Алекс Кош
Прокълнат (20)

Глава 20

Разбира се, идеята да намеря призраци, които биха могли да ме научат на нещо или значително да ме обогатят, все още витаеше в ума ми. Но сама по себе си тя не беше достатъчна, а да се разхождам просто така из града и да разпитвам всеки срещнат призрак беше абсолютно изгубена кауза. И изведнъж самата съдба ми поднася работа в школа по бойни изкуства, името на чийто собственик навежда на мисли за съществуването на Легенда в този свят, и то именно с главна буква. Брендън Лий беше синът на прочутия Брус Лий! Интересно, дали все още е жив? Ха, бих могъл да видя самия НЕГО?!

Веднага се зарових в телефона в търсене на толкова важната информация. Разбира се, интернет тук изоставаше от нашия с десетина-петнайсет години и беше на равнището, където форумите бяха по-актуални от глобалните социални мрежи, така че се забавих. Предимно споменавания в новините и в сайта на самата школа. Но главното го научих — Брус Лий е жив! Почти на осемдесет, енергичният старец се занимаваше с обучение по бойни изкуства на спец отряди по целия свят. И той, и синът му така и не бяха станали актьори, явно след Катаклизма на всички някак не им е било до кино, така че бяха избегнали смъртта си, свързана с филмовата индустрия. А демоните, съществата и чудовищата — това вече бяха дреболии, които само бяха закалили Майстора. На снимката той не изглеждаше на действителната си възраст, а максимум на петдесет. Един такъв здрав петдесетгодишен мъж, посветил целия си живот на спорта.

Синът държеше школа по бойни изкуства на Златния остров, в която обучаваше местната аристокрация. И точно в тази школа се беше появил призрак. Разбира се, едва ли ставаше дума за някакъв майстор, но аз в никакъв случай не можех да пропусна възможността да посетя школата на сина на Брус Лий.

— Ще взема ето тази! — казах припряно, притискайки листа със заявката към гърдите си, сякаш някой иска да ми я отнеме.

Миси дори не погледна какво съм взел.

— Да, моля. Ако искаш, вземи всички.

Ако зависеше от мен, така и щях да направя — и хубаво щях да подобря финансовото си положение. Но по-добре да започна с малко, все пак никога не бях работил сам. По-точно бях, в Шеста болница, и от това не излезе нищо добро. От друга страна, първо ще е по-добре да се погрижа за лечението на Лора и Алина Сергеевна, и едва след това да се занимавам с нещо друго. Ох, по дяволите, съвсем забравих!

Бързо се върнах в кабинета на Джеймс.

— Още един въпрос, знаете ли нещо за състоянието на кома? По-конкретно за такива случаи, когато душата напуска принципно здраво тяло?

— Никога не съм имал работа с такъв човек — категорично отсече Джеймс. — И теб не те съветвам. Работата на медиумите е да избавят от призраци, в краен случай, от същества, да намират обсебени и прокълнати артефакти, понякога да извличат информация от хора, ако те изрично са дали съгласието си. Всичко, което е свързано с душите на живите хора — това е територия на църквата. Не забравяй, че Асоциацията отговаря пред свещениците и те никога няма да позволят да си пъхаш носа в тяхната „градинка“.

— Но призраците са, така да се каже, души — озадачено му напомних аз.

— Не съвсем. Призракът е сплав от остатъците, или в редки случаи, от цялото съзнание, и някаква част от душата — напомни Джеймс. Това и аз самият го знаех, но не мислех, че е толкова фундаментално. — Колкото по-голяма част от душата е останала на този свят, толкова по-силен е призракът, и колкото по-добре се е запазило съзнанието — толкова по-цялостна е личността. В същото време между живите и мъртвите има тънка граница, а хората в кома са някъде по средата.

— Затова ли не намерих никакви споменавания на подобни случаи на уебсайта на Асоциацията?

— Разбира се — потвърди Джеймс. — Мисля, че свещениците имат такава информация, но силно се съмнявам, че ще я споделят с теб.

Хм… Отец Павел ме покани на гости в църквата „Света София“. Може би си струва да отида. Инквизиторът явно се надяваше да ме насочи в правия път и да ме привлече на своя страна. Едва ли ще ме почерпи курабийки, но дали няма да сподели полезна информация? Като жест на добра воля. И въобще църквата не трябва ли да се грижи за здравето на хората?

