Алекс Кош
Прокълнат (4)

Глава 4

Начертаването на руна е половината работа, защото до пода пред мен стигах с ръка. Много по-трудно се оказа да се обградя със защитен кръг. Трябваше да си събуя обувката, да намажа крака си с кръв и да начертая част от линията по такъв екзотичен начин. Имах опасения, че като видят моите странни действия, пазачите ще се появят и ще ми попречат да рисувам руни с кръв, но нищо не се случи. Или не се интересуваха особено от случващото се, или Орлов е дал конкретни инструкции за мен, но успях да завърша защитата и успешно да я активирам.

Да! Успях!

Веднага след това силите най-накрая ме напуснаха и за известно време загубих съзнание, а когато се свестих, зад прозореца беше съвсем тъмно. Стаята едва се осветяваше от прозореца под тавана, но основен източник на светлина беше примигването на екрана. И, разбира се, на телевизора, който дори не беше включен към електричеството, предаваха единственият възможен канал — нощен пейзаж с кладенец. Самото момиче засега не се виждаше, но веднъж щом контактът е установен, появата й беше неизбежна.

— Мей Ли, колко време мина? Какво става навън? — мислено попитах аз, но отговор нямаше.

— Мей Ли!

Нямаше абсолютно никакъв отговор, нито емоции, нито мисли. Честно казано, чувствах се малко по-уверен, като знаех, че някъде наблизо има призрак, с когото мога поне да си поговоря, и затова нейното изчезване ме изнерви дори повече от предстоящата поява на Садако. Но след миг внезапно осъзнах, че не съм сам в килията и мислите за Мей Ли веднага отидоха на заден план. Вляво от мен, в полумрака, Садако беше застинала в странна поза. Тя стоеше на четири крака, ръцете й бяха свити под неестествен ъгъл и движеше глава, сякаш се ослушваше или душеше за нещо. Очевидно защитната руна ме предпазваше от вниманието й, но не достатъчно добре.

Гърлото ми беше пресъхнало, но не от страх, а от липса на течност. От момента, в който попаднах в плен, разбира се, не ме бяха хранили и поили. Защо, ако и така трябва да умра след няколко дни, при това желателно в ужасни мъки? Но виж окото ми нервно затрепери вече от появата на неканения гост.

Страхувах се дори да дишам, само внимателно наблюдавах момичето. Секундите се точеха като часове. По някое време ми хрумна странна мисъл — кой би си помислил, че един ден ще мога да видя такова създание от филмите на ужасите само на половин метър от мен. Нервно се подсмихнах, докато мигах, и в същия момент Садако се приближи още повече, моментално се озова плътно до защитния кръг. От изненада трепнах и едва не изтрих част от руните. И момичето веднага реагира на моето движение, протегна бледа ръка с тънки пръсти с нокти и ги прекара във въздуха точно пред мен. Раздаде се звук, подобен на пукане на стъкло, и аз интуитивно се досетих, че създадената от мен защита с лекота беше унищожена.

„Добре ли си?!“ — веднага прозвуча в главата ми гласът на Мей Ли с ехо на силно вълнение.

— Не! Трябва ми помощ!

„Не мога да вляза вътре, навсякъде има защитни руни.“

Затова пък за Садако те очевидно не представляваха проблем, както и издигнатата от мен защита. Бях окован за стената и не можех да избягам, а и килията така или иначе беше заключена. Момичето се приближи плътно до мен и ме погледна с белите си очи. Зашитата уста се разтегна в доволна усмивка.

— Какво искаш? — не издържах и попитах аз, незнайно защо шепнешком.

Разбира се, Садако не отговори с думи, но пък почувствах лъхаща от нея жажда. Силна, нечовешка, изгаряща цялото й тяло и душа. Сякаш закусвалнята на болницата е била затворена през последните няколко дни и тя е много прегладняла. И, за съжаление, не беше трудно да се досетя кой сега е основното й блюдо.

Отпуснах безсилно ръце и увиснах на веригите. Идеите как да се измъкна от тази ситуация свършиха. Осакатената ми ръка изгаряше от болка, цялото ми тяло беше схванато от лежането на пода, исках да пия и, колкото и да е странно, да отида до тоалетната. Всичко това ме докара до състояние на пълна апатия.

— Хайде, яж — измърморих уморено. — Само да не се задавиш.

Момичето наклони глава, сякаш се замисли за миг, и в следващия момент косата й се уви около врата ми и влезе в устата. Усещането беше такова, сякаш ме принуждават да правя гастроскопия на стомаха. Не знам от кое място в тялото ми тя изпомпваше сила, но косата й влезе много дълбоко. В същото време нямаше рефлекс за повръщане, само някъде отвътре в тялото се разпространи усещане за празнота. Болката в мускулите и ръката мина на заден план и в известен смисъл дори почувствах облекчение, престанах да се съпротивлявам и започнах да губя съзнание.

