Алекс Кош
Прокълнат (3)

Глава 3

Не знам на какво разчитах. Че веднага ще започне да убива хора наляво и надясно? Че ще свали хеликоптера, ще разкъса военните на парчета и ще ме освободи? Може би точно това ми се искаше, но всичките ми надежди бяха попарени от импулса, който дойде от момичето:

„Ти сам ще ги убиеш.“

Как?! Дори и да забравя, че никога никого не съм убивал, физическата ми форма очевидно беше далеч от желаното. Разбира се, омразата ми все още беше тук, но не чувствах в себе си нито морални, нито физически сили да отнема нечий живот със собствените си ръце.

— Но аз не съм убиец! — прошепнах колкото се може по-тихо.

„А аз не мога да наранявам физически хората.“

Много странно, защото силните призраци спокойно могат да взаимодействат с хората и да им причиняват травми, а протежето на Доктора определено не можеше да се нарече слабо. Въпреки че не бях много наясно към кой вид се отнася — призрак на отмъщение, на място или зациклена? Май не е нито едното, нито другото, нито третото. Всъщност има и полтъргайсти. Но момичето не е толкова агресивно и е твърде адекватно. Тогава какво остава? Явно има и други видове, за които още не са ми казали. Блуждаещи някакви.

— Защо?

„Забранено е по договор.“

Ето това беше неочаквано. Никога не съм предполагал, че Доктора ще го вълнуват такива дреболии. Какво го интересува дали призракът наранява хората или не?

— Как тогава ще ми помогнеш?

„Ще ти подсказвам.“

Ох, тогава това трябва да е много добра подсказка, нещо като скрит в багажника костюм на Железния човек, или кодова дума за призоваване на армия от убийци. Въобще беше доста необичайно да получаваш отговори от призрак в ментална форма. Беше като чужд шепот, който звучи в главата ми и заглушава всички околни звуци. Също така почувствах от нейните емоции, че нашата комуникация коства на момичето огромни усилия.

— Тогава просто ги изплаши до смърт — казах възможно най-тихо. — Например като се появиш внезапно пред колата.

— Какво си мърмориш под нос?

Имаше нещо неприятно в него, не само хлъзгав вид и силна миризма на пот, но и като цяло предизвикваше чувство на отвращение. Случва се понякога, от пръв поглед разбираш, че човекът е лайно. Дълбоко разположените очи, квадратната глава и огромното тяло го правеха да изглежда като чудовището Франкенщайн, с изключение на това, че интелигентността в погледа му беше още по-малка.

Сякаш почувствал, че му се подигравам наум, охранителят ме сръга с лакът. Подозирам, че ако беше ударил съвсем малко по-силно, тънките ми ребра определено нямаше да издържат.

— Уговарям моя личен призрак да ви убие всички — отмъстително отвърнах аз и казах вече по-високо към летящото до колата безлико момиче: — Но първо свали хеликоптера, повреди двигателя, например. Това нали не се счита за пряка вреда върху хора? Просто счупи няколко железа. А после можеш и тази кола да приведеш в неизправност.

— Хе-хе, идиот — направи гнуслива гримаса мъжът. — Ще ми е интересно да видя как призракът се опитва да повреди защитен с руни транспорт.

Хм… и колата на Алина Анатолиевна също беше защитена, може би дори по-добре от тази, но Садако все пак успя да влезе вътре. По-добре да се появи сега и да изяде всички в тази кола, само благодаря ще й кажа. Но за съжаление военният джип не беше оборудван с радио с екран. Жалко.

„Прекалено съм слаба, за да реализирам желанията ти — почувствах надежда в емоциите на призрака. — Но ако дори малко изплашиш охранителите, ще мога да се подхраня с… техния страх… и да направя нещо.“

Разбира се, просто супер идея. И как пребит тийнейджър може да предизвика страх в опитни военни, докато е пленен от тях? Аз не съм момченцето от филма „Поличбата“, което може да плаши само с вида си. Дори да лъжа не мога.

— Чухте ли как умря Орлов младши? — попитах мъжете до мен.

Никой не отговори на въпроса ми, но не беше и нужно.