— Мисля, че не е трябвало да обещаваш да помогнеш на Князев — продължи медиумът. — Със сигурност няма да свърши добре. Това са тънки материи, твърде рисковано е да се пъхаш там без опит. Жената ще умре и Князев със сигурност няма да ти го прости.

— Но Макаров каза, че мога да й помогна.

— Още една причина — отсече Джеймс. — Макаров е човек, който не е наред с главата. И вече не съм сигурен, че изобщо е човек. Той има специфични методи на обучение, може да ти е казал това само за да убиеш случайно Алина Князева и да започнеш конфликт с мъжа й. Просто за забавление или като стимул за растеж, например.

Стимулите за растеж и така вече ми идваха в повече, надявам се, че и старецът го е разбрал. Но червеят на съмнението, който ме гризеше преди, се превърна в огромна боа, която стегна ребрата ми до счупване и секна дъха ми.

— Разбирам…

Знае Джеймс как да развали настроението.

— Но ти няма да се откажеш от това начинание, нали? — обречено попита той и след като изчака моето кимване, продължи: — Добре, имам няколко книги, в които може да се прочете нещо по тази тема. Ще ги намеря до утре. Междувременно ти се заеми с работа, не се мотай тук.

Благодарих искрено на медиума и седнах да рисувам гофу в заседателната зала, тъй като чантата се оказа абсолютно празна. Стандартен набор: атакуващи, защитни и търсещи. После ми хрумна, че да пускам самолетчета в болницата е напълно безсмислено и трябва да измисля нещо по-функционално. Благодарение на сайта на Асоциацията знаех за съществуването на артефакти за търсене, започвайки от познатите биолокационни рамки — Г-образни пръчки, които се обръщат към най-близкия призрак, и завършвайки с високотехнологични локатори. В онмьоджи аналог бяха самостоятелно летящи самолетчета — сложна версия на хартиено самолетче, но не исках да тичам с тях по коридорите на болницата и да плаша хората. Така че трябва да измисля друг вариант и то такъв, че Дони и Джен да могат да го използват, така търсенето ще върви много по-бързо.

Докато се занимавах с гофу, Джеймс вече беше изхвърчал нанякъде от офиса, така че нямаше с кого друг да се консултирам освен с Миси, но тя само сви рамене в отговор. Ако Роналд Тумс беше обикновен призрак, най-вероятно силата на душата ми щеше да е достатъчна да привлека вниманието му. Но дори и да ме забележи, със скоростта на придвижване на отрязаната глава появата му можеше да е чак след няколко дни. Защо призраците не могат да летят? По-точно могат, но по някаква причина не всички. Мей Ли например летеше, без изобщо да се напряга, а всички призраци, които бродеха по улиците, се движеха като обикновени хора — по земята.

След като прекарах почти час в мислене, все пак измислих нелош вариант — оригами! Не, не може да сгъваш листове с вече нарисувани руни, защото линиите ще се пресекат и ще се получи дявол знае какво. Но ако нарисувам руна върху вече завършена фигура, тогава всичко ще сработи. И най-лесният вариант според мен беше да сгъна хартиена роза и да сложа върху нея руна за търсене, особено след като това беше единствената фигурка, която се научих да правя в училище. А ако нарисувам много малка руна, то и зоната й на действие ще е малка. Благодарение на работата с Ездача, да умре от хълцане дано, дори успях да изчисля приблизителния обхват и зависимостта му от размера на руната. Така, ако призракът е наблизо, розата просто ще полети в неговата посока. Всичко гениално е просто, както се казва. Може дори да поставиш розата в джоба на сакото си като декорация, за да не привличаш много внимание! Освен това такива рози мога да дам и на Дони и Джен, което значително ще ускори нашето търсене.

Веднага направих десетина търсещи рози, като продължавах да използвам собствената си кръв, просто за всеки случай. Въпреки че силно подозирах, че руните ще работят и без кръв, ако при рисуването вложа душа в рисунката. Не в преносния възвишен смисъл, а в най-буквалния, разбира се, нали благодарение на Макаров се научих доста добре да управлявам тази сила. Но не исках да губя време за експерименти, затова предпочетох да използвам доказания метод — боя и кръв.