През звъна в ушите си чух звук от отварянето на врата. Садако неохотно прекъсна храненето си и спря да изсмуква живота от мен. Косата й излезе от гърлото ми. Веднага след това аз се закашлях много силно, рефлексивно, но през сълзите видях как в стаята влизат мъже в униформи. Тримата охранители изглеждаха пребледнели, но явно нямаха намерение да отстъпват. Най-якият от тях държеше в ръцете си автомат и ми беше познат, именно той ме удряше по пътя към имението, а другите двама неочаквано се оказаха въоръжени с хладно оръжие.

— Стига — нервно каза „атлетът“, насочвайки оръжието си към Садако. — Той не трябва да умира… днес.

Садако погледна злобно мъжете и дори аз усетих как въздухът става по-тежък. Здравенякът с автомата неволно отстъпи назад, а другите двама, напротив, вдигнаха пред себе си саби с листове хартия, усукани около остриетата, и пристъпиха напред. По вида на хартията беше лесно да се познае, че това е гофу, дори можех да видя края на атакуваща руна. Изглежда добре се бяха подготвили за срещата със Садако и, съдейки по рисунката, доставчик на гофу можеше да се окаже моят учител Джеймс Харнет.

— Просто… не го убивай… сега — с треперещ глас помоли един от охранителите. — Изчакай няколко дни, а?

— То не ни разбира — раздразнено каза атлетът. — Може би за момчето ще е по-добре, ако умре по-рано — ще страда по-малко. Още дядо ми казваше — никога не се забърквай със същества.

— Ти самият няма да живееш дълго, ако не изпълниш заповедта — студено каза плешивият мъж със сабя в ръце. — Орлов само повод му трябва и съвсем ще откачи. Трябва да изведем момчето оттук.

— По дяволите този Орлов, вече реших, утре напускам — изсумтя здравенякът. — Нищо добро не ни чака тук. А и онези момичета, които се грижеха за младши… винаги съм подозирал, че не е добре в главата.

— Млъкни! — не издържа плешивият. — Не ти плащат да говориш, така че изпълнявай заповедите мълчаливо!

Тройката реши да си раздели задачите — атлетът се насочи към мен, плешивият със сабята към Садако, а третият към телевизора, явно с надеждата да го унищожи и да прекъсне връзката на момичето с това място. Разбира се, пространството в килията беше ограничено, но все пак достатъчно, за да действат свободно. Садако с явна неохота ме пусна и мигновено атакува охранителите с косата си. Първо проехтяха изстрели, които откъртиха парченца мазилка от отсрещната стена, след това в битката влязоха сабите. И те дори успяха да направят принудителна прическа на призрака, отрязвайки атакуващите кичури, но гофуто не издържа дълго. Хартията изгоря почти мигновено и сабите се превърнаха в безполезни парчета желязо срещу такова силно същество.

Плешивият хвърли сабята, изкрещя и се обви в пламъци. За първи път виждах толкова активно използване на суперсили, но като се вгледах внимателно видях, че гореше, разбира се, не охранителят, а въздухът около него. На теория такава защита би трябвало да го спаси от атаките на момичето и дори косата й, протегната се към него, започна да тлее, но огънят в крайна сметка не успя да се справи напълно с черните пипала. Плешивият дори успя да изстреля нещо като огнено кълбо към Садако, но то безсилно се разнесе по тялото на момичето, без да й навреди. От друга страна на Садако й трябваха само няколко секунди, за да пробие защитата му и да го хване за гърлото. Следващият беше здравенякът, той даже нямаше време да гъкне. Третият се съпротивляваше до последно и дори успя да удари телевизора, но сабята отскочи от наглед слабия пластмасов корпус. След това се опита да хвърли няколко ножа по момичето, но косата й ги улови във въздуха.

Когато и тримата бяха обездвижени, Садако ги придърпа към себе си, държейки ги здраво за вратовете. Дори здравенякът прелетя във въздуха като лека кукла, като изпусна автомата и нелепо размаха ръце. Трите писъка бяха прекъснати едновременно от черни кичури коса, които се забиха в устите им и започнаха да изсмукват жизнената сила на мъжете. Момичето веднага забрави за мен, пусна врата ми и ме остави да се строполя безпомощно на пода.

