Алекс Кош
Прокълнат (2)

Глава 2

Първият ми импулс беше да взема телефона и да го хвърля през прозореца. Знаех много добре кой точно може да ми звъни въпреки липсата на мрежа, и нямах никакво желание да общувам с този абонат. Аз не съм луд. От друга страна, имаше шанс и да не е тя. А и през телефон Садако не би трябвало да може да ми навреди, най-много да ми каже колко още ми остава да живея. Нека си говори, няма проблем.

— Ало — казах, като държах слушалката възможно най-далеч от ухото си. Обикновено бих включил високоговорителя и бих изкарал телефона през прозореца извън колата, но не исках да споделям излишна информация с Алина Анатолиевна, ако не се обажда Садако, а Доктора или Хухлик. Не знаех на какво точно са способни.

— Три дни — изсъска някой от слушалката и в следващия момент нещо тъмно изскочи от високоговорителя, уви се около врата ми и започна да го стиска.

— Какво е това?! — възкликна жената, като веднага натисна спирачката и се опита да издърпа телефона от мен.

Колата поднесе и спря по средата на пътя, след което започна едно много странно състезание по дърпане на телефон, в което с всяко дръпване вратът ми биваше стяган все повече и повече. Осъзнавайки, че това определено не ми помага, Алина Анатолиевна се прехвърли на косата, стискаща врата ми, а това беше именно тя, но красивите женски ръце просто минаваха през нея.

Нямах достатъчно кислород. Аз също напразно се опитвах да хвана примката от коса, но пръстите ми докосваха само собствената ми шия. И когато вече пред очите ми започна да притъмнява, моят призрак влезе в действие. Тя замахна с ръка и с едно движение на острите си нокти отряза излизащата от екрана коса, а Алина Анатолиевна, без да се чуди, веднага отвори прозореца и изхвърли телефона.

— Какво беше това?! — възкликна жената, гледайки ме с широко отворени от страх очи.

— Призрак — неуверено отговорих аз, докато тежко си поемах дъх. — Или същество. Честно казано, и самият аз не съм съвсем наясно. Но повече няма да се появи. Мисля, че това беше само предупреждение.

— Предупреждение?!

— Или напомняне — поправих се аз. Дявол знае какво е в главата на Садако, може би се е разстроила, че за няколко дни изчезнах в подземие, където нямаше средства за връзка и беше невъзможно да ме тормози с обаждания. Не се притеснявайте, лично вас нищо не ви заплашва.

Алина Анатолиевна се намръщи.

— Това, разбира се, е добре, но с какво ви заплашват вас?

— Със смърт, разбира се. Но не и в най-близко бъдеще — аз погледнах през прозореца и изкрещях: — Телефона!

От екрана на розовия телефон изпълзяха коси, които го превърнаха в някакво подобие на октопод, който несигурно пълзеше към нас. Щом видя това чудо, жената натисна газта и ние излетяхме, прилепени в облегалките на седалките. Обърнах се и видях как телефонът продължава да пълзи след нас, но очевидно не можеше да се мери със спортната кола.

— Какво беше това?! — с пресеклив глас повтори въпроса Алина Анатолиевна, когато скоростта надхвърли сто километра в час и телефонът остана далеч назад. — Никога не съм чувала за нещо подобно. Освен това телефонът е защитен от призраци с руни и никой не може да влезе в него.

— Мисля, че все пак това беше същество, обичайните руни не действат срещу тях — уморено казах аз. — Не съм запознат точно с класификацията, ще трябва да попитам учителя си, но най-вероятно то е от първи клас на опасност. Като цяло говорим за момиче, което живее в кладенец и се храни с жизнените сили на хората. По някаква причина тя иска да ме погълне, забавяйки това удоволствие с една седмица. И сега периодично ми напомня за себе си, за да не се отпускам. Но пък има полза от това, че позволихте на моя призрак да дойде с нас, изглежда доста добре се справя с нападения на същества.

