Алекс Кош
Прокълнат (6)

Глава 6

Миг, и Макаров ми хвърли кожената чанта, която аз рефлексивно се опитах да хвана с дясната ръка, изкрещях от болка и я изпусках на земята. Проклетият старец явно го направи нарочно, съдейки по доволната му усмивка.

— Ама че си женчо.

— Женчо?! Всичките ми пръсти са счупени! — възмутих се аз. — Ако раните не се обработят, мога да развия гангрена!

— Тогава ги обработи — вдигна рамене старецът.

— Как? В къщата или колата има ли аптечка?

— Аптечките са за слабаци. Там вдясно от къщата има поток, измий си ръката и я увий с живовляк — Макаров ме измери с недоволен поглед. — Въобще знаеш ли как изглежда живовлякът?

Отначало си помислих, че се шегува, но старецът изглеждаше напълно сериозен.

— Да си измия ръката в потока?! — попитах, все още не вярвайки на случващото се.

А аз мислех, че най-после съм се измъкнал от неприятностите и мога спокойно да си почина, да не говорим за лечението и нормалната храна. А в резултат получих още повече тормоз от някой, който на теория би трябвало да ми помага.

— И не подценявай силата на живовляка, той отлично се справя с възпаленията — увери ме старецът. — Между другото, много горски хищници усещат кръвта от стотици метри, така че бих те посъветвал да го направиш по-бързо. Също така си изплакни дрехите.

Осъзнавайки, че не си струва да разчитам на квалифицирана медицинска помощ, аз послушно се запътих към потока. Поне ще измия кръвта и ще се ободря.

Заобиколих къщата и наистина видях малко поточе. Измих засъхналата кръв от ръката си и тихо изругах. Пръстите ми се бяха превърнали в тъмносини подути кебапчета, които дори не можех да помръдна. Острата болка беше преминала в стадия на тъпа, болезнена и дори поносима, но само докато не докосна ръката. Носът също беше подут и допълваше дискомфорта, и това нараняване беше особено обидно, тъй като беше получено от дребен старец просто за нищо. На какво щеше да ме учи този вредител в такова състояние, изобщо не разбирах. А и кой изобщо е той? Верни ли бяха думите му за психиатрията или беше просто глупава шега?

След като се измих, аз сложих живовляк на ръката си (ами ако наистина действа) и започнах да чистя дрехите си. Изведнъж от храстите се чу подозрително познат глас:

— Псст, момче.

— Хухлик? — подскочих аз. — Какво правиш тук? Мислех, че си тръгнал на почивка.

— Исках, но не можех да те оставя тук сам. Така че сега рискувам живота си, за да те спася от този психопат — тихо каза джуджето, оставайки невидимо. — Бягай оттук, Малък Ро. Колкото се може по-скоро и колкото се може по-надалече!

— Къде да бягам?! Ние сме в гора, кой знае къде.

— Отдалечи се на няколко километра, нататък аз ще ти помогна да стигнеш до шосето. Ще спрем някоя кола, ще се върнем в града и ще убедим Джи, че да те дава на този психар е лоша идея.

В някои отношения бях съгласен с Хухлик, напълно запушеният ми счупен нос беше като потвърждение на думите му, но случващото се окончателно ме разстрои.

— Защо психар? И защо изобщо Джеймс ме „даде“ на този старец? Кой е той?

— Макаров е учителят на Джеймс. Един от първите медиуми, а може би и най-първият. Никой не знае точно на колко години е, но дори на снимки отпреди сто години той вече изглежда като старец и оттогава изобщо не се е променил. Може би е един от малкото Майстори в своята област и най-важното, старецът обожава да измъчва хора, същества, призраци — всички.

Уау, това вече е изненада. Очевидно Макаров е легендарна личност и явно има умения и знания, които наистина могат да ми помогнат.

— Но той достатъчно силен ли е, за да се изправи срещу Садако? — уточних аз.