Когато свърших, се обадих на Дони, взех Джен и тримата потеглихме към болницата. Хухлик още не се беше възстановил, но Миси увери, че ще го изпрати при нас веднага щом джуджето се появи. Аз самият не виждах особена нужда от това.

Наближаваше време за обяд, така че хапнахме набързо по пътя. По време на обяда обясних на колегите си по търсене как да използват розите. Разбира се, те работеха само ако аз ги активирам. С това също си струваше да експериментирам, когато ми остане време, защото на теория руните на Джеймс можеха да бъдат активирани и от други хора.

— Искам първо да се поразходя около болницата — казах на Дони и Джен, когато пристигнахме. — Да поразпитам местните призраци.

Вече започвах малко да различавам призраците по силата на душата. Да го кажем така — тяхната степен на прозрачност се различаваше, макар и незначително. Думите на Джеймс обаче, че умът и душата са две отделни неща, малко ме объркваха. Затова реших да прекарам известно време с двойна полза и да интервюирам призраците, които се разхождаха близо до болницата, за да разбера може ли по „плътността“ да се направи разлика между „зациклен“ и „адекватен“. И в същото време да разбера дали някой от тях е видял изгубената призрачна глава.

Призраците на кръстовището до болницата не ми обръщаха никакво внимание точно докато не пуснах силата на душата си. Тогава те се втурнаха към мен като молци към огън: петима мъже и три жени, от които само две „адекватни“. За съжаление не можаха да ми кажат нищо интересно. Главата на Роналд Тумс била видяна от призраците, но преди няколко седмици на поляната в парка, където всъщност я бях намерил аз. А също така се убедих, че плътността на един призрак няма нищо общо с неговата адекватност. И това също беше лоша новина. Но нямаше за кога да изпадаме в униние, така че се отправихме към сградата на болницата.

И там не се зарадваха особено на появата ми, въпреки че бях разкрил нещо като местна конспирация: ходещи мъртъвци, експерименти с пациенти, опасни същества, които се разхождат из болницата. Всъщност дори медал ми се полагаше! Вместо това изобщо не искаха да ме пуснат, докато не прегледаха внимателно удостоверението и не ми прикрепиха местен охранител. Сестрите, дори обикновено добродушната Луана, която ме хранеше с пайове, сега се извръщаха от мен и сумтяха презрително зад гърба ми. Какво съм им направил? Затова пък Джен и Дони спокойно минаха като мои помощници, по някаква причина никой нямаше претенции към тях. Луда работа.

Първо слязохме в мазето, което доскоро беше гробище на същества, защото именно тук изгубихме главата на Роналд. Разбира се, пещерата беше почистена така, че носът и очите още пареха от хлора. Нещо повече, за две седмици някак си бяха успели да скрият празните гробове с нормална каменна зидария.

— Труповете на съществата вече са изгорени — каза ми Джен, щом влязохме вътре. — От болницата настояваха това да стане възможно най-бързо.

Има си хас да не са настоявали. Мисля, че ако зависеше от тях, тихомълком щяха да погребат всички, които знаеха за ужасите, които се случиха в мазето.

— А сега тук ще правят лечебни солни пещери — смутено сподели охранителят. Между другото, охраната се отнасяше към мен учудващо уважително, за разлика от останалия персонал на болницата.

— Виж ти. Успех — усмихнах се аз.

Спомняйки си какво се случи в тази пещера, определено нямаше да мога да се отпусна тук. От друга страна, новата дирекция на болницата правеше всичко възможно информацията за това място и всичко, което куклата на Ездача е правила като директор, да се споменава възможно най-малко в медиите. Оставаха само слуховете, но те бързо ще се променят, ако пещерите бъдат направени още по-привлекателни за посетителите.

Докато вървяхме през подземните помещения, аз разказах на Дони как сме се били тук с Ездача. И едва когато вече се бяхме качили на първия етаж, изведнъж ми просветна: някъде сред гробовете вероятно беше и тялото на Роналд Тумс. Ако са го изгорили, то призракът можеше просто да изчезне. И тогава цялата ми подготовка с хартиените рози отива в канала.