Което, между другото, изобщо не очаквах. Един нормален призрак не би трябвало да може да отблъсне нападението на Садако с такава лекота, дори това да е само косата й. Очевидно момичето е малко по-различно от обикновените призраци, ненапразно мистериозният Доктор се бори толкова усилено за нея.

Докато размишлявах, жената дойде на себе си след неочакваното нападение. Издишвайки бавно, тя се хвана за главата и изрече като мантра:

— На Златния на практика няма опасни същества, това отличава нашия остров от останалия свят — безопасността. Защитните руни са навсякъде, църквата постоянно организира обиколки, медиумите — тя ме погледна — също усилено прочистват градовете от всякакви заплахи. Дори на Сребърния не можеш просто така да излезеш вечер на улицата, без да се притесняваш да не попаднеш на някакво същество, а тук можеш! Това, което казваш, звучи като глупост!

Хм, кой знае. Нападения над имения, блуждаещи призраци и полтъргайсти, домашни духове, ходещи трупове, бахтаки и прочие същества, начело със Садако. И това без да се броят порталите от измерението на демоните. Как ли тогава стоят нещата на другите острови и в други обединения, ако всичко гореизброено се случва на най-безопасното място в света?

— Това не е глупост, а моят живот — изсумтях тъжно, разтривайки врата си.

— Мислиш, че тя е блокирала клетъчната мрежа? — след кратко мълчание попита Алина Анатолиевна.

— Е, ако Садако може да минава през екрани на телевизори и телефони, то блокирането на връзката определено няма да е проблем за нея. Но не знам защо й е да го прави.

— До този момент си мислех, че хората на Орлов блокират комуникациите с дрон или много силен Специалист — замислено каза жената. — Сега вече не съм толкова сигурна в това. Във всеки случай е по-добре да побързаме. Ами ако изведнъж това същество някак успее да ни настигне.

— Доколкото разбирам, тя може по някакъв начин да се движи през екраните…

Двамата с жената едновременно погледнахме екрана на радиото в колата.

— О, не-е — неуверено казах аз. — Не може да работи така.

И сякаш чул думите ми, екранът примигна и показа нощна гора и каменен кладенец. Още секунда, и този път от екрана изскочиха два кичура коса, единият от които се опита да влезе в устата на седящата зад волана жена, а вторият отново ме хвана за врата. Този път призракът не се поколеба и веднага направи принудителна прическа на Садако, освобождавайки Алина Анатолиевна и мен. Без да се замисли, жената веднага удари екрана с юмрук, разбивайки го на парчета.

— Добре, че не купих пълен комплект с екрани и в облегалките — нервно се изкикоти тя, неволно се закашля и измъкна косъм от устата си, който веднага се разтвори във въздуха.

— Съжалявам, че колата ви пострада заради мен — виновно казах аз. — Ако знаех до какво ще доведе това, нямаше да ви спра.

— Глупости! — възмути се жената. — Дори и твоят призрак да не беше изскочил пред мен, пак щях да спра и да ти помогна. Това ми е работата, да помагам в израстването на тийнейджърите. И, между другото, на мен определено не ми харесва това, което Евгений Михайлов те кара да правиш. То е животозастрашаващо и по-важното, не виждам да имаш специална подготовка за справяне с подобни неща.

Тук беше права, такава подготовка не усещах и самият аз.

Но разговорът далеч не свърши дотук. Алина Анатолиевна не ми позволи да се отпусна, а ме подложи на истински разпит. И тук за първи път усетих цялата сложност на общуването в ситуация, в която няма начин да се избегнат директните отговори. Докато бях пленен, Ездачът на практика не общуваше с мен, а виж жената в колата, от която можех да изляза само като изскоча, буквално ме изцеди. Кой съм аз, откъде съм дошъл в семейството на Михайлови, как съм станал ученик на медиум, защо съм в такова ужасно физическо състояние.