Вдишах конвулсивно, без да откъсвам очи от лежащия до мен автомат. Никога не съм се учил да стрелям, но бях сигурен, че не са необходими много умения, за да дръпнеш спусъка. Но куршумите нямаха ефект върху Садако, а едва ли щях да прекъсна веригата, с която бях прикован към стената, с изстрел, без да привличам вниманието й. Освен това опитът с филмите показваше, че изстрел в такива малки стаи често води до рикошет. Затова продължих трескаво да се оглеждам, търсейки варианти за спасение.

За разлика от мен и пациентите на болницата, сега Садако не знаеше милост и изсмука енергията на жертвите си докрай. Пред очите ми мускулестият охранител се сгърчи като надуваема кукла, превръщайки се в изсъхнала мумия. Когато приключи с него, момичето пусна тялото и то се свлече на пода като мъртво чучело. Трябвало е да напусне вчера, а не утре, тогава можеше и да оцелее.

И тогава забелязах нещо много важно! Или имах късмет, или… дори не мога да си представя други варианти, но мъртвецът падна до мен и в ръцете му видях ключове. Изглежда с тях здравенякът се беше канил да отключи оковите ми, за да ме изкара от килията. Как не се сетих веднага?

„Благодаря ти, Господи“ — прошепнах мислено. Ако в този свят имаше Хухлик и призраци, то изобщо нямаше да е излишно да се обърна към по-висша сила.

Някак успях да протегна крак към ключовете и започнах да ги придърпвам към себе си. Междувременно Садако приключи с втория охранител и го хвърли настрани като смачкана кутийка от сок, изпит през сламка.

Страхотно. Взех ключовете. Но ръцете ми бяха оковани така, че беше невъзможно едната ръка да достигне другата. Трябваше доста да се поизмъча, докато ги взема с лявата ръка и ги вкарам в ключалката на същата ръка с помощта на зъбите. А момичето в този момент вече приключваше с третото блюдо.

След като отключих ключалката на здравата си ръка, посегнах към дясната, тази със счупените пръсти, и в този момент в килията влетяха още двама охранители.

— Стой на място! — веднага ми извика единият от мъжете.

Да бе, направо ще те послушам. Отключих ключалката, скочих рязко на крака и се гмурнах като риба в телевизора, просто не виждах други възможности бързо да избягам от имението на Орлов. Преди да преодолея няколкото метра, които ни деляха, в главата ми мина глупавата мисъл колко нелепо ще изглежда резултатът от скока ми отстрани, ако порталът се затвори или просто не ме пусне. Но нищо не ми попречи и се озовах точно на същото място в гората като последния път. Дори следите от моя защитен кръг все още се виждаха на земята. Което вече беше доста изненадващо, тъй като Садако определено не беше обвързана с конкретно място и можеше да се движи свободно заедно с кладенеца, иначе отдавна щеше да бъде открита и унищожена. Но сега по някаква причина тя беше останала тук. Но тази мисъл се плъзна някъде на ръба на съзнанието ми, а аз вече скачах на крака и закуцуках напред, периодично поглеждайки назад към дупката в пространството, водеща към имението на Орлов. А там Садако вече довършваше охранителите, явно беше решила да се наяде на корем.

„Добър апетит — пожелах й мислено. — А ако се добереш до Орлов, направо ще е отлично.“

— Мей Ли? Чуваш ли ме?

Отново тишина. Дали е останала в имението или по някакъв начин се е преместила след мен? Нали Мей Ли не може да бъде на повече от десетина крачки от мен. Или просто ще се разсее и ще се появи до мен след времето, необходимо за възстановяване?

Във всеки случай, да оставам тук нямаше смисъл. Знаех много добре къде е шосето, специално се бях постарал да запомня пътя, когато тръгнахме с колата на Дони. Изведнъж си помислих, че вече ми става навик да се местя я до изоставения кладенец, я до къщата на дървото. Дали не е добра идея да си направя някъде наблизо скривалище с телефон и оръжия? В момента един телефон определено нямаше да ми е излишен — да се обадя на Джеймс, на Ника, на иконома Хан, на полицията или просто да извикам такси.

Но за такси засега можех само да мечтая, така че трябваше да разчитам единствено на краката си. И, за съжаление, не отидох далеч от кладенеца. Силен удар в крака. Падане. И черната коса на Садако вече ме влачеше по земята.

— О, стига вече, остави ме! — от сърце извиках аз. — Ще се пръснеш от преяждане!

Но продължиха неумолимо да ме притеглят все по-близо и по-близо до нея. И едва на няколко метра от момичето неочаквано във въздуха между нас се появи полупрозрачен силует, който замахна с нокти и отряза черните кичури, които ме държаха. Изглежда все пак Мей Ли ме беше последвала.