— Разбира се — раздаде се гласът на Макаров. По някаква причина старецът се появи не от страната на къщата, а точно от срещуположната. — Но, както казах по-рано, няма да го направя. Няма да е забавно.

Хухлик веднага млъкна, правейки се, че го няма.

— С кого говориш тук — с усмивка попита Макаров.

— С Хухлик — отговорих веднага, без да мога да излъжа.

— Предател! — раздаде се обиден вик от празнотата.

Старецът веднага протегна ръка встрани и стисна пръсти, в които незнайно как се материализира шията на Хухлик, последвана от самото джудже.

— Кхъ, здравей, Господарю — изграчи той. — Отдавна не сме се виждали.

— Май си забравил, че е безполезно да си играеш на криеница с мен — ухили се Макаров. — Знаеш ли, малко съм обиден, че не ме посещаваш в болницата. Портокали поне да ми донесеш или пържени картофки.

Значи думите за психиатрията са верни? Нима са пуснали Макаров само за да ми помогне? Въпреки че, ако е толкова силен, как изобщо може да бъде държан в болница?

— Бях много зает, много — с усилие отговори чудовището, впило недоволен поглед в мен.

— Много зает значи, виж ти.

Старецът стисна още по-здраво юмрук и Хухлик буквално се пръсна, пръскайки зелена слуз наоколо.

— Ъ-ъ… той не е умрял, нали? — уточних аз, вече грубо ориентиран във възможностите на зеленото джудже. Но все пак беше неприятно, предполагам, да се пръска така, освен това вината беше моя.

— Не, разбира се, че не — отговори старецът, като избърса ръката си в рамото ми. — Ще се възстанови след половин час — и в отговор на обезумялото ми от такава наглост лице поясни: — Какво? Ти така или иначе вече си мръсен.

В това той беше прав — дрехите върху мен изглеждаха дори по-зле от мен. Въпреки че съвестно се опитах да ги почистя с вода.

— И какъв е планът? — попитах уморено, примирен с наглото поведение на стареца. — Садако ще ме убие след два дни. При условие, че не се скапя преди това от проклятието. Случайно да имате няколко дози от препарата „Живот Про“ със себе си? Те ще ми помогнат да не умра преди време.

— Цялата тази модерна медицина е за слабаци — старецът щракна носа ми, карайки ме да изкрещя от болка. — Трябва сам да се справиш с проклятието и последствията от него. И, разбира се, аз ще те науча как да го направиш.

— Счупеният нос също ли е част от обучението? — попитах ядосано, примигвайки с насълзените си очи.

Макаров отново разтегна тънките си устни в доволна усмивка.

— Болката е страхотен учител. И кажи благодаря, че ти наместих носа.

Опипвайки лицето си, аз с изненада разбрах, че носът ми не само беше наместен, но и че отново можех да дишам. Наистина щях да кажа благодаря, ако самият той не ми го беше счупил съвсем наскоро.

— А може ли и с пръстите така? — попитах, размахвайки изразително посинелите си пръсти.

— Не става така. Освен това обучението ще върви много по-бързо, ако присъства болка под формата на стимул.

Според мен той наистина приличаше повече на психопат, отколкото на някой, който е учил спокойния и много пресметлив Джеймс на професията му.

— Как счупена ръка може да помогне при изучаването на онмьоджи? — попитах недоволно.

— Какво общо има тук онмьоджи? — изненада се Макаров. — Никога никого не съм учил на тези японски глупости. Джеймс сам задълба в темата за руните, може би защото винаги е придавал твърде голямо значение на хартийките. Символизмът е силно нещо, но все пак ограничава, а аз съм за пълна свобода на изразяване на силата.

Не разбрах за какво говори, но сигурно е нормално за изказванията на човек, току-що изписан от психиатрия. Или е избягал?

— На какво ще ме учите, ако не на онмьоджи?

— Да оцеляваш. Онмьоджи е просто инструмент, начин да концентрираш сила и намерение. А аз ще те науча как да контролираш самата сила, защото с драсканици Садако определено не може да бъде победена, тези методи работят добре само върху слаби призраци.