— Поне завършил ли си училище в твоите там княжества или си се обучавал само вкъщи? — леко ревниво попита тя, очевидно смятайки образованието за най-важната тема.

— Завърших, разбира се — уверено отговорих аз. — Средно.

Знаех със сигурност, че тукашната образователна система не е много по-различна от нашата, но все пак в нейния въпрос се усещаше някаква уловка.

— А имаш ли диплома?

Изненадващо, че Алина Анатолиевна се интересуваше най-много от този въпрос. За това какво е излязло от телефона й жената нито веднъж не спомена.

— Може би някъде имам — отклоних се, доколкото можех, от въпроса аз. — Но явно не в този свят.

По дяволите! Отклоняването не ми се получи особено.

— Тоест, главата на семейство Михайлови намерил в княжествата далечен беден роднина, довел го на Златния и го изпратил да се обучава при медиум? — резюмира жената.

— Не ме намери, аз сам дойдох — поправих я аз. — И не съм беден. Може и да имам някои дългове, но…

— И колко имаш в сметката си?

— Аз нямам сметка.

— Но в Асоциацията на медиумите трябва да ти плащат някаква стипендия, нали?

Само вдигнах рамене в отговор.

— Всичко това изглежда някак подозрително — недоволно каза тя. — Може би трябва да поговоря с господин Михайлов за това, че да дава непълнолетен тийнейджър за ученик на медиум, който постоянно го подлага на опасности, по принцип не е добра идея, и особено в твоя случай. Все още е под въпрос как точно самият Михайлов е получил попечителството над теб. Къде са родителите ти?

— Вече не са на този свят.

— О, съболезнования — искрено ми съчувства тя. — И Михайлови те приеха с радост?

— Вероника — да — отговорих аз и на душата ми стана топло от спомена за сестра ми. Прииска ми се да й позвъня и да й кажа, че с мен всичко е наред, сигурно се тревожеше за мен повече от всички други. — Евгений Михайлов не е общувал лично с мен, а Виктор не ме понася. Но това е нормално, ние не сме семейство.

Затова пък Лора, Дони и дори Макс се отнасяха с мен почти както Вероника. С тях бих искал да се чуя веднага след Ника, да разбера как е Дони и дали лекарите са успели да намерят лекарство за сестра му. Мда, честно казано, тяхната съдба ме вълнуваше много повече, отколкото на така наречените „роднини“, начело с Евгений Михайлов.

— Тоест — бавно каза Алина Анатолиевна. — Главата на рода те е приел в семейството, но дори не се е срещнал лично с теб? И веднага те е изпратил за обучение при медиум?

— Спокойно, всичко е наред — вече започвах да се изнервям. — Аз сам поисках да стана медиум, моите способности са подходящи за това.

— А според мен теб просто те използват — възмути се жената. — Като знам как е загинала съпругата на Евгений, може да се предположи, че той се опитва с твоя помощ да открие какво я е завлякло в…

Тя изведнъж замълча, ослушвайки се за нещо.

— Къде е завлечена? — попитах аз. — Как е умряла?

— Тихо — изшътка ми Алина Анатолиевна. — Чуваш ли?

Тъй като прозорецът на колата беше отворен, чувах предимно шума на гумите, но сега към този звук се добави нещо друго. С по-голяма амплитуда и по-силно.

— Това е хеликоптер — уверено каза тя. — Ако имаме късмет, няма да преследва нас, но ако не…

Хищният черен силует на хеликоптера се появи неочаквано, буквално изскочи иззад дърветата, и без предупреждение изстреля ракети по-надолу по пътя. Раздаде се силен глух взрив и асфалтът пред нас се превърна в горящи развалини с огромна фуния в средата. Разбира се, Алина Анатолиевна веднага скочи върху спирачките и успяхме да спрем миг преди да влезем в разкрилия се пред нас ад. Хеликоптерът увисна точно над отворилия се кратер и изразително насочи ракетните установки към нас. Мислено отбелязах, че външно той не се различава много от нашите „Черни акули“ и други стоманени въздушни хищници, но като цяло сега изобщо не ме интересуваше външния му вид, дори и да изглеждаше като летящ куб или сфера.