Едва се сдържах да не се хвана за главата, но ме беше неудобно да показвам емоции пред Дони, очите му блестяха от надежда. В допълнение, дори изгарянето на тялото и съответните ритуали не гарантираха сто процента упокоение на призрака, за това беше необходим и самият призрак. Така че не можехме да се откажем от търсенето.

— Извикайте ме, ако розата реагира на нещо — напомних на Джен и Дони и ние се пръснахме из болницата.

Всичко, което се искаше от нас, беше да минем по всички коридори и да чакаме реакцията на търсещото гофу. Нищо сложно, но отне твърде много време. За съжаление, така и не намерихме главата, въпреки че прекарахме остатъка от деня в търсене. Изглежда посещението в клуба по бойни изкуства се отлагаше за утре, да отида там през нощта ми се стори малко неприлично. А и нямаше смисъл, честно казано, болницата сериозно ме изтощи и нямах абсолютно никакви морални сили да общувам с хора и призраци.

— Да ви закарам ли до „Златната болница“? — предложи Дони. Младежът изглеждаше малко разстроен, но се държеше удивително спокойно.

— Не нас — неочаквано го поправи Джен. — Само Роман. Аз ще се върна в хотела.

От изненада дори загубих дар слово.

— Мм?!

— Мисля, че няма смисъл да те следвам през цялото време — спокойно каза телохранителката. — Орлов вече не представлява опасност, а „Златната болница“ се охранява много добре. Нали там ще спиш през следващите няколко дни?

Уау, тя да не ми чете мислите? Почти дума по дума. Съвсем наскоро си мислих за нещо подобно.

— Мисля, че да — потвърдих, опитвайки се да скрия доволната си усмивка. — Освен ако не се случи чудо и не успея да се справя с лечението по-рано, ще нощувам там. Князев ми осигури стая за неопределено време, така че реших за всеки случай да мина общ преглед след проклятието.

Джен кимна.

— Тогава просто ме предупреди, когато тръгнеш по нова задача. Или към някое подозрително място. Или на официално събитие, там също присъствието ми няма да е излишно — тя ме погледна внимателно: — Надявам се на твоята съзнателност.

— Няма проблем — уверих я аз, чувствайки огромно облекчение. Най-накрая ще мога да дишам спокойно!

След като се сбогува с нас, Джен хвана такси, а ние с Дони потеглихме към болницата. По пътя се зарових в телефона в опит да намеря някаква полезна информация за болестта на Лора, но описанието на известните ми симптоми явно не беше достатъчно. Дори не знаехме каква отрова е използвал Ездачът, защото далеч не беше сигурно, че източникът е прокажена хрътка. Не намерих нищо полезно и потърсих споменавания на кома на уебсайта на Асоциацията с надеждата, че Джеймс е преувеличил влиянието на църквата и някой медиум се е опитал да работи с хора в подобно състояние. Като стажант бях получил значително по-разширен достъп до портала, но голяма част от статиите в него бяха посветени на различни случаи на медиуми с призраци. Хората споделяха опит в съответствие с нивото на своите умствени и писателски умения. Изглежда напразно разчитах на някакви систематизирани данни или нормален справочен материал по конкретни теми, поне в раздел с ограничен достъп. Тук всичко беше като във външните форуми.

— Искаш ли да разпуснем по клубовете? — неочаквано предложи Дони.

— Ъ-ъ… какво? — попитах, без в първия момент да разбера за какво става въпрос.

— Ами нали си отскоро в Барса?

— Ако включа и времето, което прекарах в безсъзнание, почти месец — бързо пресметнах аз.

Дони поклати глава.

— А поне веднъж почивал ли си?

— Е, седмица и половина в кома спокойно може да се счита за почивка — усмихнах се аз. — Разбирам какво имаш предвид, но времето на клубовете ще дойде, когато излекуваме сестра ти и още една жена, която пострада заради мен.

Младежът сви рамене.

— Както искаш. Но ако размислиш, не се стеснявай, ще ти организирам обиколка на най-горещите места в Барса.

Хм, аз и „горещи“ места? Силно се съмнявам. Дори в първата си младост се стараех да избягвам клубовете, а сега изобщо не ми е до това. За мен ще е по-добре няколко седмици да поседя в хотела, за да структурирам придобитите в процеса на много екстремното обучение знания и умения. Да ям редовно и да се заема със спорт, че ребрата ми стърчат дори през ризата.

