуснах. Лежах по гръб и нямах сили дори да се изтърколя от локвата слуз, в която се бяха превърнали пиявиците.

— Ти не си наред с главата, Малък Ро — възхитено подсвирна Хухлик, надвесвайки се над мен. — Как ти хрумна да претовариш тези твари със себе си. Ако душата ти беше малко по-слаба, вече щеше да си мъртъв. Но така или иначе това беше гениално!

Със смъртта на всички пиявици чувствителността на кожата се върна и сега се опитах да определя коя част от тялото ме сърби повече от микрораните, оставени от тях.

— Гениално, но абсолютно безполезно — раздразнено измърмори Макаров. — Садако ще те изпие целия и няма да се задави въпреки опитите да се защитиш. А като отслабваш душата си, ти само я улесняваш — изведнъж млъкна и се заслуша в нещо. — Ха, имаме гости, може би е самата тя? Някой упорито се опитва да пробие защитния ми купол.

— Това трябва да е моят призрак, Мей Ли — предположих аз, като продължих да лежа на земята и да въртя гръб, за да се справя по някакъв начин със сърбежа. — Казах ви за нея. Може ли да я пуснете?

Макаров се подсмихна.

— Да допуснем, че на главния вход блъска призрак. Но кой тогава се удря в купола от другите две страни?