— Орлов — със свит глас каза Алина Анатолиевна. — Неговият герб.

Зад нас като с магия отново се появиха двата изостанали джипа и препречиха пътя. Може би не бяха изостанали толкова, колкото ни се искаше, а просто се държаха назад, докато пристигне подкрепление?

— Мисля, че е по-добре да сляза от колата — казах бързо. — Надявам се, че тогава няма да ви закачат.

Да попадам в плен вече ставаше традиция. Наистина, на покойния Воротов и на Ездача бях нужен жив, докато Орлов, както ми се струва, просто иска да ме убие по особено извратен начин, така че пленът няма да е много дълъг. Но какво може да се направи срещу хеликоптер и две коли, пълни с въоръжени мъже?

— Няма да посмеят да стрелят — ядоса се жената и ме хвана за ръката. — Стой на място. Нека дойдат, ще им разкажа всичко. Да заплашваш някой Князев с оръжие е гарантиран билет за затвора.

Или аз бях твърде уморен, или като цяло ритъмът на живот от последните дни ме направи по-безчувствен, но заплахата от затвор изобщо не ме плашеше. Дори прозвуча някак наивно. А пък баща, който е загубил сина си и жадува за отмъщение, с такава заплаха не може да бъде спрян.

От джиповете излязоха въоръжени мъже и ни обградиха.

— Излезте от колата!

За мое облекчение едрата фигура на Лана, познатата на Вероника, която работеше в охраната на Орлови, не беше сред нападателите. Не исках да видя добродушната атлетка сред злодеите. Много се надявах тя изобщо да не е замесена в нападенията над мен и Деймис.

— Може би все пак да изляза, а? — попитах неуверено аз. — Ами ако наистина започнат да стрелят?

— Тази кола с куршум дори не можеш да я одраскаш — успокои ме жената, въпреки че беше ясно, че тя самата е много нервна.

Шефът на личната охрана на Орлов пристъпи напред и почука с дулото на автомата по страничното стъкло от страната на шофьора. Тъй като колата беше бронирана, си мислех, че няма да чуем нищо, но жената натисна някакъв бутон и включи външния микрофон и говорителите.

— С какво право ни спряхте? — възмутено попита Алина Анатолиевна.

— Вие нямате нищо общо с това — отговори мъжът. — В колата ви има опасен престъпник. Просто отключете вратите, позволете ни да се погрижим за него и можете да си вървите.

— Имаш ли представа кого спря? — тихо попита жената. Отначало си помислих, че е изплашена, но когато погледнах в лицето й, видях само едва сдържана ярост. — И какво ще стане с теб, когато мъжът ми разбере, че си ме заплашвал?

Съдейки по лицето на мъжа, и самият той не беше доволен от случващото се. Дори цветът на лицето му се промени, а очите му нервно заиграха.

— Съжалявам, но имам заповед — неохотно повтори той.

Какъв ли е съпругът й, щом само при споменаването му личната охрана на Орлов пребледнява?

— Момчето е под моя закрила — твърдо каза жената. — Ако някой го смята за престъпник, предлагам да се обади в полицията и въпросът да се реши по законен път, а не с помощта на насилие.

Честно казано, не знам на какво разчиташе. Че след нейните думи хеликоптерът ще обърне и ще отлети, а въоръжените до зъби хора ще се качат обратно в джиповете и ще ни ескортират до града, хвърляйки листенца от рози пред колата в качеството на извинение?

— Ако не изпълните исканията ни, ще бъдем принудени да използваме сила.

Алина Анатолиевна не намери какво да отговори и просто демонстративно изключи външния микрофон.