Дони спря колата на паркинга на болницата и тръгна с мен към централния вход.

— Е, да дойда ли утре сутринта? — предложи той.

— Разбира се. Имам още няколко идеи къде може да потърсим помощ за лечението на Лора и Ана, а също така трябва да отида в клуба по бойни изкуства, ако, разбира се, имаш време за това.

— До петък съм абсолютно свободен — увери ме Дони. — И не се шегувам, в събота ще трябва да се върна в Сребърната академия, занятията ми започват.

Точно така, а аз започвах да се чудя защо брат ми и сестра ми вече учат, а Дони още се мотае наоколо. Те са горе-долу на една възраст.

— Хей! — извика някой и от сянката на колоната се появи слаба фигура. — Дони!

Познах го веднага щом се появи на светло, а Дони малко по-рано, по гласа.

— Макс? — леко учудено попита Дони. — Какво правиш тук толкова късно?

Според мен беше съвсем очевидно, че младежът целенасочено чака именно нас. Блондинът и преди изглеждаше слаб, но сега лицето му беше изнурено до състояние, много близко до моето. Погледнато отстрани, двамата с него изглеждахме така, сякаш сме прекарали тези две седмици в един и същ концлагер без вода и храна.

— Чух, че нашият малък медиум се е появил, и веднага дойдох тук — намръщено отговори Макс.

Приближавайки към нас, той пристъпи до мен и неочаквано ме удари в корема.

— Заради теб Лора пострада!

Дони веднага се оказа до него и го изблъска.

— Успокой се, Макс, вече говорихме за това. Да се обвинява някой друг освен Ездача на трупове за случилото се с мен или Лора е идиотизъм.

— Ама разбира се! — ядосано изкрещя Макс. — Той изобщо не е виновен! Малкият нещастник е първопричината за всичко, което се случи, ако не беше те помолил за помощ, нищо нямаше да се случи.

Да, честно казано, и аз си мислех горе-долу същото. И като цяло, да виня младежа за отношението му към мен просто нямах достатъчно наглост.

— Да, а ако ти не беше започнал онзи бой в клуба, заради който ни наказаха да работим като таксиджии, аз нямаше да срещна Рома. Хайде тогава теб да смятаме за първоначалния виновник!

Макс замълча за известно време.

— Ами не, да се мисли така вече е съвсем идиотско.

Гневът на лицето му отстъпи място на недоверието.

— А ако си припомним, че боя стана заради момче, което реши да танцува с Лора — продължи Дони. — Тогава той ли е виновен? Или сестра ми, която не реагира на твоите знаци на внимание и реши да танцува с непознат пред теб?

Уау, тук стана съвсем зле. Макар че по поведението на Макс вече беше ясно, че бедният герой-любовник окончателно е загубил дар слово.

— Затова просто запомни, че единственият виновник е Ездачът на трупове, а всички ние сме само жертви по един или друг начин. А Рома дори е бил измъчван — той ме погледна. — Нали те измъчваше?

— Ездачът? — аз не веднага разбрах, че разговорът внезапно се прехвърли към мен. — Всъщност ме шантажираше с лекарство за Лора, така ме принуждаваше да работя за него.

Макс впери в мен гневен поглед.

— И къде е лекарството?

— Така и не го получих, защото…

Трябва да отдам дължимото на Дони, той някак си усети, че сега ще кажа нещо, което само ще влоши отношението на Макс. Той и така беше на ръба. И ако призная, че съм избягал, преди да завърша работата за Ездача, за която той обеща да даде лекарството, без да знае контекста, младежът определено щеше да откачи и да ме изгори на място.

— Той е направил всичко, за да получи лекарството, но не е успял — прекъсна ме Дони. — Последната седмица и половина е прекарал в кома и щом дойде на себе си, веднага се втурна да търси лечение за Лора. Макс, а ти какво правиш тук?

Младежът се смути.

— Дойдох да видя Лора и разбрах от лекаря, че си довел някакъв медиум. Трудно беше да не се досетя за кого точно става дума.