— Григорий Орлов беше разкъсан от призрака на убито от него момиче — продължих да говоря аз. — Чудя се, вие някога убивали ли сте хора?

— Затваряй си устата, паленце — изсъска този отляво, а десният отново ме сръга в ребрата.

Мда, голямо плашило става от мен.

Във филмите и киното хората с лекота се пренастройват на мислена реч, а аз изобщо не можех да формулирам мислите си така, че да се подредят в ясна фраза, на която призракът да реагира. След известно експериментиране стигнах дотам, че едва забележимо мърдах устни, произнасяйки фразата на себе си, за да може момичето да ме разбере и да отговори на въпроса.

— Как се казваш?

„Мей Ли.“

Китайка, значи.

— Смъртта ти свързана ли е по някакъв начин с Орлови?

„Орлов ме уби.“

— Големия?

„Малкия.“

Стоп, стоп. Съдейки по състоянието на трупа на момичето, то беше убито отдавна. Къщата на дървото изглеждаше толкова порутена, че е поне на десет години. На колко години е бил Григорий, когато е убил това момиче?

„На осем.“

Мамка му… болен изрод. Работила си като негова бавачка?

„Да.“

По целия път до имението на Орлови говорих с Мей. Момичето отговаряше на въпросите ми доста едносрично и не проявяваше инициатива в разговора, но и нищо не скриваше. Като че ли. Но успях горе-долу да сглобя картината какво се е случило с нея. Мей работила като бавачка в семейство Орлови, била с Григорий почти от раждането му. Единственият наследник растял като разглезено, но съвсем обикновено дете, докато собствената му майка не напуснала семейството. От този момент нататък момчето сякаш било подменено, станало агресивно, гневно и започнало да проявява склонност към насилие. Сега вече можел да се сравни с момчето от „Поличбата“: тормоз над животни, нападения на хора. Бавачката се опитвала да помогне на своя възпитаник, настоявала да извикат специалисти, но таткото оставал равнодушен към думите й. Когато Григорий навършил осем години, поведението му станало толкова ненормално, че Мей решила да напусне. И в деня след като тя съобщила своето решение на работодателя си, детето я нападнало, докато играели в къщичката на дървото. Бутнал я отгоре и докато горкото момиче лежало с травма на гърба и не можело да помръдне, методично я удрял с камък в лицето.

Тази история за съдбата на момичето отне почти цялото време до имението и сам не забелязах как започнах да задавам въпроси вече без да мърдам с устни, а само формирах точно мислено послание. Не беше толкова лесно да събера картината на случилото се от момиче, което не проявява никаква инициатива в разговора. Освен предложението да убия всички около мен, тя повече не заговори първа. Нещо повече, усещах разочарованието, идващо от нея, че не бях готов да убивам със собствените си ръце. Разбира се, аз много исках да отмъстя за Алина Анатолиевна, но за това беше необходимо като минимум да се добера до пилотите на хеликоптера, а като максимум — и до самия Орлов.

„Ти си просто слабак — изкоментира момичето, когато се опитах да обясня мисълта си. — Ако ще отмъщаваш, то всички са замесени. Всички.“

— Ще си помисля отново, когато имам достатъчно сили за отмъщение — отговорих уклончиво.

„Отмъщението няма нищо общо с личната сила. Винаги може да се намери възможност за отмъщение.“

Тя говореше с такава омраза, че неволно си помислих — може би момичето все пак е призрак на отмъщение? Мей Ли не беше толкова словоохотлива, когато я попитах за семейство Орлови, трябваше да извличам всяка дума. А тук сякаш говоря с нормален човек.

— Ти затова ли остана в този свят? За да си отмъстиш? — попитах с интерес. — Но Григорий Орлов вече е мъртъв. Май няма на кого да отмъщаваш.

„Никога не съм обвинявала момчето за смъртта си. Беше твърде малък, психиката му беше травмирана. Вината е по-скоро на баща му — Константин Орлов, той направи нещо с Григорий. Или момчето е видяло нещо, което е увредило разсъдъка му.“

Звучи като сюжет на типичен детективски трилър за убиец-маниак. Ако бащата е убил майката пред очите на осемгодишното дете и то после е полудяло, тогава ще оценя този филм с двойка.