„Бягай! Аз ще се опитам да я задържа!“ — каза тя, но не прозвуча много уверено.

Садако сякаш не забеляза Мей Ли и отново изстреля косата си право през нея. И призракът не можа да я спре — косата премина през тялото и само малка част от кичурите бяха срязани от ноктите.

И отново се оказах уловен. От Мей Ли бликна ярост и тя се втурна към Садако, изпънала нокти пред себе си, но момичето само махна с ръка и разкъса призрака на две. Миг по-късно Мей Ли се изпари и аз увиснах във въздуха точно пред Садако. Но този път тя не ми направи принудителна гастроскопия. Само приближи лице до моето и бавно отвори уста, разкъсвайки зашитите си устни, след което прошепна:

— Два дни…

После изплези абсолютно черен дълъг език и го прокара по бузата ми.

— Вкусен…

След като ми съобщи тази важна информация, тя изненадващо внимателно ме пусна на земята и с резки неестествени движения се насочи към кладенеца. Още няколко мига и аз останах съвсем сам на поляната. Явно все пак се беше заситила с охранителите на Орлов. Е, както се казва, с един куршум два заека — и детето нахраних, и на Орлов отмъстих.

— Мей Ли, тук ли си? — попитах мислено, като конвулсивно изтрих следите от езика на Садако от бузата си.

Тя не отговори, но аз го очаквах. След развъплъщение на призраците винаги им отнема известно време, за да се появят отново. На някои им трябват няколко минути, а на други — няколко дни. Всичко зависеше от тяхната сила.

Садако я нямаше, но това не означава, че съм в безопасност. Тази гора беше опасна и без бледо момиче с прекалено жива коса, живеещо в кладенец. Например, Мъгливата котка се разхождаше някъде тук, а и малките същества, които Мей Ли с такова удоволствие ловуваше, вероятно обикаляха наоколо. Ръката със счупените пръсти ме болеше ужасно, боляха ме и всички вътрешни органи, крака, торс, глава и лявата ръка, която беше останала условно непокътната. По принцип всичко ме болеше. Освен това ме беше обхванала такава ужасна слабост, че едва успявах да се държа изправен. Очевидно Садако доста беше изсмукала жизнеността ми, оставяйки само трохи, благодарение на които все още бях в съзнание и можех да се движа.

Но преди да се отправя към шосето, трябваше да си сложа някаква защита. За енергопроводима хартия и дума не можеше да става, така че трябваше да рисувам с кръв директно върху себе си. Това се оказа не толкова лесно, защото силата на руната до голяма степен зависеше от размера и да я рисувам някъде на предмишницата с моите умения беше безсмислено. Трябваше отново да тормозя счупените си пръсти и да рисувам на корема си, при това в движение. А когато руните бяха завършени, изпратих енергия към тях да се активират и… не можах да го направя. Просто не усещах така наречената X-енергия в себе си. Изобщо.

Главозамайването ми беше толкова силно, че не можех да губя време за нови опити. Трябваше да вървя така. А на места и да пълзя. И да лежа. Дори на четири крака едва се задържах. От време на време губех съзнание, но по някое време изведнъж усетих, че лежа по гръб, гледам просветляващото небе и в същото време се движа в пространството. Изглежда някой ме влачеше по земята. Вдигнах предпазливо глава, погледнах към краката си и видях, че много внимателно, почти нежно стиснала панталоните ми със зъби, ме влачи огромна полупрозрачна котка. Ако забравя за самата ситуация, котката донякъде изглеждаше смешно, пръхтеше напористо, въртеше стърчащия си задник и махаше с опашка. Леко се изненадах. Точно доколкото ми стигаха силите, след което отново изпаднах в безсъзнание.

След известно време дойдох на себе си, внимателно отворих очи и се огледах в търсене на Мъгливата котка. Нали тя толкова внимателно ме беше влачила към шосето. Но в момента изобщо не бях на шосето, не бях и в гората. Точно пред мен се издигаше ограда, а зад нея виждах жилищна сграда. Не толкова голяма, колкото имението на Орлов, но също доста солидна. И подобни обекти и сгради ме заобикаляха от всички страни.

Какво става, по дяволите?! Това беше много странно, защото много добре помнех, че от мястото, където временно се беше установила Садако, до града имаше няколко часа път с кола. А това тук явно бяха покрайнините на Барса, вече достатъчно бях обикалял града и имах представа за географията му. Ако това наистина беше Мъгливата котка, как тогава ме е довлякла до града?!

— Хей, младежо, добре ли си? — чу се женски глас. — Целият си в кръв.