— Готино — даже се зарадвах, но някак неуверено. — И с какво започваме?

— Донеси вода от потока, нацепи дърва и изкопай картофи от градината.

За момент си представих стареца в образа на господин Мияги от филма „Карате кид“, но интуицията ми подсказваше, че това не са специални упражнения.

— Някак странна ви е тренировката.

— Тренировка? — повтори Макаров. — Три години прекарах в психиатрия, където ме тъпчеха само с хапчета, каши и супи. Искам нормални пържени картофки с гъби и месо. Колкото по-бързо приключиш с това, толкова по-скоро ще започна да те подготвям за срещата ти със Садако.

Осъзнавайки, че старецът е напълно сериозен, аз послушно се запътих към къщата, като мислено се чудех дали нямаше да е по-добре да остана пленник на Орлов. Там поне беше ясно какво ще ми се случи по-нататък.

* * *

Константин Орлов седеше на масата, щракаше нервно с химикалката си и периодично хълцаше. Ледено сините очи не показваха никаква емоция, но в дълбините им тлееше пламъка на студена лудост. На екрана на лаптопа пред него на забавен каданс се превъртаха кадрите от охранителните камери в мазето.

— Как е успял да избяга този малък мръсник?! — тихо попита той началника на охраната. — Хлъц!

Грегъри Клейн се опита да запази каменно изражение, но не беше лесно. Мислено се проклинаше, че не напусна Орлови миналата седмица заедно със заместничката си. Лана работеше с това семейство от години, но след като интересите им се пресякоха с Михайлови, тя си взе отпуск и очевидно нямаше намерение да се връща.

— През телевизора. Не знаехме, че съществото може да отваря двупосочен портал, през който може да мине всеки желаещ.

— Това прекрасно го виждам на записа! — Орлов удари с юмрук по масата. — Защо изобщо охранителите влязоха в килията и му позволиха да се освободи?!

— Самият вие заповядахте да следим съществото да не го убие веднага. Така че те изпълняваха вашата заповед. Или по-скоро се опитаха.

Орлов неохотно кимна.

— Да допуснем. Но защо, по дяволите, не се справиха с това същество? Ти лично подбираше бойците. Специалисти, силни бойци, казваше.

— Кой да знае, че съществото е толкова опасно — сви рамене Грегъри. Мразеше да се оправдава, а напоследък му се налагаше да го прави все по-често. — Освен това в малко помещение практически няма полза от способностите, те биха се убили един друг, ако използват пълната си сила.

— А така умряха от косата на момиченце-чудовище — недоволно констатира Орлов. — Това е много по-добре.

— Аз предложих да убием момчето веднага, преди някой да разбере, че е при нас — напомни шефът на охраната. — Сега ще трябва да се справяме не само с Князеви, а и с Михайлови, когато момчето разкаже за отвличането си.

— На Михайлов не му е до нас, той и така си има предостатъчно проблеми — направи гримаса Орлов. — А за Князева какво се чува? Щом пред стените ни няма армия, значи така и не е дошла на себе си?

— Засега е в кома — потвърди Грегъри. — Артефактът „Последен шанс“ се е задействал както трябва, но експлозията все пак я е засегнала. Мисля, че следователите и хората на Князев скоро ще се появят тук. Махнахме колата и скрихме следите от взрива, доколкото можахме, но не е трудно да се проследи маршрута й и да се изчисли приблизителното място на изчезването.

— Не ме интересува. Нека дойдат. Князев няма да посмее да нападне, като знае кой стои зад мен. А губернаторът се нуждае от мен и моите активи в Руските княжества, в противен случай няма да може да въоръжи армията, за да реализира плановете си. Така че ще ни покрие при всички случаи.

Грегъри едва се сдържа да не изругае. Подобни откровения изобщо не му трябваха, защото след тях никой нямаше да го пусне от поста шеф на сигурността, поне не и жив.