— А виждала ли си какво се случва в имението на Орлови след твоята смърт? Убивал ли е други момичета?

„Бях привързана за къщата на дървото и не съм я напускала от деня, в който умрях.“

По-скоро е призрак на място.

— А какво се промени, когато те срещнах на пътя? Някак си беше успяла да се отдалечиш от къщата.

„Докторът ме намери.“

— И какво се случи?

„Той ми даде цел и ме освободи.“

— Но ти ме помоли за помощ — напомних аз. — За защита от него.

„Целта не ми хареса.“

— Що за цел е това? — съвсем се обърках аз.

„Ще ти кажа, когато му дойде времето.“

Честно казано, бях толкова увлечен от разговора с Мей, че за известно време забравих къде и защо ме водят. Ето защо, когато колата спря, трепнах и скочих, но веднага получих нов удар в ребрата.

— Твърде късно е да скачаш.

Изкараха ме от колата и ме изправиха до нея, придържайки ме за рамото. За няколко минути чакане успях хубаво да се огледам, за щастие районът беше добре осветен. Донякъде архитектурата напомняше на имението на Михайлови, но постройките бяха много по-мащабни. Солидни стени навсякъде, на покрива — същите картечни кули и платформа за кацане на хеликоптер. Изглежда това беше стандартен комплект за местните аристократи. Но къщата все пак изглеждаше по-богата, дори бих казал по-луксозна: млечнобели стени, арки, колони, по-близо до гръцката тема, отколкото до Европа. Да, и пазачите бяха много повече, дори имаха отделна сграда с размерите на училището, което някога бях завършил. Десетки и десетки добре въоръжени мъже се движеха уверено из територията, гледайки ме с любопитство от високите стени и от някои прозорци. Може да се каже, че Орлов е събрал малка армия тук, само не е ясно по каква причина?

Поведоха ме не към главния вход, а някъде встрани от основния дом, в съседна сграда. Ако и те като Михайлови имаха подземна лаборатория там, тогава щях да съм много разочарован от липсата на въображение. От друга страна, в този опасен свят никой не би отказал добре защитено и много дълбоко бомбоубежище. И всеки с пари и възможности вероятно би построил подобно нещо.

Както и при Михайлови, точно под прозорците на имението имаше красива градина и беседка. Но освен с дървета и храсти, градината можеше да се похвали и с призрачни жители — няколко полупрозрачни момичета блуждаеха между дърветата, напълно безразлични към случващото се наоколо. Вървях на доста голямо разстояние от тях, но дори оттук можех да видя, че телата им бяха покрити с множество рани. Застинах на място, неспособен да откъсна очи от бедните момичета, убити от Орлов младши. Колко зло е извършил този морален изрод…

— Мърдай!

Франкенщайн ме перна по тила с такава сила, че едва не се проснах на земята. Изглежда му доставяше удоволствие да ме тормози. Обърнах се и внимателно се вгледах в лицето му.

— Какво зяпаш? — подозрително попита мъжът, като отново вдигна ръка за удар.

— Ами мисля си — отвърнах мрачно. — Ако се появи възможност, ще кажа една добра дума на местните призраци, за да те убият особено продължително.

Разбира се, вратът ми отново пламна, след което ме завлякоха по-нататък по пътеката.

— Мей, виждаш ли призраците? — попитах мислено.

„Виждам ги.“

— Ще може ли да поговориш с момичетата и да разбереш какво се е случило с тях?

„Ще мога, ако и те могат.“

Веднага щом сменихме темата към насъщни дела, и цялата словоохотливост на момичето някъде изчезна.

— В същото време слушай какво говорят живите хора. Ще имам нужда от всякаква информация.

„Добре.“

Охраната ме заведе в малка постройка, нещо като къща за гости. Вътре всичко изглеждаше доста приятно: просторен хол, стълби към втория етаж с бели дървени перила, кожени дивани. И беше още по-странно, че зад една от белоснежните врати имаше спускане към минус първия етаж. А там вече и дума не можеше да става за лукс: стоманена врата, каменни стени, каменен под и малък прозорец с решетки на нивото на земята. А, да, и вериги, в които обаче не ме оковаха.