— И откога стоиш тук? — насмешливо попита Дони.

— Няма значение — малко се смути Макс, но бързо се върна към агресивното настроение и ме сграбчи за ризата. На порива на Дони да го спре блондинът вдигна успокоително свободната си ръка.

— Спокойно — той ме погледна в очите. — Ти. Следващият път, когато трябва да направиш нещо, за да спасиш Лора, непременно ми се обади. Разбра ли?

— Разбрах — послушно казах аз.

Макс стоеше над мен, докато записвах телефонния му номер, изгледа ме още веднъж за сбогуване и гордо се отдалечи.

— Не му се обиждай — потупа ме по рамото Дони. — Макс всъщност е добър човек, просто е прекалено импулсивен. Някои смятат, че склонността към стихии влияе на характера, това може да обясни поведението му. Но за подобни предположения няма никакви научни доказателства, така че ти позволявам да го смяташ за идиот.

— О, стига — казах смутено. — Знаеш ли, честно казано, неговото отношение към случилото се с Лора ми е много по-близко от твоето. Дори аз се обвинявам, а ти говориш толкова спокойно и уверено, че нейното състояние не е по моя вина…

Дони се усмихна открито.

— Вече обясних позицията си. Единственият виновник за злото е този, който го е създал. Всички други действия, водещи до тази ситуация, не могат да бъдат първопричината. В противен случай може да копаеш много надълбоко и да намериш толкова много виновни, че ще трябва да направиш отделно гробище за тях.

Хм, в думите му също има логика, жалко, че тя невинаги помага да се справиш с емоциите.

Известно време стояхме мълчаливо.

— Имам още един въпрос — попитах аз, решавайки, че паузата леко се проточи. — Ако Макс е започнал боя, тогава защо ти отработваше наказание в такси?

— Е, той го започна — смутено се почеса по тила Дони. — Но Макс не държи много на удари, така че първи го нокаутираха. След това се включихме ние с Лора. Когато дойде полицията, аз съвсем логично поех цялата вина, за да няма проблеми Лора, въпреки че всъщност сестра ми просна повече хора от мен — не без гордост завърши той.

— Да, в боя срещу мъртъвците Лора също действаше най-ефективно — кимнах аз.

— Сестра ми е страхотна — топло се усмихна Дони.

— Непременно ще я излекуваме — твърдо казах аз. — Обещавам. Главата на Роналд Тумс не е единственият начин да получим противоотровата. Ще намеря Ездача и ще му изтръгна сърцето, а преди това той ще ми каже с какво точно я е отровил…

Младежът ме потупа успокоително по рамото.

— Кога стана толкова кръвожаден? Не позволявай на гнева да вземе връх над теб, виж Макс — в подобна импулсивност няма нищо хубаво. Ти си по-умен от това.

Тук той много ме засрами. Нали щом можех да го кажа на глас, значи наистина бях готов да изтръгна сърцето на Ездача. И защо бях? Аз и сега съм готов. Просто няма да го направя импулсивно, а спокойно и хладнокръвно.

Дони си тръгна, а аз се качих в стаята си, където веднага бях посетен от моя лекуващ лекар. Той ми провери ръката и се увери, че с нея всичко е наред и съм възвърнал чувствителността на пръстите си. „Желето“ го остави, но го размекна с лазер. Сега можех леко да мърдам пръсти, но не достатъчно, за да ги стисна в юмрук. Стана ясно защо „желето“ се казва така.

Щом докторът си тръгна, на вратата се почука отново.

„Да не е забравил нещо?“ — зачудих се аз, докато отварях, но на прага не беше докторът. Или по-скоро не този доктор. Човешка фигура от гъста яркочервена кръв, с абсолютно кръгла глава без нос, очи, уши или дори уста, държеше главата на призрака на Роналд Тумс в ръката си, а зад гърба й във въздуха висеше Мей Ли. Лицето на момичето все така представляваше застинала мъртва маска, но самата тя изглеждаше почти толкова материално, колкото и жив човек. И аз отчетливо усетих нейната радост от срещата, сякаш имаше някаква връзка между нас.

На главата на кървавата фигура в областта на предполагаемото чело се оформиха устни и до мен достигна мъжки глас:

— Михайлов, имам делово предложение за теб.