— Съществото уби седем души — напомни Грегъри. — Ще ни трябва допълнителна охрана.

— Наемай колкото хора трябва — кимна Орлов. — Парите не са проблем. Вече поръчах от нашия завод няколко ПРО и няколко хеликоптера в допълнение към това, което вече имаме. Дори Князев и Михайлов да дойдат тук заедно, няма да им е лесно да се справят с нас.

Може би причината беше застоялият въздух в кабинета или въображението, но Грегъри буквално физически усети излъчващата се от мъжа лудост.

— А сукалчето ще е голям късметлия, ако умре от проклятието. Следващия път няма да успее да избяга и ще го убия много, много бавно.

* * *

Сеченето на дърва за огрев с лявата ръка се оказа сериозно предизвикателство. Само като по чудо не си посякох крака, когато тежката и тъпа брадва изскочи от ръката ми първия път. След това отскачах много по-чевръсто и дори не получих никакви травми, което можеше да се счита за малка победа. Въпреки това всяка една цепеница добивах с цената на големи усилия. Но пък изравянето на картофи и носенето на вода от потока се оказа много по-лесно и по-малко травмоопасно. В същото време разгледах порутената постройка, в която ни доведе старецът. Най-вече приличаше на старите ловни хижи от филмите на ужасите като „Злите мъртви“ или „Хижата в гората“. Подът, масата, столовете и леглото бяха покрити с дебел слой прах, но в същото време изглеждаха доста здрави. Рафтовете бяха заети от няколко книги, предимно исторически, и доста зловещи фигурки, издялкани от дърво. Всяка от тях приличаше на същество и дори успях да позная някои от тях: бахтаки, русалка, химера, триглав цербер, прокажена хрътка, мъглива котка. Между другото, последната всъщност на два пъти ми спаси живота, а аз така и не разбрах защо. И една и съща котка ли беше или две различни?

На няколко пъти опитах да повикам Мей Ли, но очевидно тя още не се беше възстановила от срещата си със Садако. Надявах се все пак да се върне. Не че ми беше скучно, но под нейната защита ми беше малко по-спокойно. В очакване на завръщането на стареца, аз седнах на дивана и задрямах, а след около половин час Макаров се върна, носейки не само гъби, а и уловена птица. Никога не съм бил силен в орнитологията, но приличаше на фазан.

— Отлично! — потри ръце старецът, гледайки ме внимателно. — Сега ще хапнем порядъчно, а тогава и сили ще се появят.

Според мен той силно надценяваше ползата от печеното. Картофите за мен едва ли ще заменят инжекция „Живот Про“. Както и живовлякът не изключва необходимостта от посещение в болница, въпреки че, трябва да призная, след него ръката наистина ме болеше по-малко.

За щастие не ми се наложи да готвя. Старецът много умело закла птицата, задуши гъбите и картофите, подправи всичко с билки от градината и извади някъде изпод пода квас. Едва в този момент осъзнах колко съм гладен, така че известно време из цялата къща се чуваше само тихо мляскане и почукване на посуда.

— Е, момче, кажи ми какво можеш да правиш освен да драскаш листчетата на Джеймс? — попита старецът, оставяйки празната си чиния.

— Като цяло нищо — признах неохотно.

— Изобщо? — уточни Макаров.

— Е, Джеймс успя да ме научи как да активирам свитъците гофу, като насочвам енергията в ръката си. И да рисувам руни със собствената си кръв, това е всичко. Но трябва да се отчете, че станах медиум само преди две седмици.

Старецът удивено примигна.

— Цели две седмици?! Ама че си невежа!

Очаквах всякаква реакция, само не и такава. Всъщност бях овладял доста добре системата за рисуване на онмьоджи и дори Ездачът на трупове оцени знанията ми. Друго нещо е, че нямах никакви други умения, но това беше само заради липса на време и нормални учители.

— Добре, имаме два дни, мисля, че ще се справим — каза той, пресмятайки нещо наум. — Но ще трябва много да се постараеш.

— Разбира се, готов съм!