— Мей, можеш ли да ме чуеш? — попитах мислено, щом останах сам.

Защитните руни на сградата като нищо можеха да прекъснат връзката ни, така че зачаках отговора на момичето със затаен дъх.

„Да“ — дойде отговорът след кратка пауза.

Уф, слава богу. Без помощта й със сигурност ще остана тук завинаги, а сега имам шанс.

— Но не можеш да влезеш вътре, така ли?

„Да. Защитни руни.“

— Какво казват призраците?

„Това са малки парченца душа. Нямат пълноценен разум.“

— Но какви думи повтарят? Опиши ми как изглежда всяка от тях и какво казва. Може би имена или някаква друга информация, за която да се хвана.

„Добре.“

Положението, в което се намирах, изглеждаше доста песимистично, но това не ми попречи да използвам цялото налично време в изучаване на ситуацията на територията на имението. Да имам невидим агент отвън се оказа доста удобно. Мей научи имената на няколко от деветте момичета призраци, а също така потвърди информацията за това кой ги е убил. Разбира се, това беше покойният Григорий Орлов. Някои от зациклените момичета повтаряха името му и възкликваха нещо от рода на „Гриша, не, недей!“. Това беше случаят, когато за мъртвите може и трябва да се говори лошо — скапаният психопат беше убивал момичетата в тази къща за гости и след това очевидно е заравял останките им някъде в градината.

— Съдейки по количеството камери и охраната, няма как бащата да не е знаел за извратените забавления на сина си — логично предположих аз.

„Казах ти, че бащата е виновен — веднага каза Мей. — Цялото място трябва да бъде изгорено, заедно с всички обитатели. Всички те знаеха за развлеченията на Григорий и не го спряха.“

О, веднага се оживи. Иска ми се да е също толкова активна и в събирането на информация в имението. Досега не съм получил нищо, което да ми помогне да се измъкна оттук.

— А как работи твоето подхранване от страха от хората? Непременно аз ли трябва да ги плаша?

„Не. Аз просто поглъщам чуждия страх, ако съм наблизо.“

Е, това вече е добре. Остана някой да се изплаши.

Раздаде се звук на отключващо се резе и в килията влезе мъж, придружен от двама охранители. Не беше трудно да се досетя, че това е Орлов старши. Изглеждаше слаб, но широкоплещест и достатъчно силен за възрастта си. Сигурно беше около шейсетте. Суров мустакат чичко с набръчкано бледо лице и светлосини очи.

— Да, прилика определено има — каза той вместо поздрав, като ме погледна внимателно. — Михайлов, значи?

Не разбрах дали е въпрос или твърдение и затова замълчах. Единият от пазачите веднага скочи към мен и ми удари доста силен шамар по тила, от който се проснах на пода.

— Отговори на въпроса.

— По-внимателно — смъмри го Орлов старши. — Момчето и така едва диша. Не искам да умре преждевременно.

„Наистина ли изглеждам толкова зле?“ — помислих си, когато звъненето в главата ми от удара малко утихна. И някак този мъж не изглеждаше като баща с разбито сърце. А и ме гледаше с отвращение и недоволство, но определено без омраза.

— По лицето ти се вижда, че проклятието е изсмукало почти всичките ти сили — със задоволство констатира мъжът. — Колко ти остава да живееш, два дни?

— Три — поправих го аз и се зачудих откъде изобщо знае за проклятието?

Орлов доволно се усмихна.

— Отлично. Без капките „Живот Про“ тези три дни ще се превърнат в истински ад за теб. Честно казано, никога не съм харесвал мъченията, но от твоите мъки ще получа истинско удоволствие.

Разбира се, не можех да мълча.

— Затова пък покойният Орлов младши обичаше мъченията. Изродът обичаше да измъчва и убива хора — криво се усмихнах аз. — Явно ябълката не е паднала много далеч от дървото.

Замижах в очакване на нов удар, но мъжът реагира на нападката ми по неочакван начин:

— За съжаление, Григорий падна много далеч от ябълката — намръщвайки се, каза Константин Орлов. — Момчето не успя да се справи с демоните си. В преносен смисъл, разбира се. Но той си остава мой син и единствен наследник и умря заради теб. Какъв баща щях да съм, ако не отмъстя за него?