О, стига, наистина ли? Не бях забелязал.

Иззад оградата надничаше едра жена в широки панталони и домашно елече, но по някаква причина не бързаше да излезе при мен. Впрочем, можех да я разбера — блед, изцяло пребит и окървавен младеж с една обувка едва ли вдъхва доверие.

— Добре съм, доколкото изобщо е възможно — отвърнах, докато много предпазливо се изправях. В моя случай самият факт, че съм жив, можеше да се счита за голям успех, така че ще е грях да се оплаквам. — Ако ми дадете телефон и ми позволите да се обадя, направо ще е отлично.

Жената се поколеба с отговора, явно не гореше от желание да даде ценната джаджа в ръцете на непознат. Всъщност тя дори отстъпи на няколко крачки от оградата.

— А ще може ли просто да се обадите на номера, който ще ви дам? — попитах аз. — Дайте адреса и кажете, че Роман Михайлов е тук.

— Това може — съгласи се жената след кратък размисъл. — Кажете номера.

Добре, че и аз като мнозинството програмисти имам добра памет за цифри и бях запомнил целия си кратък телефонен указател.

— Здравейте, помолиха ме да позвъня и да ви информирам, че Роман Михайлов се намира на адрес Тарагона, улица „Майор“, номер седем. По-точно между къщи седем и девет. Какво? Защо не може да говори сам? Може, но… да… не… мога, но… Добре, ще пусна на високоговорител.

Жената неохотно насочи телефона към мен.

— Момче, ти ли си? — раздаде се изненаданият глас на Джеймс. — Жив?

— Все още — високо отговорих аз.

— Цял?

Погледнах към изкривената свита ръка. Колкото и да е странно, болката в наранените пръсти беше намаляла и не ме притесняваше особено.

— Почти.

— Избягал си от мъртъвците?

Жената пребледня, а ръката с телефона затрепери.

— Избягах.

— И онова същество от кладенеца още не те е изяло?

— Нали в момента разговаряме — казах раздразнено, виждайки, че разговорът може да бъде прекъснат всеки момент, поради факта че жената ще припадне и ще изпусне телефона. — Но имам нужда от помощта на лекари и… — не ми се искаше да го казвам пред жената, но и нямах голям избор. — И охрана. Орлов ме търси. И Ездача на трупове, очевидно, също.

При последните думи жената с рязко движение пъхна телефона в ръката ми и хукна към къщата.

— Ще оставя телефона тук, след като свърша! — извиках след нея и включих телефона в нормален режим, за да не крещи медиумът за трупове и създания по цялата улица. — Джеймс, знаете ли как са Дони и Лора Палмър?

— Онези, които бяха с теб в болницата? Миси, знаеш ли какво става с тях? А, Миси казва, че момчето е добре, докато с момичето нещата са по-сложни, но засега и тя е жива.

Това беше малко успокояващо, въпреки че, спомняйки си думите на Ездача на трупове, Лора наистина можеше да има сериозни здравословни проблеми заради отровата. А само той знае противоотровата. По дяволите! Как да й помогна…

— Ездачът на трупове каза, че само той знае противоотровата. Трябва да го открием! Също така на мястото, където намерихме къщата на дървото, е скрито тялото на Деймис, то трябва да бъде отнесено и погребано в съответствие с всички правила. Садако обеща да ме погълне след два дни. А на магистралата Орлов взриви кола, караше я…

— Стига — прекъсна ме медиумът. — Спри да дърдориш. За момичето от кладенеца изобщо не се притеснявай, това са дреболии. Сега ще дойдеш и подробно ще ни разкажеш за твоите приключения. Ти си само на двадесет минути с кола от нашия офис.

Двадесет минути?! Колко навътре в града ме е завлякла Мъгливата котка, ако, разбира се, наистина е била тя и не ми се е присънило?!

— И, моля ви, кажете на Ника… добре, и на останалите Михайлови, че съм добре — помолих аз, спомняйки си, че тя сигурно се тревожи за мен. Въпреки че, като се замисля, все още държах телефон в ръцете си и можех сам да й се обадя.

— Нека засега запазим завръщането ти в тайна — след известно замисляне каза медиумът. — Не се обаждай на никой друг, докато не обсъдим всичко.

— Но защо?! Сестра ми вероятно е притеснена, а и…

— Това е, край — прекъсна ме Джеймс. — Чакай там, ще ти изпратя такси.

И после той просто затвори.

Не такъв прием очаквах след всички неприятности, през които бях преминал. Единствената утеха беше, че Джеймс не смята Садако за сериозна заплаха, което означава, че все пак няма да умра след два дни. Поне не заради нея.