— Няма да посмеят — уверено каза тя, като стисна успокоително ръката ми. Въпреки че според мен в момента точно тя се нуждаеше от подкрепа. Чувствах се толкова уморен и опустошен, че не изпитвах абсолютно никакъв страх. В крайна сметка, за да се уплашиш както следва, също трябват сили, а такива изобщо не ми бяха останали.

През цялото това време момичето-призрак мълчаливо седеше на задната седалка и по никакъв начин не „излъчваше“ емоции, сякаш случващото се около нея изобщо не я засяга.

— Можеш ли да ни помогнеш по някакъв начин? — обърнах се към нея аз, но вместо емоции получих отрицателно поклащане на глава.

Жалко.

Хеликоптерът все още висеше във въздуха пред нас и съдейки по това, че хората с автомати започнаха да се отдръпват от колата, скоро планираше да открие огън. А това определено не можех да допусна да се случи.

— Няма нужда да се конфронтирате с Орлови, просто се свържете с Михайлови и им разкажете какво се е случило тук — помолих Алина Анатолиевна и бързо натиснах бутона за отключване на вратата. Трябваше бързо да изляза, преди жената да ме спре.

— Ти къде…

Отворих вратата, изскочих и веднага я затръшнах. Двама мъже се втурнаха към мен, хванаха ме под мишници и ме отдалечиха от колата.

— Не докосвайте момчето! — раздаде се яростният вик на Алина Анатолиевна през външния високоговорител на колата. За щастие на жената й стигна ума да не ме последва.

Оставаше да се надявам, че след като ме хванаха, хората на Орлов няма да искат да се отърват от излишния свидетел. Очевидно тайнственият съпруг на жената ще отмъсти за смъртта й много по-сериозно. Жалко, че нямах време да разбера кой е и с какво се занимава, но очевидно беше много страшен.

Мъжете ме завлякоха до колата, сложиха ме на задната седалка и седнаха от двете ми страни, притискайки ме така, че дори не можех да дишам нормално. Но по-добре да се возя с лек дискомфорт в салона, отколкото легнал в багажника. Все някакво уважение си беше. Разбира се, никой не тръгна да говори с мен, всички седяха мълчаливо и не изглеждаха много доволни от живота. Въпреки че всъщност днес денят най-вече на мен не ми се получи.

Джипът потегли, а аз се обърнах да погледна за последно розовата кола и точно в този момент хеликоптерът изстреля цял рояк ракети по нея. Няколко секунди, и колата изчезна в дим и пламъци.

— Ах, вие, мръсници! — възкликнах яростно. Люта ненавист буквално изригна в мен. — Нали ме хванахте! Защо я убихте?!

Седящият отдясно военен леко ме плесна с длан по бузата и едва не ме нокаутира. Освен че беше двойно по-тежък, не беше свалил ръкавицата с твърди защитни плочки.

— Млъквай.

— Майната ти! — опитах се да го ударя с лакът в лицето, но той с лекота блокира удара и ме разтърси така, че едва не загубих съзнание.

— Ако мръднеш още веднъж, ще ти счупя ръцете — намръщено каза мъжът. — Заповядано ни е да те върнем жив. За здравето и дума не е казана.

Известно време седях мълчаливо и гледах в една точка. Пред очите ми стоеше строгото лице на жената, с която се бях запознал преди по-малко от час. И това време беше достатъчно, за да изпитам някаква симпатия към нея и… да я доведа до смъртта й. Отново човек умря просто защото се оказа до мен. Някъде отгоре внезапно ме заля вълна от съчувствие и осъзнах, че момичето-призрак, въпреки че не можеше да влезе в защитената кола, все още оставаше наблизо.

И тогава почувствах мълчалив въпрос от нея. За първи път това не бяха просто емоции, а ясно послание:

„Искаш ли да ги убиеш?“

— Да, искам! — казах високо и сам се уплаших от гласа си. Звучеше напълно безжизнен.

„Аз ще ти помогна.“