— Законопослушен? — слабо предположих аз.

— Чувство за хумор — браво — някак неестествено се усмихна мъжът. — И аз го имам — той махна на охранителя. — Счупи всички пръсти на дясната му ръка. Проклятието си е проклятие, но никой не е отменил доброто старо мъчение.

Разбира се, опитах да се съпротивлявам, но двамата пазачи с лекота ме сграбчиха и наистина започнаха методично да ми чупят пръстите. И се оказва, че след шока от болката при първото счупване, останалите вече не се усещат толкова остро. Вероятно затова във филмите всички мъчения се извършват много бавно, така че човек да има време да се възстанови от болезнения шок. Не, наистина болеше много, но, честно казано, не ми бяха останали сили да страдам както подобава. Даже вместо да крещя, успях само слабо да простенвам.

— Така очакването на смърт от проклятие ще бъде много по-забавно — доволно кимна Орлов, когато охраната приключи екзекуцията и се отдръпна до вратата. — Защо не се смееш на шегата ми?

— Майната ти — процедих аз, като придържах ранената си ръка и се опитвах да овладея замайването. — Надявам се скоро да се присъединиш към сина си.

Ох, по дяволите. Точно сега щеше да е по-добре да мълча.

— Някой ден всички ще отидем там — спокойно отговори непроницаемият Орлов. — Освен теб, разбира се. Душата ти ще бъде погълната от същество и задгробен живот определено няма да имаш.

И тук вече не издържах. Може би виновна беше силната болка, или умората, или просто бях напълно изкукал.

— А ти да не мислиш, че Григорий ще отиде в рая?! След убийството на бедното момиче? Въпреки че, защо момиче. Момичета. Колко общо бяха? Започнал е на осем с бавачката си, пребивайки я до смърт с камък, а умря на двайсет и три? Колко души е успял да убие? Алена Соколова, Сера Луна, Марго Ланос, Джанет Мур. Колко още тела са заровени в градината?

Тук цялото спокойствие на Орлов изчезна някъде. Той скочи към мен и ме хвана за врата, вдигайки ме от пода с лекота.

— Откъде знаеш?!

— Изглежда си забравил, че съм медиум — изграчих аз. — Виждам всичките му жертви. Всеки ден обикалят около вас! Надничат в прозорците, крещят от гняв и болка. Вие не го чувате, но това е до време.

— Това е невъзможно! — изръмжа мъжът, изблъсквайки ме в стената. — Ние изгорихме телата!

От удара за миг изгубих съзнание, но болката в ръката бързо ме съживи.

— Църковните церемонии не са отменени — изсъсках аз. — Те не са проклети викинги!

— Все едно — вече по-спокойно каза Константин Орлов. — Каквото и да си научил, то ще бъде погребано тук с теб.

И въпреки това виждах в очите му, че е уплашен. За надзирателите изобщо да не говоря, и двамата изглеждаха така, сякаш искат да избягат от килията възможно най-бързо, а за предпочитане — и от имението. Надявам се защитните руни на сградата да не попречат на Мей Ли да поеме поне малко от страха им, може това да помогне по някакъв начин за в бъдеще.

— Нали знаеш, че твоят син беше разкъсан жив на парченца от призрака на момиче, което е убил? — попитах, искайки да затвърдя успеха си. Ако на Мей Ли й е нужен страх, тогава ще ги изплаша както трябва. — Мисля, че това е напълно достойно наказание, въпреки че няма да е зле да го възкресим отново и да повторим екзекуцията за всяко момиче, което е убил! И това го направи само един призрак. А какво ще стане, когато всички, погребани тук, наберат сили?

Дявол знае какво всъщност ще се случи. Но наистина има шанс поне един от многото призраци да се превърне в полтъргайст.

— Значи ще трябва да поканим медиум, който да почисти това място от натрупания боклук — съвсем се успокои Орлов. — Мисля, че Джеймс Харнет с удоволствие ще поеме тази работа. Ирония: ако по някаква причина съществото не довърши душата ти, то ще я унищожи твоят учител, защото работи за мен.