Кой няма да е готов, когато от това зависи животът му?

— Е, като за начало малко теория, за да разбереш за какво и как ще се готвиш — внезапно премина на сериозен тон Макаров. — Когато същество от нивото на Садако прокълне някого, между тях се образува своеобразна връзка. С помощта на тази връзка тя изпомпва сили от човека, където и да се намира, но тази връзка работи и в двете посоки. Не така силно, но все пак и ти можеш да повлияеш на Садако.

— А коя изобщо е Садако?

Ако старецът е решил да говори с мен нормално, то си струва да се възползвам от тази възможност максимално.

— Същество. Мистична същност. Никой не знае откъде се вземат такива като нея. Или, например, Хухлик. Тях просто ги има в този свят.

— И тя никога не е била човешко момиче на име Садако? Може някой или нещо да я е превърнал в същество? — попитах, спомняйки си поредицата от японски филми и книги.

— Не става така, или поне аз не съм чувал. Иначе не биха съществували няколко еднакви същества, а такива има. Освен това аз вече два пъти съм убивал Садако, те бяха малко по-различни една от друга, но като цяло си приличаха. Ти каза, че твоята Садако използва косата си като оръжие, а при моите се удължаваха ръцете, но като цяло изглеждаха еднакво и също живееха в кладенци. И всички се наричаха Садако.

Това вече не го очаквах. Мислех да блесна със знания за момичето от филма, а се оказа, че това е нещо съвсем различно, само че по някаква причина се нарича със същото име.

— И всеки Хухлик се нарича така? — осени ме неочаквано.

— Досега съм срещал този малкия само в един екземпляр, но съм сигурен, че има и други. И всички те са Хухлик, въпреки че може да изглеждат малко по-различно.

От ъгъла на стаята се раздаде възмутен вик:

— Ей, аз съм единствен и неповторим!

Макаров дори не погледна към него и спокойно попита:

— Ху, нали знаеш колко много мразя да ме прекъсват?

— Простете, Господарю! — веднага се сгъна в поклон джуджето, появявайки се до масата.

— Тук е мръсно — посочи с пръст към рафтовете и пода старецът. — За начало почисти всичко много добре. А после ще обсъдим по-нататъшната ти съдба.

— Да, Господарю.

Странно, но в неговата уста тази дума не прозвуча като някакво робско обращение, а по-скоро с уважение. Докато зеленото джудже започна да чисти с изненадваща сръчност, Макаров продължи лекцията си:

— Благодарение на връзката със Садако на теб ще ти е много по-лесно да я убиеш, отколкото, например, на мен. Сложно, но по-лесно.

— Но как ще я убия, ако не с помощта на онмьоджи?

Макаров ме погледна лукаво.

— Какво знаеш за силата на душата?

— Не много. Казаха ми, че притежавам нещо подобно, но го каза свещеник и ръсеше метафори без много конкретика. Честно казано, почти нищо не разбрах. Той ме покани в църквата „Света София“, като обеща там да обясни по-подробно, но нямах време да ходя по гости.

А и не ми се искаше, честно казано. Никога не съм бил много набожен, а в новия свят религията наистина изглеждаше нещо огромно и страшно. Лично за мен беше много по-лесно да повярвам във вездесъщия Бог, когато няма реални доказателства за съществуването му, а тук имаше огромна сила, способна да откликне на молитвите.

— Инквизиторите виждат много неща. И са силни. Но онези, които наричат луд мен, просто не са общували отблизо с тях.

Хухлик изсумтя скептично, докато делово минаваше покрай нас, влачейки след себе си торба с боклук.

— Силата на душата е това, което помага да се държиш дори в най-безнадеждните ситуации, дава ти сила, когато вече съвсем я няма. Помага да се развиваш и да се справяш с всичко, с което се заемеш. Поговорката „талантливият човек е талантлив във всичко“ просто описва човек със силна душа.

— По описание е нещо като сила на духа или талант — отбелязах аз.