Голяма новина, Джеймс работи за всеки, който плаща. Няма да се изненадам, ако за упокоение на моя призрак си напише допълнителна такса за емоционална привързаност. Надявам се поне да е достатъчна голяма.

Единият от охранителите извади телефона си и прочете нещо на екрана.

— Кхм, Константин Борисович — каза той смутено. — Викат ви там.

— Добре, ние тук приключихме — отговори Орлов, хвърли ми неразбираем поглед и ме потупа по бузата. — Почивай, Рома, набирай сили. Пред теб са още три дни, а имаш толкова много несчупени кости. Ще се отбия и непременно ще си побъбрим.

Мамка ти… а с моя страх Мей Ли дали може да се храни? Защото очертаната от Орлов перспектива наистина ме уплаши. Никога не съм можел да понасям болка.

— Между другото, имам подарък за теб. За да не скучаеш тук самотен — вече излизайки от килията, подхвърли Орлов и заповяда отвън: — Внесете го.

И те внесоха в килията голям телевизор с плосък екран, като го поставиха до отсрещната стена.

— Защо ми е? — попитах с треперещ глас. — Тук дори няма контакт.

Това явно не беше случайно. Но откъде Орлов знаеше такива подробности за Садако?!

— Оковете момчето към стената, за да не счупи случайно екрана — даде последните си заповеди Орлов. — И се уверете, че всички камери работят. Трябва да виждам всичко, което се случва тук.

Нима по някакъв начин е свързан с Ездача на трупове?!

Беше безполезно да се съпротивлявам. Сложиха ми окови с вериги на ръцете и краката, които не ми позволяваха да се отдалечавам на повече от метър от стената. И когато вратата се затвори и аз отново останах сам, остатъците от силата ми ме напуснаха и аз се свлякох на пода. Тялото му се тресеше от болка, слабост и страх. Удивително е, че изобщо успях да говоря толкова нагло с Орлов, преди не бях забелязал в себе си такова самоубийствено желание да си играя с огъня. Може би, ако не го бях ядосал, щях да остана с цели пръсти, а и телевизорът… по дяволите, как изобщо му хрумна това?!

Големият тъмен екран привлече вниманието ми и аз зачаках със затаен дъх кога ще примигне и ще покаже омразната картинка с кладенеца и момичето. Но засега телевизорът не показваше признаци на живот, което не можеше да не ме радва.

„Един от охранителите каза на Орлов, че жената, която те е взела на стоп, е изчезнала — неочаквано ми съобщи Мей Ли. — Колата е взривена, но тялото така и не било намерено.“

По дяволите, това е страхотно! Само дано наистина да е вярно и тя да е оцеляла. Една смърт по-малко на моята съвест.

— Как е успяла да се спаси?

„Говорят за някакъв скъп и много рядък артефакт «Последен шанс». Не знам какво е това.“

Хм… съдейки по начина, по който Алина Анатолиевна заплашваше със съпруга си, той едва ли ще остави нападението срещу жена си без отговор. Мисля, че Орлов трябва да очаква гости в близко бъдеще. Жалко, че така и не разбрах кой е мъжът й. И ще има ли достатъчно сили да нападне Орлов, защото тук имаше събрана доста значителна армия. Освен това има и малък шанс така нареченият ми баща Евгений Михайлов някак да разбере, че съм тук и също да се опита да ме спаси. Все пак Орлов е негов враг, а враговете е обичайно да ги следиш.

Опитвайки се да осмисля случващото се, аз не откъсвах очи от телевизионния екран. Каква е вероятността Садако изобщо да дойде за мен? Все пак до крайния срок остават още три дни. Твърде рано е да ме убива, а жизнени сили тя и така вече черпи от мен. Във всеки случай си струва да положа усилия и да нарисувам защитна руна на пода…

Но тялото ми неочаквано отказа да се подчини. Всичко, което трябваше да направя, беше да се надигна, да намокря пръст с кръв и да нарисувам модел, но дори и ръката си не можех да вдигна. Оковите на ръцете ми изглеждаха невероятно тежки, а пулсиращата болка в счупените пръсти затрудняваше съсредоточаването. Нужни ми бяха цели пет минути, за да седна на пети и да започна да рисувам руна. Линия след линия. Само да успея навреме, преди телевизорът да се включи.