— Силата на духа може да се тренира, а душата — не, тя се дава по рождение, а талантът е само следствие от силната душа. Затова и казах, че две седмици за изучаване на онмьоджи в твоя случай е твърде дълго време. От друга страна, Джеймс става за учител колкото аз — за майка Тереза. Така че може би резултатът ти не е лош.

За всичките ми тридесет и пет години никога не съм бил наричан талантлив човек, а и не бих казал, че ученето в училище или института ми се е отдавало лесно. Въпреки че не бих казал, че съм полагал кой знае какви усилия.

— Все още не разбирам как работи — признах аз. — Значи не планирате да ме обучавате в овладяване на елементи?

— Какво беше при Михайлови? Въздух и по-точно вятър? Срещу мистично същество, особено нематериално, това няма да помогне много. Затова ти ще се учиш да взаимодействаш със силата на своята душа и като начало да я използваш за своя защита.

По дяволите. Ама че нямам късмет — да съм в свят със суперсили и дори да не мога да ги тренирам. Чувствах се като Хари Потър, на когото са забранили да влиза в час заради лошо поведение. С помощта на силата на душата със сигурност няма да мога да летя или да къртя врати, както прави сестра ми.

— Добре — въздъхнах аз. — Но преди да започнем обучението, може ли да ми дадете телефона за момент?

— Телефон? — лошо присви очи старецът. — Мислиш, че отидохме на майната си, за да можеш да разговаряш с приятели и роднини? Не, имам нужда от цялото ти внимание.

— А за да се концентрирам върху обучението, аз наистина трябва да се уверя, че познатите, които пострадаха заради мен, са наред. И че Джеймс се е погрижил за тялото на друг мой приятел, който почина по моя вина.

— Доколкото виждам, теб е опасно да те познава човек — саркастично отбеляза старецът. — Надявам се, че няма да съм следващият, който ще умре заради теб?

Обхвана ме изгарящо чувство на срам от думите му, защото като цяло беше прав. Дони, Деймис и Лора пострадаха заради мен.

— Сякаш може да те убие някой — прозвуча тихият глас на Хухлик, който много старателно бършеше праха от дървените фигурки.

— Аз съм стар и болен човек — не се съгласи с него Макаров.

При думите му Хухлик буквално падна от рафта.

— Ти ли?!

— Зеления, ти мен сега лъжец ли ме наричаш? — впи поглед в него старецът.

Бедният дребосък рязко пребледня.

— Не, не. Всичко е както казваш: стар, грохнал, луд. Кой съм аз, че да споря с теб?

— Мисля, че тоалетната също трябва да се измие добре — замислено каза Макаров.

— Но това е просто дупка в дървения под! — възмути се малкото чудовище.

— Точно така — многозначително кимна старецът.

Бедният Хухлик бързо млъкна и се престори, че не го интересува нищо друго освен праха. Но когато Макаров се обърна, зеленото джудже ме изгледа обвинително и дори показа неприличен жест, за да конкретизира отношението си към мен.

— Никакви телефони — отсече старецът. — За теб всяка минута е от значение.

— Добре — въздъхнах аз. — Няма да споменаваме колко ценни минути изгубих в цепене на дърва и носене на вода. Направо кажете с какво започваме.

— Първото нещо, което трябва да научиш, е да защитаваш душата си от външно въздействие — без изобщо да се смути, делово заговори старецът. — Това ще прекъсне потока енергия, който Садако непрекъснато източва от теб, и ще отслаби проклятието. За твой късмет аз знам страхотен метод за обучение. Прост и разбираем.

Все пак старецът се оказа много по-адекватен, отколкото мислех. Обясни всичко много разбираемо, подготвил е програма за тренировки. Според мен Хухлик напразно го клеветеше.

Макаров заповяда на дребосъка:

— На пейката пред прозореца има кофа, веднага я донеси тук.

Няколко секунди по-късно кофата вече беше на масата пред нас и… поглеждайки вътре, веднага си върнах обратно всички добри мисли за Макаров.